Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (61)

59.

Когато се свести, първата й мисъл бе, че сънува. Беше облечена в нещо като ефирна рокля, широка около раменете, като на някоя героиня от готически роман. Пред нея имаше прозирна завеса, все едно лежеше в легло с балдахин. На китката й имаше гривна. Отстрани мигаше някаква звезда.

Когато умът й се проясни, видя, че балдахинът всъщност е полупрозрачна завеса, окачена на прът до леглото, че роклята й всъщност е широка болнична престилка и че гривната на ръката й е пластмасова и на нея е написано името й.

Наблизо седеше някой. Оказа се Пауъл. Беше се настанил на стол без облегалки за ръцете и четеше книга с твърди корици. Без абсолютно никаква изненада Мади видя, че чете биография на Дюшан.

Надигна се и чаршафът се хлъзна плавно под тялото й. Светлината отляво идваше от стойка с медицински монитори. На пръста й беше закрепен пулсов оксиметър.

— Арестувана ли съм?

Пауъл вдигна поглед.

— Поради някои смекчаващи вината обстоятелства музеят няма да повдига обвинения. Как се чувствате?

— Добре съм — автоматично отвърна Мади. След секунда осъзна, че думите й са верни. Лакътят й туптеше. Погледна и видя, че ръката й е превързана. Отначало не можа да си спомни какво е станало, но после споменът за извършеното нахлу в съзнанието й. Тя отпусна глава на възглавницата.

— Мамка му!

— Гледайте да не се движите много — посъветва я Пауъл. — Изгубили сте съзнание в музея, отчасти от шок и загубата на кръв, но и поради някои други причини. Трябва да сте под наблюдение за няколко дни.

Мади сложи ръка на челото си.

— Мъжът, който…

— Шарковски ли имате предвид? Задържан е. Не е нужно да се безпокоите за него. Мъжът, който спаси живота ви, го е обезвредил, преди да избяга. Освен това върна и картината. Не сме сигурни защо. Доколкото мога да преценя, е непокътната. За разлика от композицията.

Споменът за мъжа при композицията й напомни защо изобщо беше проникнала там.

— Трябва да ме изслушате — каза Мади: мъчеше се да изрази мислите си по начин, който да не остави впечатление, че е луда. — Тук не съм в безопасност. Розенкройцерите…

— Не съществуват — меко рече Пауъл. — Поне не и по начина, по който смятате. Да, има конспирация, но в нея няма нищо окултно, а само потайност и алчност. Лермонтов и Ренард са се занимавали с трафик на крадени произведения на изкуството. Когато Итън разбрал, Лермонтов го убил. Съжалявам.

Мади погледна намачкания чаршаф. Потърси в себе си гняв или шок, но откри, че е като издълбана отвътре и е останала като куха черупка.

— Кажете ми какво е станало.

Отпусна глава на възглавницата и остана да лежи, докато Пауъл й разказваше всичко. Когато приключи, Мади се загледа в акустичните плочки на тавана.

— Ами Ренард?

— Сключи сделка с нас — каза Пауъл. — Имунитет срещу свидетелски показания. Задържан е под охрана, докато решим какво да правим с него. Лермонтов е изчезнал. Не знаем дали няма да се опита да ви посегне, но трябва да внимавате. И ако бях на ваше място, щях да започна да се оглеждам за нова работа.

Мади се опита да се усмихне, но за нейно изумление стаята се размаза пред очите й и тя заплака. Когато се обърна отново към Пауъл, видя, че той й подава кърпа. Тя я взе и си издуха носа.

— Кажете ми за олигарха. Какво е правил всъщност?

— Предполагам, че заслужавате обяснение. — Пауъл отново вдигна книгата и огледа обложката. — Арчвадзе посветил голяма част от живота си на опити да подрони руската политика в Грузия. Напоследък увеличил усилията си в отговор на размириците в Южна Осетия. Преди година научил, че разузнаването с помощта на мафията финансира дейността си с крадени произведения на изкуството, и решил да превърне това знание в оръжие. След като разбрал, че творбите минават през една конкретна галерия, започнал да използва посредници, за да купува картини от Лермонтов. Натрупал впечатляващи улики, но въпреки това се нуждаел от сигурно доказателство.

Докато бършеше сълзите си, Мади си спомни за долнокачествените картини по стените на олигарха и си даде сметка, че са били сложени там нарочно.

— И е смятал, че тази картина е доказателството, което му трябва ли?

— Погрижил се е да бъде. Негов човек му казал, че скоро предстои вкарване на особено важна работа от колекцията на Розенберг. При нормални обстоятелства всички сведения за миналото и произхода на картината щяха да бъдат заличени, но неговият контакт уредил вместо това надписите да бъдат скрити. Арчвадзе смятал да остави Лермонтов да приеме доставката и след това да я купи, като по този начин получи неопровержимо доказателство. Само че направил грешка. Уредил да се срещне с куриера в Будапеща, за да се увери, че маркировките са си на място, но някой го изпреварил и съобщил на мафията. Куриерът бил убит и картината изчезнала, докато не се появила отново на търга.

Изведнъж Мади разбра всичко.

— Лермонтов е казал на Ренард да наддава за картината.

— Точно така. Онази нощ той е гледал наддаването от ложата. След това Ренард трябвало да даде картината на Лермонтов, който да изтрие маркировките за произхода и да я върне във фонда. Ренард нямал представа за истинското значение на картината, поне не и тогава. Разбира се, Арчвадзе е знаел много добре какво представлява тя и затова изпратил асистента си Костава да наддава от негово име. Не знаел обаче, че мафията вече се е сблъсквала с човека, когото пратил на аукциона. И веднага щом лицето на наддаващия се появило в пресата, мафията научила къде е картината.

— Но щом вече са знаели, защо Ренард поиска от мен да установя кой е купувачът?

— Научил е името на купувача по-късно. След като разбрал, не можел да прекрати задачата ви, без да предизвика подозрение. По-късно, когато разбрал, че сте на партито, се уплашил, че сте отишли там да кажете на Арчвадзе. И затова сте били поставена под наблюдение.

— Ами Лермонтов? Той защо пусна онази история за розенкройцерите?

— Проявявал е професионален интерес към тайните общества. Тайната на розенкройцерите е в това, че няма тайна. Силата се крие в самата потайност. Затова в известен смисъл всеки агент на всяко разузнаване е розенкройцер. Лермонтов е изучавал история и е мислил много за предшествениците си. Когато сте се обърнали към него, той използвал розенкройцерите, за да ви пусне по лъжлива следа с ясното съзнание, че ще се въртите в кръг. Накрая обаче вашата параноя ви довела до истината. Това също било по негова вина. Докоснахте ли нещо в имението?

Въпросът му я изненада.

— Мобилен телефон. Прегледахме списъка на контактите.

— И двамата ли сте го докосвали? — Пауъл изглеждаше доволен да чуе това. — Така си и мислех. Виждате ли, Арчвадзе беше убит с бинарна отрова. Бил е напръскан директно с една от съставките. Другата била нанесена върху телефона му.

Мади си спомни как Итън беше издърпал телефона от ръката й.

— И какво е било въздействието на тази съставка върху нас?

— Доколкото разбрах, параноята е известен страничен ефект от някои вещества, които могат да предизвикат токсична епидермална некролиза. Когато сте били изложени на половината от оръжието, не сте развили болестта, но сте пострадали от въздействието върху психиката. Параноя, фиксация, обсесивно поведение. И тъй като сте били по-добри в обработването на информация, отколкото би трябвало да е всеки нормален човек, параноята, подхранваща заблужденията ви, успяла да ви помогне да откриете нещо истинско.

Мади се замисли върху думите му. Ако беше устояла на изкушението да погледне в телефона, Итън може би още щеше да е жив.

— Но аз проникнах в композицията. Разбих стъклото и я направих на парчета. Унищожих шедьовър, защото си мислех, че вътре има нещо. Не ми казвайте, че това не е било лудост…

— Господи, едва не забравих. — Пауъл извади от джоба си найлоново пликче. — В крайна сметка наистина е имало нещо. Парамедиците го откриха в носилката. Изглежда, сте го стискали в юмрука си.

Даде й пликчето, в което имаше някакъв жълто-кафяв конус. Мади го отвори и пусна малкия, но тежък предмет да падне в шепата й. Оказа се шахматна пешка.

— Сигурно сте я намерили в манекена — каза Пауъл. — Доколкото знам, музеят още няма представа. Но според книгата, която чета, това ми прилича на фигурка от набора за шах, който Дюшан изработил за себе си, докато живеел в Буенос Айрес.

Мади го слушаше, без да откъсва очи от пешката.

— И какво означава това?

— Проклет да съм, ако знам. Дюшан се е интересувал от шах, нали? Е, аз самият не разбирам много от шах, но все пак знам, че пешката, която успее да измине цялата дъска, става царица.

Погледна си часовника и добави:

— Май ще е по-добре да се обадя на баща си. Ще кажа на доктора, че сте будна. Внимавайте с пешката. Кой знае? Може пък дори да струва нещо.

Мади не отговори. След като Пауъл излезе, тя продължи да се взира в пешката, която лежеше като какавида в дланта й.

Най-неочаквано в главата й се появи едно изречение. В завещанието си Дюшан поискал да не бъде погребван. Бил кремиран, пепелта му била заровена до пепелта на братята му, а върху камъка била изписана епитафия, създадена от самия него. Щом си я спомни, Мади сви пръсти около пешката и я стисна силно.

D’AILLEURS, C’EST TOUJOURS LES AUTRES QUI MEURENT.

ОСВЕН ТОВА УМИРАТ ВИНАГИ ДРУГИТЕ.