Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (46)

45.

Пауъл приклекна на прага на кухнята с вдигнат пистолет, вперил поглед във вратата на офиса. Бяха минали трийсет секунди, откакто бе чул двата изстрела. Накрая гласът на Барлоу прозвуча в слушалката му:

— Действаме. Улф, искам те долу.

— Вече съм там — каза Улф.

Пауъл се обърна и я видя да стои на два метра от него. Блузата й беше излязла от панталоните, докато бе вадила пистолета си от скрития кобур. Погледите им се срещнаха, докато тя говореше в микрофона.

— С Пауъл съм. Покриваме вратата на офиса.

— Останете на позиция — каза Барлоу. — Влизаме през служебния вход.

Думите му още висяха във въздуха, когато от кухнята се чу суматоха. След секунди коридорът се напълни с хора от ударния екип — четирима мъже с бронежилетки и каски, със заредени и готови за стрелба оръжия. Пети беше останал да пази входа. Барлоу беше начело на групата със закрепена на гърдите радиостанция.

Докато екипът заемаше позиция в коридора с насочени към затворената врата оръжия, Пауъл отстъпи назад.

— Ами горе?

— Действаме на етапи — каза Барлоу. — Първо завземаме приземния етаж. После…

Барлоу млъкна, когато от пагона на агента до него се чу пращене на радио. Агентът моментално изключи микрофона, но погледите на всички се насочиха към вратата на офиса.

— Ако още някой издаде шум, лично ще го пратя в ада — прошепна вбесеният Барлоу.

Обърна се към командира на екипа.

— Влизаме. Разбийте шибаната врата.

Командирът кимна и даде знак на хората си. Двама застанаха от страната на дръжката, докато трети ги прикриваше откъм коридора. Първият, който държеше тежък чук, се заслуша и погледна към командира си за сигнал.

След секунда, преди някой да успее да помръдне, вратата се отвори сама.

Екипът отстъпи с насочени към нея оръжия. Пауъл също вдигна пистолета си. Вратата се отвори докрай и видяха двама мъже. Единият беше Шарковски. Другият беше човек, когото Пауъл не бе виждал толкова отблизо. Беше променил външността си от случая в съда, косата му бе подстригана и изрусена. На лявото му рамо висеше сак. С дясната си ръка държеше револвер, опрян в главата на Шарковски.

— Иля — не се сдържа Пауъл. — Или да ви наричам Скита?

Щом чу името си, Иля се обърна към Пауъл, преценяваше ситуацията.

— Кой сте вие? — попита тихо.

Пауъл вдигна значката си, която висеше на врата му. Докато го правеше, внезапно си спомни за хилядата реактивни гранати, скрити някъде на този етаж. Наистина, вероятността беше малка, но ако някой куршум улучеше някой от сандъците с боеприпаси, всеки от които имаше реактивен заряд, последвалите експлозии щяха да разкъсат всички на парчета.

— Алън Пауъл. Агенция за борба с тежката организирана престъпност. Знам, че искате отмъщение, но ако сътрудничите, можем да се споразумеем и…

— Назад — каза Иля. — Всички. Ако не свалите оръжията, той ще умре.

Барлоу остана с насочен напред пистолет.

— Откъде да сме сигурни, че и без това няма да го убиеш?

В отговор Иля само притисна дулото още по-силно в главата на стареца. Шарковски рязко си пое дъх.

— Тъп смотаняк, изпълнявай каквото ти казва. Той вече уби един от хората ми.

Пауъл хвърли поглед към офиса, но не можеше да види какво има вътре.

— Миша ли?

— Иначе щеше да ме убие. — Иля огледа коридора. — Дойдох да убия този човек, но ако правите каквото ви казвам, ще го пусна. Ако не… — Бутна стареца крачка напред.

— Добре — каза Барлоу и свали пистолета си. — Свалете оръжията. Кажи какво искаш.

Погледът на Иля се плъзна по екипа. Ясно си личеше, че преценява шансовете си.

— На всички входове ли имате хора?

— Да — отвърна Барлоу. — Нямам намерение да те лъжа. Никой не може да се измъкне оттук.

— Кажи им да отстъпят от вратата към алеята. Ще изляза с Шарковски. Ако заподозра и най-малката измама, ще му пръсна главата.

Пауъл си представи плана на клуба и разбра мисленето му. Имаше три изхода — един на улицата, един на странична уличка и един на алеята. Първите два излизаха в къси зони, докато алеята продължаваше километри в двете посоки, без подходящо място за засада.

След кратко колебание, което можеше и да е престорено, Барлоу натисна копчето на радиостанцията си.

— Южен екип, свалете оръжието. Отстъпете от вратата. — Погледна Иля. — Така добре ли е?

— Да — отвърна Иля. — Сега свалете оръжията и отстъпете назад. Пет метра от всички страни.

По знак на командира тактическият екип свали оръжията. Иля избута Шарковски в коридора. Вратата вече не беше блокирана и Пауъл успя да види тялото на Миша на пода. В ъгъла се беше свлякъл втори човек.

Иля и Шарковски тръгнаха по коридора — ворът бе пръв, а Иля вървеше с гръб до стената. Щом стигнаха до средата, Иля избута Шарковски да се обърне така, че да се озове между него и другите. В края на коридора завиха на ъгъла и изчезнаха.

— Стойте на място — прошепна Барлоу на командира на екипа. — Не искам проблеми. Пауъл и Улф, след мен.

Тръгнаха към стълбите. Пистолетите им бяха прибрани в кобурите, но с патрон в цевта. Иля и Шарковски вече се бяха изкачили, виждаха се само краката на стареца. Клубът горе беше претъпкан и гърмеше оглушителна музика. Всички гледаха танцьорките и никой не забеляза двамата души, които се промъкваха странично през разноцветните светлини. Иля беше опрял револвера си в кръста на Шарковски.

Двамата стигнаха вратата, която беше оставена отворена за морския ветрец, и излязоха на терасата. Пауъл и останалите ги следваха плътно. Отпред алеята беше пуста, опразнена от тактическия екип. Самият екип не се виждаше никакъв, макар че Пауъл знаеше, че агентите ги следят от новите си позиции. Още по-нататък се виждаше бяла ивица пясък.

— Да не сте мръднали — каза Иля и отново опря револвера в главата на Шарковски. Двамата отстъпиха заднешком към ръба на алеята. Когато стигнаха стъпалата към плажа, който беше на метър и осемдесет под дъските, се обърнаха странично, така че Шарковски да слезе пръв. Заслизаха към пясъка, като всяка стъпка ги скриваше все повече. След секунди изчезнаха.

Веднага щом Иля и Шарковски се скриха от поглед, тримата агенти се затичаха напред.

— На плажа е — викна Барлоу в радиостанцията. — Веднага пратете екип долу. Ще го притиснем, докато не разбере, че няма изход…

Прекосяването на алеята им отне десет секунди. Стигнаха до стъпалата, спуснаха се на плажа… и се огледаха объркано. Брегът беше пуст, от двете им страни се простираше само пясък. В далечината океанът беше като матово огледало. Иля и Шарковски бяха изчезнали.

— Какво става, мамка му? — Барлоу се огледа. — Къде се дянаха?

С разтуптяно сърце Пауъл впери поглед в стълбите. На нивото на алеята имаше две чешми. За да могат водопроводчиците да стигат до тръбите, наблизо имаше ограда, която предпазваше района от пясъка и оставяше отвор под дъските.

Затича се към отвора, метна се по корем на пясъка и се промуши под дъските. Част от него очакваше капан, но вместо това се озова сам в тъмното. В далечината чу стъпки.

Барлоу клекна до отвора. Лицето му едва се виждаше.

— Какво правиш, по дяволите?

— Сложете хора на оградите — каза Пауъл, като се мъчеше да си спомни какво беше видял последния път, когато бе под дъските. — Зад клуба има порта. И още една при паркинга. Ще излязат през някоя от тях…

Без да си прави труда да отговаря, Барлоу се обърна да предаде командата на останалите от отряда. Докато го правеше, върху отвора падна сянка и Улф се плъзна надолу и се озова до Пауъл. Извади фенерче от вътрешния си джоб. Преди Пауъл да успее да отвори уста, тя вече водеше напред в мрака.