Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (7)

6.

Иля погледна живия плет и се стъписа. Беше висок два метра и половина и идеално поддържан, с толкова гладки страни, че изглеждаха плътни като геологично образувание, оформено от стихиите. Когато си помисли за усилията, необходими за отглеждането на безкрайния плет, и за грижите да не надвиши и със сантиметър определената му височина, остана смаян и разгневен от богатството, за което говореше.

Хвърли поглед към Женя, който седеше зад волана. От ъгълчето на устата му стърчеше клечка за зъби. Беше сменил тясната тениска и сребърния медальон от предишния ден с развлечен кадифен костюм. Иля усещаше, че зад показната мутренска външност и поведение Женя се чувства доста неспокойно в този квартал на Саутхамптън, на сто и петдесет километра и цял свят разстояние от Брайтън Бийч.

По пътя не беше толкова унил. „Всички знаем за Будапеща — беше казал Женя, надвиквайки музиката. — Довечера, като се срещнем с арменците, ще те държа под око, килърче…“

Иля беше премълчал — знаеше, че всеки отговор само ще се обърне срещу него. Слезе от колата и каза:

— Отивам да се разходя. Обиколи къщата и ме чакай на брега.

Затвори вратата и тръгна към зелената стена. С крайчеца на окото си видя как Женя мята навън клечката за зъби и потегля. Изчака комбито, с което се надяваха да не се набиват на очи, да излезе на пустата улица. Секунда по-късно колата зави и изчезна от поглед.

Щом остана сам, Иля пристъпи към плета. Погледна земята и видя заравнената ивица, където е бил тротоарът — в някакъв момент беше разкопан, за да може поляната да стигне до самия път. Погледна нагоре към местата, където плетът не бе така гъст, и откри, че може да види какво има от другата страна. Като се изключеха няколко декоративно подрязани храста и белият шестоъгълник на една беседка, не видя нищо освен декари и декари перфектно поддържана трева.

Тръгна към главния вход и подмина табела с надпис „Джин Лейн“. Нямаше порта, само чакълена алея, която рязко завиваше покрай плета и блокираше видимостта. Мина от другата страна на улицата с надеждата, че ще придобие по-добра представа за разположението. Когато стигна отсрещния бордюр, чу хрущене на чакъл и на алеята се появи жълт джип. Вътре имаше двама мъже с бели блузи с високи яки и червени кръгли знаци от лявата страна на гърдите.

Охранителите го подминаха и Иля продължи. След трийсетина метра улицата завиваше и сянката на дърветата свършваше. Отляво плетът си продължаваше както преди. Отдясно къщите се смениха с езерце с тръстики и борове. Над спокойната водна повърхност се носеха орли рибари.

Стигна до брега. В края на пътя имаше малък паркинг, но комбито не се виждаше никакво. Отпред океанът беше като бледа шир, сливаща се с небето. Имението продължаваше до самия плаж и свършваше при него.

Иля си събу обувките и стъпи на пясъка — беше още топъл от лъчите на слънцето. Усещането на песъчинките по стъпалата му му напомняше смътно за нещо от детството, за време, когато беше ходил със семейството си на някакво място до морето. Опита се да задържи спомена, но той изтече като вода между пръстите му и се изгуби.

Докато вървеше по плажа, се обърна да огледа имението откъм океана. За първи път успя да види къщата, която заемаше площ от почти два декара; покривът и стените бяха покрити с кедрови дъски. Сградата се беше разпълзяла, сякаш конструкцията й беше огромна импровизация, с всевъзможни фронтони и стрехи на множество нива.

Иля седна на пясъка и се настани така, че да може да продължи да наблюдава имението. Тук нямаше плет и единственото, което отделяше основната сграда от останалия свят, беше една дюна, покрита с остра трева. През дюната минаваше ниска ограда, чиито дъски бяха килнати под неестествени ъгли — явно бе предназначена не толкова за защита, колкото да спира навятия пясък. Като се изключеше оградата, къщата бе напълно оголена.

В пясъка пред краката му се виждаха следи от гуми с големи грайфери. В далечината видя двама тийнейджъри в луксозен шутинг брейк^[1]. Бяха спрели на няколкостотин метра от него, гюрукът беше свален. Телата им бяха мускулести и загорели от слънцето. Докато ги гледаше как продължават по плажа, в главата му започна да се оформя план.

Чу скърцане на пясък зад себе си.

— Е, какво мислиш?

Женя седна до него.

— Според мен едва ли може да се направи — каза Иля. — По-лесно е да откраднеш от музей, отколкото от къща като тази. Музеите не плащат за творбите, така че не ги следят. Частните колекционери обаче са по-внимателни, защото разбират какво означава загуба на капитал.

Женя изглеждаше объркан, сякаш не разбираше и цената на капитала.

— Значи започваш да размисляш, а?

Иля долови презрителната насмешка в гласа му. Да работиш с този тип беше като да делиш леглото с вълче. Подобно на всички мутри биячи, Женя искаше да стане престъпнически бос, без да разбира какво всъщност влече след себе си подобен живот. Иля се опита да си го представи как израства в човек като Василенко, но идеята му се видя невъзможна.

След секунда си помисли, че мъдростта идва от многото допуснати грешки през живота и че на младини Василенко може да е бил също такъв глупак. Погледна сипаничавото лице на Женя и си напомни, че материалът не е съвсем за изхвърляне. Женя беше излежал цяла година в затвора, без да се раздрънка — вярно, американски затвор, но пак не беше нещо, което да подминеш с лека ръка. А това означаваше, че у него има нещо повече от тази глупава опашка.

Отново се обърна към имението и попита:

— Сигурни ли сме, че картината е тук?

Женя загреба шепа пясък и го остави да изтече между пръстите му.

— Нашият човек вътре казва, че е там. Ако не сега, ще пристигне навреме за партито. Сто и петдесет гости. Няма да ни е трудно да влезем.

Иля си представи партито, великолепието и богатството, проблясващи на лунната светлина.

— Охрана?

— Шестима души. Вниманието им ще е насочено към поляната. Къщата ще е отворена. Двайсет камери отвън около нея и по територията на имота, но вътре има само една и тя наблюдава хранилището.

Иля се замисли. Слънцето се беше спуснало ниско. Ако искаха да се върнат навреме за размяната, трябваше да тръгнат скоро, но не му се искаше да е веднага. Мислено възстанови пътуването на картината след Будапеща. Вместо да мине по обичайния път, тя бе изчезнала за повече от година, за да се появи тук, зад безкрайния плет. Но не за дълго. Защото въпреки всичките защити по суша имението беше открито откъм морето.

— Добре — каза най-сетне. — Ще го направя. Но ще ми трябват някои неща…