Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (14)

13.

— Обмислих плана и реших да направя една промяна — каза Шарковски. — Както знаеш, Миша не е добре с крака. По-добре да идеш с някой по-млад мъж. Така че не Миша, а Женя ще дойде с теб на партито.

Иля, по чието лице бяха избили капки пот, се изненада. Седяха в банята със затворени очи вече близо час. Женя, който току-що бе излял още вода върху камъните, се върна на пейката, взе сноп брезови клонки и започна да се пляска с тях по раменете и гърба. Листата издаваха мек мляскащ звук.

Иля погледна дървения под и въздъхна. Промяната на плана означаваше почти сигурни неприятности, но той знаеше, че няма избор. Не за първи път му се случваше да си замълчи. Убиването на арменците беше грешка. С четирима мъртъвци нямаше да мине много време преди да цъфне полицията. Но това не беше нещо, което би могъл да каже на глас.

Махна няколко листа от кожата си и каза:

— За мен е все тая.

— Добре — каза Шарковски. След секунда, сякаш беше очаквал само изхода от този разговор, Женя захвърли клонките и стана от пейката, като заряза кърпата си. Вратата се отвори и затвори, пропускайки за миг ослепителна бяла светлина. През правоъгълното прозорче, гледащо към основната баня, Иля видя как младият бияч се хвърли в басейна, без преди това да вземе душ.

Обърна се отново към стареца. Гол, освен кърпата и филцовата шапка, с щръкнали като криле рамене. Кльощав, с две звезди, татуирани под ключиците, и една роза на сърцето. Заговори, без да отваря очи.

— Искам да те питам нещо. Бил си в затвора. Лежал си години с Василенко. Къде са ти тогава татуировките?

— Навремето имах — каза Иля. — Василенко ми помогна да ги махна.

— Ясно. — Шарковски се изкашля. — Аз пък се питах дали не е защото си евреин. Познавах много евреи, храбри мъже, които отказваха татуировки, защото твърдяха, че тялото е дар от Бога…

— Някои не се татуират — каза Иля. — Други не си дупчат ушите. Като майка ми.

Шарковски отвори очи.

— Не знаех, че скитите имали майки. Мислех си, че се отглеждат с кобилешко мляко. Тя жива ли е?

Иля поклати глава. Имаше чувството, че капките пот тупкат по пода.

— И двамата ми родители са мъртви. От много години.

Старецът го изгледа с нещо, което можеше да мине за съчувствие.

— Умрели са, докато си бил във Владимирка ли?

Иля разбираше, че го изпитва, макар че условията оставаха неясни. В престъпния свят имаше култ към майчинството и мнозина имаха татуировки, които засвидетелстваха майчината любов както в субективен, така и в обективен смисъл, но това беше абстрактно преклонение към майката. Иля никога не бе срещал престъпник, който би дал на собствената си майка дори копейка.

Реши да избегне въпроса.

— Когато срещнах Василенко, той стана моето семейство.

В отговор Шарковски само изсумтя. Иля отново се загледа в пода, мъчеше се да прогони надигналата се вълна от спомени. Въпреки че бяха риторични, думите му не бяха далеч от истината. През първата година в затвора Василенко беше просто плашило в двора за разходки, възрастен мъж със затворнически дрехи и с алуминиев кръст на врата. Една сутрин го привика и преди Иля да успее да каже нещо, обърна кръста и му показа какво има от другата страна. Върху метала беше издраскана звезда от два вплетени триъгълника.

— За майка ми — каза Василенко и отново обърна кръста. — Разбираш ли?

Изуменият Иля понечи да отговори, но не успя да измисли какво.

Вечерта един надзирател го отведе в килията на Василенко и той му каза тихо:

— Знам за родителите ти. Чух, че онзи ден валял силен сняг. Когато запалили огъня, нямало как да знаят, че коминът е запушен. Ако може да бъде някаква утеха, сигурно са умрели в съня си, което е по-добре от онова, което е писано на повечето от нас. — Замълча за момент. — Предполагам, че се обвиняваш за това.

Иля не каза нищо. Не беше разговарял с никого в затвора за смъртта на родителите си и никак не му хареса да научи, че Василенко се е интересувал от миналото му.

— Но вината, че не си бил там, не е твоя — продължи Василенко. — Знам как се започва. Правиш няколко сделки на черния пазар, за да нахраниш семейството си. После някоя сделка тръгва накриво и някое лайняно ченге умира. Чекистите те арестуват, решават, че си идеалният виновник и че с живота ти е свършено. Толкова много пропилян потенциал…

Иля, който си мислеше за издрасканата в кръста звезда, най-сетне си възвърна дар слово.

— Откъде знаеш това?

Василенко се усмихна.

— Чувал ли си историята за цадиките^[1]? Има трийсет и шестима праведници, заради които Бог обещава да пощади света. Живеят в бедност, неизвестни, непочитани…

— Да, знам я — рязко го прекъсна Иля. — Някои дори съгрешават, за да не ги обвинят в лицемерна набожност.

— Или може би за да постигнат още по-голямо благо. Разбираш ли, има много видове потисничество. Олигарсите с нищо не са по-добри от чекистите. Те биха сменили вълците с лисици. Не разбират, че вината е в самата идея за ред, поради което праведниците винаги се трудят тайно.

— Но никой от цадиките не знае, че е цадик. А ти въпреки това твърдиш, че си един от тях, така ли?

— Не. Но те наистина съществуват, под други имена. Хора като нас… ние сме жертви от твърде много време. Предлагам ти шанс да възстановим равновесието. — Василенко се вгледа изпитателно в него. — Виждам бъдеще в теб. Имаш очите на скит. Скиталец из степите. Но дори скиталецът има нужда от дом…

Иля рязко вдигна глава. За момент се беше почувствал отново във Владимирка и с изненада откри, че седи в банята, на години от затвора, с друг възрастен мъж, който не се взираше в него така втренчено.

Но все пак го наблюдаваше с явно любопитство.

— Ела. Да поговорим навън — каза Шарковски.

Излязоха в чистото и светло общо помещение. По стената бяха окачени хокейни блузи във витрини и надписи да не се тича покрай басейна. Неколцина посетители се излежаваха на пластмасови шезлонги, четяха вестници или гледаха монтираните на тавана плазмени телевизори. Женя не се виждаше никакъв.

Хладен полъх накара Иля да настръхне. До него Шарковски се протегна и ставите му изпукаха.

— Изглеждаш ми недоволен, че Женя ще играе по-важна роля. Това тормози ли те?

Иля погледна брезовите листа в гладката като огледало вода на басейна и каза:

— Неопитен е.

— Да. И не е гений, разбира се. Но всеки мъдрец някога е бил млад глупак. А аз имам един стар приятел, който казва, че дори ти навремето не си бил по-различен. — Шарковски приключи с протягането и тръгна към студения басейн. — Още не си ми казал защо си махнал татуировките.

Иля си помисли за Василенко и си напомни, че въпреки всичките им външни разлики тези двама мъже не се различават чак толкова един от друг.

— Заради работата ми. Онзи, който изпъква, го убиват.

— А това е нещо, което не всички разбират. — Погледът на Шарковски се стрелна към най-близкия телевизор. — Виждаш ли?

Иля проследи погледа му. По новините интервюираха някакъв мъж за слуховете за война в Южна Осетия. Макар че звукът беше изключен, Иля веднага позна говорещия и за момент изпита едва ли не нежни чувства, сякаш виждаше скъп приятел. Миналото избледня, за да се смени с неизбежното, което предстоеше. Мъжът бе Анзор Арчвадзе.