Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (39)

38.

— Казаха ми, че ще се върнете скоро — каза Мади, докато приближаваше Пауъл и жената, която бе зърнала за кратко в имението. — Не ми позволиха да чакам във фоайето, затова останах тук.

Пауъл се обърна към колегата си и й каза, че ще дойде след малко. Докато жената вървеше към главния вход, той се обърна отново към Мади. Изглеждаше така, сякаш имаше някаква друга работа.

— Ако сте загрижена за разследването, мога да ви уверя, че вече не сте заподозряна.

— Тогава защо ме следят? — Мади му подаде копие на снимката, която беше направила предишния ден. — Това ваш човек ли е?

Пауъл погледна и лицето му моментално помръкна.

— Къде направихте тази снимка?

— На Шесто авеню. Бях по работа и видях този мъж на улицата. Видях го и пред блока си няколко дни преди това. Следи ме. — Мади се вгледа в лицето на агента. — Знаете ли кой е той?

— Може би. — Пауъл продължаваше да се взира в снимката. — Забелязахте ли да куца?

— Да. С левия крак. — Докато говореше, Мади изпита странно чувство на облекчение, после реши да продължи. — Това има ли нещо общо със случилото се в съда?

Изненаданата физиономия на Пауъл й подейства доста задоволително.

— Откъде знаете?

— Видях снимката на крадеца във вестника. Бил е там, за да се срещне с някого, нали?

Известно време Пауъл не отговори, после каза:

— Искам да не разгласявате това. Не знам защо ви следи този тип, но няма да остане още дълго на улицата. — Сгъна разпечатаната снимка и я прибра в джоба си. — Ако го видите отново, не се конфронтирайте с него. Просто ми се обадете. Междувременно аз ще направя каквото мога.

И влезе в сградата. Мади остана да гледа след него, изпълнена едновременно с ужас и ликуване. Подозренията й бяха потвърдени и се чувстваше отмъстена, но и не по-малко уязвима, отколкото преди.

След четирийсет минути Мади излезе от спирката на метрото на Атлантик авеню, но не пое по обичайния път към дома. Вместо да продължи направо към блока, зави една пряка преди това и заобиколи, като приближи сградата от другата страна. На двайсетина крачки от вратата спря и се притаи в сенките.

От другата страна на улицата бяха спрели три коли. Доколкото можеше да прецени, бяха празни. Като се изключеше една жена на ъгъла, която разхождаше куче на прибиращ се повод, тротоарът бе празен. Мади огледа прозорците на отсрещната сграда за вдигнати щори или пролука в завесите, но не видя нищо необичайно. Едва тогава продължи към входа.

Когато влезе в апартамента си, затвори вратата и остави нещата си в антрето. Извади фотоапарата от чантата си, включи го и превъртя снимките, които беше направила сутринта. Първата беше на масата в трапезарията, както винаги покрита с рекламна поща и неплатени сметки. Отиде до масата, огледа я и сравни видяното със снимката. Доколкото можеше да прецени, всичко си беше на мястото.

Зареди следващата снимка, първата от няколкото близки планове на библиотечните рафтове покрай стената на дневната. Провери ги един по един. Нито една книга не беше преместена.

Накрая отиде в спалнята и затрупаното с обичайните папки и листа бюро. Превъртя на снимката от сутринта, разгледа я и я сравни със сцената пред себе си.

Спря. Макар че бюрото изглеждаше почти по същия начин, нещо в купчинките листа привлече вниманието й. Отново разгледа внимателно снимката, после бюрото. Не можеше да каже със сигурност. Листата бяха от един от докладите на Таня, извадени от папката и захвърлени небрежно. Първата страница като че ли беше леко изместена.

Остана да се взира в бюрото цяла минута, като се мъчеше да разбере дали наистина е било пипано. После изключи фотоапарата. Уморено си помисли, че като едното нищо хвърчащите листа са се разместили сами. Или че по-скоро й се привиждат неща. С тази не особено ободрителна мисъл прибра фотоапарата и се зае да се приготви за очаквания гост.

След два часа седеше на масата с Итън, който й наливаше вино. Идеята да сготви вечеря в дома й беше негова и след известно дърпане тя се съгласи. На свой ред Итън беше приготвил ефективно и почтително лазанята и чесновите хлебчета. Дори да беше забелязал колко малка е кухнята й, бе твърде учтив, за да го спомене.

— Действахме по неправилния начин — каза Мади, докато взимаше виното. Вече му беше разказала за разговора си с Лермонтов, но нещо я караше да премълчи за мъжа, която я беше преследвал — сякаш споделянето щеше само да даде основания на Итън да се навре още по-дълбоко в живота й.

Итън й подаде чиния с аругула и нарязано авокадо.

— Какво искаш да кажеш?

Мади си взе от салатата.

— Трябва да направим крачка назад. Ако художниците работят според интереса на покровителите си, колекционерите също са под въздействието на някаква сила. За да намерим неизвестния колекционер, трябва да погледнем контекста, в който се е появил той.

Итън нападна салатата си.

— И за какъв контекст става въпрос?

— Място, където окултните движения са повлияли значително на изкуството. Ще ти дам пример.

Тя отмести чинията си, отиде в спалнята, върна се с голямо руло и го разви на масата. Беше историческа карта на Европа по времето на Първата световна война. Цветовете и контурите на измъчения от война континент се разстлаха пред нея.

— Погледнеш ли историята на Европа, ще видиш, че има периоди и места, в които изкуството и окултното са особено близки. — Тя посочи картата. — Например Мюнхен. Дюшан е прекарал няколко седмици там, малко преди избухването на войната. Никой не знае защо е отишъл, но по онова време градът е бил окултен център и когато Дюшан се върнал, изкуството му рязко се променило. Преди било експериментално и дистанцирано, а след това се изпълнило със стилизирани изображения на ритуално насилие.

— Сякаш е следвал указания. — Итън се намръщи към картата. — Но за какво?

— Не съм сигурна. Поне засега. Важното е, че Мюнхен е бил център както на изкуствата, така и на окултното. Същото важи и за Цюрих. Но мястото, което имах предвид, е тук, само на няколко часа път от двата града. — Мади посочи едно синьо петънце. — Монте Верита. Мястото било основано като комуна според принципите на розенкройцерите и било дом на една ложа на тайното общество на Алистър Кроули Ordo Templi Orientis. По същото време в района имало и друга активна група. Имам предвид хората от „Кабаре Волтер“.

Итън остави салатата си и насочи вниманието си към лазанята.

— Дадаистите ли?

— Точно така. Тристан Цара и Хуго Бал прекарали месеци в Монте Верита заедно с окултисти и претенденти за розенкройцери. Четох за това по време на специализацията си. Европа била във война и те търсели алтернативи на културата, довела до толкова много смърт. Една такава алтернатива била окултното. Друга — дадаизмът.

Итън се загледа в картата.

— Значи искаш да кажеш, че е възможно тези отношения да са оцелели в други форми до наше време. Доста полезно. Трябва обаче да ги свържем с конкретни произведения на изкуството.

— Знам. — Мади отпи глътка вино. — Засега не съм посветила много време на видимите доказателства, но ги има. Например двете с Таня намерихме пощенска картичка, пратена от Тристан Цара на мистика Юлиус Евола, който по-късно се обвързал с италианския фашизъм. Върху снимката на кръст на камбанария той нарисувал роза и пръст, сочещ към небето.

Итън се замисли.

— И Дюшан е следял тези групи, така ли?

— Да, като художник — каза Мади и нави картата. — Но сигурно веднага е разбрал, че дадаистите не се отнасят сериозно към революцията, която искали розенкройцерите. Затова трябвало да чака още двайсет години. Да си чувал за Жорж Батай?

Изписаното неразбиране на лицето на Итън я разочарова. Той си наля още вино.

— Кой е той?

— Писател, свързан със сюрреалистите, докато не бил отлъчен заради крайните си мнения. По-късно основал свое тайно общество, повлияно от маркиз Дьо Сад. Нарекъл го Ацефал.

— Без глава — с лекота преведе Итън. — Като жената от Étant Donnés.

— Или общество без лидер. Срещали се по пълнолуние в една гора край Париж, около ударен от мълния дъб. Батай играел ролята на първожрец. Дори се говорело обществото да бъде осветено с човешко жертвоприношение, макар че никой не искал да бъде палачът. Целта им била да започнат верижна реакция, която да унищожи капиталистическата държава. Това много напомня за алхимическата реформация на розенкройцерите. Виж това.

Мади му показа рисунка, преснимана от един от старите й учебници. На нея беше изобразен мъж без глава, стоящ с широко разперени ръце, като в едната държеше горящо сърце, а в другата кинжал. Гениталиите му бяха скрити от череп, а на гърдите му имаше татуирани две звезди.

— Това е корицата на първото издание на списанието, свързано с обществото — каза Мади. — Рисунката е на Андре Масон. Той бил женен за сестрата на съпругата на Батай, която по-късно се развела с него и се омъжила за Жак Лакан. В долната част на рисунката има символ, приличащ на модифицирана свастика. А свастиката и ножът са символи на Вемгерихт.

Итън явно бе поразен.

— Интересно. Но Дюшан бил ли е замесен в това?

— Определено е познавал Батай и най-вероятно са му предложили да влезе в Ацефал, но е отклонил предложението. По-късно, години след войната, бил съавтор на един от манифестите на групата.

— Но тук се изправяме пред същия проблем. Ацефал е по-организирано общество от дадаистите, но няма доказателство, че наистина са постигнали нещо. За да представляват тези групи някакъв интерес за Арчвадзе или за неизвестния ни колекционер, трябва да покажем, че те са имали реална власт.

— Знам — рече Мади. — Пропускаме нещо. Групите, които разгледахме досега, са бледи отражения на истинското нещо или нарочни художествени изкривявания. Затова не съм съвсем убедена, че някой купува картините заради скритата в тях информация. Дори да я има, тя е безнадеждно компрометирана.

Известно време Итън дъвчеше мълчаливо, после каза:

— Тогава да тръгнем отзад напред. Ако има реално общество, способно да влияе върху световните събития, как би изглеждало то? Би трябвало да е глобално. Способно да движи хора и ресурси от една страна в друга. Имащо достъп до властта на национално ниво, но влиянието му би си останало невидимо и невъзможно да се проследи. Знаеш ли на какво ми прилича това? На организирана престъпност.

Мади допи чашата си. Главата й започваше да пулсира.

— Значи казваш…

— Ами ако всички тези общества и глобалната организирана престъпност са два аспекта на един и същи феномен? Знаем, че ранните революционери са черпили вдъхновение от подземния свят. Вземи например Бакунин. Или Сталин, който обирал банки, за да събере пари за революцията.

Итън посочи рисунката с мъжа без глава.

— Виж този тип. На гърдите му има две звезди. Дори аз знам, че това е знак, че е гангстер. А Пауъл нали ни попита дали крадецът е имал татуировки?

Мади си помисли за мъжа, която я беше следил. После си спомни онзи в имението.

— Но ако това е истина, значи грешим от самото начало. Говорим така, сякаш етюдът е бил откраднат от някой като Аренсбърг. Външен човек. А ако си прав, то обирът е бил поръчан от някой свързан със самите розенкройцери. Разбрали са, че Арчвадзе се е сдобил с картината…

— … и са си я взели обратно. — Итън стана и с блеснали от вълнение очи закрачи напред-назад. — Права си. Не става въпрос за откриване на тайна. А за опит за прикриването й.

— Само че няма доказателство, че организираната престъпност има нещо общо с розенкройцерите. Освен… — Тя млъкна, като си спомни какво беше казала Таня. Розенкройцерите в Москва били първата такава група, използвала кодови имена и системи на изповед. Накрая били смазани от болшевиките наред с всички други подобни общества, но имало слухове, че просто са минали в нелегалност…

Тя също стана и каза:

— Ще си донеса бележките. Трябва да проверя нещо.

Тръгна към бюрото в спалнята. Много ясно си спомняше къде се намираше въпросната страница, на която Таня беше нарисувала юмрук, стиснал роза. Прерови листата и се намръщи. Стигна до края на купчината, но страницата липсваше.

Започна да рови из цялото бюро, като разхвърляше книги и листа и трескаво търсеше липсващата страница. Но още докато преобръщаше с разтуптяно сърце стаята, знаеше, че не си е въобразявала.

Итън се появи на прага и я погледна загрижено.

— Добре ли си? Мога ли…

— Някой е влизал тук! — Думите се откъснаха сами от устните й. — Липсва част от бележките ми. Бяха тук, а сега ги няма. — Избута настрана купчина книги, които се сгромолясаха като лавина на пода, и се обърна към Итън, който я гледаше с широко отворени и стреснати очи. — Ровили са в бележките ми, без да докоснат нищо друго. Знаели са точно къде да търсят…

Итън пристъпи напред. Мади усети, че иска да я прегърне, и се дръпна назад с пламнало лице. Най-накрая разбра какво трябва да направи. Картината е била открадната, за да се запази някаква тайна. Поради същата причина бяха нахлули в дома й. И единственият начин да открие картината и хората, които са я взели, беше да унищожи тайната, която те се опитваха да скрият.