Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (31)

30.

Момчето в хладилника изглеждаше доста зле. Беше застреляно от упор в тила и в един момент след смъртта лицето му бе частично залято с киселина. На местата, където се беше запазила цяла, кожата бе станала противно зелена, но на горната устна, която бе останала като по чудо непокътната, слабо личеше белег от зашита заешка устна.

Загледан в жълтите изгаряния по бузите и челото, Пауъл бръкна в чувала и извади дясната ръка. Направи го внимателно, тъй като кожата можеше да се свлече напълно, подобно на латексова ръкавица. Хвана китката и огледа дланта. Върховете на пръстите също бяха залети с киселина, която беше разяла отпечатъците.

Обърна се да погледне другите две тела. И те бяха подложени на подобно третиране, със заличени лица и върхове на пръсти. Единият мъж беше прострелян в тила, докато другият имаше звездовидна рана в разлагащите се гърди, оставена от гладкоцевна пушка.

Пауъл пусна ръката на момчето и излезе от хладилника в относителната топлина на съседното помещение. Погледна Улф и забеляза, че тя също е малко позеленяла. Дежурният в моргата като че ли също го забеляза.

— Ако ще драйфате, направете го в някой умивалник — каза той, докато затваряше вратата на хладилника. — И не забравяйте първо да свалите маската.

— Ще ми мине — каза Улф.

Намираха се в малка стая до основното помещение на моргата. Стените и подът бяха боядисани със сива акрилна боя, която лесно се миеше и дезинфекцираше. На тавана, до флуоресцентните лампи, бучеше вентилатор, но най-характерната черта на помещението си оставаше неописуемата миризма.

В центъра имаше маса за аутопсии — метална плоскост на въртящи се колела. Тесният й край беше закрепен за един от умивалниците покрай стената. На стоманената повърхност, която беше наклонена, за да се оттичат течностите, лежеше четвърто тяло, в момента събличано от патолога, с когото Пауъл вече се бе срещал. До него стоеше детективът, когото Пауъл не бе виждал от огледа на мъртвото момиче. Лицето му си бе все така розово.

Пауъл и Улф пристъпиха към тялото. До масата имаше количка и на нея бяха подредени дрехите на мъртвия и съдържанието на джобовете му.

Когато приближиха, патологът вдигна глава. Очите му зад предпазните очила се присвиха.

— Радвам се да ви видя отново. Винаги успявате да се появите за най-интересните случаи…

Пауъл му кимна, погледна тялото и попита:

— Какво знаем засега?

Детективът прочисти гърлото си. Беше си сложил ментов мехлем под носа.

— Открихме ги на един строеж в Гоуанъс, на няколко преки от канала. Лично аз предполагам, че някой е смятал да ги изхвърли във водата, но после се е уплашил. Телата били натъпкани в стоманени варели. Капаците били завинтени, но не много здраво. Миризмата привлякла работниците.

Улф погледна мъртвеца. Неговото лице и пръсти също бяха заличени.

— Знаем ли кой е той?

— Не бяха открити документи за самоличност или портфейл, така че е трудно да се каже, но сме почти сигурни, че става въпрос за гангстер — Аршак Гаспарян. Арменец, към трийсетте, арестуван за нападение и незаконно притежаване на оръжие. Изчезнал е миналата седмица. Все още се опитваме да идентифицираме другите двама по зъбните отпечатъци. Най-младият беше най-лесен. Заешката устна стесни възможностите доста бързо…

Пауъл се загледа в останките от лицето на мъртвеца. Кожата на главата и на ръцете под лактите беше станала зелена, но покритите с дрехи части бяха в по-добро състояние.

— Знаем ли каква киселина е била използвана?

— Ако се съди по пожълтяването на тъканта, прилича на азотна — отговори патологът. — Не е от нещата, които повечето хора ще държат в килера си. Използва се предимно при изкуствени торове. И за боядисване на дървени мебели.

Пауъл си записа това, докато отиваше да разгледа вещите на мъртвеца, които бяха подредени върху широк бял лист хартия. Нямаше портфейл или ключове. Няколко монети, смачкано парче плат и листче, което той взе. Върху него с химикалка беше написана поредица цифри наред с нещо, приличащо на код на производител.

— Някаква идея какво може да е това?

— Вече проверихме — каза детективът. — Ако се съди по формата, това е сериен номер на карта памет, вероятно за цифров фотоапарат. Не съм сигурен обаче какво означава.

Пауъл остави листчето.

— Намерихте ли куршуми в телата?

— Засега два — отвърна патологът. — По-младият в хладилника е бил застрелян с деветмилиметров, но куршумът е твърде деформиран, за да се каже нещо по-конкретно. Този приятел тук е бил застрелян с четирийсет и пети калибър автоматик с въртене по часовниковата стрелка. Защо?

— Исках да направя едно сравнение. В Саутхамптън намерихме револвер „Смит и Уесън“ модел шестстотин двайсет и пет, което отговаря на куршума.

— Ще поръчам на балистичния ни екип да се заеме с въпроса — каза детективът. — Нещо друго?

— Не. Засега нищо. — Пауъл даде знак на Улф, която изглеждаше повече от готова да се махне. — Да вървим.

Излязоха от стаята. След няколко минути бяха отново в колата, но миризмата на моргата сякаш още витаеше около тях. Пауъл седна на дясната седалка, а Улф се настани зад волана.

— Е, какво мислиш?

Преди да отговори, Улф извади от чантата си парфюм и напръска въздуха.

— Честно? Не съм убедена, че Шарковски е бил част от това. Начинът на извършване не отговаря. Вместо да изгубят главите и ръцете си, тези типове са били залети с киселина. Различно е.

— Така е — съгласи се Пауъл. — Но това не означава, че Шарковски не е бил замесен. Може да е поръчал на някого да се погрижи за телата. Защото онова, което видяхме, си е чиста мафиотска сделка, която изведнъж се е оплескала.

Улф запали двигателя и потегли.

— Защо мислиш така?

— Заради листчето в джоба на убития. Това е стандартна процедура при международна размяна. Да кажем, че очакваш пратка оръжие. Даваш на доставчика фотоапарат. Той го праща в чужбина, за да направят снимки на стоката, след което го връща. Преди да погледнеш снимките, проверяваш серийния номер, за да си сигурен, че картата памет е същата.

Спряха на червен светофар.

— И за какъв вид стока става въпрос?

— Оръжие — каза Пауъл. — Според моя човек от подслушвателния отдел чуваме слухове за оръжейна сделка. Затова трябва да се погрижим разрешителното за обиск на клуба да включва и видеотехника.

Улф зави по Второ авеню.

— Не знам за теб, но аз се съмнявам, че в скоро време ще видим разрешително.

— И аз се съмнявам — рече Пауъл. Поне засега бяха в задънена улица. Хечбекът в лозето беше нает с крадена кредитна карта. След обира никой не беше виждал нито Женя, нито Иля, а Шарковски ходеше на работа както обикновено, макар и с превръзка на едното око. При липсата на по-категорични улики обаче, разследването нямаше друг избор, освен да се съсредоточи върху странични въпроси. Един от тях беше олигархът, друг — художественият фонд.

Мислите на Улф сякаш следваха подобен курс.

— Знаеш ли какво си мисля? Ако бях Мади Блум и знаех кой е откраднал картината, щях да сключа сделка с крадеца. Ако успееш да купиш картината за една пета от реалната й цена…

— … би било истински удар. — Пауъл свали стъклото на прозореца с надеждата да проветри купето от останалата воня. — А ако аз бях крадецът, щях да искам осигурен купувач. В противен случай би било почти невъзможно да се отърва от картината.

— В такъв случай може да са направили сделка с фонда и Блум да е била там, за да се увери, че всичко върви по план. Или може да е сключила сделката на своя глава. Според проверката тя е истинско чудо, но въртяла галерия, която миналата година потънала и останала с цял куп дългове. — Улф говореше с неодобрението на човек, който е убеден, че дългът е най-лошият от всички възможни грехове. — Така че може да е била склонна да работи с Шарковски.

— Не бих изключил подобна възможност — каза Пауъл. — Но дори фондът да се е добрал до етюда, основният проблем си остава. Как да продадеш най-прочутата крадена картина на света? Подобен обир има смисъл единствено ако получателят възнамерява да я задържи за себе си. Така че поръчителят не е дилър, а колекционер. Шарковски не отговаря на критерия, но човек като Василенко…

— Може би. Но има и един друг човек, който има мотив да инсценира обир.

— Знам — каза Пауъл. Имаше основания да подозират и самия Арчвадзе. Кражбата беше сравнително ефективен начин да капитализираш произведение на изкуството. Дори да беше платил щедра сума на Шарковски, след като си прибереше застраховката, Арчвадзе щеше да получи картината с огромна отстъпка. Колкото и малко вероятна да изглеждаше версията, трябваше да научат повече за застраховката на картината. — Пазиш номера на адвоката на Арчвадзе, нали?

— Да, момент. — На следващия светофар Улф затършува в джобовете си и измъкна визитната картичка. — Искаш да уредиш среща с него ли?

— Няма да навреди. — Пауъл извади телефона си и набра номера. Смътно разпозна името на адвоката, който беше натрупал значителна практика с клиентела, състояща се изцяло от богати имигранти.

След като беше поставен за момент на изчакване, успя да се свърже със секретарка, която го прехвърли на личната линия на адвоката. Телефонът иззвъня два пъти, преди Пауъл да чуе безцеремонния глас от другата страна.

— Да?

— Здравейте — каза Пауъл и бръкна за бележника си, докато се представяше. — Аз съм служител от Агенцията за борба с тежката организирана престъпност в Лондон. Обаждам се във връзка с един от клиентите ви, Анзор Арчвадзе…

Адвокатът го прекъсна:

— Анзор Арчвадзе вече не е мой клиент. Прекратихме деловите си отношения тази сутрин.

Пауъл погледна изненадано Улф.

— Знаете ли как мога да се свържа с него?

— Съжалявам, не знам. — Гласът на адвоката беше хладен. — При последния ни разговор той каза, че ще е недостъпен доста време. Доколкото знам, пътува за Грузия.

Адвокатът затвори. Пауъл прибра телефона си. Миризмата на смърт още витаеше в колата, макар че стъклата на прозорците бяха спуснати. Сякаш се беше пропила в дрехите му.

— Мисля — каза Пауъл, загледан в улицата, — че имаме известен проблем.