Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (5)

4.

Иля Северин, на когото още му се случваше да мисли за себе си като за Скита, вървеше, без да бърза, през терминала, сред тълпата други пристигащи от Лондон. С тесния си кафяв костюм можеше да мине за поредния чуждестранен турист, макар че багажът му се състоеше само от куфар, който трудно би побрал три комплекта дрехи, както и малък сак с „Мидраш Раба“ и „Сефер Йецира“ с твърди корици.

Мина през автоматичната врата към района за посрещачи. В края на тълпата мъж на двайсет и няколко се беше облегнал на една от колоните, поддържащи тавана на терминала. Носеше тясна тениска с двуглав орел, а на врата му висеше медальон с Богородица. Гривна и прибраната на опашка коса завършваха картината. Веднага забеляза Иля, макар че леко отегчената му физиономия не трепна.

— Северин?

— Да. — Иля кимна, но не му подаде ръка. — А ти трябва да си Женя.

С все още скръстени на гърдите ръце мъжът се оттласна от колоната и тръгна към асансьорите в дъното на терминала. Не предложи да вземе куфара на Иля.

— Елате с мен.

Иля го последва на крачка разстояние. Хладното посрещане потвърждаваше опасенията му. Навремето щяха да го приемат с уважение, но след Будапеща нещата се бяха променили драстично.

Слязоха в гаража, където ги чакаше джип, паркиран между оранжевите колонки. Иля сложи куфара си в багажника, но задържа сака. Женя седна зад волана и завъртя ключа. Таблото светна като конзола на космически кораб и от тонколоните се разнесоха звуците на блатные песни^[1], музиката на криминалния подземен свят.

Излязоха на автострадата и поеха по маршрут, който Иля беше проучил предварително. Изминаха двайсетте километра до Брайтън Бийч в пълно мълчание. Когато излязоха от магистралата, беше ранен следобед и слънцето печеше безмилостно редиците ниски къщи. Иля виждаше през прозореца същите търговци и бабушки, които беше познавал като момче: бутаха колички по тротоарите като някакви призраци от детството му.

Спряха на една пресечка от клуба. Докато слизаше, Иля се загледа в опашката на мъжа — удобно място за хващане при сбиване. Беше го научил по трудния начин и затова се подстригваше късо.

Куфарът му зачегърта шумно по паважа. Вървяха към входа на клуб „Марат“, над който имаше избелял навес. Влязоха в коридор с евтин мокет и фалшиви стълбове на фенери. Стените бяха покрити със зелен найлон, а от тавана висяха пластмасови филизи на изкуствен бръшлян.

Завиха и спряха пред затворена врата. Докато Женя чукаше, Иля забеляза, че стените са покрити с безброй снимки на мъж със сребристи мустаци, стоящ до разни местни политици или седнал в грамадни джипове с висока проходимост, преправени за състезания.

Иззад вратата се разнесе неочаквано мек глас на руски.

— Влез.

Женя отвори вратата.

Кабинетът беше просторен и тъмен, стените бяха покрити с още снимки на джипове. В единия ъгъл имаше неразпечатани кашони с водка, наредени един върху друг. Лавиците бяха пълни с играчки, кукли и други дреболии, придаващи на помещението усещането за вехтошарски магазин.

Зад бюрото, с осветено от компютърния екран лице, седеше Валентин Шарковски. Беше стегнат мъж с телосложението на бивш борец, какъвто и бе преди много години. Ризата му бе с разкопчана яка и от нея надничаха сиви косми и тежък златен кръст.

Шарковски стана предпазливо от стола си. Докато гледаше внимателните му движения, Иля видя обичайните за един застаряващ атлет болежки. Протегнатата ръка на стареца беше кокалеста, но стискаше здраво.

— Как мина полетът?

— Както винаги — отвърна Иля и пръв сложи край на ръкостискането.

Докато сядаха, в стаята докуцука висок мъж около трийсетте, с мръсноруса коса. Иля знаеше, че се казва Миша. Той също носеше косата си на опашка, но за разлика от Женя, неговата беше прибрана на тила. Двамата млади мъже останаха прави.

Иля заговори отново.

— Много поздрави от Василенко.

Шарковски седна тежко зад бюрото си.

— Благодаря. Как е в Лондон?

— Влажно — каза Иля. Не обичаше празните приказки, а стоящите зад стола му мъже го държаха нащрек. Откри, че може да ги държи под око на стъклото на най-голямата снимка, показваща танцьорките на клуба. Двамата също го следяха внимателно, май не толкова враждебно, колкото от любопитство, сякаш беше представител на някакъв екзотичен вид.

Шарковски започна да оправя хартиите по бюрото си — събираше фактури и касови бележки на спретнати купчини.

— Извинявай за бъркотията. Край няма. Нали знаеш как е в ресторантьорския бизнес.

— Работих с Василенко в неговия клуб — отвърна Иля. — Но той въртеше повечето неща сам.

— Точно така трябва. Така научаваш нещо за света. Установих, че най-постоянното нещо в живота е загубата на инвентар. Свиване на доходите. Всеки месец ми струва пет процента. Барман налива питиета от собствена бутилка. Помощник-готвач си тръгва с два стека в джоба. Знаеш ли какво е нощен портиер?

Друг би си помислил, че Шарковски дрънка глупости, но Иля знаеше, че един вор^[2] никога не говори без основателна причина.

— Мие пода, изхвърля боклука, чисти печките…

— И прави всичко това сам. — Шарковски напъха фактурите в горното чекмедже на бюрото си и го остави отворено. — Остава през часовете след затварянето на клуба и защото е сам, може да прави каквото си иска. Ако намери изпуснато портмоне, го прибира. Може дори да краде. А аз си затварям очите за такива неща. Защо ли? Защото той върши работа, която не би вършил никой друг. Също като теб.

Погледът на стареца се спря върху лицето на Иля.

— Когато такъв човек си върши работата добре, го оставят на мира. Но ако нещо се оплеска, става по-трудно да гледаме на другата страна. — Замълча за момент. — Дошъл си да прибереш нещо. И в същото време ти си онзи, който го е загубил. Защо?

Иля, който беше очаквал въпроса, не закъсня с отговора.

— Бях немарлив.

— Разбирам. Което кара някои от нас да се чудят какво стана в Будапеща. Единственият друг, който знае, май е мъртъв. И би било лесно да се върнеш с празни ръце и да кажеш, че онова, което беше пратен да намериш, е изчезнало, а в същото време да си го пробутал сам.

Бръкна в отвореното чекмедже и когато ръката му се появи отново, в нея имаше пистолет.

Първата реакция на Иля бе да погледне пода. Беше покрит с килим. Ако имаше голи плочки, щеше да се разтревожи повече.

Старецът насочи пистолета към Иля.

— Немарливостта може да е случайна, но може и да е преднамерена. Чекистите имат очи на много места. Не бих се изненадал, ако и те имат пръст в това. И не само защото си чифутин. Макар никога да не ми е било лесно да се доверявам на чифути, понеже знам, че верността им е разделена от самото начало…

Иля не сведе очи, но думата отекна в главата му с всичките й омразни асоциации. За момент вече не беше Скита, а еврейско момче, което се биеше в училищния двор сред пръснати по земята учебници и тетрадки.

— Ако мислиш, че съм чекист, би трябвало да ме убиеш веднага.

— Първо има нещо, което искам от теб — каза Шарковски. — Нещо, което трябва да ми покажеш. Няма да ти кажа какво е. Имаш само един шанс. И ако не познаеш…

Шарковски стовари шумно пистолета върху бюрото.

Иля изчака секунда. Много добре разбираше, че това е само заплаха, но си напомни да не подценява този човек, който си бе разчистил място за бизнес в града само със силата на собствената си личност.

Отвори сака, извади един лист и го сложи на бюрото. На листа имаше снимка на мъж, свалена преди дванайсет часа от художествен уебсайт. Мъжът държеше тръжна карта в протегнатата си ръка, пет сантиметра от ръкава на ризата му се виждаха.

— Дойдох за този човек — каза Иля. — И знам, че можеш да ми кажеш къде е.

Шарковски изгледа мълчаливо снимката. После се обърна към двамата телохранители и нареди:

— Оставете ни, ако обичате.

Женя и Миша се спогледаха и излязоха от кабинета. Щом останаха сами, Шарковски свали пистолета. Оръжието и снимката изчезнаха в отвореното чекмедже. От същото място старецът извади бутилка и си наля, без да предложи на Иля.

— Когато намекнах, че си чекист, ти се ядоса. Мразиш ли ги?

Иля знаеше, че споменаването на службите съвсем не е случайно. Да наречеш един крадец чекист, пък било то и между другото, бе равносилно да го обвиниш в най-долно предателство и това му послужи като напомняне колко ниско е паднал.

— Всеки, който цени свободата си, трябва да мрази тайните служби.

— Думи на истински крадец. — Шарковски стана и отиде в ъгъла с кашоните водка. Дръпна килима. Отдолу имаше сейф и той го отвори със завъртане на дръжката.

Иля огледа съдържанието на сейфа. Повечето оръжия бяха скъпи пистолети с покритие от никел и хром, но Иля не би се доверил на оръжие, което не би могъл да поддържа сам. Докато разглеждаше, си спомни разговора им преди малко. Чифутин. Думата го остави със зрънце гняв, което можеше да покълне неочаквано, ако го пренебрегва твърде дълго. Внимаваше да изглежда безобиден, но не беше. Не беше забравил. И не прощаваше лесно.

Избра си един револвер. Работно оръжие. Вдигна го, за да може Шарковски да го види.

— Избор на внимателен човек — отбеляза Шарковски, докато затваряше сейфа. Погледът му се стрелна към лицето на Иля. Очите му бяха студени и безпристрастни. — Добре. Скоро ще разберем колко внимателен си всъщност…