Метаданни
Данни
- Серия
- Крадци на икони (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Icon Thief, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- Еми (2018)
Издание:
Автор: Алек Невала-Лий
Заглавие: Крадецът на икони
Преводач: Венцислав Божилов
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Излязла от печат: 09.03.2015
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-567-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1780
История
- — Добавяне
През Средните векове в Германия се появил таен трибунал, наречен Вемгерихт, чиято цел била да отмъсти за престъпленията на управляващата класа. Ако нечий дом бил белязан с червен кръст, хората знаели, че собственикът му е обречен. Сега всички къщи в Европа са белязани със загадъчния червен кръст. Историята е съдията; пролетариатът е палачът.
След около две години Аренсбърг решил, че е открил модел в работата на Дюшан. „Когато гледам картините ви в хронологичен ред — пише той, — оставам с впечатление за последователни ходове в игра на шах“. Дюшан с готовност се съгласил с аналогията и се запитал: „Но кога ли ще матирам противника? Или самият аз ще бъда матиран?“.
52.
Пред един ресторант на Хералд скуеър чакаше експресен автобус със запален двигател. Пътниците се бяха наредили на опашка. За разлика от останалите, които товареха сакове и куфари в багажника, Мади носеше само чантата си. Опашката пълзеше постепенно напред и накрая тя се озова пред шофьора, едър мъж с яркочервен анорак. Мади посочи автобуса и каза:
— Филаделфия?
— Не, госпожо. Ню Йорк. — Белите му зъби проблеснаха в усмивка. — Още сме в Ню Йорк. Но отиваме във Филаделфия. Билетът ви?
— Нямам билет — каза Мади. — Мога ли да си купя от вас? Еднопосочен.
— Петнайсет долара. — Шофьорът я изчака да извади банкнотите от портмонето си и й даде билет. — Добре ли сте?
Мади усети, че погледът му се спира върху дясното й слепоочие, където се беше появила голяма синина.
— Добре съм, благодаря.
Тя се качи и тръгна назад към празните седалки. Имаше чувството, че всички я зяпат.
След малко шофьорът седна зад волана и вратите се затвориха с хидравлично съскане.
Когато излязоха на Девето авеню и поеха през центъра, Мади погледна през прозореца и се опита да повтори какво знае със сигурност.
Първо, Итън бе мъртъв. Мъжът в апартамента носеше телефона му и бе влязъл в сградата с неговите ключове. Мади много ясно си представяше какво се е случило. След разправията им Итън бе тръгнал да търси нещо, като беше спрял само колкото да й остави бележка. Каквото и да беше търсил, беше го намерил. Или по-точно то беше намерило него.
Което я водеше до втория момент. Розенкройцерите — или нещо близко до тях — наистина съществуваха. Мади не знаеше дали са точно такива, каквито си ги представяха с Итън, но те я следяха поне от нощта на обира. Бяха достатъчно истински, за да я следят. И достатъчно истински, за да убиват.
И това беше основният момент. Мади вече не можеше да се прибере у дома. Мъжът в апартамента я беше познал. Беше виждал лицето й. Ако не дойдеше за нея втори път, щеше да го направи някой друг. Може би някой още по-опасен. Мади вече беше извадила телефона си да се обади на Пауъл и да му разкаже за станалото, но преди да набере спря. Не беше сигурна какво всъщност да каже.
Защото не ставаше въпрос само за един човек. Дори полицията да заловеше нападателя й, щяха да я пратят отново у дома. И дори тя да излезеше от играта и да обърнеше гръб на всички розенкройцери, били те истински или въображаеми, рано или късно щеше да дойде денят, в който крадецът от имението щеше да я очаква на прага й. Нямаше съмнения по този въпрос. А това означаваше, че единственият изход бе да разкрие тайната им, при това публично.
Което отново я насочваше към Филаделфия. Поне за момента беше в безопасност. Никой не знаеше къде е. И едва сега, когато беше свободна и не я следяха, можеше да продължи нишката на разсъжденията си до логичното заключение.
Последната тайна на Дюшан беше в композицията. Трябваше да я види лично, за да разбере за защитата на какво бяха убили Итън. Въпреки заключението, до което бе стигнала относно решението, тя се надяваше да е нещо, което ще забележи веднага, след като вече беше готова. След като видеше композицията и беше готова да разкрие тайните й, щеше да се обади на Пауъл — ако трябва, дори от стъпалата на музея. Но ако не можеше да я види само с очите си…
Преди да успее да завърши тази нишка на мисли, която загатваше за нещо чудовищно, нещо затрептя до бедрото й. Телефонът й. Тя го извади от чантата и погледна дисплея. Беше Лермонтов.
Гласът му беше разтревожен.
— Радвам се, че успях да се свържа с теб. Добре ли си?
Мади пое дълбоко дъх. Ръцете й трепереха.
— Да, добре съм. Какво има?
— Трябва да ти покажа нещо. Свързано е с разговора ни от онзи ден. Преглеждах списъка с клиентите ми и открих нещо странно. Права беше. Розенкройцерите наистина съществуват…
Думите му я изпълниха с почти болезнена благодарност. Досега не бе имала представа колко отчаяно не иска да се изправя сама срещу всичко това.
— Какво си открил?
— Не е разумно да го обсъждаме по телефона — каза Лермонтов. — Дори може би ще е най-добре да се срещнем извън галерията. Мога ли да дойда у вас? Говорих с колегата ти Итън и той каза, че също може да дойде…
Мади отвори уста, после я затвори. Внезапният пристъп на параноя стегна гърлото й. Отпред входът на тунел Холънд зейна като пастта на кит.
— Пътувам за Бостън и ще отсъствам няколко дни — каза Мади, като внимателно подбираше думите си. — Не се безпокой за мен. Просто ми трябва време да помисля. — Погледна навън. — Влизам в тунел. Не мога да говоря повече.
Затвори, без да чака отговор. Докато прибираше телефона в чантата, автобусът влезе в тунела и звукът на трафика прерасна в рев.
Понесена от автобуса, Мади се чувстваше като куршум в цевта на оръжие. До Филаделфия имаше два часа път. Затвори очи и напразно затърси онази част от себе си, която оставаше спокойна и хладна. Накрая опря глава на прозореца, чието стъкло вибрираше срещу черепа й, и заплака. Беше твърде късно.