Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (18)

17.

Мади слезе само с шепа други пътници от влака в Саутхамптън. Беше пътувала повече от три часа, минавайки през градчета с имена като Масапекуа, Бабилон и Хамптън Бейс, за да стигне до тази занемарена гара, на чийто паркинг я очакваше млада жена с лятна рокля без ръкави и оранжев тен от химикали. Мади отвори вратата на хибрида и седна.

— Благодаря, че ме вземаш. Не съм те виждала от толкова време…

— Знам — каза младата жена, докато колебливо излизаше на задна от мястото за паркиране. Беше колежка на Мади от художественото училище и в момента работеше във фирма, създаваща попарт картини от снимки на внуци и домашни любимци. — Искам да чуя всичко за тази твоя нова работа.

— Какво стана с пансиона? — попита Мади.

— Всичко е уредено. — Излязоха безшумно на улицата. — Честно казано, радвам се, че дойде. Изобщо не е толкова забавно, колкото…

И спря.

Мади разбра какво иска да каже веднага щом стигнаха в пансиона — имитация на къща с два етажа отпред и един отзад, оградена с нисък жив плет. На алеята бяха паркирани десетина коли, което направо си плачеше за неприятности. Ако полицията надушеше пансиона, който несъмнено бе нелегален, изобщо нямаше да се поколебае да го затвори.

Отзад десетина добре оформени тела се излежаваха около басейн. Управителят на пансиона пиеше бира недалеч от тях. С шерифските си тъмни очила можеше да мине и за местен дилър на трева, но истинската му професия бе много по-доходоносна. Той се ръкува с Мади; ръката му беше хладна от бирата.

— Радвам се, че успяхте да дойдете. Елате да ви разведа.

Мади го последва през плъзгащата се стъклена врата, като заобиколи купчина празни бутилки.

— Колко души има тук?

— Уикендът беше доста добър — каза управителят. — Към четирийсет. Миналата седмица бяха повече от шейсет…

В ъглите бяха натрупани раници и якета, по пода бяха нахвърляни бирени кутии и фасове.

Качиха се до една спалня с пет легла, сбутани едно до друго. Някакъв гост хъркаше на едно легло. Носеше се слаба миризма на амил нитрат.

— Имате късмет — каза управителят. — Разполагате с отделно място. — Прескочи планина мръсни дрехи и отвори вратата на килера. — Предостатъчно място. Имате дори собствено осветление.

Мади надникна вътре. В единия ъгъл имаше надуваем дюшек.

— Идеално.

Извади от портмонето си двеста долара, изтеглени авансово от кредитната карта, и ги подаде с известно съжаление.

Управителят се усмихна.

— Е, ще ви оставя да се настанявате. Ако имате въпроси, аз съм отвън.

И си тръгна. Веднага щом остана сама, Мади влезе в килера и затвори вратата. Окачи закачалката с роклята на Никол Милър, наета на огромна цена от бутик „Нолита“, отвори раницата си и извади спален чувал, навит около голямо огледало. От опит знаеше, че е важно да си носи огледалото сама.

Вечерта жените се наредиха на опашка пред банята, за да се подготвят за автобусите, които щяха да ги откарат до близките клубове. След като се преоблече, Мади си уреди транспорта с друг гост, банкер с мокасини, който настоятелно се беше опитвал да привлече вниманието й. Тревожеше се, че ще й се пробва, но докато пътуваха към имението на Арчвадзе, той изглеждаше по-заинтересован да я засипва с въпроси.

— Значи го познавате лично?

Мади долови едва скрития копнеж в небрежния му тон.

— Не, просто съм в списъка за гости. Все пак очаквам с нетърпение да се срещна с него…

— Да, чувал съм разни страхотни истории. Настъпил е доста народ наоколо. Не знам колко е платил за имението, но подобни типове се бъркат здраво за подходящия пощенски код.

— Не съм изненадана — отвърна Мади. — Значи не е популярен сред съседите, така ли?

— Според местните мястото му по-скоро е на панаира на Кони Айланд. В старите времена никога не бихте го видели южно от магистрала Монтоук.

Отбиха по Джин Лейн, където две улични лампи отбелязваха алеята на олигарха. Плетът беше огромен, истинска стена на пищно убежище, едновременно обезкуражаваща и привличаща погледите на света. Когато колата забави, Мади се обърна към банкера.

— Можете да ме оставите тук.

Банкерът изглеждаше видимо разочарован.

— Е, може би ще се видим отново по-късно?

Мади го дари с полуобещаваща усмивка. Когато слезе, банкерът не потегли веднага, сякаш чакаше да види дали тя ще успее да влезе. Мади, която се питаше същото, се приближи до охранителя на входа.

— Здравейте. Аз съм Блум…

Охранителят насочи фенерчето си към клипборда.

— Мадлин?

— Точно.

Охранителят сложи чавка в списъка и се дръпна настрани. Мади погледна през рамо и махна на банкера, който шеговито й отдаде чест и потегли; чакълът на алеята хрущеше под гумите на колата.

В небето се бяха появили необичайно много звезди, сякаш богатите имаха привилегията да се наслаждават и на по-впечатляващо небе. След като мина по алеята, която завиваше, за да не се вижда от улицата, Мади се озова в градина с букове и дъбове, дървета със знатно потекло, всяко осветено великолепно отдолу. В центъра беше издигната просторна тента, заобиколена от безброй саксии с бели цветя.

Докато вървеше през поляната — полите на роклята й докосваха тревата — Мади видя стотина гости, пръснати из градината, осветена от поставени в стъклени съдове свещи и факли от лимонена трева в глинени саксии. Сервитьори с впити златни куртки обикаляха с чаши шампанско. Мади взе две чаши от минаващ сервитьор с идеята, че го прави само колкото да го опита, но когато вдигна едната чаша към устните си, остана изненадана, че отпива дълга глътка.

Преди да продължи напред, приложи стар трик и си представи, че има камера пред очите си. Когато бе пристигнала за първи път в Ню Йорк, наистина носеше камера на събиранията и я използваше като щит. Повечето вечери дори не я зареждаше, но се бе оказала полезен символ, който й позволяваше да наблюдава от разстояние. От подобна перспектива всяко парти изглеждаше приятно и обречено, сякаш вече беше пълно с духове.

Огледа тълпата през въображаемия обектив. Гостите се събираха на временни групички, а тъмните фигури на светските фотографи бързаха от група на група. Жените бяха с модни за сезона тесни рокли от шифон или сатен, а мъжете варираха от по-възрастни в тъмносиви блейзъри с копчета от истински перли до младежи със смартфони и кабала гривни, с навити ръкави в италиански стил.

Мади — усещаше безразличния натиск на очите на тълпата — спря за момент, за да се наслади на самотата си. След секунда видя човек, когото нямаше как да не приближи. Критикът Грифин, който я бе включил в списъка на гостите, стоеше до една от подпорите на тентата с чаша джин с тоник в дългата си бяла ръка. Мади понечи да тръгне към него, все така понесла двете чаши шампанско, когато усети нещо като нокът на лешояд да се вкопчва в ръката й над лакътя.

Обърна се. Пред нея стоеше мършава жена в свободно падаща трапецовидна рокля с ниско деколте, показващо модно изпъкващи ключици. Привидението й отправи алабастрова усмивка и отпусна хватката си.

— Точно теб не те бях виждала от много време. Започнах да се чудя дали не си ни изоставила…

Мади се наведе напред за целувка. Движенията бяха бързи и прецизни, сякаш двете кръстосваха шпаги. За момент не можеше да свърже лицето с нищо конкретно, но след като мислено добави няколко бръчки на неестествено гладкото лице, разпозна съпругата на един управител на рискови активи, който беше един от най-надеждните клиенти на галерията й и също така надеждно бе оттеглил бизнеса си във възможно най-неподходящия момент.

— Радвам се да те видя. Макс тук ли е?

Появи се ред бели зъби, а жилите на шията се опънаха.

— О, никога няма да го намериш на такива партита. Откакто затвориха „Синият папагал“, не мога да го накарам да излезе от къщи…

— Жалко — каза Мади. Видя над рамото на жената как Грифин пристъпва неловко от крак на крак и осъзна, че трябва да действа бързо. — Как е той напоследък?

Жената махна пренебрежително с ръка.

— О, не искай от мен да ти обяснявам какво става в офиса. Макар да твърди, че времето било чудесно за рискови активи. — Спря блестящите си очи върху лицето на Мади. — А ти? Четох някъде, че работиш за един от онези художествени фондове…

— Не бива да вярваш на всичко прочетено. — Мади погледна повдигнатите вежди на жената, от които на лицето й бе замръзнала постоянна изненадана физиономия, и със смущение зърна собственото си бъдеще. Вдигна двете чаши шампанско. — Много ми се иска да наваксаме, но май е по-добре да тръгвам. Приятелят ми ще започне да се чуди къде ли се е дянало питието му.

— Разбира се — каза жената и примигна към чашите. — Много ми беше приятно да те видя пак.

Мади се усмихна лъчезарно и продължи по пътя си. Веднага щом жената се обърна и продължи да оглежда тълпата, Мади дискретно изля едната чаша на земята, остави я на един поднос и продължи към целта си.

За щастие Грифин още беше сам. Когато тя го потупа по рамото, той се обърна и вече почервенялото му лице се изчерви още повече.

— Мади! Толкова се радвам, че успя да дойдеш. Изглеждаш великолепно…

Мади се озова в плътната му прегръдка и направи всичко по силите си да отвърне със същото.

— Много ти благодаря за поканата.

— За мен е удоволствие. — Грифин я пусна, отстъпи назад и разклати леда в чашата си. В безформения си ленен костюм приличаше на създание от илюстрация на Тениел^[1]. — Не мога да понасям подобни събирания, но съм длъжен да ги посещавам като критик.

— А домакинът? — попита Мади, доволна, че е стигнала дотук. — Наблизо ли е?

— Да, ето там. — Грифин посочи с чашата си група гости, застанала до струнен квартет. — Преди малко говорих с него. Искаш ли да ви запозная?

Мади огледа групата, която се състоеше предимно от възрастни двойки, местните величия, които Арчвадзе явно искаше да впечатли. Сред тях имаше и поразително красива жена с лилава рокля с пояс от брокат. Дългата й тъмна коса беше прибрана в безупречен шиньон. Това беше Наталия Онегина. До нея, с гръб към Мади, стоеше мъж с копринен костюм.

— Арчвадзе — каза Грифин. — Ела, ще те представя. Да вървим.

И тръгна. Мади го последва, като остави чашата си на дългата маса. Докато приближаваха, всички хитроумни неща, които беше планирала да каже, излетяха от главата й. Невидимата й камера беше изчезнала и трябваше да положи усилие, за да се усмихне, когато мъжът с костюма се обърна и тя за първи път се озова лице в лице с Анзор Арчвадзе.