Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (38)

37.

На следващия ден един служител от хотела разпозна лицето на Иля от новините. Час след позвъняването екип от специалния отряд се беше събрал на стълбището на седмия етаж заедно с Пауъл и Улф, които бяха притиснати от всички страни от агенти с бронежилетки.

Екипът отвори вратата с гумен клин и безшумно влезе в коридора. Агентът начело прокара карта през електронния ключ и тихо изруга, когато зелената лампичка не светна веднага. При втория опит се чу тих електронен звук и вратата се отключи.

Командирът изкрещя заповед и агентите нахлуха в стаята. Пауъл и Улф влязоха веднага след тях и ги видяха как се оглеждат разочаровани. Стаята беше празна.

Докато агентите продължаваха претърсването, Пауъл — ръцете и коленете още го боляха от прескачането на оградата преди два дни — се опита да научи от стаята колкото се може за отсъстващия й обитател. В шкафа имаше няколко грижливо сгънати ката дрехи, етикетите още не бяха свалени. Касовата бележка на нощната масичка показваше, че Иля е платил в брой.

— Май има доста пари за пилеене.

— И е платил в брой за стаята — каза Улф. — Едва ли би носил подобна сума в имението.

— Провери за кражби в нощта на обира. Съсредоточи се върху къщите в района на лозето. — Докато говореше, Пауъл претърси останалата част от стаята. Кошчетата за боклук бяха празни, но на килима имаше нещо, което чистачката беше пропуснала. Вдигна го — парче картон, извито на обръч, сякаш срязан от тръба.

Загледан в картона, Пауъл си помисли за сцената в кабинета и си спомни за фотографската чанта, напъхана зад библиотеката. Отиде до шкафа и го избута от стената. В пространството зад шкафа беше скрита дървена рамка и парчета найлон.

— А така — тихо каза Пауъл. — Виждаш ли какво е направил? Извадил е картината.

Улф вдигна рамката, която се оказа съвсем лека.

— И какво е направил с нея?

Пауъл й показа картонения обръч.

— Навил я е. Което означава, че вероятно е била у него в съда. Мислехме си, че я е скрил някъде, а той я е носил през цялото време.

Стаята беше претъпкана с агенти и затова двамата излязоха в коридора.

— Значи е платил в брой за стаята, но е използвал крадена шофьорска книжка, което означава, че няма паспорт — каза Улф. — След като книжката вече е неизползваема, ще му е трудно да пътува. Освен това е сам. Така че лесно може да направи грешка.

— Може би — каза Пауъл, макар да се съмняваше, че ще е толкова лесно. — Първо ще се заеме с Шарковски.

— Значи ще ни дойде право в ръцете. Имаме денонощно хора около клуба.

— Знам. — Пауъл тръгна към стълбището, като подмина асансьора, който беше спрян от специалния екип. Това беше нещо друго, което трябваше да има наум. Барлоу искаше скоро да удари клуба. В настъпилата в съда суматоха Шарковски бе успял да се измъкне, но нямаше съмнения, че подозренията му са се засилили. Криминалният отдел вече правеше преписи на записаните разговори, за да получи разрешително за удара, който вероятно щеше да се проведе през следващите няколко дни.

Междувременно нямаше какво да прави, освен да продължи с убийството. Час по-късно бяха в балетното студио, където бе работило мъртвото момиче, и разговаряха със старшата инструкторка. Един прозорец в кабинета й гледаше към самото студио, чийто застлан с гума под беше покрит с талк. Десет деца се упражняваха боси, раниците им бяха натрупани на купчина до огледалната стена.

— Да, помня Карина — каза учителката, докато сваляше памучните си ръкавици. Беше висока и ъгловата, с прошарена коса. — Навремето имахме само седем водещи балерини, така че когато тя изчезна, това беше сериозен удар за нас. Всички се надявахме, че се е прибрала у дома, но дълбоко в сърцето си знаех истината.

— Танцувала е в един клуб в Брайтън Бийч — каза Улф. — Споменавала ли е това?

— Само мимоходом. Не обичаше да говори по тази тема. Може би се страхуваше, че няма да одобрим. Аз обаче знам много добре какви жертви изискват танците. — Учителката погледна през стъклото към съседното помещение. — Запазих някои от нещата й, когато освободихме шкафчето й. Искате ли да ги видите?

Улф каза, че искат. Учителката извади от едно чекмедже на бюрото си картонена кутия, отвори я и видяха сгънато трико и хирургическа лента. Отдолу имаше бутилка вода за изплакване на уста и таблетки против киселини, а също снимки и глинена фигурка. Пауъл взе фигурката и я огледа.

— Какво е това?

— Играчка от родния й град — каза учителката. — Каргопол е прочут с тях. Мисля, че е направена от баща й…

Пауъл разгледа фигурката. Глината беше боядисана и изпечена като фея с разпиляна зелена коса. Въпреки грубата изработка във фигурката имаше нещо необичайно. Лицето бе оформено само с няколко бързи движения на пръстите, но имаше изражение на лукава съблазън, нещо средно между сукуба и русалка.

Насочи вниманието си към снимките. Бяха общо дванайсет, със следи от лепенките, с които са били залепени за вратата на шкафчето. Повечето бяха на ученички и танцьорки. Самата Карина също фигурираше на някои от тях, мрачна и руса, с привлекателни, малко едри черти.

Една фотография бе много по-стара от останалите. На нея се виждаше четиричленно семейство, стоящо пред къща до река. На избелялата снимка Карина бе на не повече от четиринайсет, облечена с широк пуловер и с вълнена шапка. По-малката й сестра я държеше за ръка. Над момичетата се извисяваха родителите им. Майката беше с ватенка, а бащата с вълнено палто. Зачервеното му лице се взираше право в обектива.

— Правена е в Каргопол — каза учителката. — Това е къщата им.

Пауъл обърна снимката. На гърба нямаше нищо.

— Споменавала ли е за семейството си?

— Рядко. По принцип беше много потайна, освен… — Учителката се поколеба. — Преди няколко години, когато танцуваше главната роля в „Копелия“, нещо сякаш я отвори. Знаете ли историята? Изобретател създава танцуваща кукла, едно момче полудява по нея, докато истинската му любов не му показва какъв глупак е, като заема мястото на куклата…

Улф взе снимката от ръката на Пауъл.

— Какво казваше Карина?

— Както вече споменах, баща й е бил майстор на играчки. Момичетата копаели глина от реката за фигурките. Когато поглеждах тази играчка и си мислех за нещата, които бе казала за баща си, се питах дали не е направил нещо на момичетата. Дали ги е обличал, или… — Учителката отново се поколеба. — Не мога да докажа нищо от това. Но винаги съм се питала.

Улф й написа разписка за снимките и фигурката.

— А сестра й?

— Изчезнала преди години. Според Карина избягала като тийнейджърка. Носели се слухове, че отишла в Москва. Не мисля, че Карина я е виждала след това.

Нещо в този факт се загнезди в ума на Пауъл, докато приключваха разговора. На излизане от студиото Улф изглеждаше замислена.

— Може би трябва да спомена едно нещо. В кутията имаше хапчета против киселини и вода за уста. Знаеш ли какво ми говори това? Страдала е от булимия. Жалко, че главата й я няма. Бих искала да видя зъбите й, за да съм сигурна…

Пауъл се изненада. Не беше очаквал Улф да е толкова цинична.

— Сериозно ли говориш?

— Не е толкова необичайно. Танцьорките често са същински чудовища, когато опре до теглото им. Цял ден мъже те подмятат във въздуха, пък и онзи проклет идеал на Баланчин. Лебедова шия, дълги крака. И според същите тези стандарти съвършената балерина има късо тяло и плоски гърди, така че не знам защо си е сложила импланти. Освен ако не е било заради нощната й работа. Ти самият каза, че може да си е докарвала и допълнително като проститутка…

— Вече не съм толкова сигурен — каза Пауъл, докато махаше очилата си. — Прегледах сведенията за проституция в Брайтън Бийч. Оказва се, че руснаците имали проблем с влизането в бизнеса. Внасяли по няколко момичета, но след седмица местните сводници сигнализирали в полицията и начинанието пропадало.

— Но ако Карина е била само танцьорка, защо й е било да си слага изкуствени гърди?

Пауъл приключи с бърсането на очилата и отново си ги сложи.

— Може би не е харесвала тялото си.

Докато приближаваха метрото, Пауъл установи, че си мисли за начините, по които би могла да се опита да се преоткрие една жена. Да, имаше го тялото, но имаше също и ум. Карина се е фокусирала върху преобразяването на тялото си, също като играчка, която се свива и втвърдява в пещта на баща й — процес, който завършил малко след погребването на тялото й в пясъка. Сестра й избягала на още по-млада възраст. И може би също се е опитала да се преобрази…

Тези мисли се въртяха в главата му, разклоняваха се и се развиваха, докато не се озоваха във влака. После, докато минаваха през тъмния тунел в сърцето на града, нещо изведнъж прещрака и той разбра.

Разрови се в куфарчето си и накрая извади доклада на патолога.

— Виж тук — каза Пауъл, като показваше страницата на Улф. — Ако се съди по пубиса и подмишниците, мъртвото момиче е имало кафява коса. А на снимките Карина е изрусена.

— Значи горе и долу цветовете се разминават — каза Улф, докато гледаше доклада. — И какво от това?

— Да видим как би изглеждала като брюнетка. — Пауъл взе снимка на главата от папката, махна със зъби капачката на флумастера си и оцвети косата и веждите на мъртвото момиче. Промяната неусетно промени лицето й, наблягайки на скритата екзотика. — Да ти напомня на някого?

Улф взе снимката.

— Честно казано, не. Какво би трябвало да видя?

— Лицето на друга жена, свързана със случая — каза Пауъл. — Наталия Онегина.

— Момичето на Арчвадзе ли? — Улф се намръщи и се вгледа по-внимателно в снимката. — Може би. Но ако трябва да съм честна, не виждам приликата.

— Не е очевидна. Обаче я има. — Пауъл извади от куфарчето си снимката на Карина, стояща до реката със семейството си. Посочи по-малката сестра. — Не съм съвсем сигурен, но мисля, че това е Наталия Онегина. Сестрата, която отишла в Москва. Което означава, че двата случая са свързани.

Метрото спря на Сити Хол и разтовари пътниците си на перона. Пауъл прибра документите в куфара, като задържа семейната снимка в ръка, и последва Улф нагоре към улицата.

— Трябва да поровим по-сериозно в миналото на Наталия. Всеки профил повтаря твърдението, че е племенница на Герман Хан, но не знам доколко сериозно е проверявано това. Има и още нещо, което трябва да проверим.

Улф се изкачи по стъпалата до претъпкания тротоар.

— Какво нещо?

Пауъл й подаде снимката. След като връзката вече бе ясна в главата му, вече се тревожеше колко много време му е било нужно да разбере важността на мъртвото момиче, сякаш пропускът е предвестник на упадъка, който тепърва предстои.

— Трябва да научим името на тази река.

Стигаха гранитната шахматна дъска на сградата „Джавитс“, която се пазеше от ред железни стълбове, подобни на пешки. Унесеният в мисли Пауъл се намираше на няколко крачки от входа, когато някой го повика.

Обърна се. Млада жена, която доскоро беше седяла на една от пейките без облегалки покрай тротоара, вървеше към него. Макар да беше изучавал внимателно лицето й на записите от охранителните камери на имението, му трябваха няколко секунди да я познае на дневна светлина. Мади Блум.