Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (63)

Никой не знае от какво живеех. Всъщност този въпрос няма точен отговор… Животът винаги е повече въпрос на разходи, отколкото на приходи.

Животът е да знаеш с какво иска да живее човек.

Марсел Дюшан

Убитият лежеше във ваната, водата беше порозовяла от кръв, под ключицата му зееше разрез от нож. Самият нож лежеше на пода, до отпуснатата ръка, която още държеше перо. Другата ръка стискаше писмо с кървав отпечатък от пръст върху листа.

— Знаете ли историята? — попита Лермонтов. — Бил е във ваната и е четял бележката от Корде, когато тя го наръгала с кухненския нож. Умрял веднага и се отпуснал точно както е показан тук, с перото в едната ръка и писмото в другата. Вижте обаче тук. Върху листа има отпечатък от пръст, а ръката с писмото е чиста. Откъде тогава е дошъл отпечатъкът?

Василенко се вгледа внимателно в картината, която беше заета от Кралския музей в Брюксел.

— Вдига ръка да се защити и кръвта изцапва бележката. После, докато умира, захватът му се измества.

— Но ако беше така, нямаше ли цялата бележка да е омазана с кръв? И пръстите нямаше ли също да са окървавени? Не. Истината е съвсем друга. Отпечатъкът е на Шарлот Корде. Наръгала е Марат и после е пъхнала писмото в ръката му, така че да го видят всички.

Останаха да гледат картината още малко, докато чакаха другите посетители да се разпръснат. Когато останаха сами, Василенко заговори тихо, без да сваля поглед от платното.

— Ще трябват няколко дни. Най-много седмица.

— Това вече съм го чувал — каза Лермонтов. — Чаках твърде дълго.

— Знам. Годината беше трудна. Но вече правим последни приготовления. Скоро ще се свържем с вас.

Василенко се обърна и изчезна в една съседна галерия. Лермонтов се задържа още минута, после също излезе.

Колата му беше паркирана на една пряка от музея. На задната седалка имаше вестник, отворен на статия за търг на „Сотбис“, при който една творба била продадена за по-малко от половината от очакваната цена. Докато шофьорът потегляше, Лермонтов хвърли поглед на заглавието. Моментът беше добър да излезе от играта. Почти съжаляваше Ренард, който се беше взел за толкова умен, че бе уредил малката си сделка, вместо да ликвидира фонда си веднага.

Метна вестника настрани и погледна през прозореца. С всеки следващ ден Лондон му приличаше все повече и повече на Рейкявик. Лицето на Василенко, което изглеждаше все по-изтерзано при всяка следваща среща, разказваше цялата мрачна история. Русия имаше собствени проблеми, които бяха забавили завръщането му. Междувременно трябваше да се заеме с нещо по най-добрия възможен начин.

Пристигнаха при квартирата му, елегантна къща във Фулам. Колата спря, за да остави единствения си пътник, после зави към гаража отзад. Лермонтов се качи по стъпалата и мина между алабастровите лъвове, навел глава срещу влажния въздух. После спря.

На вратата на къщата, на нивото на очите, беше нарисуван червен кръст.

Веднага се обърна. Отсреща се издигаше редица сиви къщи с пусти и мъртви прозорци. Остана да стои дълго така, като предпазливо оглеждаше пустата улица. Накрая отключи и влезе.

Пристъпи във фоайето и тихо затвори след себе си. В тъмното можеше да различи очертанията на дневната, която беше почти без мебели. При пристигането си не беше очаквал, че ще остане дълго тук, и затова не си бе направил труда да обзавежда къщата в стила, с който бе свикнал.

Дръпна кожената завеса, влезе в кабинета и незабавно се насочи към необичайната рамка, окачена на едната стена. Беше двойна, с плъзгащ се панел от полиран бор, в момента затворен. Лермонтов пъхна пръсти в скритата кухина и дръпна панела.

Преди да успее да разгледа платното от другата страна, нещо го накара рязко да се обърне. В сенките в дъното на стаята седеше мъж. Облечената му в ръкавица ръка държеше оръжие.

— Здрасти, Лермонтов — тихо каза Иля и вдигна револвера. — Познаваш ли я?

Лермонтов не каза нищо. В чекмеджето на бюрото му имаше пистолет. Преди обаче да успее да помръдне, Иля включи лампата до себе си и крушката освети масичката до креслото. На нея, в млечнобелия кръг светлина, лежеше пистолетът, увит в бяла носна кърпа.

Лермонтов отпусна ръце и погледна Скита. Беше по-слаб, отколкото на последните снимки, с бледо и напрегнато лице. Държащата оръжието ръка обаче беше твърда и когато Лермонтов потърси някакви признаци за слабост, не успя да открие нито един.

— Как ме намери?

Иля кимна към картината на стената.

— „Произходът на света“. Единствената картина, която взе със себе си. А и двамата знаем, че винаги е била държана зад панел или параван. Когато научих, че в „Хейденрик“ е била поръчана двойна рамка със съответните размери, не беше трудно да се сетя, че си тук.

Лермонтов почти се усмихна на думите му.

— Пристрастията може да са опасни. А Василенко?

— В момента нахлуват в клуба му. Ще бъде съден и осъден, както му се полага. — Тонът на Иля беше безстрастен, сякаш описваше събитие, нямащо нищо общо с него. — Такъв като него не заслужава смъртта на един вор. Затова нямам нищо против да го оставя на полицията.

Насочи оръжието към Лермонтов.

— Твоят случай обаче е различен. Напоследък отношенията с Русия са деликатни. Един процес ще постави всички в неловко положение, така че е много вероятно да се стигне до сделка. Ти си все още полезен за чекистите. В хазните им има купища творби, които могат да финансират дейността им, предвид твоята експертиза. Цикълът на убийства ще продължи. А това е нещо, което не мога да позволя.

Последва дълга пауза. Лермонтов виждаше, че мъжът в сенките не показва никакви признаци на колебание. Накрая въздъхна.

— Разбирам. Прав си, разбира се. Няма друг начин. — Обгърна с жест стаята. — Тук ли?

В отговор Иля само се изправи. Лермонтов се обърна с лице към стената и бавно се отпусна на колене, загледан в картината. Пулсът му беше равномерен. Зад себе си чу приближаващите стъпки на Иля.

— Двойната рамка — неочаквано каза Лермонтов. — Не си се сетил сам, нали?

— Да — каза Иля. Чу се шумолене, докато вадеше лист от джоба си. Застана до рамото на галериста и му подаде бележката. Беше дълга само няколко реда, написана с женски почерк. Докато Лермонтов гледаше подписа, на лицето му заигра усмивка. После той затвори очи.

Гледана откъм улицата, къщата беше тиха и спокойна. След около минута предната врата се отвори и на прага застана Иля. Излезе и затвори, без да си прави труда да заключва, след което слезе по стъпалата на верандата.

На отсрещния тротоар стоеше жена с дълго тъмно палто.

— Свършено ли е?

— Да — каза Иля. Преди да стигне до нея, спря, така че останаха на няколко стъпки разстояние. — Ще се погрижиш ли за останалото?

Тя кимна.

— Ще се обадя на полицията с адреса. Няма да проследят обаждането до нас.

— Добре — каза Иля. Установи, че изучава лицето й, което се бе променило от онази нощ в имението. Беше станало по-твърдо, по-тъжно, с нещо неразгадаемо зад очите. Именно това беше зърнал за момент в музея и тъкмо то го беше подтикнало да се свърже отново с нея. И в същото време, въпреки твърдостта им, това не бяха очите на скит.

— Така ли се надяваше да стане?

— Не. — Тя се обърна към къщата, която се издигаше смълчано отсреща. — Не така.

Докато проследяваше погледа й, Иля започна да си дава сметка за нещо тежко в джоба му.

— Би трябвало да си доволна.

Мади не отговори. На Иля му идеше да каже още нещо, но вместо това тръгна по улицата. Стигна до ъгъла и се обърна. Мади още стоеше на тротоара, без да гледа към него. Секунда по-късно Иля я видя да вади телефон от чантата си. Докато го вдигаше към ухото си, той зърна профила й, но само за миг. После отново се обърна и продължи.

Кратко пътуване с метрото го отведе при Темза. Тръгна покрай реката, вятърът развяваше косата му. Напъха юмруци в джобовете си и продължи напред, с лице срещу вятъра. Не си даваше сметка, че има определена цел, но докато вървеше, постепенно започна да разбира накъде се е запътил.

Накрая стигна сребристата дъга на моста. Помнеше, че когато го откриха, той се люлееше тревожно под краката въпреки всички изчисления на инженерите. Създателите му не бяха предвидили, че когато мостът започне да се клати от многото минаващи по него крака, пешеходците усещат създаденото от тях движение и съвсем естествено влизат в крачка, с което само засилват резонанса.

Днес тълпата на моста беше малка — само група туристи, които се наслаждаваха на гледката. Щом стигна до средата и се увери, че никой не го гледа, Иля измъкна револвера от джоба си и го пусна през ръба. Оръжието пада цяла секунда, сякаш увиснало във въздуха, после вдигна малко пръски по накъдрената повърхност на реката, която моментално заличи вълничките. Иля се обърна и тръгна в посоката, от която беше дошъл, като не вървеше в крачка с останалите.