Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (33)

32.

Иля взе торбата от касиера на железарския магазин. Вътре имаше клещи, найлоново въже и руло найлон от онзи, който използват бояджиите, за да покриват пода. Във втората торба до него вече имаше чадър и два тубуса, единият с диаметър пет сантиметра, другият малко по-широк.

На Хералд скуеър беше топло. Иля бързо измина трите преки до хотела си. След завръщането си в града беше подстригал и пребоядисал косата си, а на носа му бяха кацнали очила за четене, взети от витрината на един магазин.

Мина през въртящата се врата и влезе във фоайето. Поради местоположението си хотелът привличаше тълпи туристи, което го правеше удобно място да изчезнеш. Въпреки това положението му изобщо не беше сигурно. Предишния ден, когато беше попитал дали може да плати стаята си в брой, рецепционистът беше поискал документ за самоличност. Когато Иля му подаде шофьорската си книжка, служителят я погледна съвсем бегло и я занесе в задната стаичка, за да я снима, преди да му я върне.

Изкарването на шофьорската книжка беше най-трудната задача за уикенда. В неделя беше взел влак до града. При пристигането си веднага отиде в Сентръл парк. Настани се на една пейка срещу навеса за лодки и остана там няколко часа, като внимателно следеше пункта до паркинга, където туристи вземаха под наем велосипеди. Когато служителят отскочи до тоалетната, Иля се справи с ключалката и се вмъкна в празната будка.

Бяха дадени под наем четирийсет велосипеда, а наемателите трябваше да оставят шофьорска книжка и кредитна карта. Номерата на книжките бяха записани в папка. Иля бързо прерови книжките. Половината наематели бяха жени, а половината от останалите трябваше да отпаднат поради разлики във възрастта или расата. От останалите десет Иля избра един, който беше горе-долу с неговото телосложение и цвят на кожата. Прибра книжката в джоба си и се измъкна секунди преди служителят да се върне.

Като се замисли сега за тази авантюра, си даде сметка, че е поел значителен риск срещу малка печалба. Когато разгледа книжката на спокойствие, видя, че приликата изобщо не е голяма. Носът на мъжа беше по-дълъг, очите по-раздалечени, записаната височина беше десет сантиметра по-малка от тази на Иля. Новата прическа, боята за коса и очилата направиха сходството малко по-убедително, но Иля знаеше, че не може да разчита много дълго на това.

Асансьорът спря на етажа му и Иля излезе в коридора и отключи стаята си с електронната карта. В тясното мрачно помещение беше горещо. Преди да излезе Иля се беше погрижил да изключи климатика и да затвори прозореца въпреки топлия ден.

Остави торбите на леглото и отиде при гардероба. Бръкна в пространството между него и стената, напипа горния край на картината и я извади от скривалището.

Загледа се в жената без глава, като търсеше пукнатини в боята. Нямаше видими, което правеше нещата по-лесни. С помощта на клещите махна картината от рамката и отстрани закрепващите скоби. Работеше бавно — знаеше, че и най-малката грешка може да причини непоправими щети.

След като приключи със скобите, разгъна краищата на платното и го отдели от рамката. Времето беше втвърдило тъканта, по която имаше плетеница пукнатини там, където ъглите бяха прегънати върху дървото. Самото изображение заемаше централната част, заобиколено от всички страни от празни полета. Колкото до самата рамка, без платното тя беше проста дървена арматура, покрита с щампи на галерии и транспортни компании.

Извади тубусите и ги скъси с ножа си до ширината на картината. Изряза правоъгълно парче найлон с точните размери на платното. Постла найлона на пода и положи платното върху него, с изрисуваната страна надолу. Внимателно нави картината около по-малкия тубус, така че изрисуваната страна се оказа отвън, предпазена от найлона. Засега платното изглеждаше достатъчно еластично. Помисли си, че е късметлия, че времето е топло.

Когато приключи, картината беше плътно увита около картонения цилиндър. Иля я пъхна в по-големия тубус, чийто диаметър пасна точно. Извади чадъра, махна найлоновия калъф, който беше единственото, което му трябваше, и проби с ножица в него четири дупки, две при дъното и други две при отвора. Прокара през тях две парчета въже, като ги завърза с хлабави възли.

Пъхна навитата картина в калъфа и преметна въжетата през раменете си, така че калъфът увисна на гърба му като колчан. Погледна се в огледалото. Трябваха му няколко минути нагласяване на ремъците, докато не остана доволен. После свали калъфа и смени хлабавите възли с рибарски, като стопи найлона, поднасяйки го към пламъка на кибритена клечка. Получи се сбруя, която прилягаше точно на тялото му и щеше да е почти невидима под широка риза или яке.

Събра скобите и ги изхвърли през процепа на климатичната инсталация, която минаваше покрай перваза. После събра останалите боклуци на топка, която напъха зад гардероба заедно с рамката на картината.

Уморен от едночасовия съсредоточен труд, Иля се отпусна на стола до прозореца. На масата до него имаше днешен вестник, който бе купил при обиколката си. Беше отворен на статия, отпечатана на вътрешна страница на градския раздел. Основният материал се занимаваше с описание на обира, но имаше и каре за „Ренард Арт Фонд“. Това му напомни за двамата гости, на които се беше натъкнал на партито. И най-вече за жената, макар да не беше сигурен защо.

Погледна отново статията, после остави вестника. Точно сега информацията беше онова, което му трябваше най-много от всичко. В момента разполагаше само с един източник, колкото и несигурен да беше той.

Извади от джоба си предплатен телефон, купен от същия магазин, от който бе взел очилата, и набра номера. Телефонът иззвъня два пъти преди да вдигнат.

— Клуб „Марат“.

— Шарковски — тихо каза Иля. Представяше си го как седи в кабинета си на долния етаж.

Последва пауза, преди старецът да отговори.

— Извади ми окото. Трябва да извадя твоето в замяна.

— Тогава няма да си получиш пакета. — Иля имаше чувството, че се носи в коловоза на разговор, предопределен много преди да набере номера. — Василенко разговаря ли с теб?

— Обади се снощи. Каза, че си склонен на сделка. Какво искаш?

— Пари и закрила — отвърна Иля. — В спалнята ми на Брайтън Бийч има сак с книги и вестници. Искам го заедно с всичко в него. Плюс осемдесет хиляди долара.

— Осемдесет хиляди долара са много пари. Ще ми трябва време да ги събера в брой…

Иля го прекъсна.

— Ако ти трябват пари в брой, погледни от лявата ти страна. Държиш поне шейсет хиляди в сейфа. За останалите бръкни в обшчака^[1]. Като се има предвид какво ще ти дам в замяна, сделката си я бива.

— Сигурен съм, че съжаляваш, че не можеш ти самият да я продадеш. Къде да се срещнем? В клуба?

— Не. — Иля назова адреса. Беше прекарал сутринта в търсене на подходящи места и накрая се спря на едно, което му изглеждаше най-обещаващо. — Ще се видим утре по пладне.

— С Миша ще сме там. Ще носим парите и книгите. Колкото до окото ми…

Иля прекъсна връзката, без да го изслуша. Опита се да прецени чувствата си и откри, че е доволен. Остави телефона с надеждата, че Шарковски ще реши, че иска единствено парите. Знаеше, че алчните хора винаги приемат, че другите са жертва на същия порок. Ако Шарковски вярваше в това, щеше да го подцени, а това беше идеално.

Не му мина през ума (поне не тогава), че самият той може да подценява Шарковски. Нито пък се запита дори мимоходом дали разговорът им не е подслушан.

На пет километра на юг един човек стана от евтиното си бюро в средата на разделеното на клетки помещение и свали слушалките си. Компютърът пред него бе част от вътрешната система за събиране на информация от мобилни и стационарни телефони. Системата можеше да се използва за копиране на записите и предаването им на преводачи, но засега нямаше нужда от преводач.

Агентът излезе от клетката си и тръгна към кабинета в дъното. Когато влезе, Барлоу вдигна очи.

— Какво има?

— Обади се Иля — каза Кандински. — Уговориха си среща при Окръжния съд на Ню Йорк.