Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (50)

49.

— Чуйте ме — каза човекът, който се обаждаше. Гласът му бе груб и със силен акцент. — Трябва да се срещнем.

Пауъл, чието бюро беше заровено под същинска планина доклади за арести от снощи, затисна слушалката между рамото и ухото си, докато взимаше поредната папка от една минаваща секретарка.

— Кой се обажда?

— Срещнахме се в имението преди седмица — каза мъжът. — Казвам се Закария Костава.

Пауъл се поизправи в стола и даде знак на Улф, която седеше наблизо и преглеждаше купища документи, като слагаше инициалите си в ъгъла на всяка страница.

— Надявах се да ми се обадите по-скоро…

— Знам. Имахме проблеми. — Асистентът на Арчвадзе замълча за момент. — Прочетох за Наталия във вестника.

— Да, много жалко — рече Пауъл, като внимаваше да не издава твърде много. Не знаеше дали Костава подозира, че Наталия го е посочила като съучастник в смъртта на сестра й. — Още се опитваме да разплетем цялата история.

— Мога да ви дам част от нужната ви информация — каза Костава. — Нямам нищо за криене. Искам обаче да съм сигурен, че с Наталия ще се отнасят добре. Можете ли да дойдете да се срещнем днес?

Пауъл изрови химикалка от бъркотията на бюрото си.

— Зависи. Къде сте?

Костава му даде адреса на болница.

— Това е частна клиника в Глен Коув. Тук съм с господин Арчвадзе. На рецепцията питайте за пациент, регистриран като Какуца.

Пауъл си записа името и го подчерта.

— В клиника ли сте? Защо?

— По-добре да ви го обясня лице в лице. Трябва да видите какво направиха.

И затвори. Пауъл остави слушалката и се обърна към Улф.

— Костава. Иска да се срещнем в някаква болница на Лонг Айланд. Арчвадзе също е там. Можем ли да намерим кола?

— Остави на мен — каза Улф. Явно си даваше сметка, че е спешно. Покрай затрупващата ги след акцията работа започна да се говори, че разследването на обира ще бъде прехвърлено на Саутхамптън. Станеше ли това, случаят щеше да остане само спомен.

Улф отиде в съседната стая и след секунди се върна с връзка ключове.

— Казах, че отиваме в Брайтън Бийч да снемаме показания в квартала. Ако не се върнем след няколко часа, ще заподозрат нещо. Какъв е адресът?

Пауъл й подаде листчето.

— Глен Коув. Да се надяваме трафикът да е на наша страна.

Качиха се в колата и потеглиха за Лонг Айланд. И двамата бяха потиснати от резултатите от операцията. Макар че имаха десетина арестувани и конфискувано оръжие, тактическият отряд не бе успял да покрие навреме паркинга и Иля и Шарковски се бяха измъкнали.

След четирийсет минути излязоха от автострадата и продължиха осем километра на север до клиниката. Вместо смътно заплашителни сиви сгради, каквито очакваше Пауъл, болничният комплекс се оказа залесен и уединен. Липсваше му само живият плет, за да въплъти идеала на Хамптънс.

Паркираха до самата болница, която се оказа преустроено имение с изглед към морето. Рецепцията се намираше непосредствено след портика с шезлонги. Пауъл показа значката си на рецепционистката и каза:

— Трябва да се видим с пациент, записан под името Какуца.

Рецепционистката изгледа пантерата на значката, но вместо да пусне обичайните остроумия, затрака на клавиатурата на терминала си.

— Имаме пациент с това име в отделението за изгаряния на четвърти етаж.

— Отделението за изгаряния ли? — Улф се наведе през плота да надникне към екрана. — Какво е станало? Някаква злополука?

— Нямам информация за това — каза рецепционистката и обърна монитора, за да скрие екрана. — Ако изчакате…

— Не е необходимо — каза Пауъл.

Тръгнаха по обзаведения с вкус коридор към асансьорите. Ако се изключеше едва доловимата миризма на дезинфектант и медицински отпадъци, спокойно можеха да се намират и в коридора на някой частен курорт.

Костава седеше в коридора на четвъртия етаж с вестник в скута. Когато ги видя, стана. Краката на стола му оставиха следи по плочките.

— Радвам се да ви видя — каза Костава, вдигнал вестника пред себе си като щит. — Къде е Наталия?

— В Томбс — отвърна Улф. — Изслушването за пускане под гаранция е насрочено за утре. Не ви ли се е обадила?

— Няма как да се свърже с нас — каза Костава. — След инцидента в имението работодателят ми реши да се оттегли, докато не научи кои са враговете му. Страхуваше се, че телефонът му се подслушва, или че някои от вътрешния му кръг работят за чекистите…

— Знам — каза Пауъл. — Уволнил е адвоката си. И въпреки това се доверява на вас. Защо?

— Заради всичко, през което сме преминали заедно. — Очите на Костава се насълзиха, сякаш емоциите напираха през единствената пролука в защитата му. — Той ми вярваше. А аз го предадох. — С рязък жест смачка вестника и го захвърли на пода. — Само се опитвах да я защитя.

Пауъл усети, че чувствата на Костава към Наталия далеч надхвърлят естествените отношения към приятелката на работодателя му.

— Разкажете ми какво е станало. Трябва да знам всичко.

Костава го погледна в очите.

— Ще направя каквото поискате, стига да ми обещаете, че онези хора ще бъдат наказани. Елате и вижте сами.

И ги поведе по коридора. Докато вървяха, Пауъл забеляза странен синкав отблясък по плочките. Когато стигнаха до източника на светлината, спряха и погледнаха през стъклен панел към стаята от другата страна. Костава избърса очите си.

— Беше най-финият човек, когото съм познавал. Вижте какво му направиха.

Пауъл се взираше безмълвно през стъклото. Трябваше му известно време да осъзнае какво вижда и още повече, за да го проумее. Когато най-сетне разбра, последното парче от пъзела се намести и всичко стана очевидно. Целта на обира изобщо не е била картината. Поне не напълно.

Арчвадзе лежеше с ръце на гърдите, окъпан в синята светлина на ултравиолетова лампа, монтирана на тавана. По-голямата част от кожата му я нямаше. Същото се отнасяше за косата и веждите. Макар че почти цялото му тяло беше в бинтове, някои сребристи, други потопени в охлаждащ гел, малкото оголена кожа се белеше на парцали, разкривайки живото месо отдолу. Лицето му бе покрито със съсиреци. Мустаците му бяха изчезнали и устата му приличаше на муцуна на новородено мишле.

— Мамка му! — изруга Улф. Обичайната й сдържаност беше изчезнала.

Самият Пауъл беше изгубил дар слово. Не можеше да повярва, че това кървящо парче месо е същият човек, с когото се бе срещнал преди седмица в имението. На партито олигархът му бе направил впечатление на изтънчен и способен човек, който се владее идеално. Сега бе сведен до жалка останка от човек, подобно на мумия, която се разпада на парчета след изнасянето й на открито.

В коридора се разнесоха стъпки. Към тях вървеше мъж с бели лекарски чехли.

— Казаха ми, че ще ви открия тук — каза той и пъхна клипборда си под мишница. — Виждам, че сте открили нашия първостепенен пациент.

Пауъл машинално стисна ръката му.

— Можете ли да ми кажете какво е станало?

Докторът надникна през стъклото и гладкото му лице се намръщи.

— Токсична епидермална некролиза, известна също като синдром на Лайл. Най-лошият случай, който съм виждал. Опитахме всичко, но засега можем единствено да третираме болката. Шансовете за оцеляване са много малки. Помня един случай…

— Токсична епидермална некролиза — повтори Улф. — Какво означава това? Че кожата му умира ли?

Докторът примигна, когато чу интерпретацията.

— Деветдесет процента от горния слой кожа, епидермисът, се е обелил от тялото. Организмът го отхвърля все едно е трансплантиран орган. Затова сме го поставили под ултравиолетова светлина, която забавя реакцията на имунната му система. Освен това го третираме с циклоспорин, но на този етап като че ли няма резултати.

— Но как се е случило? — попита Пауъл. С крайчеца на окото си видя, че Костава се извръща, сякаш вече е чувал всичко това.

— Голяма загадка е — каза докторът. — Първата ни теория беше, че е получил някаква алергична реакция към лекарства. Имунната система се опитва да изхвърли лекарството от организма, като го отлага в кожата, което убива тъканта. Открихме в кръвта му следи от флороквинолон, вид синтетичен антибиотик, но не в достатъчно количество, за да предизвика такава силна реакция.

— Значи е бил отровен — каза Улф. — Няма начин да е злополука.

— Съдебната медицина не ми е специалност, така че не мога да кажа. Силни реакции обаче могат да се причинят от взаимодействие на множество съставки. Но дори и да има втори компонент, засега не сме го открили.

Пауъл отново се обърна към стъклото. Очите на олигарха бяха отворени, но той едва ли осъзнаваше къде се намира. Дишаше, но умът му си беше отишъл. Пауъл беше виждал подобни неща и преди.

— Има ли някакви изгледи за възстановяване?

— Винаги има шанс за чудо, но ако трябва да съм честен… — Докторът поклати глава. — Дори при най-добрите обстоятелства смъртността е близо петдесет процента, а това не е обичаен случай. Дихателната му система е много лошо засегната.

— В такъв случай трябва да го разпитам веднага — каза Пауъл. — Искам да разбера как се е стигнало дотук, преди да умре.

— Боя се, че е невъзможно — отвърна докторът. — Дори да беше в съзнание, щеше да страда от остра параноя и деменция. Загубата на кожата и потиснатата имунна система го правят податлив на инфекции. В стаята може да се влезе само с подходяща защитна екипировка, но ще е нужно време за събиране на оборудването…

— Направете го — каза Улф. — Междувременно трябва да прегледаме клиничната му история.

— В кабинета ми е — каза докторът. — Елате с мен, ще ви я покажа.

— Добре. Ще ни трябват и копия. — Улф погледна Пауъл. — Можеш ли да снемеш показания от Костава?

Очите й проблеснаха многозначително и той с лекота разчете посланието й.

— Да.

— Добре. Ще се върна след малко. — Улф последва доктора по коридора и изчезна зад ъгъла.

Костава не се виждаше никакъв. Пауъл остана още няколко секунди, докато скърцането на гума по плочките не заглъхна. После се захвана за работа.

Отсреща имаше празна стая за прегледи. Той влезе, огледа медицинските материали по рафтовете и накрая взе хирургична маска и ръкавици. Сложи си маската и надяна ръкавиците, докато вървеше към стаята, в която умираше Арчвадзе.

Отвори вратата. Докато се приближаваше, очите на Арчвадзе се разшириха. Пауъл видя в центъра на всяка зеница яркия блясък на деменцията, трескавата искрица, която му бе много добре позната.

Стори му се, че олигархът го е познал, но за всеки случай извади значката си и я вдигна. Арчвадзе я погледна и помръдна глава в имитация на кимане.

— Пауъл — каза той. Говореше тихо, като човек, прекарал дни наред без вода. — От Лондон.

— Точно така — каза Пауъл. Придърпа един стол и седна. От леглото се носеше слабата миризма на антисептик, примесена с нещо по-мрачно, миризмата на оголеното месо. Притеснен от близостта на смъртта, Пауъл извади бележника си. — Дойдох да разбера кой ви е направил това.

Арчвадзе каза нещо неразбираемо. Когато Пауъл се наведе напред, олигархът облиза устни и езикът му се подаде от устата като червей.

— Мобилният телефон. Чекистите…

Пауъл настръхна.

— Мобилният телефон?

— Чекистите са сложили нещо в телефона ми — каза Арчвадзе, дишаше тежко. — Разбрах. Затова го изхвърлих. Не знам какво друго са пипали. Нито кой още работи за тях. Трябваше да се сетя. Мислех си, че имам власт, но всъщност имах само пари. Парите са нищо. Лайно. Надушвам го по себе си, тази развала. И нямам съмнение. Процежда се от мен…

— Защо чекистите искат да ви убият? — попита Пауъл, като повиши глас. От бръмченето на машините до леглото си личеше, че времето му почти е изтекло. — Какво сте открили?

— Трофейната комисиона. — За секунда очите на олигарха сякаш се изпълниха със светлина и яснота. — Картината. Намерихте ли я?

— Не — отвърна Пауъл. — Още не. Обещавам, че ще я намерим и ще ви я върнем.

— Вгледайте се по-внимателно — успя да каже Арчвадзе. — Не отпред. Отзад. Там е истината. От другата страна…

Закашля се. След секунда се включи аларма. Когато погледна монитора до леглото, Пауъл видя, че линията отслабва и става равна. Дробовете на Арчвадзе отказваха.

Пауъл се наведе към умиращия човек и прошепна:

— Кой ви уби? Кажете ми. Дайте ми име…

Арчвадзе се взираше в него. Очите му се изцъклиха.

— Камера — изхриптя олигархът. — Камера.

Очите му се подбелиха. Пауъл чу как вратата се отваря с трясък. Следван по петите от сестра и помощник, докторът нахлу в стаята, като му викаше да се разкара. Пауъл се дръпна. Последните думи на олигарха отекваха в съзнанието му. Погледна бележките си. На ултравиолетовата светлина листата на бележника му сияеха.