Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (32)

31.

По-късно същия ден Мади започна свое разследване. Беше прекарала сутринта на телефона с представителка на информационния отдел, като й даваше имената на галеристи, които биха били склонни да излязат с изявления в тяхна подкрепа. Докато работата напредваше обаче, положението ставаше все по-ясно. Всичките им усилия щяха да останат напразни, докато откраднатата картина не бъде открита.

Затова в първия свободен момент тя задейства друг план за атака. Подобно на Пауъл, Мади знаеше, че има малко начини да се отървеш от открадната картина. Можеш да я държиш в страна като Италия или Япония, където сроковете за давност са кратки, и да си я прибереш след отпадането на ограниченията. Можеш да я използваш като допълнителна гаранция в сделка с наркотици или оръжия. Или — което бе най-вероятно — да я продадеш на купувача, който е организирал обира.

Ако последната възможност бе вярна, тя разполагаше с достатъчно ресурси, които не бяха така леснодостъпни на полицията. Фондът беше посветил хиляди часове на анализиране на мотивите на колекционерите и името на неизвестния бенефициент от обира почти със сигурност фигурираше в базата данни. Трудното бе да разбереш какво да търсиш. Тъй като картината не можеше да бъде препродадена или изложена, познатите мотиви като алчност или съперничество не важаха. Същото се отнасяше и за обичайните показатели за богатство. Не беше задължително колекционерът зад обира да е богат. Нито известен. Изобщо.

Имаше обаче и друг начин за ограничаване на търсенето. Мади прегледа по-големите артистични и светски сайтове и свали фотографиите от партито, които вече започваха да се появяват онлайн. Работеше само по предчувствие, но докато разглеждаше снимките от имението на олигарха, изведнъж остана с убеждението, че организаторът на кражбата би искал да е на място онази вечер. И докато се взираше в една от снимките, мъчейки се да види зад редицата принудени усмивки, забеляза някаква неясна фигура на заден план.

Увеличи изображението. Беше мъж с кафяв костюм и черни пластмасови очила, с метната на рамо фотографска чанта. Лицето му не беше обърнато към обектива, но Мади го помнеше много добре.

Итън пък като че ли действаше в съвсем различна посока. През по-голямата част от сутринта вратата му остана затворена, но от спорадично разменяните съобщения тя имаше чувството, че той работи върху нещо необичайно. Когато дойде време за обедна почивка, двамата се срещнаха пред сградата „Фулър“ и Мади остана донякъде изненадана, когато Итън спря такси на ъгъла.

— Къде отиваме?

— На теренна обиколка — каза Итън, докато отваряше вратата на таксито. — Ела, ще ти хареса.

След кратко колебание тя се качи и Итън даде на шофьора адрес в другия край на града. Докато пътуваха, Мади се взираше изпитателно в лицето му. Като се изключеха кръговете под очите, той изглеждаше добре и беше възвърнал професионалния тон на отношенията им с лекота, която Мади намери за малко потискаща.

— Няма ли да ми кажеш какво става?

Итън хвърли поглед към шофьора, който май не слушаше разговора им, и сниши глас.

— Помниш какво казах вчера. Можеш да получиш представа за един художник, като вземеш предвид интересите на покровителите му — те неизбежно влияят на творчеството му.

— Не е нужно да ме убеждаваш в това — каза Мади и свали стъклото на прозореца, когато поеха по напречната улица през парка. — Всеки, който твърди, че не се влияе от пазара, е лъжец.

— Е, Дюшан го е твърдял и отначало е трудно да се докаже обратното. На първо място, не е ясно откъде е имал пари да живее. — Итън извади от джоба си смачкан лист, погледна отново шофьора и продължи: — Виж хронологията. През хиляда деветстотин и тринайсета Дюшан прави първата си голяма изложба, която го прави прочут буквално за един ден. Следващото лято критикът Уолтър Пач се среща с него в Париж, малко след обявяването на войната.

— Знам кой е Пач — каза Мади. — Виден художествен съветник от Ню Йорк.

Излязоха от парка и продължиха една пряка на север.

— В такъв случай сигурно знаеш, че един от клиентите му е бил юристът и колекционер Джон Куин, който го посъветвал да се срещне с Дюшан — продължи Итън. — Не знаем за какво са разговаряли, но на следващата година, вместо да отиде на фронта, Дюшан заминал за Ню Йорк. Когато пристигнал, Пач му осигурил къде да отседне. Точно тук, където сме сега.

Спряха на една улица под високи дървета. Итън плати на шофьора и слезе, следван от Мади. Намираха се пред стар жилищен блок.

— И къде точно се намираме?

— Пред блока на Уолтър Аренсбърг. — Итън посочи един прозорец на тухлената фасада. — Той е живял със съпругата си на втория етаж. Пач уредил Дюшан да живее тук, докато семейство Аренсбърг отсъствали.

Мади проточи врат, мъчеше се да види през гъстите клони.

— Добре. И какво означава това?

— Ами, оттук трудно може да се забележи, но се намираме на върха на много интересен триъгълник. — Итън посочи към парка. — Апартаментът на Куин се е намирал на триста метра на югоизток. Дюшан ходел там всеки ден и се издържал, като му давал уроци по френски, или поне така твърдял. Виж обаче тук.

Той посочи на югозапад.

— Малко след като се изнесъл от апартамента на Аренсбърг, Дюшан наел стая в една сграда на Бродуей, също на триста метра оттук. Междувременно за кратко живял срещу Уолтър Пач. Което означава, че през всичките си месеци в Ню Йорк, град с пет милиона жители, никога не се е намирал на повече от една пряка от някой от тримата. Ела.

Докато вървяха по улицата към невидимата шир на Линкълн Сентър, Мади се почувства длъжна да прояви по-голям скептицизъм.

— Нищо от това не ми изглежда изненадващо. Целият този квартал е бил свърталище на хора на изкуството.

— Така е — съгласи се Итън. — Виж обаче какво следва. Когато Дюшан казал, че си търси постоянна работа, Куин го посъветвал да говори с Бел Грийн, директора на библиотеката „Морган“. Тя му намерила място във френското консулство, но поела заплатата му. Дори биографите му не знаят защо.

— Не е чак толкова странно — каза Мади. — Животът на много художници е бил пълна каша във финансово отношение.

— Да. Всъщност мога да ти разкажа подобна история. Горе-долу по същото време един британски писател бил нает като покупателен агент в Ню Йорк — работа, за който той явно няма нужната квалификация. При пристигането си се срещнал с Куин, който му осигурил финансова помощ. Името на писателя е Алистър Кроули.

Мади трепна. Кроули — прочутият окултист.

— Значи Куин е бил приятел и на Кроули и на Дюшан?

— Повече от просто приятели. Смята се, че Кроули е работил като шпионин. Куин е бил ковчежник, вероятно чрез Бел Грийн, която Кроули споменава в дневника си. Задачата му била да разследва лица, смятани за симпатизанти на Германия, като ирландския революционер Роджър Кейсмънт, който преговарял за подкрепа от страна на кайзера.

Докато вървяха към Кълъмбъс авеню, Мади започна да разбира накъде бие Итън.

— И Дюшан е правил същото, така ли?

— Виж профила му. Кроули е бил вербуван, защото като признат сексуален девиант е можел да се сближи с Кейсмънт, който си падал по млади момчета. А Дюшан бил избран, защото бил прочут художник, който лесно можел да се сприятели с някой покровител на изкуствата. Имам предвид Уолтър Аренсбърг.

— Но защо им е на разузнавателните служби да се интересуват от дейността на Аренсбърг?

— Заради манията му по розенкройцерите. Аренсбърг открито се интересувал от тайно общество, създадено в Германия, което автоматично го прави подозрителен. Доказателството е, че Кроули в качеството си на шпионин се е погрижил да се сприятели с основателя на ордена на розенкройцерите в Ню Йорк. Ако Куин му е наредил да проникне сред розенкройцерите, не е трудно да се повярва, че е казал на Дюшан да държи под око Аренсбърг поради същата причина.

Стигнаха на главния площад и Итън посочи.

— Дюшан е живял ето там, при старата аркада „Линкълн“. Сградата била съборена през петдесетте, но по онова време била средище на художници, гадатели и детективски агенции — точно място, където един агент под прикритие би се чувствал като у дома. И, както видяхме, само на една пряка от блока на Аренсбърг.

— Но това трябва да е било загуба на време — каза Мади. — Нали казахме, че Аренсбърг е бил побъркан?

— Именно. Виждала си книгата му. Това не е свидетелство на вътрешен човек. Той е бил отвън и е гледал. Дюшан явно е стигнал до същото заключение, поради което заминал за Буенос Айрес, като казал, че му писнало от семейство Аренсбърг. И какво прави, когато се озовава там? Започва да играе шах. Извайва собствени фигури и се посвещава изцяло на играта. Или поне така твърди.

— Но ти смяташ, че е продължил да работи като разузнавач, дори след войната.

— Ако го е правил, това обяснява неизвестния му източник на доходи и любовта му към маскиране, както и някои по-странни епизоди от живота му. Разбираш ли? Твърди, че се е оттеглил от изкуството, за да се съсредоточи върху шаха, но всъщност играел партия, която обхваща цялата планета. И доказателството за това е в самото му творчество.

Мади, която гледаше към тълпата на площада, се сепна от последните му думи.

— Чакай малко. Да не искаш да кажеш, че творчеството му е било повлияно от работата му като агент?

— След края на войната той става Велик сатрап на Обществото на патафизиците, които са пародия на розенкройцерите. Позира гол на балетно представление, като вместо смокинов лист използва роза. Дори готовите му изделия са послания. Виж например кълбото. Било направено по случай триста години от смъртта на Шекспир, но също и в деня на Великденското въстание в Ирландия, организирано от Роджър Кейсмънт, когото Кроули следял в Ню Йорк.

Мади бе поразена от връзката, но въпреки това искаше да забави разговора.

— Откъде знаеш всичко това?

— Това ми е работата. Събрали сме огромно количество информация за света на изкуството. Не само данни за цените, но и статии, ревюта, академични проучвания. По този начин правим пари. И това не е много по-различно. Щом имаш предварителното условие, останалото е очевидно…

Гласът на Итън замря. Мади проследи погледа му и видя, че той гледа към млад мъж с калъф за цигулка, който стоеше на няколко метра от тях.

— Виждаш ли онзи тип? — тихо попита Итън. — Мисля, че ни следи.

Мади се намръщи.

— Студент по музика е. Сигурно отива към Джулиард.

— Може би. — Итън продължи да гледа как студентът спира на кръстовището и чака да светне зелено. — Във всеки случай трябва да внимаваме.

Мади беше обезпокоена от параноичната нотка в гласа му.

— Но какъв е смисълът? Каза, че работиш върху нещо, което може да помогне на фонда. Не разбирам как това се вписва в тези намерения.

— Лесно. Използваме го, за да разберем кой е поръчал обира. — Итън изчака студента да пресече улицата и отново се обърна към нея. — Това е търговски модел, обърнат наопаки. Обикновено гледаме поведението на инвеститора, за да предвидим каква ще бъде следващата му покупка, но мога да използвам и записите на продажбите, за да съставя портрет на хипотетичен колекционер. Да кажем, човек като Аренсбърг, който иска да проникне в групите, наблюдавани от Дюшан. Ако е бил активен на пазара, можем да го проследим чрез покупките му. Все едно да откриеш черна дупка, като наблюдаваш гравитационното й поле.

— Значи търсим работи на Дюшан или други свързани с розенкройцерите художници и проверяваме кой ги е купувал преди. — Мади най-сетне схвана идеята. — И ако успеем да намерим нашия хипотетичен колекционер…

— Намираме етюда — каза Итън и погледът му се насочи към студента, който беше седнал при фонтана. — Елементарно.

Спря друго такси и докато пътуваха мълчаливо към офиса, Мади се опита да проумее значението на казаното от Итън. Накрая стигна до заключението, че този подход може и да си заслужава, но само ако успеят да стеснят обхвата. При толкова много данни нямаше да е трудно да видят връзки, каквито всъщност нямаше. За да настроят по-фино параметрите им трябваше източник, който да им помогне да се справят с белия шум. Което означаваше, че тя трябва да говори с Лермонтов.

Следобедът мина бързо, макар че Мади продължи да се пита за параноята, която започваше да показва Итън. След четири часа тя слезе от влака на Атлантик авеню и извървя петте преки до дома си. Докато се качваше по стълбите, погледът й се спря върху една кола от другата страна на улицата. Зад волана седеше мъж с анцуг и с руса коса, прибрана на стегната опашка.

Мади се извърна, после погледна отново. Не беше сигурна защо е привлякъл вниманието й, но докато влизаше, изпита ясното чувство, че я следят. Но когато отново погледна през рамо, мъжът не гледаше към нея, а напред, сякаш очакваше някой да дойде всеки момент.

Мади влезе и затвори вратата. В пощенската кутия имаше няколко сметки, сред които и съобщение за овърдрафт; Мади го пъхна под останалите, докато се качваше по стъпалата. Когато влезе в апартамента и захвърли пликовете настрани, забеляза, че лампите в коридора светят. Подразни се от мисълта, че ги е забравила включени цял ден и ненужно е натоварила сметката си. Освен ако…

С внезапно безпокойство се вгледа по-внимателно в дневната, която беше достатъчно малка, за да я обхване с един поглед. Отначало всичко изглеждаше непокътнато. Купчината листа на масата, сред които беше и докладът на Таня, си беше точно така, както я беше оставила. Тя остави чантата си и мина по късия коридор до спалнята. Когато включи осветлението, видя, че лаптопът на бюрото й е отворен.

Остана загледана за момент в него. Обикновено го затваряше, когато излизаше. Опита се да си спомни дали сутринта не е забравила. Сигурна беше, че не е.

В следващия миг се сети за колата отвън. Излезе във фоайето и се втурна по стълбите към партера. Беше извадила телефона, готова да се обади в полицията, но когато отвори външната врата, спря. Отсреща беше празно, нямаше никого. Мъжът с колата беше изчезнал.