Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (60)

58.

Преди години в Москва едно петнайсетгодишно момче седеше в един ресторант и слушаше стареца, който му обясняваше как да проследи незабележимо човек. Ворът разкриваше пълна с жълти зъби уста всеки път, когато лапваше поредното парче сельодка и я прокарваше с водка; момчето, на което не беше предложено да опита, бе младо и изгарящо от амбиция, но и достатъчно умно, за да слуша.

— Мислиш си, че си готов — каза старецът, като го лъхна на кисело, — но да застреляш пиян в тила и да проследиш внимателно човек през града са две различни неща. Винаги ти трябват двама души. Ако единият бъде засечен, другият поема. Заемаш позиция там, където ще бъде жертвата ти, а не където е сега. И когато дойде моментът, й теглиш куршума.

Сега, много години по-късно, Шарковски си помисли отново за онзи разговор. Преди момичето да се появи пред музея, той беше изровил вътрешния план на помещенията от кошчето в основата на стълбището. Източният вход, където се намираше, беше най-представителният, но имаше и друг от западната страна. Дори момичето да влезеше оттук, нямаше гаранция, че ще излезе от същото място.

Когато момичето най-сетне се появи, Шарковски го последва тихомълком в музея, като оставаше една зала назад, освен ако нямаше причина да приближи. Скоро започна да се досеща какво прави Мади и не се изненада, когато я видя да влиза в полутъмната стая до основната галерия. Остана там дълго, преди да се появи отново с напрегнато и пребледняло лице. Преди да я последва, той се задържа няколко секунди, после се промъкна в малката стая.

В тясното помещение видя дървената врата и веднага разбра, че зад нея има нещо ценно. Надникна през дупките. Отначало гледката го накара да се усмихне, но когато си помисли какво може да е замислило момичето, усмивката му изчезна.

Дръпна се от дупките. Както беше очаквал, тя още беше в съседната галерия. Шарковски надникна и я видя да се опитва да отвори някаква врата до олтара, през която може би се стигаше до задната част на композицията. Не беше трудно да се досети какво е наумила.

Когато Мади тръгна към тоалетната, Шарковски се оттегли в друга галерия и я зачака да излезе. Окото и челюстта продължаваха да го болят. Трудно му беше да мисли през мъглата от болка, но въпреки това се насили да се съсредоточи. Ако Мади се добереше до композицията, охраната щеше да довтаса веднага и той никога нямаше да може да се добере до нея. Нямаше място за грешки.

След като Мади излезе от тоалетната, Шарковски я проследи от разстояние обратно до галерията. Остана да гледа от ъгъла как тя седна на една пейка и заби поглед в отвесните стъклени панели, отразяващи слънчевите лъчи от близкия прозорец. Шарковски бръкна под блузата си и провери револвера, след което се оттегли в съседното помещение.

Минутите се нижеха, а Мади продължаваше да седи неподвижно на пейката, загледана в произведението на изкуството пред себе си. Ръцете й бяха в скута, а дръжката на платнената торба беше преметната през рамото й. Около нея минаваха поединично или на двойки други посетители. Тя не им обръщаше внимание, или поне така изглеждаше, сякаш умът й беше изцяло погълнат от изложения на няколко стъпки от нея шедьовър.

Мади всъщност следеше охранителите, които бяха разположени в това крило. На всеки няколко минути един от тях се появяваше в галерията, оглеждаше я набързо и си отиваше. Музеят щеше да затвори след половин час и посетителите постепенно намаляваха.

Накрая Мади видя как поредният охранител, този път жена, мина през галерията и излезе през вратата в отсрещния край на помещението. Наоколо нямаше жива душа. За момента беше сама.

Насили се да стане. Стаята с композицията се намираше на няколко крачки вляво. Мади пристъпи към входа — усети на мястото на сърцето си пустота, от която потръпна — и влезе.

Дървената врата се изпречи пред нея. От двете дупки струеше светлина. Мади бръкна в торбата и извади шпаклата. Приближи експоната и пъхна шпаклата в отвесния процеп между двете половини на вратата. Стисна здраво дръжката и плъзна шпаклата нагоре, докато не стигна до летвата, която държеше панелите заедно.

Натисна още нагоре, дървото се сцепи и Мади усети как острието мина от другата страна. Издърпа шпаклата и я пусна на пода. Пресегна се и хвана горните панели, сякаш разтваряше капаци на прозорец. Дървото беше грапаво. Тя натисна още малко и панелите се плъзнаха настрани по невидима метална релса.

Зад тях имаше кадифена завеса с дупки за очите. Мади дръпна и нея и видя отражението си в стъклото. Едва после видя самото помещение. Малкото пространство отпред беше облицовано с още кадифе. В края му, на четири стъпки от нея, се издигаше тухлена стена с неравномерен отвор, през който се виждаше тялото в тревата.

Мади извади двете парчета порцелан от джоба си. Остави едното на пода като резервно и претегли другото в ръката си. Не беше по-голямо от ставата на палеца й, но това й беше достатъчно.

Спомни си какво беше научила навремето на паркинга на гимназията. Че закаленото стъкло е под огромно напрежение. Достатъчно е да го пробиеш в една точка с нещо малко и достатъчно плътно, за да го направиш на парчета.

Не беше нужно да хвърля много силно. Замахна, като се съсредоточи върху една точка в центъра, сякаш се целеше в цепнатината между краката на тялото, и метна парчето.

Резултатът бе изумителен. Веднага щом порцеланът удари стъклото, то се разпадна с тих звън и хиляди фрагменти се посипаха по пода като снежинки или киша. Мади бе поразена, че всичко мина така добре. Само няколко прозрачни сталактита продължаваха да висят от горната рамка. Мади изби останалите парчета с торбата, усещаше по лицето си хладен въздух.

Влезе в помещението, като стъпваше върху хрущящите парчета стъкло. Озова се в тясно пространство с черно кадифе, все едно се бе пъхнала в качулка на фотограф. Въздухът бе хладен, с миризма на разпадащ се плат. Мади се обърна и затвори плъзгащите се врати, като остави само тясна цепка. Докато приближаваше отвора в стената, усети как нещо топло се стича по дясната й ръка. Погледна и видя, че си е порязала лакътя.

Манекенът лежеше на масата от другата страна на отвора. След като вече беше в помещението, а не гледаше през дупките, грижливо търсената мимикрия се разпадаше. Дърветата на заден план бяха само мастило и боя, със син шперплат и няколко валма памук вместо облаци в небето.

Отблизо лежащата в тревата фигура приличаше не на гола жена, а по-скоро на разчленена кукла. Оказа се, че си има глава, която оставаше скрита от тухлите. Мястото, където трябваше да е лицето, беше покрито с руса перука, сякаш главата е била брутално извита назад.

Мади бръкна през отвора, който беше достатъчно голям да провре главата и раменете си, и взе манекена. Докато го вдигаше, чупейки някакви летви, тялото се разпадна на три. Най-голямата част, торсът, се оказа покрита с телешка кожа рамка. Друго парче се състоеше от ръка от китката до лакътя. Последното беше лявото бедро, което се отдели от ставата, докато Мади го вдигаше от масата.

Манекенът в ръцете й беше крехък и внимателно оцветен, така че да прилича на човешка плът. Когато посегна там, където трябваше да е гърбът на фигурата, Мади откри, че арматурата е куха, като половина от калъп. Когато вдигна манекена, главата се килна назад и едва не се откъсна от шията.

Мади обърна фигурата. Погледна скелета на конструкцията, облепен със сив маджун върху тел, и започна да я обзема задълбочаващ се ужас. Нямаше вътрешност, само половин обвивка, без нищо под нея. Нямаше никакви тайни. Никакви послания.

Прокара длани по арматурата: трескаво търсеше нещо, каквото и да било, което да оправдае постъпката й. След един безкраен миг пръстите й напипаха някаква бучка в основата на шията, където би трябвало да е гръбначният стълб. Нещо беше напъхано в маджуна.

Издърпа фигурата през отвора в стената. Нещо изпращя, докато я обръщаше. Извади макетния нож от джоба си и започна да чопли маджуна. Лакътят и ръката й бяха станали хлъзгави от кръвта.

Увлечена в работа, Мади не забеляза сянката, паднала върху входа на помещението. Шарковски погледна през процепа и видя главата й, откроена на светлината. Изпита моментно съжаление, че няма да има възможност да удължи отмъщението, но чувството отмина.

Вдигна револвера, прицели се в тила и натисна спусъка. В тясното пространство гърмежът бе оглушителен. В черепа на Мади зейна дупка, през която се виждаше светлината, и тя се строполи. Мъртва.

Шарковски свали оръжието. И тъкмо да се обърне, когато със закъснение осъзна, че вместо влажната експлозия на куршум, улучил кост, е чул глухо тупване. Беше застрелял манекена.

Вдигна отново револвера. Докато зрението му се настройваше за слабата светлина, виждаше как Мади се взира в него с широко отворени очи, хванала манекена в ръце. Тя отвори уста да каже нещо…

— Без последни думи — каза Шарковски. Прицели се, пръстът му се сви около спусъка…

… и тялото му се разтресе в конвулсии, когато болката се понесе по магистралите на нервите му. Ръката му се сви в спазъм и дръпна спусъка. Куршумът се заби в тавана. Помещението се килна като детска люлка и подът го халоса отстрани по главата.

Шарковски се просна на килима, мъчеше се да раздвижи ръце и крака. Мислите му се влачеха мудно и безполезно. Зачуди се това ли е да умреш. С геройско усилие завъртя очи нагоре към тъмната фигура, стояща над него. Сянката пусна зашеметителя на пода, клекна и измъкна револвера от пръстите му.

Иля се изправи, насочил оръжието към мъжа на пода. С периферното си зрение видя, че момичето в стаичката се взира в него.

— Добре ли си? — тихо попита той, без да обръща глава.

Мади не отговори. Пусна манекена на пода и след миг също се свлече и се облегна на кадифената завеса. От раната на лакътя й течеше кръв.

Иля отново насочи вниманието си към Шарковски и когато погледът на стареца срещна неговия, разбра, че дългата им история наближава завършека си. Отнякъде се чуваха приближаващи стъпки и викове.

Стиснала юмруци, Мади се надигна с мъка. Лицето й беше пребледняло, но погледът й не се откъсваше от него.

— Недей…

Иля я изгледа изненадано и отново се обърна към Шарковски. Прицели се в здравото око на вора. И спря.

Трябваше да вземе предвид няколко неща. Ако убиеше Шарковски, споменът за престъпленията му щеше да умре с него. Паметта беше крехко нещо. Не продължаваше да съществува дълго след хората, с които бе свързана, а това не беше много. Освен това имаше и други дългове, които трябваше да бъдат платени. И докато усещаше погледа на Мади върху себе си, му хрумна, че може да има и друг начин.

Свали револвера. Бръкна в сака си, извади картонения тубус и го сложи в ръцете на стареца. Шарковски впери поглед в него. На устните му беше избила пяна, очите му горяха от омраза.

Докато се извръщаше, Иля видя нещо на пода. Наведе се и го взе. Оказа се изненадващо тежко. Пръстите му се свиха около него. После погледна за последен път Мади в очите и излезе.

Галерията беше пълна с охрана и посетители. При вида на оръжието всички се дръпнаха назад. Иля погледна покрай стреснатите им лица и видя, че двата изхода са блокирани.

Без да спира, той тръгна към гледащия към двора прозорец. Хвърли парчето порцелан, сякаш правеше жабки в езерце. Тежкото стъкло се напука, но не се счупи. Иля стреля два пъти в него, хвърли се с главата напред и излетя от другата страна, на двора.

За първи път от години в галерията повя вятър и донесе със себе си звуците на невидимия град.