Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (51)

50.

Старецът вървеше сам по авенюто на Америките и омразата му към този град се задълбочаваше с всяка крачка. У дома всяко лице, покрай което минаваше, му отдаваше подобаващата му се почит, докато тук, докато гледаше към кулите от стомана и стъкло, той усещаше безмълвното им пренебрежение към живота, който сам си беше сътворил.

Стигна до галерията и натисна звънеца, като стоеше извърнат от улицата. След секунда вратата се отвори и на прага застана елегантен мъж. Изгледаха се за един дълъг момент.

Накрая Лермонтов се дръпна настрани.

— Влизайте. И без това ме накарахте да чакам достатъчно.

Шарковски влезе в галерията, без да сваля слънчевите очила, които носеше вместо превръзката. Дясното око вече го болеше през цялото време, сякаш в оптичния му нерв беше попаднала песъчинка, и постоянното дразнене започваше да се отразява на мисленето му. Помисли си, че ако можеше да разсъждава по-ясно през последните дни, сигурно щеше да избегне някои от грешките, които го бяха превърнали в изгнаник.

Последва галериста в кабинета в дъното. Когато затвори лявото си око и се огледа, видя само размазани цветни петна. С периферното си зрение още можеше да долавя движение и светлина, но не и подробности.

В стаята се носеше слаба миризма на сапун, сякаш подът е бил наскоро мит.

Лермонтов седна зад бюрото си.

— Искате ли да направите признания?

Зададен от повечето хора, въпросът щеше да накара Шарковски да се разсмее, но Лермонтов беше друга категория.

— Знаете какво стана. Хората ми са арестувани. Полицията нахлу в клуба ми. Трябва да има доносник…

— Или са ви подслушвали телефона. Да ви е хрумвало случайно? Какво стана с оръжието?

— Всичко замина. Държахме го в мазето, докато не изберем времето за размяната. Ще ви платя загубата.

— Парите не са важни. Мога да покрия дефицита. По-важно е доверието. Започваме да се питаме доколко всъщност сте ни от полза. — Лермонтов направи пауза. — Споменавали ли сте името ми по телефона?

— Никога — отвърна Шарковски. — Всичко минаваше по криптирана електронна поща, както поискахте.

Докато говореше, изучаваше собственика на галерията. Имаше време, когато бе гледал на Лермонтов просто като на източник на доходи, като на средство колекционерите да получат търсените произведения на изкуството, които пристигаха в Брайтън Бийч по същите пътища като оръжията и крадените стоки. Доста бързо обаче разбра откъде идват парите. Оттогава не можеше да потисне тайната тръпка, инстинктивното присвиване в корема всеки път, когато видеше този човек.

— Имам една добра новина — каза Лермонтов. — Анзор Арчвадзе е мъртъв.

Шарковски изпита известно задоволство.

— Скита си разбира от работата.

— Има обаче усложнения. Наталия Онегина е арестувана, Костава също. Ако полицията се вслуша в онова, което имат да кажат, рано или късно ще прояви интерес към тази картина. Трябва да довършим недовършените неща. Първото е Скита. На няколко пъти не успяхте да се погрижите за него.

— Той не знае името ви — с престорено пренебрежение каза Шарковски. — Няма представа за уговорката ни. Въпрос на време е да направи грешка. И когато това стане, картината ще е наша.

— Това не е достатъчно. Трябва да затегнем гайките. Оръжието у вас ли е?

Шарковски извади револвера на Иля от колана си. Револверът, който Иля беше изгубил под дъските.

— Ето го.

— Добре. — Лермонтов стана и тръгна към вратата. — Елате с мен.

Тръгнаха по коридора покрай редица платна в дървени рамки. По пода имаше засъхващи мокри петна. Лермонтов отвори вратата в дъното на коридора и светна лампите.

Шарковски надникна над рамото му. Зад вратата имаше тоалетна с умивалник. На пода лежеше тялото на млад мъж. Беше прострелян в гърба и куршумът бе излязъл през гърдите; очите му, на нивото на плочките, бяха полуотворени. Шарковски никога не бе виждал този човек, но веднага разбра кой е.

Стоящият до него Лермонтов си беше сложил сиви кожени ръкавици.

— Дайте ми оръжието.

След кратко колебание Шарковски му даде револвера. Лермонтов го взе, провери дали е зареден и внимателно се прицели в тялото. Когато стреля, се чу влажно тупване и куршумът се заби в твърдата кост на лопатката на мъртвеца.

Лермонтов върна оръжието на Шарковски и отиде до умивалника, където имаше портфейл, ключове и мобилен телефон. Подаде ги на Шарковски.

— Адресът на момчето е в портфейла. Идете в дома му и унищожете всичките му бележки. Не му мислете много. Изгорете книжата и вземете компютъра му. После искам да се погрижите за момичето. Със същото оръжие. Разбирате ли ме?

Шарковски кимна. Веднага беше разбрал. След като откриеха телата, балистичният анализ щеше да свърже и двамата с оръжието, убило Миша. Тъй като жертвите бяха свидетели на обира в имението, полицията щеше да приеме, че Иля просто разчиства.

— Как мога да я намеря?

— Ще разбера кога се прибира у дома. Цяла сутрин звъня на момчето. Запазете телефона му, ако опита отново. При нужда можете да й пуснете съобщение и да си уредите среща. Но не го използвайте, за да се свързвате с мен. Вземете предплатен телефон и ми се обадете, когато получите номера.

Шарковски прибра телефона и останалите неща в джоба си.

— А след това?

— Мога да ви уредя да стигнете до Лондон. По-нататък не е моя грижа. Трябва обаче да докажете, че заслужавате закрилата ми. — Лермонтов погледна надолу към тялото. — А сега се махайте от очите ми. Имам работа.

Шарковски се обърна. Искаше му се да каже нещо остро и заядливо, но си премълча. Излезе през предната врата, която се заключи автоматично след него. Макар от предишния му живот да не бе останало нищо, изпитваше известна утеха от факта, че има посока, бъдеще, шанс да използва ръцете си. Това бе почти достатъчно да се почувства отново млад.

Докато вървеше към мястото, където беше паркирал, не забеляза колата, спряна между пресечките, нито мъжа, който го наблюдаваше през предното стъкло.

Иля си мислеше да продължи пеша, когато видя Шарковски да влиза в закрития паркинг. Намести се в седалката, без да сваля поглед от рампата. Чакаше тук вече цели два часа. Беше наел колата на летището, като използва документите за самоличност и кредитната карта, които бе взел от подвързията на „Сефер Йецира“.

Знаеше, че рано или късно Шарковски ще се появи тук. Предишната нощ, когато преглеждаше компютъра в клуба, съобщението от галерията веднага му се наби на очи. Шарковски се нуждаеше от ковчежник. Докато размишляваше върху целта на обира и по-голямата система, от която бе част той, Иля стигна до заключението, че ковчежникът би могъл да е само човек от света на изкуството.

Докато пикапът излизаше на улицата, Иля запали двигателя и когато пикапът се отдалечи на половин пряка, също потегли. Виждаше тила на Шарковски през прозореца, докато завиваха на юг по Парк авеню. Отиваха към центъра.