Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (45)

44.

Десет минути преди това един келнер излезе от служебния вход на клуба, който гледаше към тясна уличка под нивото на алеята. Остави вратата отворена и се спусна по бетонната рампа към една барака с покрив от гофрирана ламарина. Бараката се намираше до свободното място под алеята и осигуряваше удобно място за контейнерите за отпадъци на клуба.

Келнерът отключи катинара, отвори вратата на бараката и изкара най-близкия контейнер, който бе празен. Докато работеше, му се стори, че уличката е по-тъмна от обичайното. Погледна нагоре и видя, че лампите по алеята не светят.

Някаква сянка се отдели от задната част на бараката и опря в кръста му нещо твърдо. Преди келнерът да успее да реагира, бяла изпепеляваща болка премина през всички нерви на тялото му и той се свлече на земята.

Иля задържа зашеметителя опрян в тялото му пет секунди. Макар че беше парализиран, келнерът още беше в съзнание и се взираше с укор в нападателя си, който го влачеше към бараката.

Иля му свали престилката и я облече. После тръгна към вратата на клуба. Преди няколко минути беше прекъснал жиците между уличните лампи, като насочи лазерното фенерче през пролуката между бараката и алеята.

Влезе в клуба, като остави вратата отворена. От ярко осветената кухня нататък по коридора чу гласовете на персонала. Мина безшумно покрай вратата, без да спира. Никой не го забеляза.

Зави на ъгъла и се озова в коридор на приземния етаж. Напред имаше изоставена кухня, която се използваше за склад. Стъпалата отляво водеха до салона. Офисът беше от дясната му страна.

Почука на затворената врата.

— Отворете. Трябва да взема кашон „Столичная“…

Чуха се стъпки и вратата се отвори. За леко разочарование на Иля не беше Шарковски, а управителят на ресторанта, дърт мошеник, който двайсет години беше въртял различни ресторанти и клубове в Брайтън Бийч. Когато видя лицето му, управителят се опули. Преди да успее да затвори вратата, Иля се пресегна, опря зашеметителя в гръдния му кош и натисна копчето.

Между електродите в края прескочи синя дъга. Управителят се загърчи, на устата му изби пяна и той рухна на пода. Иля прекрачи тялото, влезе в офиса и затвори вратата.

Подхвана управителя под мишници и го замъкна в ъгъла. Дъртакът го гледаше кръвнишки, докато го връзваше с жица и слагаше лепенка на устата му.

Иля свали престилката, отиде в другия край на стаята и отметна края на килима над оръжейния сейф в пода. Отвори го и издърпа рафта с оръжия. Трябваше му само секунда да си избере револвер. Сложи го в празния кобур на кръста си.

Напълни джобовете си с патрони и седна зад бюрото. Понечи да извади телефона си, когато му хрумна нещо друго. Погледна компютъра и видя отворена входяща кутия на електронна поща. Прелисти последните съобщения и едно привлече вниманието му. Макар че досега не беше виждал името на подателя, знаеше съвсем точно от кого е имейлът.

Затвори програмата и изключи компютъра. Извади телефона си и набра номер. След няколко позвънявания му отговори познат глас на фона на гърмяща дискомузика.

— Да?

— Аз съм — тихо каза Иля. — Искаш ли да опиташ отново? Или приключихме?

— Долна сука — след дълга пауза каза Шарковски. — Работиш за полицията.

— Не. Ако те следят, това няма нищо общо с мен. Офертата ми още е в сила. Среща при аквариума след десет минути. Ако не дойдеш, идвам за теб.

Изключи телефона, стана, загаси лампите и застана в ъгъла до вратата. Докато зареждаше револвера, видя бялото на очите на управителя, който се взираше в него.

Мина минута. Още една. Облегнат на стената, Иля стоеше напълно неподвижно, дишаше бавно и равномерно. Когато най-сетне чу стъпки в коридора, пулсът му се ускори едва забележимо.

Вратата се отвори и на пода се очерта трапец от светлина. Иля се притисна до стената. Лампата светна и разкри управителя, който трескаво се мъчеше да сочи с очи.

— Какво става, по дяволите? — Гласът на Шарковски звучеше тихо и озадачено.

Вратата се затвори. Бравата щракна и Иля излезе от ъгъла с вдигнат револвер. Когато Шарковски се обърна, Иля усети как старецът се окопитва и се стяга като свит юмрук. За разлика от него, Миша излъчваше разпиляна, мъглява ярост и само от един поглед Иля разбра, че е пиян.

— До стената — каза Иля, заел поза за стрелба. — И двамата.

Шарковски и Миша започнаха да се обръщат. Иля направи крачка напред. Последователността на стъпките беше ясна в главата му. Обезоръжава ги, кара ги да коленичат…

С изненадваща скорост Миша посегна към пистолета на колана си. Иля не очакваше подобен безразсъден ход и съвсем инстинктивно стреля.

Първият куршум улучи Миша в гърдите, а вторият отнесе по-голямата част от долната му челюст. Той се свлече на колене, мъртъв още преди да падне на пода. Една от снимките в рамки на стената, показваща редица танцуващи момичета, беше улучена от втория изстрел и се килна и се заклати на едната си кукичка, след което падна и стъклото се пръсна.

Шарковски погледна надолу към тялото на Миша. Кръвта на убития беше опръскала ризата му.

— Глупак! Да посяга така към оръжието си.

— Сигурно и аз щях да реагирам така. — Иля бутна стареца до стената и го обискира. Пищенето в ушите му започваше да утихва. — Искам си сака и книгите. Знам, че са тук, така че не ме лъжи.

— Защо ми е да те лъжа? — Шарковски посочи бюрото си. — В дясното чекмедже. Колкото до парите…

— Можеш да си ги задържиш. — Иля отиде до бюрото и отвори чекмеджето, като продължаваше да държи Шарковски под прицел. Както беше казал старецът, сакът с книгите наистина беше там. Иля го метна на рамо до закрепения под дрехите му тубус. — Никога не е било заради парите…

Млъкна. Беше чул някакъв звук откъм коридора. Продължи само миг и прекъсна моментално, но Иля го позна. Полицейска радиостанция.

— Май си имаме гости, сука — каза Шарковски. — Може би твои приятели?

— Не — каза Иля. Умът му работеше трескаво. Не можеше да зареже стареца. За да получи отговори, трябваше задължително да излезе оттук заедно с Шарковски. — Пикапът на паркинга. Ключовете у теб ли са?

Здравото око на Шарковски примигна. В ъгъла управителят започна да вие през лепенката на устата и да се гърчи безпомощно. Парализиращото действие на зашеметителя отшумяваше.

— Да, у мен са.

— Добре. — Без да откъсва поглед от вратата, Иля му даде знак с револвера. — Идваш с мен.