Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (2)

1.

С успокояващия си и окуражаващ тон гласът в слушалката напомняше на Мади най-вече за гласа на собствената й съвест.

— Говори — каза Ренард. — Какво виждаш?

— Претъпкано е — каза Мади Блум, която седеше на последния ред на салона за продажби. В другия край на просторната зала, дълга колкото половин футболно игрище, беше издигната временна стена; пред трибуната на аукционера бяха наредени петдесет реда столове. Мястото, което й бе дадено, не бе така престижно както онези отпред, но пък предлагаше чудесен изглед към тълпата. — Нашите приятели от „Гагозиан“ са тук. Както и момичето, което работи за Стив Коен.

— А ложата? — попита Джон Ренард в слушалката. — Кой е там?

Мади погледна към балкона.

— Завесата е дръпната. Има човек, но не виждам кой е.

Обърна се отново към тълпата на седемнайсетия етаж на „Сотбис“. Свободните места бързо свършваха. В дъното на залата стояха специалисти от „Кристис“, другата голяма аукционна къща на Ню Йорк, и следяха събитието; в отсрещния ъгъл, отделени от останалата публика, се тълпяха журналисти с прицелени в присъстващите обективи.

До нея седеше спретнат израелец с хендсфри, включено към телефона в ръката му. Мади знаеше, че той купува от името на инвеститор от Тел Авив, но в момента май проявяваше по-голям интерес към краката й. Трийсетгодишната Мади, която бе разцъфнала доста след двайсет, понякога се страхуваше, че лицето й е белязано от неотдавнашните разочарования, и интересът на израелеца всъщност й достави удоволствие. Тя беше висока млада жена с поразителни, почти магьоснически черти и винаги подбираше внимателно тоалета си за тези събития — все пак беше тук, за да представлява фонда.

Докато оглеждаше тълпата, вниманието й бе привлечено от мъж с тъмносин блейзър, седнал в дъното на помещението. Косата му бе късо подстригана и подчертаваше изсечените линии на лицето му; имаше телосложението на боксьор.

— Има един тип, който не изглежда на мястото си. Евтин костюм, долнокачествени обувки. Говори по телефона. Може и да не е нищо, но май говори на руски…

— Ще го имам предвид — каза Ренард.

Докато гледаше как аукционерът се качва на трибуната, Мади си даде сметка, че не е нужно да казва останалото. Руските пари от години бяха основният двигател в пазара на произведения на изкуството, така че всеки присъстващ със славянска външност автоматично будеше интерес.

— Добър вечер, дами и господа — каза елегантният както винаги аукционер и постави чаша вода до чукчето си. — Добре дошли на последния търг за летния сезон. Преди да започнем…

Докато мъжът изброяваше уверено условията на търга, Мади приключи разговора с Ренард.

— Всеки момент ще започнат. Ще ти звънна веднага щом обявят нашия артикул.

— Добре — каза Ренард. — Ще оставя Итън да дежури, ако изникнат изненади.

Той затвори. Мади махна слушалката и отвори чиста страница на бележника си, като провери дали телефонът й е зареден. Едва след това погледна към картината, изложена пред входа на залата. Безглава жена, лежаща в тревата, със светеща газена лампа във вдигнатата си ръка.

На два екрана се появи снимка на първия артикул за вечерта — нощна улична сцена от Магрит.

— Артикул номер едно — обяви аукционерът. — И тук мога да започна с отсъстващите наддаващи. Двеста и осемдесет хиляди, двеста и деветдесет, триста хиляди. Някой ще предложи ли триста и десет?

Един от служителите зад тезгяха вдигна ръка. Освен него на телефоните имаше само няколко млади жени, известни като тръжни мацки. Мади, която беше прекарала една тежка година на същите телефони, познаваше добре този тип.

— Джулиан обявява триста и десет — каза аукционерът, обръщайки се към служителя на малко име. — Някой ще предложи ли триста и двайсет?

Една жена на първия ред кимна леко. Наддаването продължи още минута. Жената, която купуваше за голяма корпоративна колекция, спечели с петстотин хиляди. Мади си водеше бележки по наддаването, като използваше стенографския стил, който бяха разработили с Ренард. През следващите четирийсет минути, докато артикулите следваха един след друг, тя записваше номерата на картите на участниците и следеше лицата около себе си, които с различните си степени на възбуда или безразличие й даваха интуитивна представа за реалната цена на всяко произведение.

Когато наближи ред на нейния артикул, Мади усети, че и тя е наблюдавана от безброй очи. Без да бърза, си сложи слушалката и звънна на Ренард. Директорът на фонда вдигна веднага.

— Ние ли сме?

— След малко — каза Мади, като полагаше усилия да запази спокойствие. Докато говореше, предишният диапозитив изчезна и се смени с друг, който представяше в уголемен вид картината на безглавата гола жена, изложена пред входа.

— Артикул номер петдесет — каза аукционерът и направи пауза, за да отпие глътка вода. — „Скица за Étant Donnés“ или „Дадена“ от Марсел Дюшан, показана от лявата ми страна. Тук също имаме проявен интерес отвън. Деветстотин хиляди, милион, милион и сто хиляди, милион и двеста хиляди. Започваме от милион и двеста хиляди. Някой ще предложи ли милион и триста?

Една тръжна мацка вдигна ръка и развълнувано скочи от мястото си.

— Наддаване!

— Един милион и триста хиляди. Имам предложение за милион и четиристотин. — Аукционерът го каза без никаква пауза, показвайки, че още не са достигнали лимита на залагащия в отсъствие. — Срещу твоето предложение, Вики.

Момичето прошепна новата цена в телефона, изслуша отговора и кимна. Клиентът й беше готов да вдигне цената.

— Милион и петстотин хиляди — обяви аукционерът. — Имам предложение за милион и шестстотин.

Наддаването продължи. Както се бяха разбрали предварително, Мади и чакащият на телефона Ренард не предприеха нищо. Тя държеше под око израелеца. Говореше се, че клиентът му вероятно ще наддава, но той още не се беше включил, което означаваше, че или максималната му цена е надхвърлена, или чака удобен момент да се включи.

Мади изчака цената да се вдигне до три милиона долара, почти два пъти повече от рекорда за Дюшан. Предварителните очаквания бяха, че етюдът ще се продаде на цена между два и три милиона, но фондът бе изчислил, че цената може да се вдигне много повече предвид мистерията около появата на творбата. Накрая участникът по телефона надви отсъстващия с предложение за три милиона и сто хиляди. Аукционерът погледна залата.

— Някой ще предложи ли три милиона и двеста?

Мади погледна към израелеца, чиято карта си остана в скута му.

— Тел Авив не наддава. Мисля, че цената му се е видяла твърде висока.

— Отбелязано — каза Ренард. — Това не променя предположението ни. Действай.

Мади вдигна картата си; усещаше лек, но приятен приток на адреналин.

Аукционерът се усмихна.

— От лявата ми страна има предложение за три милиона и двеста хиляди. Някой ще предложи ли три и триста?

Момичето на телефона се консултира с клиента си и кимна. Аукционерът се обърна подканващо към Мади. Макар че беше повече от готова, тя се застави да изчака три секунди, преди да кимне. Най-добре беше да поддържа постоянно темпо. Като изчакваше сега, си купуваше няколко секунди за размисъл, когато наддаването стане по-разгорещено.

В продължение на цяла минута Мади разменяше кимания с момичето на телефона. След всяко наддаване прошепваше цената на Ренард, който не отговаряше. Нямаше нужда да дава инструкции, поне засега. Според модела им на оценяване Мади можеше да наддава спокойно до пет милиона долара.

Цената достигна четири милиона и продължи да расте. На четири милиона и двеста хиляди Мади долови колебание у опонента. Момичето прошепна в телефона и зачака. Накрая, след дълга пауза, в която залата запази абсолютно мълчание, момичето кимна.

— Вики вдига на четири милиона и триста хиляди — обяви аукционерът. — Срещу дамата в залата. — Обърна се към Мади и вежливо зачака отговора й.

Мади прилежно отброи три секунди, но знаеше, че почти са приключили. Канеше се да кимне за последен път, вдигайки до последната цена, когато руснакът в дъното на залата, който беше мълчал от началото на търга, вдигна картата си.

Присъстващите замърмориха оживено. Аукционерът за момент излезе от релси, но бързо се окопити.

— Предложение за четири милиона и четиристотин хиляди от дясната ми страна — обяви той, като леко отстъпи назад на трибуната. Погледна към Мади и момичето на телефона и разпери ръце като диригент на симфоничен оркестър. — Някой ще предложи ли четири и половина милиона?

— Руснакът току-що наддаде — прошепна притеснено Мади.

— Няма значение — рече Ренард, макар че и той явно беше изненадан. — Вдигай до пет. След това ще му мислим.

— Добре — каза Мади и кимна на аукционера. Четири милиона и петстотин хиляди.

Без никакво колебание руснакът размаха картата си. Четири милиона и шестстотин хиляди.

Аукционерът и останалите присъстващи зачакаха отговора на Мади. Тя преброи до три. Преди обаче да успее да кимне, момичето на телефона вдигна ръка. Четири милиона и седемстотин хиляди.

Руснакът вдигна отново. Четири милиона и осемстотин хиляди. Присъстващите вече проточваха вратове да видят участника, който размахваше картата, сякаш се мъчеше да зашемети муха. Телефонът му не се виждаше никакъв.

— Този тип няма да спре на пет милиона — прошепна Мади, докато гледаше как участникът по телефона вдигна на четири и деветстотин. Руснакът веднага размаха отново картата си. — Какво казваш?

Ренард не отговори веднага и Мади се досети, че преизчислява ценовия модел според последната информация.

— Добре — рече най-сетне директорът на фонда. — Можем да вдигнем до седем милиона.

Веднага щом чу това, Мади привлече вниманието на аукционера. Той й се усмихна, сякаш му беше направила личен комплимент.

— Пет милиона и сто хиляди — провлечено обяви аукционерът. — От страна на дамата. Някой ще предложи ли пет милиона и двеста хиляди?

Руснакът неумолимо вдигна картата си. Мади се загледа в лицето му. Стори й се, че изражението му е отегчено, сякаш си губи времето за нещо, което може да завърши само по един начин. Преди да се усети, цената скочи до шест милиона и петстотин хиляди, надхвърляйки над два пъти повече предварително очакваната. За първи път Мади започна да се замисля, че може и да изгуби.

Гледаше как руснакът вдига до седем милиона. Докато тръжната мацка се съвещаваше с клиента си, залата се смълча. Мади седеше абсолютно неподвижно с разтуптяно сърце и чакаше Ренард да опресни модела.

Накрая, след дълга пауза, Ренард въздъхна в слушалката.

— Цената е твърде висока. Остави.

Мади усети как се изчервява от срам: много добре си даваше сметка за скупчилите се в ъгъла журналисти. Запита се дали в отразяването на търга няма да я споменат по име.

— Добре.

— Недей се тормози — каза й Ренард. — Той не разбира какво е проклятието на победителя.

Наддаването обаче още не беше приключило. Докато аукционерът печелеше време, като повтаряше текущата цена и провлачваше думите колкото се може повече, момичето на телефона най-сетне кимна. Седем милиона и сто хиляди.

Без никаква пауза руснакът отново вдигна картата си. Седем милиона и двеста хиляди.

Мади, останала само в ролята на зрител, гледаше как руснакът и служителката вдигат цената още повече. Когато наддаването надхвърли десет милиона и продължи към единайсет, руснакът вдигна картата си и я остави така, давайки да се разбере, че е готов да купи картината на всяка цена. Жестът бе странен, тъй като противника, който би трябвало да бъде сплашен от него, го нямаше в залата, но явно проработи. Когато цената стигна единайсет милиона, момичето заговори в слушалката, заслуша се и заговори отново. Тишината натежа, цялата зала гледаше и чакаше.

Накрая, след шепнене, което изглеждаше безкрайно, макар че продължи не повече от няколко секунди, момичето поклати глава.

— Предложени единайсет милиона долара от господина от дясната ми страна — обяви аукционерът, като се наслаждаваше на момента. — Приключваме ли с единайсет? И тъй, единайсет милиона. Последна възможност, предупреждавам…

И чукна с чукчето.

— Сър, картината е ваша за единайсет милиона. А номерът на картата ви е…?

Руснакът понечи да каже номера си, но гласът му потъна в избухналите аплодисменти. Пребледнялата Мади гледаше как хора от „Сотбис“ наобиколиха руснака и образуваха около него защитен кръг, докато журналистите се втурваха напред да го снимат.

В чантата й имаше фотоапарат със залепена върху светкавицата хартия, за да приглуши светлината. Мади го извади и снима руснака, който връчваше картата си на представител на аукционната къща. Хвана го с лице към нея и протегната ръка, разкриваща маншета на ризата му. Когато светкавицата угасна, той погледна за миг към нея. Погледите им се срещнаха. После руснакът се извърна.

— Трябва да оправим модела за оценяване — извика Ренард в слушалката й, докато мърморенето на тълпата преминаваше в рев. — Трябва ни и името на онзи тип. — Гласът на директора, който обикновено бе добре овладян, трепереше от силни чувства. — Научи кой е купувачът. Ако е толкова голям, колкото изглежда, ще размърда целия пазар и трябва да сме готови за това. Разбираш ли ме?

Мади кимна. Коленете й бяха омекнали. Прибра фотоапарата в чантата си и погледна към балкона. Зад стъклото на ложата имаше тъмен, очертан от светлината силует, който гледаше надолу към залата. Преди Мади да успее да различи лицето му, мъжът се обърна, дръпна завесата и изчезна.