Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (22)

21.

Иля вървеше безшумно през къщата. Навсякъде лампите бяха светнати като сияен фон за партито навън, но той не се боеше, че ще го видят. По периметъра на сградата имаше монтирани охранителни камери, но самите помещения не се наблюдаваха и Арчвадзе можеше да живее далеч от любопитни погледи. Само една врата, тази, която имаше значение, се следеше от камера.

Размина се с две жени, които вървяха несигурно по покрития с килим под. Гривните им леко подрънкваха. Усети как погледите им се плъзнаха по костюма му и фотографската чанта, след което подчертано го игнорираха. Иля разбра, че няма да запомнят лицето му; дори нямаше да си направят труда да го погледнат. Колкото и незаменими да бяха фотографите в екологията на този свят, беше проява на лош вкус дори да намекнеш, че искаш да те снимат.

След като жените изчезнаха, Иля се качи по стълбището за прислугата на втория етаж. Отиде в края на коридора и влезе в господарската спалня — просторно помещение с паладийски прозорец с дръпнати завеси. Една трета от помещението се заемаше от леглото, чийто балдахин стигаше почти до тавана. Имаше антикварна тоалетна масичка, поставена между две врати. Едната водеше към баня, другата — към кабинета.

Иля остави вратата леко притворена. Тръгна към банята; наличието на тоалетната масичка говореше за женско присъствие. След секунда, когато видя стаята в огледалото, забеляза нощната масичка. Обърна се. На масичката до леглото имаше роман с твърди корици, лампа и мобилен телефон, включен в зарядно. Веднага позна апарата.

Остави чантата на пода, отвори главното й отделение и извади ръкавици и хирургическа маска. Надяна ръкавиците и си сложи маската, като се ослушваше с едно ухо за шумовете отвън.

От вътрешния си джоб извади запечатано найлоново пликче с парче памук. Отвори го, взе памука и леко го прокара по телефона. Веществото се изпари моментално, без да оставя видима следа. Той прибра памука в пликчето и го пъхна в джоба си. Смени ръкавиците с нови, като напъха използваните заедно с маската в друго пликче. Телефонът на нощната масичка угасна.

Отиде в кабинета. И на четирите стени имаше рафтове книги — подвързани в кожа томове, купувани на метър. В средата на стаята имаше бюро с люлеещ се работен стол „Аерон“.

Отляво между два книжни шкафа имаше проста дървена врата. Над рамката на стената беше монтирана камера, чийто обектив гледаше към пространството непосредствено пред вратата. До дръжката, която се заключваше с обикновен ключ, имаше цифров панел.

От този ъгъл не можеха да го видят. Иля отвори калъфа на фотоапарата и извади фенерчето, което беше сглобил предишния ден. Разви дъното му, извади едната батерия и я обърна. По-рано я беше сложил наопаки, тъй като се боеше фенерчето да не се включи случайно в чантата.

Зави капачето и влезе в кабинета. Направи една крачка, после втора, докато не видя черното полукълбо на лещите на камерата, като в същото време гледаше тялото му да не попада в обсега й. В най-добрия случай камерата щеше да регистрира ръката му с фенерчето миг преди картината да потъмнее.

За всеки случай продължи да гори сензора, докато от кожуха на камерата не се вдигна тънка струйка дим. Накрая изключи фенерчето. След изключването на камерата разполагаше с няколко минути преди някой охранител да дойде да провери какво става.

Затвори и заключи вратата на кабинета. Клекна, отвори фотографската чанта и извади нещата от нея. Пъхна фенерчето в джоба си и прибра револвера в кобура на колана. Всичко останало нареди на килима — комбинация между бормашина и трион, компас, тиксо, магнит, плоски клещи и голям плик от винил.

Погледна вратата на хранилището и си позволи да си представи какво има зад нея. Взе компаса в едната си ръка и бормашината в другата и се захвана за работа.