Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (48)

47.

Итън излезе от апартамента си малко след изгрев-слънце. Нямаше определена цел, само желание да върви часове наред — надяваше се, че това ще укроти шума в главата му. Докато излизаше на верандата, внезапна несигурност го накара да опипа корниза над вратата, за да види дали резервният ключ е там. Беше си на мястото. Понечи да го върне, после размисли и го пъхна в джоба си.

Мина пеша по Манхатън Бридж и се озова в тайния град, който си беше само негов. Над Хюстън кварталите внезапно ставаха много рационални — къси пресечки на север и дълги на изток и запад. Когато се опита да си представи маршрута си, осъзна, че прилича на хода на кон. Започваш от произволна позиция на дъската, след което стъпваш на всяко квадратче по веднъж, като накрая, подобно на собствените си оплетени мисли, се оказваш точно на мястото, от което си тръгнал.

Спомни си, че през последните двайсет години от живота си Дюшан твърдял, че се бил отказал от рисуването заради шаха — а през цялото време бе работил върху тайната си творба. Обикновено това се интерпретираше като голяма измама, но може би си беше съвсем простата истина. Дюшан беше казал „Оттеглям се, за да играя шах“ и след смъртта му светът бе останал изненадан от последния му шедьовър, без изобщо да подозира, че двата проекта са всъщност едно и също нещо.

Докато вървеше през Уошингтън скуеър, където шахматистите скоро щяха да се съберат при каменните си маси, Итън си представи партия шах, която обхваща цялото земно кълбо. Знаеше, че Дюшан не е бил единственият играч в тези кръгове. Кроули също е бил луд на тема шах. Също и Ленин. Може би истинската игра е започнала години по-рано, още в „Кабаре Волтер“, и е продължила след смъртта на Ленин, който бил погребан с шахматна дъска.

В Étant Donnés също имаше шахматна дъска. Под инсталацията, невидим за небрежните зрители, имаше под, покрит с линолеум на черни и бели квадрати. Линолеумът бе част от оригиналния замисъл на Дюшан и бил съвестно преместен от апартамента му в музея, макар да не представляваше видима част от композицията. Споменаваше се неведнъж в инструкциите за сглобяване, но никой не знаеше защо художникът го е смятал за толкова важен. Освен ако не беше подсказка как да се чете самата творба.

Стигна Парк авеню и тръгна на север. Ако композицията представляваше маскирана шахматна задача, следващата стъпка бе да се разберат имената на играчите. Отново му хрумна, че има място, където биха могли да се открият тези имена, но той беше пропилял най-добрата си възможност. От спомена лицето му пламна. Беше съсипал всичко с Мади. Единственият начин да спечели отново доверието й бе да й покаже, че страховете му са били оправдани, но нямаше начин да го докаже без нея.

Или почти нямаше шанс. Всъщност имаше и друга възможност, начин сам да се добере до информацията. Имаше известен риск и щеше да се разкрие повече, отколкото му се искаше, но като си помислеше, това като че ли бе единственото, което му оставаше.

Постепенно започна да си дава сметка, че се е озовал в познат квартал. Краката му го бяха отвели чак до офиса, което означаваше, че е извървял почти единайсет километра. Спря пред сградата, като се чудеше дали да не влезе, докато краката му не взеха решение сами. Той извади електронната си карта и влезе.

След пет минути отново беше на улицата. Малко замаян тръгна към втората си цел, която се намираше на три дълги пресечки. Спря пред позлатената врата на галерията и натисна звънеца. Част от него знаеше, че никой няма да е вътре в такъв ранен час, особено през уикенда. Вече усещаше как решимостта му потрепва, когато чу щракането на бравата.

Вратата се отвори. Итън погледна сивите очи на човека на прага и се чу да казва:

— Не ме познавате, но името ми е Итън Ъшър. Работя с Мади Блум…

— Знам кой сте — каза Лермонтов. Гласът му звучеше загрижено. — Мади добре ли е?

— Зависи. — Итън замълча и едва не заотстъпва, но нещо в изражението на мъжа го окуражи да продължи. — Знам, че сигурно изглежда странно, но ако ви е грижа за Мади, ще ме изслушате.

Лермонтов го изгледа за момент, сякаш се мъчеше да реши дали да го пусне. Накрая се дръпна настрани.

— Елате. Ще говорим в кабинета ми.

Итън влезе в галерията. Осветлението беше угасено, а мястото на галерината пустееше и сякаш очакваше завръщането на богинята си. В кабинета в дъното Лермонтов седна зад бюрото си, на което бяха подредени множество картотечни фишове.

— Какво мога да направя за вас?

Докато сядаше, Итън забеляза плюшената завеса на стената. Думите започнаха да излизат по-лесно от устата му.

— Става въпрос за Мади. Тя опитвала ли се е да се свърже с вас от снощи?

— Не — каза Лермонтов. — Дойде в сряда следобед, но оттогава не сме разговаряли. За какво става дума?

— За нещо, върху което двамата работим заедно. Не съм сигурен какво точно ви е казала, но работим върху етюда, който беше откраднат от Арчвадзе. В момента теорията ни е, че кражбата има нещо общо с връзката между картината и розенкройцерите…

— Да, знам. Мади ми го обясни. Вече й казах всичко, което мога.

— Не съм сигурен дали наистина е така. — Итън бръкна в джоба си и извади страницата, която беше копирал в офиса. — Това е списък на клиенти, които са работили с галерията ви в миналото. Не мога да съм сигурен за всички, но смятам, че поне някои от имената са фалшиви. Или клиентите са ви дали невярна информация, или вие нарочно прикривате самоличността им.

Лермонтов се загледа в списъка. Лицето му не трепна.

— И защо да правя това?

— За да ги защитите — каза Итън. — Ако се знаеха истинските им имена, това би ги изложило на същия риск като Арчвадзе. Има обаче и нещо друго. Един от клиентите ви не е онова, което изглежда.

Забеляза как за миг в очите на Лермонтов се мярна колебание, но дори да се беше сетил за името, галеристът направи всичко по силите си да го скрие.

— Не съм сигурен какво очаквате да кажа.

— В такъв случай позволете да ви помогна. Мъжът, когото търся, вероятно е руснак. Богат е, но източникът на доходите му е неясен, а вкусът му е придирчив и ексцентричен. В различни моменти е проявявал интерес към Дюшан и дадаистите, особено към свързаните с Монте Верита. И особено се е интересувал от Étant Donnés. — Итън погледна Лермонтов в очите. — Мисля, че вече знаете кого имам предвид. Ако искате да помогнете на Мади, ще ми кажете името му.

Лермонтов остави списъка. Изведнъж като че ли бе станал по-крехък, отколкото преди малко.

— Какво мисли Мади за всичко това?

— Тя ви вярва — каза Итън. — Не може да приеме, че сте я подвели, дори да сте имали основателни причини да го направите. И не е нужно да знае, че името е дошло от вас. Ако фигурира някъде другаде в публичните данни, мога да кажа, че сам съм го открил.

Известно време Лермонтов не каза нищо. После се извърна.

— Наистина ме е грижа за Мади. Сигурно ви е трудно да разберете защо. Мислех си, че мълчанието ми ще я защити, но… — Отново погледна Итън. — Може би съм сгрешил. Защото мисля, че знам кого търсите.

Итън виждаше, че всяка дума струва огромни усилия на галериста.

— Кой е той?

— Клиент. Неотдавна обсъждахме с него мащабите на една картина. — Лермонтов хвърли неспокоен поглед към плюшената завеса. — Вижте сам. Ще е по-лесно за обяснение, ако ви покажа.

Итън стана. Докато вървеше към завесата, откри, че възторгът му се е обагрил и със странно чувство на съжаление. Въпреки всичките уверения, които си повтаряше, той знаеше, че ще е невъзможно да защити напълно Лермонтов, така че дръпна завесата с неочаквано съжаление.

Известно време остана да се взира объркано напред. Нямаше никаква картина. Стената зад завесата беше гола.

Зад него се разнесе къс рязък пукот, като от пиратка. Някаква червена боя опръска стената на нивото на сърцето му. Итън я изгледа с изненада, сякаш беше някаква набързо скалъпена работа на абстрактен експресионист. После погледна надолу и видя зейналата в гърдите му дупка.

Обърна се. Лермонтов стоеше до бюрото с пистолет в ръка. Итън се опита да направи крачка напред. Между пръстите му бликаше нещо топло. Изведнъж установи, че ще падне. Преди да се стовари на пода, Лермонтов го подхвана с изненадващо силните си ръце и го положи внимателно на пода.

Гласът на галериста беше утешителен и спокоен.

— Спокойно. Отпусни се. Ще е просто момент като всички останали…

Итън се взираше в Лермонтов. Моментите от живота му, които някога бе смятал, че ще продължат безкрайно, се бяха свили до по-малко от десетина. Опита се да заговори през кръвта в гърлото си, но от устата му не излязоха думи. Обратното броене продължаваше — три секунди, две… И преди да се почувства готов, всичко приключи.

В галерията цареше тишина. Лермонтов изчака, докато не се увери, че Итън е мъртъв. После се изправи.

По ръцете му имаше кръв. Той извади носната си кърпа и я избърса.

Погледна тялото и си помисли какво да направи. Едно обаждане щеше да е достатъчно трупът да се окаже на дъното на реката. После си помисли, че може да му намери по-добро приложение.

Погледна изпръсканата с кръв стена. Куршумът бе минал право през гърдите на момчето, близо до слънчевия сплит, и бе оставил идеална дупка.

Протегна ръка и закри следата с длан. После спусна завесата.