Метаданни
Данни
- Серия
- Крадци на икони (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Icon Thief, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- Еми (2018)
Издание:
Автор: Алек Невала-Лий
Заглавие: Крадецът на икони
Преводач: Венцислав Божилов
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Излязла от печат: 09.03.2015
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-567-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1780
История
- — Добавяне
15.
Луис Барлоу, помощник специалният агент начело на криминалния отдел, имаше телосложението на футболен защитник, натоварен с канцеларска работа; тежкото му туловище не можеше да скрие напълно факта, че навремето е бил порочно красив мъж. Когато вратата на кабинета му се отвори, той вдигна глава.
— Какво искате, по дяволите?
— Стеснихме вероятното време на смъртта на момичето — каза Пауъл и хвърли разпечатка на заседателната маса. — Метеорологичните записи показват, че е била заровена преди малко повече от две години, вероятно в началото на май. — Усети определена липса на интерес към тази информация. — Искате ли да ми кажете какъв е проблемът?
Беше петък следобед. Барлоу седеше на заседателната маса с Марк Кандински, агент от подслушвателния отдел. Кандински беше блед рижав тип, чиято работа до неотдавна се състоеше предимно в местене на колата на Барлоу от едно място за паркиране на друго и макар че явно беше доволен, че са го включили в такъв важен случай, напрежението му вече започваше да си личи.
Кандински свали слушалките, които бяха включени към лаптопа му, и каза:
— Добрата новина е, че имаме часове разговори по телефона на Шарковски. Лошата е, че когато се обажда на Миша, Женя или на трети телефон, принадлежащ на нашия приятел отвъд океана, през половината време си говорят на език, който никой от лингвистите ни не може да разбере. А разговорите имат връзка със случая. Започва на руски, после минава на онзи друг език и рядко говорят повече от трийсет секунди.
Пауъл се замисли върху това. В главата му започна да се оформя идея, свързана по някакъв начин с нещо, което вече беше чувал.
— Можете ли да ми дадете някой от аудиофайловете?
Барлоу бавно се обърна към него.
— Защо? Да не би да знаете нещо, което ние не знаем?
— Не разполагам с нищо — каза Пауъл, който още не беше готов да разкрие картите си. — Дори не съм зачислен към случая. Така че ако искате просто да се разкарам…
Барлоу го прекъсна.
— Кандински, прати му един файл. Двайсет секунди би трябвало да са достатъчни.
— Благодаря — каза Пауъл, който вече излизаше.
Когато се върна на бюрото си, вече имаше имейл с прикачен файл. Отвори го. Два гласа. Двайсет секунди. Прослуша го два пъти, после вдигна телефона и набра оператора.
Час по-късно, докато следобедът преминаваше в привечер, Пауъл въведе някакъв непознат в кабинета на Барлоу в сградата „Джавитс“. Беше слабо хлапе с мокасини и джинси, с табелка на посетител на ризата. Докато приближаваха, Барлоу вдигна очи от купчината листа на бюрото. Стената зад него беше покрита с десетки пастелни рисунки на децата му.
— Кой е този, по дяволите?
Непознатият протегна ръка.
— Ерик Джордж. Докторант в Колумбийския университет.
Барлоу изгледа ръката, сякаш не беше сигурен какво представлява, после я стисна проформа.
— Приятно ми е. Какво искате?
— Във връзка със записа е — каза докторантът и хвърли поглед към Пауъл. — Зная езика, на който говорят. Асирийски.
Когато чу това. Барлоу отиде до вратата и извика в коридора. Минута по-късно Кандински се появи отново заедно с Улф. Щом влязоха в кабинета, Барлоу се обърна към докторанта.
— Добре. Асирийски значи. Само не ми казвайте, че обсъждат епоса за Гилгамеш…
— Не точно — каза докторантът и замига бързо от внезапното внимание, което му се оказваше. — Това е форма на сириак, говорена от асирийската диаспора. Хората, владеещи този език, са по-малко от двеста хиляди по целия свят. Записът, който ми бе даден, е разговор между двама мъже. Единият пита дали пакетът е готов. Другият казва, че ще бъде завършен навреме за партито…
— За партито. — Барлоу помълча няколко секунди. Когато заговори отново, тонът му беше решителен. — Вижте какво. Ще ви бъде направено най-бързото проучване на света. После започвате работа при нас. Честито.
Преди да успее да отговори, докторантът беше изведен от кабинета от агента от отдела за подслушване. Докато чакаха, Пауъл и Улф се върнаха на бюрата си, където той обясни как е направил връзката.
— Името Вячеслав Иванков говори ли ти нещо?
— Разбира се, чувала съм за него — отвърна Улф. Седяха в нейната кабинка и пиеха какао, единствената топла напитка, която тя си позволяваше. — Наричали са го Япончик, нали? Бюрото го пипнало през деветдесетте. Депортирали го преди година…
— Но преди това прекарал известно време в Люисбърг. Докато бил в затвора, продължил да ръководи криминалните операции в стария си квартал и говорел на езици, които надзирателите не разбирали. Четох досието му. Според доклада един от използваните езици бил асирийски.
Улф погледна Пауъл, сякаш беше някаква интересна приумица на природата.
— Как така се сети за това?
— Сигурно е дарба. — Пауъл се опита тонът му да прозвучи небрежно, но се радваше, че е направил връзката. През по-голямата част от миналата година беше следил мисловните си процеси по-внимателно от обичайното, като внимаваше за забравени факти и погрешно запомнени имена, които биха могли да бъдат знак за умствена деградация. Засега не беше забелязал отслабване на мисълта, но въпреки това всеки момент на прозрение беше повод за облекчение.
— Е, впечатлена съм — каза Улф и допи какаото си. — Но това не означава, че Барлоу ще те включи в случая.
— Няма значение. Отсега нататък си имам източник в отдела за подслушване.
Ухили се над ръба на чашата. Улф го изгледа безмълвно.
Час по-късно, когато докторантът приключи предварителния превод, агентите се върнаха в кабинета и изслушаха какво е открил.
— В разговорите участват четирима души — каза докторантът. — Към единия се обръщат с две имена, което отначало ме обърка. Когато е на телефона, се обръщат към него с Иля. Но в негово отсъствие го наричат Скита.
Прякорът привлече вниманието на Пауъл. В руската литература скитът беше архетипен скиталец, намиращ се между цивилизования човек и дивака.
— И за какво всъщност си говорят?
Докторантът си погледна бележките.
— Разговорите попадат в няколко различни категории. В някои, предимно с Миша, Шарковски иска да обсъжда пратка от Ленинакан, макар да не съм съвсем сигурен какво означава това. При друго обаждане Шарковски пита Женя за плановете им за уикенда, които са свързани по някакъв начин с къща край морето. По-късно говорят за човек, когото трябвало да срещнат там. Наричат го общ приятел. В един момент Женя неволно изтървава името, но Шарковски моментално го кара да млъкне. Името е Арчвадзе.
В главата на Пауъл нещо прещрака сладко като последна пружина на ключалка на сейф. Веднага след като докторантът бе освободен с обещание за още работа, Пауъл разсеяно започна да бърше очилата си.
— Знам за кого става дума. Анзор Арчвадзе. Олигарх с имение в Хамптънс.
Кандински си записа името.
— Мислите, че работи с тях ли? Наричат го приятел…
— Може да е код — каза Улф. — Може да планират обир. Или изнудване.
Барлоу се облегна в стола си и грижливо сресаната му коса докосна една детска рисунка зад бюрото. На мястото вече се виждаше мазно петно.
— Ако правят само това, забравете. Нямам намерение да ги прибирам заради някакво си шибано изнудване. За какво парти става въпрос?
Пауъл усети как парчетата от пъзела попадат на местата си. Сложи си очилата и погледна останалите.
— Парти през уикенда. В къща край морето…