Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (56)

54.

Гласът на криминалиста от Форт Детрик, Мериленд, беше превърнат от разстоянието в металическо скрибуцане. Звучеше разтревожено.

— Сигурни ли сте, че никой друг не е докосвал това нещо?

— Да, сигурни сме — каза Пауъл, като се наведе над масата, за да говори в микрофона. — Агентът е добре обучен. Веднага щом разбрал на какво е попаднал, го е изолирал и е докладвал на командира на отряда си.

Спикърфонът застърга отново:

— И къде е агентът, който е бил в досег с устройството?

— Под наблюдение е — каза Барлоу. — Под карантина. Докато не разберем с какво си имаме работа.

Седяха в кабинета на Барлоу. Улф също беше тук. Пред тях имаше серия снимки, показващи от различни ъгли фотоапарата, намерен в едно чекмедже в клуба. Докато агентът бе оглеждал фотоапарата, задната му част се беше отворила в ръцете му. За по-малко от час устройството беше доставено по въздуха в патологичната лаборатория за анализ.

— Приключихме с предварителната преценка — каза криминалистът. — Вътрешните части са извадени и сменени с други компоненти. Загряващ елемент изпарява разтвор в централната камера, а патрон под налягане изстрелва веществото през отвор при натискане на бутона за снимане.

Улф си водеше бележки върху своето копие снимки.

— Някаква представа за какво вещество става дума?

— Много прилича на лекарството правастатин. В големи дози може да предизвика кожни реакции, включително токсична епидермална некролиза, както и психологични ефекти като безпокойство и параноя. В повечето случаи симптомите не са толкова силни, колкото симптомите, които съобщавате, но е възможно военизирана версия да доведе до онова, което е наблюдавано при Арчвадзе. И при кучето.

Пауъл си записа. Следвайки интуицията си, агентите бяха използвали метанова сонда и бяха открили куче, заровено в двора на къщата, в която беше отседнал Иля. Макар да бе силно разложен, трупът показваше симптоми като при Арчвадзе — по-голямата част от козината и кожата липсваха.

— Значи въпросното лекарство е някакъв вид смъртоносен агент?

— Така изглежда. Ако питате мен, идеално средство за убийство. Дозата е малка и лесно може да се вдиша.

— Имам въпрос — каза Улф и вдигна очи от бележките си. — При пускането на веществото наблизо е имало и други гости. Защо при тях няма никакви симптоми?

— Предположението ми е, че си имаме работа с бинарно оръжие — каза криминалистът. — Необходими са две отделни вещества, всяко от които е безвредно само по себе си. Единият компонент се вдишва, докато другият може да се абсорбира през кожата. Например може да е някакъв мехлем, втрит в кожата, намазан върху дръжка на врата или волан…

Пауъл си спомни какво беше казал Арчвадзе в болницата.

— Или върху мобилен телефон?

— Възможно е. В миналото са посипвали контактни отрови като кадмий по телефонните слушалки. Принципът е на практика същият.

— Я да изясним нещо — обади се Барлоу. — Като казахте „са посипвали“, кого имате предвид?

— Руското разузнаване — отвърна криминалистът. Въпросът като че ли го беше изненадал. — Това убийство категорично носи техния почерк. Става въпрос за тайно убийство като по учебник.

— Страхотно — каза Барлоу, макар изобщо да не изглеждаше щастлив от откритието. — Скоро ще се чуем пак.

Прекъсна връзката и се облегна в стола си. Изражението му беше като на катерач, изкачващ трудна отвесна стена.

— Е, какво мислите?

— Прав е — каза Улф. — Това е политическо убийство. Който и да е извършителят, явно е искал да прати послание. Погрижили са се да го убият колкото се може по-бавно и мъчително.

Барлоу я погледна огорчено.

— И сега ще ни налазят от контраразузнаването. В сравнение с това оръжията са нищо.

Пауъл запази мълчание. Ако се окажеше, че са пропуснали заговора за убийство покрай бързането да заловят оръжието, помощник-началникът нямаше да се поколебае да прехвърли разследването на друг отдел. За да запазят контрол върху случая, трябваше да направят да изглежда така, сякаш следват тази следа от самото начало. И когато усети погледа на Барлоу върху себе си, Пауъл откри, че знае какво точно си мисли детективът.

— Специализиран съд одобри разрешителното за подслушване на телефона на Шарковски — предпазливо започна Барлоу. — Наличието на искането ни показва, че сме се опасявали, че той може да е агент на чужда сила. Пауъл, нали се погрижи да споменеш този факт в молбата си?

— Да — каза Пауъл. — Само че в нея се наблягаше повече върху възможните му връзки с терористични групи. Доколкото си спомням, бях доста окуражаван да направя тази връзка…

Барлоу махна пренебрежително с ръка.

— Това няма значение. Важното е, че имаме записано твоето свидетелство, че мафията е оръдие на чуждо разузнаване. В крайна сметка на това основание получихме разрешението. Което означава, че сме работили в тази посока от самото начало. — Той вдигна телефона. — Ще уредя да запознаеш помощник-началника с положението.

— Мислех си, че гледате на мен като на пречка — каза Пауъл. — Защо ме пращате там?

— Защо те пращам там ли? — Барлоу изглеждаше искрено изненадан. — Защото си главният агент по този случай.

Докато Барлоу набираше, Пауъл си даде сметка, че е спечелил. Поне засега градиентите на властта, които бяха насочени срещу него от толкова дълго време, се обръщаха в негова полза. Странно, но първата му мисъл беше да се обади на баща си, макар да знаеше, че старецът веднага ще забрави разговора. След секунда импулсът отмина, отнесен от вълната работа, която трябваше да се свърши.

Пауъл стана. Докато събираше бележките си, погледът му се спря върху снимката на фотоапарата. Спомни си последните думи на олигарха. По някакъв начин той беше разбрал, че са използвали камера, фотоапарат, за да го убият. Пауъл се запита откъде ли го е разбрал.

Докато гледаше снимката, в съзнанието му изплува дума, изписана с размазани кирилски букви, както сигурно се бе появила пред очите на умиращия. И изведнъж осъзна, че олигархът не е имал предвид никакъв фотоапарат.

Камера. На руски думата означаваше и помещение. Стая, килия. Помисли си за хранилището, в което беше държана картината, за болничната стая, в която бе умрял Арчвадзе, и дори за самата композиция в музея. Но отвъд тези очевидни връзки се криеше нещо друго, нещо по-дълбоко, по-мрачно…

Пръстите му изстинаха, но докато вдигаше бележките си, ръцете му не трепнаха. Запази самообладание, докато не излезе от кабинета.

— Чакай ме в кухнята след час — каза на Улф. — Трябва да проведа няколко разговора.

Преди тя да успее да го попита защо, Пауъл беше свалил якето си от закачалката. Отвори мобилния си телефон, за да се увери, че нужните му номера са в указателя, след което тръгна към асансьора.

Прекара следващия час в едно кафе от другата страна на улицата, като разговаря първо с бивш колега от лондонската полиция, а после с контакт от Службата за сигурност. След като се обади и в отдела за съхранение на доказателства, се срещна с Улф в кухнята на офиса и й обясни какво е открил.

— Арчвадзе е знаел кой го уби. Каза ми го, преди да умре. Помниш ли последните му думи? Последната всъщност.

Улф отпи глътка какао от цветна керамична чаша.

— Да. Камера.

— Точно така. Само че не се е опитвал да ми каже, че става въпрос за фотоапарат. А кой е направил отровата. Камера е кодовото име на Лаборатория дванайсет. Лабораторията за отрови на съветските тайни служби.

— Чувала съм за тези типове — каза Улф. — Те нямаха ли пръст и в случая Марков?

— Както и в други. Съветите винаги са били добри с отровите. Камера беше най-амбициозният им проект. Задачата му беше да разработва отрови, които да не бъдат откривани при обикновена аутопсия. Експериментирали са с иприт, дигитоксин, рицин. Провеждали са опити върху затворници. И са замесени най-малко в едно убийство — на журналист, разследващ шпионски скандал, при който жертвата умряла от токсична епидермална некролиза. Така че ако са вдигнали мерника и на Арчвадзе…

— … той вероятно е правил нещо подобно — довърши Улф. — Добре. Да кажем, че е разследвал нещо, което би могло да злепостави разузнаването. Те са надушили и са уредили премахването му. Едва ли би си струвало труда, освен ако не е попаднал на нещо голямо. Но какво?

— Сещам се само за една възможност. Да кажем, че разузнаването се занимава с трафик на крадени произведения на изкуството, за да събира пари за секретни операции. Ако работят с организираната престъпност, за да изнасят творби от Русия, възможно е Арчвадзе да се е сдобил с доказателства за това. Или почти да го е направил.

— Имаш предвид Будапеща — каза Улф. — Куриерът е щял да сключи сделка с Арчвадзе, но някой се е добрал до него преди това. После са се насочили към самия олигарх, като са използвали метод, който предизвиква деменция и параноя, така че никой да не повярва на историята му…

— Възможно е. И ако сме прави, готов съм да се обзаложа, че Арчвадзе и по-рано се е опитвал да се добере до крадени произведения. Оттук и тайната му колекция. Купувал е творби, за да разследва произхода им и да направи връзка с разузнаването. И ако планът му е бил такъв, може би тази картина е димящо дуло.

Улф стана.

— Значи трябва да разгледаме другите картини от колекцията му. Ако Арчвадзе ги е купил от човек, когото е подозирал в трафик на крадени творби, за това трябва да има останали записи. Адвокатът му може да се съгласи да се разприказва. Можем също така да проверим произхода на произведенията онлайн.

— Направи го — каза Пауъл. Излязоха от кухнята. — Само че засега не го разгласявай. Не искам Барлоу да научава, докато не сме абсолютно сигурни. Ако отидем при него с половинчат случай…

— … ще си помисли, че протакаме — каза Улф. — Знам. Предлагам да си сравним бележките след час.

Тя тръгна по коридора. Пауъл се върна на работното си място, където намери пакет от отдела за съхранение на доказателства. Беше рамката от хотелската стая на Иля. Още имаше етикет, че е пазена като улика, но иначе изглеждаше непокътната.

Обърна я и огледа другата й страна, която щеше да е скрита, когато платното се излага пред публика. Представляваше проста дървена рамка с минаваща през средата подпора, маркирана със стикери на изложби, галерии и митнически печати. Докато я гледаше, Пауъл си спомни какво беше казал олигархът преди да умре. Не отпред. А отзад.

Погледът му се спря върху най-големия етикет върху централната подпора. Беше от тънка ивица хартия, залепена направо за дървото. Ch. Pottier/Emballeur/14 Rue Gaillon/Paris. Дори с неговия френски можеше да разбере, че е етикет на компания, опаковала картината в някакъв момент от дългата й история. Но въпреки това нещо в надписа изглеждаше странно.

Пауъл хвана горния край на етикета, дръпна го и етикетът се отдели изненадващо лесно. Върху дървото отдолу имаше някакъв друг надпис — букви, изписани набързо с тънка четка. Пауъл продължи да дърпа етикета, докато не разкри първите четири букви, след което спря.

Под етикета имаше скрито съобщение и първите четири буква бяха РОЗЕ.