Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (29)

28.

В ранната утрин, докато сивата светлина преди зазоряване пълзеше по покривите, Иля се движеше безшумно през дворовете на непознатия квартал. Беше уморен и натъртен, краката го боляха от ходенето в тъмното, когато му беше трудно да поддържа постоянен ритъм. Макар че не знаеше точно къде е, предполагаше, че се намира на не повече от осем или десет километра от лозята.

Малко преди изгревът да направи по-нататъшните му опити невъзможни, намери онова, което търсеше. При всяка къща беше търсил газомера, който обикновено се монтираше отстрани на сградата. Накрая, в задния двор на една лятна вила с градина и закрита веранда, видя газомер с окачена табелка, съобщаваща, че газта е изключена.

Без особени трудности се справи със задната врата на верандата и влезе в трапезарията. На стената до вратата имаше панел на алармена инсталация, но течнокристалният му дисплей беше мъртъв. Проверка на осветлението потвърди, че електричеството също е изключено.

Зазимената къща си имаше малките неудобства. Иля се качи в банята и видя, че тоалетната е запечатана. Завъртя кранчето, но от чешмата не потече нищо. Накрая застана под душа и се изпика направо в канала.

Докато търсеше къде да се измие, махна капака на тоалетното казанче. Канеше се да слезе на долния етаж, когато спря. В казанчето, закрепен точно над филтъра, имаше малък пакет. Иля го взе, изтръска капките и го разви.

Между два слоя найлон имаше пари, петнайсет стотачки. Иля махна найлона и прибра парите.

Докато се миеше с ледената вода в казанчето, се погледна в огледалото. Гледката не беше от окуражаващите. В очите му се четеше дива, животинска бдителност, каквато не бе виждал от затвора, а гладката безлична маска, която бе култивирал с толкова усилия, беше изчезнала.

Погледна надолу и видя на върха на обувката си капка кръв. Беше кръвта на Женя. Бузите му пламнаха, докато се навеждаше да я избърше. Петното по пръста му го изпълни с нова решимост.

Прекара следващия час в събиране на запаси от къщата. В кухнята извади нож от въглеродна стомана от блокчето до печката и сложи на върха му корков предпазител от дъската за бележки до хладилника. Оръжието се побра точно в кобура на колана му. Късметът му се усмихна още по-широко — в чекмеджето на нощното шкафче в спалнята на втория етаж намери правоъгълно устройство колкото тесте карти, което легна тежко и студено в дланта му. Електрически зашеметител.

Докато продължаваше търсенето, се опита да прецени ресурсите си. Не разполагаше с почти нищо. Паспортите му бяха в Брайтън Бийч. Без документи щеше да му е трудно и да пътува, и да отседне някъде.

Освен това му трябваше информация. Ако Василенко го искаше мъртъв, то цялата братва^[1] можеше да е компрометирана. На първо място трябваше да открие колко надълбоко е проникнала отровата и дали е останал някой, на когото да може да се довери.

Погледна пакета, който беше опрял на стената на спалнята. Поне той му даваше някакво предимство. За момент се замисли дали да не скрие картината някъде, може би дори в тази къща. После реши, че е по-добре да я държи подръка и че няма да остане дълго тук.

В дрешника на спалнята намери куфар на колелца, достатъчно голям да побере картината. Канеше се да си тръгне, когато мина през кухнята и погледът му случайно се спря на телефона на плота. Импулсивно вдигна слушалката и чу сигнал свободно.

Остана за момент неподвижен, с куфара в едната ръка и телефона в другата. Не искаше да провежда този разговор, поне засега. Но преди да събере сили да остави слушалката, вече беше набрал номера. След третото позвъняване отговори загрубял от водка и цигари глас.

— Да?

Иля усети как сърцето му затуптя с ускорено темпо. Остави куфара на пода.

— Аз съм.

Последва пауза.

— Иля — каза най-сетне Василенко. Тонът му бе предпазлив. — Изобщо не очаквах да те чуя повече.

— Знам. Искаше ме мъртъв. — Изговаряше думите една по една. — Защо?

— Защото ме издъни в Будапеща. Онази картина беше толкова важна, че изобщо си нямаш представа. Разбира се, имаше и други причини, но дори и само тази е напълно достатъчна.

Иля затвори очи.

— Шарковски ми каза, че работиш за чекистите. Че си престъпил клетвата…

— Важна е единствено клетвата, която човек дава на себе си — каза Василенко. — Не очаквам да разбереш доводите ми, но преди да ме съдиш прекалено рязко, съветвам те да се вгледаш внимателно в собствения си живот. При всичките ти приказки за праведност си оставаш човек, който може единствено да убива.

Иля си помисли за кученцето в кашона и пропъди мисълта.

— Което ти дава още една причина да се страхуваш от мен.

— Не се съмнявам, че би могъл да ни навредиш. Предвид природата ти не бих могъл да очаквам нищо друго. Помисли си обаче. Дори един скит не може да оцелее сам. Тези хора ще те намерят и ще те убият. В момента съм единственият, на когото можеш да се довериш, защото имаш нещо, което искам. А сега ми кажи къде си.

Светът почервеня пред очите на Иля, подобно на петното на показалеца му. Когато картината отново се избистри, той заговори, като внимателно подбираше думите си.

— За последен път чуваш гласа ми. Кажи на Шарковски, че идвам.

Затвори и извади кабела на телефона от розетката. Помисли си, че Шарковски може и да не разполага с всички отговори, но щеше да знае поне някои от тях. Извади зашеметителя от джоба си. Вече обмисляше как би могъл да го използва. Накрая го прибра в куфара и излезе от къщата.