Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (36)

35.

Иля погледна малката раница в ръцете на Шарковски, който най-сетне беше достатъчно близо. Изчезването означаваше мълчание, изгнание и коварство, но той вече виждаше, че подобно бягство е невъзможно. Погледна стареца в здравото око и попита:

— Защо ми казваш това?

В отговор Шарковски само повдигна превръзката и се видя окото на лешояд, сълзящо и нефокусирано.

— Защото ми отне това. Преди да се разделим, искам и аз да ти отнема нещо.

Иля стана от пейката. Миша също стана. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Все още седящият Шарковски нагласи превръзката върху окото си и въздъхна.

— Не бъди глупак. Дори да можеше да ни убиеш сега, няма да върнеш онова, което вече е сторено.

Докато гледаше Миша, Иля с изненада откри, че си мисли колко лесно е било всъщност. За разбиването на комина са били нужни само няколко удара с чук, а тъй като подобни инциденти се случваха често със старците, милицията едва ли е била склонна да води сериозно разследване.

За момент пред него сякаш зейна отвор към миналото, заплашващ да го погълне целия. После главата му се проясни и Иля разбра, че старецът е прав. Нищо нямаше да постигне по този начин. Още докато вземаше решение се чу как казва тихо:

— Откъде да знам, че няма проследяващо устройство?

Шарковски се усмихна безрадостно.

— Бизнесът ни приключи, така че не виждам причина да те следя.

Иля седна. Беше леко замаян, но ръцете му бяха запазили донякъде вещината си. Отвори сака и извади устройство с размерите на радиоприемник, с течнокристален дисплей и сгъваема антена. Това беше търсач на радиочестоти, който бе купил предишния ден, следвайки обичайната предпазливост, която сега му се струваше, че е част от някакъв друг живот.

Включи уреда и се съсредоточи. След като търсачът направи тест на сегментите си, преминавайки поред през различните честоти, Иля насочи антената към раницата, като намали максимално обхвата.

Загледа дисплея. Търсачът улавяше вълни страничен шум, но той беше слаб, резултат от други устройства като мобилни телефони в съседната ротонда. Чертичките, регистриращи силата на сигнала, показваха, че в самата раница няма нищо. Превключи на други честоти и сканира отново. Пак нищо.

Изведнъж замря, загледан в дисплея. Уредът бе уловил сигнал, който бе достатъчно силен, за да запълни осем от десетте чертички. Честотата беше твърде ниска за мобилен телефон, но отговаряше на обхвата на подслушвателно устройство. И тогава Иля видя, че антената вече не сочи към раницата, а към скитника на отсрещната пейка.

Чак сега забеляза, че макар дрехите на червенокосия да са мръсни, ноктите му са грижливо изрязани. Седящият до него Шарковски погледна дисплея и мъжа с дънковото яке и умът му на хищник моментално направи връзката.

— Хей — каза ворът. — Ти, шибан…

Мъжът рязко вдигна глава и ги изгледа несигурно.

— Моля?

Шарковски се изправи със стиснати юмруци и изръмжа злорадо:

— Харесва ли ти какво чуваш, сука?

Стреснат, човекът стана и инстинктивно вдигна ръце.

— Чакайте…

Преди да успее да довърши, нещо се откачи от колана му, падна на пода и се пръсна. Две батерии се разлетяха в противоположни посоки. Захранващ блок за подслушвателно устройство.

Иля се обърна към Шарковски и изръмжа:

— Довел си полицията!

Здравото око на Шарковски потрепваше.

— Никого не съм водил. Трябва да си ти…

Иля заряза спора. Взе сака и тръгна към ротондата; раницата вече беше в ръцете на Миша. Усещаше как полезрението му се стеснява, сякаш гледа в тунел, и се помъчи да се овладее: знаеше колко е важно да си отваря очите на четири и да преценява правилно обстановката.

С петнайсет бързи крачки стигна до ротондата. Видя аварийния изход и замръзна. Само преди малко той беше неохраняван. Сега някакъв шериф в синьо блокираше пътя му към света навън.

Шерифът го погледна. За частица от секундата Иля регистрира отделни детайли от сцената — прибрания в кобура пистолет на охранителя, прошарената коса, петното от храна върху вратовръзката. После вниманието му се насочи към четирите метра мраморен под между него и единствения изход.

Не се поколеба. Приведе глава, блъсна шерифа в слънчевия сплит и го събори. Това би трябвало да е достатъчно, но нещо го завладя, докато се сблъскваше с тялото на мъжа, някакво диво отчаяние, събудило се след дни на бягство. И преди да успее да се спре, фрасна мъжа в носа и той се счупи с хрущене.

Шерифът се строполи на земята, хванал се за лицето. Ротондата изведнъж се изпълни с писъци. Без да забавя крачка, Иля изрита стойките и се хвърли към резето. Миг по-късно мина през портал от бяла светлина и се озова навън.

Вратата се затръшна зад него. Той остана за миг на терасата, високо над площада. Охраната щеше да се изсипе навън всеки момент. Тръгнеше ли надолу по стъпалата, щеше да е открит за огъня им.

Метален парапет отделяше терасата от земята на четири метра под него. Иля не помнеше какъв е теренът от тази страна на сградата, но вече беше твърде късно да се чуди.

Скочи. Миг безтегловност и се претърколи в тревата, като успя да предпази тубуса в сака, след което се изправи в позата на застанал на старта спринтьор. От другата страна на тясната улица се издигаше федералният съд, чиято долна половина бе скрита зад син шперплат. Втурна се към нея и се покатери по телената порта, която дрънчеше и се люлееше под тежестта му. Докато се прехвърляше от другата страна, чу как шевовете на якето му се разпраха.

Болката избухна в левия му глезен, когато падна на четири крака, с лице на сантиметри от бетона. Насили се да се изправи. Работната площадка около него бе пуста. Затича се успоредно на съда към ъгъла. Оградата зад него издрънча. Той погледна назад и видя някакъв мъж с очила да се прехвърля през портата.

Зави на ъгъла и видя пирамида от керемиди, натрупана до оградата от шперплат. Керемидите хвърчаха и се трошаха под краката му, докато се катереше и се хващаше за горния ръб. Успя да се прехвърли и скочи тежко в алея до някаква църква.

Когато видя къде е, неволно се разсмя и смехът му проехтя като две приглушени детонации в дробовете му. На Полис Плаза I, на стотина метра от него, ченгетата се мотаеха около бетонната грамада на полицейската централа — обърнат зикурат, покрит с решетка от прозорци. Като че ли никой не беше забелязал внезапната му поява, но той знаеше, че не може да остане дълго тук.

Изкуцука пред църквата. Една табела го насочи към магазин за сувенири в мазето, до който се стигаше по външно стълбище. Спусна се, влезе през страничната врата и се озова в празен салон. Друга табела му показа къде е мъжката тоалетна.

Влезе и заключи. Глезенът му пулсираше болезнено. Свали якето и пропитата с пот риза и ги остави до умивалника. Извади тубуса с картината от сака и го нагласи на гърба си. Облече друга риза и лек шлифер, провери дали сбруята е добре скрита и напъха всичко останало в кофата за боклук.

Докато правеше всичко това си помисли за думите на Шарковски. Никога не бе имал намерение да бяга, а само да изчака удобния момент, но сега вече разбираше, че това е невъзможно.

Остана да се гледа в огледалото, докато не се увери, че няма вид на преследвано животно. Когато ръцете му спряха да треперят, излезе и тръгна обратно към Файв Пойнтс.