Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (6)

5.

— Не се опитваме да бием пазара — каза Ренард. Гласът му се чуваше ясно не само в заседателната зала, но и навън в коридора. — Ако има някакво объркване по този въпрос, можем да прекратим срещата още сега.

Мади чу думите му и се усмихна, докато влизаше, като махна на рецепционистката в безупречно чистото лоби на фонда. За разлика от останалата част от сградата „Фулър“, която беше паметник на ар деко, „Ренард Арт Фонд“ беше украсил наетото пространство в стил, който трябваше да съживи белия куб на съвременните галерии, което поне за нея създаваше чувството за неподвластна на времето стерилност.

Ренард седеше начело на дълга стоманена маса до Итън Ъшър, един от научните сътрудници на фонда. Яката на ризата на Ренард беше цъфнала над пуловера му като парниково цвете; дрехите му бяха старателно измачкани, докато Итън бе облечен уж небрежно, с тениска, прилежно прибрана в панталона в цвят каки. В другия край на масата седяха двама инвеститори от пенсионен фонд с еднакви костюми на тънки райета. Докато приближаваше, Мади усети по израженията им, че срещата не върви особено добре.

Когато тя стигна заседателната маса, Ренард се обърна към нея и я дари с една от прочутите си усмивки.

— Радвам се, че си тук. Господа, това е Мади Блум, нашият главен сътрудник за връзки с галериите.

Мади се ръкува с гостите.

— Не се безпокойте за титлата. И аз самата не съм сигурна какво означава…

Седна до Итън, който отбеляза присъствието й с леко кимане. Макар да работеше във фонда по-отдавна от нея, Итън беше една година по-млад, с гладко чело, зелени очи и пясъчноруса коса, която винаги изглеждаше пет сантиметра по-дълга от необходимото. Тялото му под тениската бе стегнато и стройно, но във физиката му имаше нещо изкуствено, сякаш беше продукт на самотни упражнения. С бледото си безстрастно лице й приличаше на андроид, сякаш бе просто продължение на машините, от които разбираше толкова много.

Мади насочи вниманието си към Ренард, който представляваше по-интересна гледка. Беше невероятно привлекателен, четирийсетинагодишен, небрежно облечен, с маратонки и джинси, сякаш толкова беше свикнал с богатството, че вече не изпитваше нужда да се облича според етикета. Въпреки цялата тази неофициалност външният му вид бе внимателно подбран. Тъй като можеха да минат години преди фондът да покаже някакви печалби, засега най-ценното му качество бе способността му да продава себе си. И Мади си помисли, че в този момент той си върши работата доста безразлично.

— Изкуството изостава от другите инвестиции поради един фатален недостатък — тъкмо казваше Ренард. — То е прекрасно. Хората купуват произведения на изкуството поради причини, които са напълно ирационални от гледната точка на незаинтересования инвеститор. В резултат са склонни да плащат по-висока цена, което намалява финансовата им възвръщаемост средно с един процент на година, както открихме. Тогава защо да се инвестира в изкуство? Не защото то гарантира огромни печалби. А защото може да диверсифицира и намали риска в един по-голям портфейл.

— Но ние приемаме, че търсите начини да увеличите и печалбите — каза по-възрастният от двамата гости.

— Разбира се. Когато влязох в този бизнес, бях търговец на опции. Не разбирах абсолютно нищо от изкуство, но видях възможност да направя пазара по-прозрачен. Първоначалното ни намерение бе да следим търговията с произведения на изкуството, която е пословично непрозрачна, и да продаваме информацията. Докато го правехме, открихме две неща. Първо, базата данни върши работа само ако е съвместна и достъпна, така че вместо да я държим в тайна, ние я отворихме за света. Второ, разполагахме с информация, която би могла да ни даде предимство, ако самите ние решим да инвестираме някога. Например линията на размерите…

— Илюстрацията е опростена, но дава представа за начина, по който мислим — каза Итън, взе една брошура и я отвори на графика с линия, която плавно се издигаше по страницата. — Като цяло големите картини са по-скъпи от малките, ако са на един и същи художник. Размерът означава престиж. Един голям Пикасо се продава за много повече от един малък, така че ако съпоставите изрисуваната площ с цената, ще получите плавна линия, като цената расте неотклонно с размера.

— Макар че пада, когато площта й стане по-голяма от размерите на асансьор на Парк авеню — намеси се Ренард.

Итън посочи една отличаваща се част на графиката.

— Понякога може да има отклонения в линията. Един Пикасо се продава за по-малко, отколкото би трябвало да очакваме от мястото му на линията. Защо? Може би защото картината не е добра, повредена е или се е оказала фалшификат. Може информацията да е невярна. Или пък да е истински удар. И именно тук идваме ние.

Инвеститорите се втренчиха в графиката. Не изглеждаха особено убедени. Мади отново погледна раираните им костюми, които й напомниха, че двамата не се отличават с особено въображение, и се опита да насочи разговора в друга посока.

— Подходът е нов, но не и принципът. Пенсионните фондове от години инвестират в произведения на изкуството. Вместо да зависим от мнението на критиците обаче, ние предпочитаме един по-систематичен подход.

Ренард я усети накъде бие и бързо подхвана нишката.

— Което означава само, че прилагаме модерна теория за портфолио към най-стария клас активи. Всяка продажба е източник на информация. Можем да идентифицираме мотивите на поведението на инвеститора, които са останали незабелязани за всеки друг. Например, ако картината е открадната, цените на другите творби на художника обикновено растат…

— Макар да установихме, че става точно обратното, когато художникът умре — каза Мади. — Хората си мислят, че след смъртта на твореца цените ще скочат, но това не е вярно. Смъртта приключва нещата, прави невъзможна появата на нови творби, които да достигнат съществуващите цени. Докато художникът е жив, той има възможност да оформя историята. Умре ли, възможността изчезва.

— С изключение на Дюшан — безизразно каза Итън; очите му проблеснаха за миг към нейните.

Мади се усмихна, макар да знаеше, че шегата е за нейна сметка.

След още няколко въпроса гостите станаха и обещаха, че ще се обадят преди края на месеца. Докато ги изпращаха до асансьорите, Мади не успя да разгадае израженията им — бяха по-сърдечни отпреди, но и някак дистанцирани. Ренард пък изглеждаше сигурен, че срещата е минала успешно, и се усмихваше широко.

Усмивката му се задържа само докато вратата на асансьора се затвори. Щом останаха сами, Ренард се обърна към другите.

— Ще коригирам тракера. Можем да намалим шанса за инвестиция на трийсет процента.

— Трийсет процента — мрачно повтори Итън. — Това ни поставя под целта за тримесечието.

— Само след година ще отказваме предложения за инвестиции. — Ренард тръгна към личния си кабинет. — Колкото до руснака, правя го основен приоритет. По всяко време на пазара има само двайсетина големи купувачи. Ако успеем да разберем кой е той и да предвидим вкусовете му, ще можем да купуваме творбите, които желае, преди да се е усетил. И за да приемете нещата сериозно, има бонус. Десет хиляди на отсрочени добавки за онзи, който пръв ми каже името му. Разпространете вестта.

Лицето на Мади не трепна, но вътрешно тя усети едва доловимо тектонично изместване. Преди година, след фалита на галерията й, изведнъж се бе озовала затънала в дългове. Макар да не бяха достатъчно, за да покрият напълно задълженията й, десет хиляди долара можеха да й купят необходимото време да ги изплати.

— Заемам се.

Ренард спря при вратата на кабинета си.

— И още нещо. Трябва да оправим модела на оценяване. Тръгнахме с предположение за пет милиона максимум, а картината се продаде за единайсет. Това е много извън рамките на грешката.

— Нали се разбрахме — каза Итън. — Купувачът се изхвърли с цената. Вината не е на модела.

— За изхвърлянето са нужни двама. Щом е платил единайсет, значи някой друг е предложил десет и деветстотин хиляди. В модела има грешка. Искам да разбера защо.

И изчезна в кабинета си. Итън се отдалечи без нито дума, а Мади тръгна към бюрото си и включи компютъра. Сърбеше я да отвори балансовия си отчет, но вместо това зареди снимката на руснака. Увеличи я и се загледа в символа на копчето на маншета му, който беше привлякъл вниманието й като възможна следа. Според Таня обаче червеният кръг можеше да означава всичко. Или нищо.

Затвори файла и се сети, че има още един възможен източник, на когото още не се беше обадила. След кратко колебание вдигна телефона и набра запаметения номер. На шестата цифра за момент спря. Знаеше, че обаждането е равносилно на признание, че възможностите й са изчерпани.

Накрая остави слушалката. Засега нямаше да звъни на Лермонтов. По-късно, ако положението станеше още по-отчайващо, може би щеше да преглътне гордостта си. Но не и днес.