Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (58)

56.

— Благодаря, че приехте да се срещнем толкова бързо — каза Улф, докато сядаше на един стол в заседателната зала, и погледна през полираната маса към домакина. — Надявам се, че не съм ви причинила неудобства.

— Ще се радвам, ако мога да помогна — отвърна Ренард. — Няма проблем. Така и така бях в офиса…

Пауъл седна на стола до Улф и сложи куфарчето си на масата.

— Често ли работите през уикенда?

Ренард се усмихна. Зад увереното му поведение се долавяше смътно напрежение.

— Седмицата не беше от леките. С какво мога да ви помогна?

Улф пое нещата в свои ръце.

— Бихме искали да ви зададем някои въпроси за базата ви данни.

Изражението на Ренард остана неутрално, но Пауъл долови безпокойство в очите на директора на фонда.

— Останах с впечатлението, че разследвате инцидента в Хамптънс.

— Точно така — каза Улф. — И вашата база данни за произхода на творбите попада в обзора на разследването. — Извади от куфарчето си купчина фотокопия. — Както вероятно знаете, Арчвадзе е имал богата картинна колекция. В рамките на разследването на обира проверяваме произхода на тези картини. Записите за покупки, осигурени от адвоката му, показват, че повечето творби са били придобити от търговец на име Алексей Лермонтов. Познавате ли го?

— Знам кой е — отвърна Ренард. — Работата ми ме задължава да знам по нещо за всички големи дилъри в този град. Не съм изненадан, че Лермонтов е бил източникът му. Списъкът му с клиенти е впечатляващ.

— Знаем. — Улф побутна фотокопията напред. — Има обаче и нещо друго. Погледнете това.

Ренард разгледа книжата.

— Записи за произход. За картини на Арчвадзе ли става въпрос?

— Точно така — каза Улф. — Оригиналите са у адвоката му, наред с източниците, които е използвал за събирането на информацията. Арчвадзе е наел екип консултанти и специалисти по история на изкуството, предимно от „Фрик“, който трябвало да направи независимо проучване на произхода на всяка картина, която купувал от Лермонтов.

— За колекционерите не е необичайно да правят собствени проучвания на произхода. Установяването му може да бъде ефективен начин да увеличат стойността на една творба. Но не разбирам защо това е важно.

— След като получих документите ми стана любопитно каква част от тази информация е общодостъпна — каза Улф. — Най-очевидното място за търсене беше вашата база данни, която е свободно достъпна за изследователи. Но при справката се оказа, че записите не съвпадат. Историята на повечето картини според вашата база данни и според данните на Арчвадзе е напълно различна. Как можете да обясните това?

Усмивката на Ренард се разшири още повече.

— Няма никакви мистерии. Често информацията за произхода е несигурна. Всеки специалист по история на изкуството ще ви го каже. Посветили сме хиляди часове труд на изчистване и проверяване на базата данни, но от време на време продължават да се появяват несъответствия. Без по-нататъшно проучване няма начин да знаем дали информацията на Арчвадзе е по-достоверна от нашата.

Пауъл беше впечатлен от спокойното излъчване на директора на фонда и го прие като предизвикателство.

— Може и да сте прав, но грешите, ако мислите, че Арчвадзе само се е опитвал да увеличи цената на колекцията си. Той изобщо не е възнамерявал да препродава картините. Купил ги е, защото е знаел, че Лермонтов пласира крадени в чужбина творби. Бил е готов да харчи милиони, за да подплати тезата си, но винаги му е липсвало солидно доказателство. До този момент.

Пауъл разкопча куфарчето си и вдигна капака. Извади от него дървената рамка. Постави я на масата с лицето нагоре, така че маркировките от другата страна да останат скрити.

Усмивката на Ренард се стопи и се смени с подчертано безразличие.

— Какво е това?

— Рамката на „Етюд за Étant Donnés“ — каза Пауъл. — Крадецът е взел платното. Все още не сме открили картината, но рамката се оказа изненадващо информативна.

Обърна рамката и почука с пръст минаващата през средата подпора. Върху дървото, изписани с неравни черни думи, се четяха думите РОЗЕНБЕРГ БОРДО.

— Преди картината да бъде продадена на търга, някой е лепнал фалшив етикет върху името, за да го скрие — каза Пауъл. — Не знаем кой е извършителят, но подозираме, че измамата е станала в Русия, където се е намирала картината през последните години. Думите говорят ли ви нещо?

Лицето на Ренард беше абсолютно неподвижно, като восъчна отливка.

— Не, нищо.

— Името сочи, че в един момент от историята си картината е била част от колекцията на Пол Розенберг, който е бил един от най-важните дилъри и колекционери на произведения на изкуството в Париж през трийсетте и четирийсетте. Представлявал е Пикасо, Брак и Матис, както и много други художници. В началото на Втората световна война избягал в Съединените щати, като оставил по-голямата част от колекцията си в една банка в Бордо. На следващата година тя попаднала в ръцете на нацистите.

Пауъл посочи квадратно листче, залепено за рамката, което също бе скрито от фалшивия етикет. На него се четяха думите ДЮШАН/РОЗЕНБЕРГ/НИКОЛСБУРГ/2.12.1941.

— Този етикет показва, че картината е била отнесена в замъка Николсбург в Судетите, където е имало хранилище за заграбени произведения на изкуството, включително творби, принадлежали на колекционери, загинали в концлагерите.

Ренард разгледа етикета, но видимо не реагира.

— Още не разбирам защо ми показвате всичко това.

— Всичко по реда си — пое щафетата Улф. — Когато в края на войната руската армия окупирала Чехословакия, замъкът попаднал в ръцете на болшевиките. Официалната версия е, че замъкът бил опожарен по време на сраженията заедно с всички картини в него. Каталозите и други документи от колекцията на Розенберг обаче били открити в един архив в Москва, което довело историците до заключението, че творбите са били прехвърлени тайно в Русия.

— Било е държавна политика — каза Пауъл. — Руснаците са имали специална организация, така наречената Комисия по трофеите, чиято задача била да заграбва произведения на изкуството и други ценности, докато армията прегазвала Германия. Гледали на това като на вид разплата, като репарация за двайсетте милиона военни и цивилни жертви. Някои от тези произведения били върнати, но други, подобно на тази картина, изчезнали. Ако се съди по другите скрити етикети, по които екипите ни все още работят, картината най-вероятно е прекарала последните шейсет години в хранилище, контролирано от руското разузнаване.

— През последните години, с разбиването на по-конвенционалните методи за пране на пари, картините отново започнаха да се появяват на пазара като средство за финансиране на секретни операции — продължи Улф. — Смятаме, че Арчвадзе е научил, че Лермонтов, който се представя за изтънчен търговец на произведения на изкуството, всъщност е главният ковчежник на руските агенти в Съединените щати. В последно време е започнал да се занимава и с трафик на оръжие, но е направил състоянието си от крадени картини. Много от тези творби са били собственост на мъже и жени, загинали в Холокоста.

Макар и все така замръзнало, лицето на Ренард беше пребледняло.

— И Арчвадзе ви е казал всичко това?

— Арчвадзе е мъртъв — каза Пауъл. — Бил е отровен в собствения си дом, в нощта на обира, с бинарно вещество, осигурено от лабораторията за убийства на руските тайни служби. Бил е убит, защото се е доближил твърде много до истината. Или вече го знаехте?

— Още не сте обяснили защо ми разказвате тези неща. — Гласът на Ренард беше много тих, сякаш не беше сигурен, че ще може да го овладее, ако говори по-високо. — Това няма нищо общо с мен.

— Напротив, има — каза Улф. — Подправянето на произхода е било лесно в миналото, когато информацията за продажбите и собствеността е била непрозрачна и лесна за фалшифициране. В наше време обаче повечето информация е онлайн, което я прави много по-прозрачна. За да продължи търговията с крадени творби, Лермонтов е трябвало да намери начин да подправи произхода им в публичните бази данни. Особено във вашата.

На бузите на Ренард се появиха червени петънца.

— Ако базата данни съдържа невярна информация, поемам пълната отговорност. Но това не означава, че измамата е станала с моето одобрение или с това на някой друг от фирмата.

— Това трудно може да се повярва — каза Улф. — Знам нещо за бизнес модела ви. Използвате алгоритми, за да търсите аномалии в събраната от вас информация, за да откриете неверни данни и да идентифицирате потенциални инвестиции. Историята на произхода, която изглежда в несъответствие с подобни произведения на същия художник, е точно онова отклонение, за чието откриване са настроени алгоритмите ви. Фалшивите данни на Лермонтов би трябвало да са задействали алармата. Но не са.

— Има само едно обяснение — каза Пауъл. — Било е нарочно. Което е възможно само ако някой е оставил вратичка в системата ви, начин да заобиколи вътрешните проверки на базата ви данни. Доколкото можем да кажем, вие сте единственият човек в тази фирма, който има необходимото ниво на достъп за подобно действие.

Последва пауза. Устните на Ренард бяха стиснати в тънка линия, като на ангел на надгробен паметник.

— Какво искате от мен?

Улф му подаде бланка на Бюрото.

— Предлагаме ви сделка. Имунитет в замяна на свидетелството ви срещу Лермонтов. Ще бъдете третиран като конфиденциален информатор, така че името ви няма да бъде разгласявано. Офертата е в сила точно една минута.

Ренард изгледа бланката, сякаш беше някакъв лош балансов отчет.

— А ако откажа?

— Ще дойдем отново с призовка — каза Пауъл. — Ще конфискуваме записите ви, информацията в сървърите и произведенията на изкуството от хранилището ви. И ще се погрижим пресата да бъде тук десет минути преди нас.

Очите на директора на фонда проблеснаха опасно.

— Нямате никакви доказателства.

— Не се нуждаем от доказателства, за да получим онова, което искаме — каза Улф. — Вие вече сте уязвим. Инвеститорите се питат дали може да ви се има доверие. Ако нахълтаме в хранилището ви, с вас е свършено. Имате две възможности. Ако сътрудничите, можете да излезете с неопетнена репутация. Ако откажете, ще ви закопаем. Изборът е ваш.

Ренард се взираше мълчаливо в листа. Докато го гледаше, Пауъл си помисли, че сделката включва големи отстъпки, но пък времето им беше ограничено. Ако искаха да спасят случая от ръцете на контраразузнаването, трябваше да наблегнат върху трафика на творби на брифинга с помощник-началника, до който оставаха само още няколко часа. В края на краищата директорът на фонда беше второстепенна, макар и доста изкусителна мишена. Струваше си да се откажат от обвинения срещу него, за да получат по-силни позиции срещу Лермонтов.

Ренард вдигна глава. Очите му бяха студени.

— Ако го направя, искам защита.

— Разбира се — каза Улф. — В наш интерес е да останете жив. Нещо друго?

— Не. Нищо не можете да направите за мен. — Ренард извади от джоба си химикалка и подписа споразумението. Изгледа замислено подписа си и каза: — Искам да изясня едно нещо. Знаех, че Лермонтов се занимава с трафик на произведения на изкуството, но никога не е казвал откъде идват те. Имахме споразумение. Той можеше да фалшифицира записите в базата ни данни, а в замяна ми даваше информация за частни трансакции.

Пауъл предположи, че това не е цялата истина, но реши да не насилва нещата.

— Какво друго искаше от вас?

Ренард въздъхна.

— Услуги. Като наддаване за картината. Именно той ми каза да я купя… — Директорът млъкна. — Има и още нещо. Мади е в опасност. Шарковски има заповед да я убие във Филаделфия.

Пауъл вдигна очи от бележките си. За момент не можеше да осъзнае чутото.

— Какво?

— Хванала я е параноята — каза Ренард и за първи път гласът му трепна. — Повечето от нещата, които каза, бяха безсмислени, но покрай всичко беше успяла да разбере, че част от информацията за произхода на творбите е фалшива. Шарковски бил пратен да я елиминира, но тя успяла да се измъкне. Вместо да отиде в полицията, взела автобус до Филаделфийския музей на изкуствата. Не знам защо. Но той е по петите й.

Погледът на Пауъл се спря върху споразумението за имунитет на масата. Пред очите му се появи лицето на Мади, странно смесено с лицето на Карина Баранова.

— Ако тя умре, сделката отпада.

— Знам. — Гласът на Ренард беше безизразен. — Не го исках. Нямах избор…

Улф прелисти бележника си, извади телефона си и набра номер.

— Трябва да я предупредим. Ако отиде в полицията, би трябвало да е в безопасност, докато не я поставим под охрана.

Докато Улф чакаше Мади да вдигне, Ренард се обърна към Пауъл.

— Не съм чудовище. Не разбирате под какъв натиск съм поставен. Инвеститорите ми зависят от репутацията на фонда. Дарителски и пенсионни фондове са ми поверили спестяванията си. Ако Мади се беше разприказвала, това щеше да съсипе живота на много хора. Всичко, което изградих, щеше да рухне…

Пауъл се запита дали Ренард наистина вярва в собствените си думи. Помисли си за жената под дъските на алеята — без глава и ръце, със заличена самоличност. Отново за миг видя лицето на Мади, наложено върху лицето на мъртвото момиче, и си представи как ли би се почувствал, ако види тялото й в моргата.

Улф затвори телефона си.

— Не отговаря. Прехвърли ме на гласова поща.

Пауъл погледна Ренард. Двамата стигнаха едновременно до едно и също заключение, но Пауъл заговори пръв.

— Изключила си е телефона — каза той, докато ставаше. — В музея е.