Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (55)

53.

Върху хладилника в кухнята на Итън, сгушена сред издигащите се като небостъргачи други бутилки, имаше преполовена водка от марка, прочута повече с типографията на етикета, отколкото с качеството на съдържанието си. Точно в момента Шарковски не беше склонен да проявява придирчивост. Хвана бутилката за хлъзгавото гърло, свали я и я занесе в банята.

Махна капачката и напълни устата си с водка. Изжабурка се, без да обръща внимание на щипането, и се изплю в умивалника. Потокът възрозова течност изчезна в канала заедно с няколко бели парченца. Той напълни отново устата си, изплакна я и пак се изплю. Този път розовото беше по-малко. При третия опит течността бе почти безцветна.

Доволен от резултата, той остави бутилката на тоалетното казанче и отвори аптечката. Шишенце болкоуспокояващи привлече вниманието му. Изтръска две хапчета и ги лапна. Прибра шишенцето в джоба си и затвори аптечката. Обърна се и погледна лицето си в огледалото на вратата.

Гледката не беше окуражаваща. По челото и слепоочията му имаше драскотини там, където се бяха счупили рамките на очилата, а по челюстта и от едната страна на лицето му се бяха появили жълти натъртвания. Взе тоалетна хартия, направи я на топка, лапна я и захапа. Здравото му око, което беше изцъклено като на риба, се насълзи, после възвърна донякъде обичайния си вид.

Излезе от банята, като проклинаше слабостта и годините си; усещаше, че трябва да им противодейства чрез симпатична магия. Това изискваше кръв. И той много добре знаеше чия кръв.

Поглед към часовника го накара да се задейства. Беше лежал в безсъзнание повече от четирийсет минути. Носът му беше запушен от кръв и сополи и Шарковски дишаше трудно и със свирене. Огледа стаята, взе лаптопа под мишница и след кратък размисъл взе и водката.

Пикапът беше на ъгъла. Шарковски седна зад волана и метна лаптопа на съседната седалка. Тъкмо пъхна ключа, когато телефонът му иззвъня.

Беше Лермонтов.

— Момичето напуска града. Бяхте ли вече в жилището й?

— Не. Тя беше тук. — Като говореше колкото се може по-бързо, той разказа на галериста за случилото се. Даваше си сметка, че няма начин да опише инцидента, без да изглежда като пълен глупак.

Тонът на Лермонтов се втвърди.

— Трябва да я намерим. Каза, че пътува за Бостън, но може и да лъже. Разбрахте ли какво е правила в апартамента?

— Не. Но изгорих всичко — каза Шарковски. — Точно както поискахте. С изключение на… — Погледна лаптопа на дясната седалка. — С изключение на компютъра. У мен е. Момент да погледна.

Отвори лаптопа. След толкова много трансакции онлайн отдавна се беше принудил да научи това-онова за компютрите. Погледна менюто с последните отваряни файлове, но не намери нищо интересно. Тук нямаше безжичен достъп до интернет, но въпреки това можеше да види последните посетени страници. Вниманието му веднага се насочи към двата адреса в началото на списъка.

— Филаделфия — каза Шарковски. — Автобусно разписание. Филаделфийски музей на изкуствата.

— Да види Étant Donnés. — Лермонтов замълча за момент. — Добре. Ако тръгнете веднага, можете да я изпреварите. Наблюдавайте музея, докато не се появи. И никаква връзка с мен, докато случаят не бъде решен.

— Разбрано — каза Шарковски. — Ще ви се обадя след приключването му.

Затвори и потегли. Зави на кръстовището и продължи на юг, като мислено прецени състоянието си подобно на пилот, проверяващ уредите преди излитане. Болката в челюстта отслабваше, но тази в окото беше все така подлудяваща.

Стигна до детелина, от която излезе на магистралата. За момент, докато се вливаше в потока автомобили, се замисли дали да не обърне. Имаше нещо безумно в това да последва Мади Блум чак до Филаделфия. Дори да успееше да я открие при музея, нямаше да е лесно да й види сметката там. Беше много по-добре да обърне, докато може.

Когато стигна моста обаче разбра, че трябва да я накара да страда. В Лондон нямаше да е нищо освен име. Ако искаше да се страхуват от него, трябваше да разреши ситуацията по начин, който да сложи точка на всички въпроси.

Обзет от тези мисли, Шарковски не забеляза колата, която мина през бариерата секунда след него и го последва по моста. Следеше го неотклонно още от Бруклин, като се държеше на една пресечка зад него.

Иля погледна индикатора за гориво. Не беше очаквал, че ворът ще пътува толкова дълго. С всеки следващ километър шансовете му за успех, които поначало не бяха особено големи, се стопяваха все повече…

Преди час, когато Шарковски спря в Бруклин след кратко отбиване до един магазин, Иля беше принуден да продължи, тъй като наблизо нямаше свободни места за паркиране. Подмина го с обърната настрани глава, направи кръг и се върна. Пикапът още беше там, но Шарковски го нямаше. Тъй като къщите по нищо не се различаваха една от друга, той нямаше друг избор освен да спре и да чака с надеждата, че старецът ще се появи отново.

След няколко минути се изненада от неочакваната поява на друго познато лице. Младата жена се появи тичешком иззад ъгъла. За миг погледите им се срещнаха и той я позна, но преди да успее да я доближи, тя изчезна. Мина още час преди Шарковски, който се беше сдобил с пресни натъртвания, да се върне при пикапа си…

Сега минаваха под централната кула на моста. Докато го следваше десет автомобила назад, Иля се мъчеше да проумее какво е видял. Появата на жената, чието лице помнеше добре, не можеше да е съвпадение. Явно Шарковски беше получил нареждане да я премахне, но тя по някакъв начин беше успяла да се измъкне. И сега старецът продължаваше да я преследва.

Иля усети, че моментът му на разплата е отложен. Нямаше нищо против. Цадиките знаеха какво е търпение. Можеха да чакат и цяла вечност, ако се наложи. А той знаеше, че времето му ще настъпи скоро.