Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (4)

3.

Мади подрани с десет минути. Докато чакаше на бара на чаша газирана вода с лайм, загледа отражението си в огледалото. Лицето й бе дълго и ъгловато, подобно на тялото й, с прибрана назад коса, захваната с шнола от черупка на костенурка. Лице на щъркел. Докато растеше, винаги се бе чувствала с десетина сантиметра по-висока от необходимото и поради липсата на по-грижовна майка й бяха нужни години, за да се научи как да се облича по начин, който допълваше, вместо да скрива, естествената дължина на костите й.

След няколко секунди огледалото показа друго лице. Тя се обърна и видя позната фигура, която се носеше безметежно през ресторанта, облечена в селска рокля и плетена блуза на цветя, купена сякаш от магазин за втора употреба. Беше Таня — библиотекарка във „Фрик“. Още нямаше трийсет, сините й очи примигваха под катраненочерен бретон. В училище не бяха особено близки, но Мади отдавна беше научила колко полезна може да е тази млада жена.

Стана с чаша в ръка. Докато вървеше към Таня, видя как в помещението влиза и последният от групата им. Беше красив по безобиден начин, с щръкнал от гел перчем и непринудена усмивка, и когато Мади отиде да го посрещне, топлината на поздрава й бе напълно искрена. Макар да не беше точно неин тип, той бе енергичен и амбициозен. Работеше като телефонен служител в „Сотбис“.

— Миналата година ходих да видя аранжировката — казваше Таня четвърт час по-късно. — Намира се в отделно помещение във Филаделфийския музей на изкуствата. Когато влезеш, виждаш стара дървена врата в тухлена стена. Отначало имаш чувството, че е само това. Но ако приближиш вратата, виждаш светлина от две дупки. И ако погледнеш през тях…

— … виждаш жена без глава на легло от суха трева — довърши Мади. Седяха заедно на маса в градината, сред глицинии и тенекиени елени. — Гола е и лицето й липсва или е скрито. В едната си ръка държи лампа. На заден план има гора с подвижен водопад. Дюшан лично е направил фигурата и я е покрил с телешка кожа. Илюзията е перфектна.

Таня отпи глътка водка с боровинки.

— И оставаш с чувството за предателство. Цялата кариера на Дюшан е била посветена на концептуално изкуство. Той вземал съществуващи образи или предмети и ги използвал за своите цели. Готовите изделия. Писоарът. Лопатата на тавана. Но последната му творба е мъчително реалистична. Кара хората да се питат дали през цялото време не си е играел с тях.

Телефонният служител се облегна в стола си. Беше със светлорозова риза с разкопчана яка, а реверите на сакото му бяха остри като ушите на дявол.

— И какво трябва да означава това?

— Никой не знае — каза Мади. — Дюшан е работил върху нея тайно поне двайсет години, като през цялото време твърдял, че се е отказал от изкуството и се е отдал на шах. Творбата му била показана едва след смъртта му — била изложена в музея без абсолютно никакви обяснения. И този етюд разбърква установената хронология. Преди най-ранният известен етюд на Étant Donnés е датиран в края на четирийсетте, но има данни, че тази картина е била нарисувана повече от трийсет години по-рано.

— Макар че е трудно да се каже със сигурност — обади се Таня. — Намерили са я в Будапеща, нали?

Служителят колебливо завъртя чашата си с мартини.

— Да. Естествено, не мога да ви кажа името на продавача, но става въпрос за законен дилър с дълга история във фирмата. Разглеждал един антикварен магазин, без да търси нищо конкретно, и видял картината окачена до една лавица със самовари. Собственикът казал, че била част от по-голяма партида, но не знаел откъде е…

— И никой не знае къде е отишла. — Мади погледна служителя. — Или почти никой.

Служителят й се усмихна над чашата си.

— Дори да исках да ви кажа, нямам достъп до тази информация.

— Я стига. — Мади едва потисна желанието си да го удуши със собствената му вратовръзка на точки. — Знам как работи системата. Трябва да има досие с копие на паспорта му или на шофьорска книжка.

Служителят поклати глава.

— Най-много двама души знаят самоличността на купувача. Това е нещо, което не е нужно да се казва дори на аукционера. Знаеш как е. Никой не иска да бъде отговорен за изтичане на името…

— Разбира се. — Мади замълча. Усещаше, че служителят иска да й каже нещо, но нямаше смисъл да насилва нещата. Преди година фалитът на галерията й в Челси беше старателно анализиран от „Сотбис“, което създаде странно, илюзорно чувство за близост. Напълно непознати бяха останали с впечатлението, че я познават, което ги правеше по-склонни да откровеничат с нея.

Накрая служителят сниши глас.

— Ето как стоят нещата. Виждал съм наддаващия. Преди няколко месеца, докато търсех досието на един клиент, го видях да говори с едно момиче от рецепцията. Носеше огромна купчина руски каталози на произведения на изкуството и преди да си тръгне, й бутна петдесет долара бакшиш. Типичен руснак.

— Поне са щедри на бакшиши. — Мади заразглежда пяната в чашата си. — Кое е момичето?

— Виж, вече казах прекалено много. — Служителят допи мартинито си. — Пък и какво ти пука? Ако се надявате да сключите сделка с купувача…

— Не искаме това — каза Мади. — При тази цена вече не проявяваме интерес.

Таня допи питието си.

— Важно е качеството, не цената. Нали така е казвал Ръскин^[1]?

— Освен това Ръскин хвалел наляво и надясно платната на Търнър^[2], като в същото време ги продавал под масата. Във финансовия свят биха го обвинили в конфликт на интереси. — Мади се усмихна. — Не е трудно да се разбере защо картината постави рекорд. Дюшан е най-влиятелният художник на двайсети век, така че всяка негова непозната творба задължително ще предизвика сензация. Но ако съм научила поне нещо в този бизнес, то е, че цената има значение. Повечето купувачи плащат повече, отколкото си заслужава. А шедьоврите имат склонността да не се представят особено добре.

Това беше цитат от една среща на инвеститори, но Мади си беше присвоила думите. Над масата се възцари мълчание, но тя добре усещаше любопитството на служителя към нея и фонда. Мади го погледна и видя, че той всъщност е доста привлекателен. Преди година сигурно щеше да се изкуши да залитне в тази посока, но напоследък самотата й се струваше единственото нещо, което бе изцяло нейно.

Дойде сметката и тя я плати — намек, че фондът с радост е готов да поеме разходите. Отвън спряха неловко, докато служителят не схвана намека и не си тръгна.

— Той те харесва — каза Таня веднага щом онзи се отдалечи на безопасно разстояние. — Ако бях на твое място, не бих се поколебала…

— Никога не излизай с мъж, който използва повече козметика от теб. — Мади се загледа в отдалечаващия се щръкнал перчем на служителя и изпита мъничко съжаление. После се обърна към Таня. — Имам работа за теб.

Таня отиде до бордюра и се огледа за такси.

— Какво имаш предвид?

— Ще ти пратя снимка на руснака от снощния търг. На копчето на ризата му има някакъв символ. Червен кръг. Надявах се, че ще можеш да ми кажеш какво означава. Бих го направила и сама, но нямам време. А ти си единственият човек в Ню Йорк, който е по-добър в тези неща от мен.

— Ще видя какво мога да направя — каза Таня. Заплатата й във „Фрик“ не можеше да покрие студентските й заеми и затова тя обикновено беше готова да приеме всякакви шантави работи, предложени й от Мади. — За кога ти трябва?

— За утре сутринта. Имам среща с Ренард и искам да мога да му покажа нещо. — Мади извади от чантата си запечатан плик. — Консултантският ти хонорар. От фонда.

Таня взе парите, които всъщност бяха излезли от джоба на Мади, и се качи в таксито, което току-що бе спряло пред ресторанта. Погледна Мади, която още стоеше на бордюра.

— Така и не успяхме да поговорим. Сигурна ли си, че си добре?

— Нищо, което да не може да се излекува с една доживотна терапия — каза Мади. Усмихна се и махна на отдалечаващото се такси, след което продължи по пътя си. По-нататък по улицата служителят продължаваше да върви сам. За момент Мади си помисли дали да не го настигне, но се отказа.

През годините в Челси тя също щеше да вземе такси, но онези дни си бяха отишли отдавна. Погледна си часовника — каишката беше дискретно поправена с изолирбанд — и въздъхна. Докато вървеше към метрото, се почувства изтощена, но доволна. Токчетата й чаткаха бързо по тротоара. Очакваше я дълъг път до дома й в Бруклин.