Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (59)

57.

Мади беше изключила телефона си малко по-рано по навик, след като мина през вратата на музея. Вътре я посрещна стена, върху която бяха изписани имената на дарители и попечители. Извърна се от списъка, обхваната от странна уплаха какво може да види в него, но не и преди да зърне имената на двама от мъртвите: УОЛТЪР и ЛУИЗ АРЕНСБЪРГ.

Както беше очаквала, никой не провери чантата й и на практика охрана нямаше. Мади си купи билет и влезе в голямата зала. В единия край на помещението имаше широко каменно стълбище, по чиито стъпала бяха насядали посетители. Най-горе бронзова ловкиня насочваше стрелата си към главния вход.

Мади влезе в галериите, стиснала здраво дръжката на платнената торба. Виждаше картините като размазани петна, но докато минаваше покрай един вход, вниманието й бе привлечено от изображението на гола жена, излегнала се на морски бряг. Позата й беше странно позната. Мади приближи и видя, че картината е на Курбе.

Когато видя името на художника, осъзна, че целият музей буквално й говори. Усещането се съпровождаше от също толкова силно убеждение, че я наблюдават. Обърна се и видя, че галерията е пуста, с изключение на двама хванати за ръце тийнейджъри, които зяпаха друга гола жена. Никой не гледаше към нея. Единственият воайор беше тя самата.

Върна се в коридора. Две зали по-нататък мина покрай творба на Пол Гоген, който четял розенкройцерски книги по плажовете на Таити. На картината беше изобразен жълт хълм, обрасъл с изсъхнала трева и опасан с ограда, украсена с човешки черепи. На върха стърчеше тлеещ идол. Надписът обясняваше, че хълмът бил свещено място, на което се правели човешки жертвоприношения.

След като влезе в една ротонда с фонтан от обсидиан, Мади продължи към източното крило. Деветнайсети век отмина, за да се смени с модерно и съвременно изкуство. Тук например имаше скулптура на Макс Ернст — бронзов идол с два кръга вместо очи и по-голям кръг за зейнала уста. Надписът посочваше, че веднъж Ернст откарал скулптурата на една ливада и я положил в тревата, за да може да я гледа на лунна светлина.

Няколко зали по-нататък, още преди да е готова, Мади влезе в крилото на Дюшан.

На стената до вратата имаше табела с надпис Галерия Марион Болтън Страуд. Тя я погледна за момент, спомняйки си смътно името на мъртва покровителка на изкуството, но после гледната й точка се промени и думите изчезнаха, за да се сменят с други, скрити от лещи. Когато ги видя, Мади разбра, че тази зала също е била подготвена за пристигането й.

Скритите думи, изникнали като с магия, бяха Gallerie Rose Sélavy.

Мади влезе в галерията. Посетители се нижеха покрай творбите на път за поредната задължителна спирка по време на обиколката. Отстрани висеше ранна творба на Дюшан, портрет на брадат мъж, чиято лява длан светеше с неземна светлина, сякаш я е потопил във фосфор. Недалеч се намираше прозорецът аномалия.

Входът отляво водеше към малко помещение до основната галерия. Стаичката беше тъмна и невзрачна, без никакви указания какво има вътре. Мади още не искаше да влиза в нея, но знаеше, че няма избор. Събра последните останки от куража си и прекрачи прага.

Първоначалната й реакция беше разочарование. Помещението беше малко и занемарено, подобно на килия на каещ се грешник. Краката й стъпваха върху мръсен килим, за разлика от другите галерии, чиито подове бяха голи. Отляво имаше дървена врата, заемаща по-голямата част от стената. Изглеждаше очукана и стара, поставена в свод от истински тухли. Нямаше нищо друго.

През две малки дупки, пробити на нивото на очите, струеше студена бяла светлина.

Мади погледна тавана. Нямаше камери. Дървената врата беше поставена перпендикулярно на входа и не можеше да се види от основната галерия. Окуражена от привидната самота, Мади пристъпи към вратата и се наведе към дупките. Долови аромата на дърво.

Първото й впечатление бе, че гледа собствения си труп. За момент имаше чувството, че се е отворил прозорец към миналото, и Мади разбра с ужасяваща сигурност, че е умряла на пода на апартамента на Итън и че всичко случило се след това е само фантазия на умиращия й мозък.

После пред очите й се проясни и Мади видя, че гледа различно тяло — гола жена, лежаща в тревата, със скрито от ръба на тухлена стена лице и със светещ фенер в едната ръка. Снимките не предаваха убедителността на илюзията — пейзажът с Женевското езеро беше забележително истински; на заден план искреше водопад — ефект, създаден от въртящ се диск и електрическа крушка в кутия, напомняща кутия за курабийки. Приживе направих това умалено копие на вселената, моя гроб…

В следващия миг беше готова да се закълне, че на прага на стаята стои някой и я наблюдава мълчаливо. Дръпна се от дупките и погледна през рамо, но входът пустееше.

Параноята й се разсея. Мади отново се обърна към дървената врата и погледна. След дълго взиране разбра. Какъвто и да беше отговорът, нямаше да го намери оттук. Част от нея искаше да се махне веднага, докато все още е възможно, но дълбоко в себе си тя разбираше, че още докато се бе качвала на автобуса за Филаделфия, е знаела, че няма друг начин.

Заповяда си да се съсредоточи. Първата й задача беше да провери дали композицията наистина е защитена от стъкло. Струваше й се, че долавя леко движение на въздуха през дупките, причинено може би от климатик. После видя малко петънце, увиснало на няколко сантиметра от очите й. Беше отпечатък от пръст.

— По дяволите — прошепна Мади. Ако се съдеше по отпечатъка, стъклото се намираше на двайсетина сантиметра от вратата. Нямаше да е трудно да се справи с дървото, но стъклото беше друга работа.

Излезе от полутъмната стая и се върна в галерията, която вече бе празна. Седна на пейката и разгъна картата на музея на скута си. Всяко помещение бе номерирано. До стаята с дървената врата обаче имаше помещение без отбелязан вход. Това бе единственият правоъгълник без номер в целия музей.

Отиде в съседната галерия, в която също нямаше посетители. В нея бяха изложени бляскави скулптури на Константин Брънкуш, подредени в нещо като олтар. Ако имаше вход към скритата стая, той трябваше да е някъде тук.

И наистина, от едната страна на олтара Мади видя затворена врата без означения. Разбра, че трябва да действа дръзко, отиде при вратата и опита да я отвори. Вратата беше плъзгаща се, с вдлъбната дръжка под ключалката, и се плъзна мъничко, преди да опре в резето. Самата врата беше дебела и тежка. Мади остана до нея за момент с надеждата, че ще намери и друг начин да влезе, но накрая беше принудена да приеме неизбежното.

В очите й напираха сълзи. Майната им на онези, които се опитваха да я убият! Майната му на Итън, че я беше оставил сама! Изобщо не беше искала това. Единствената й утеха в този момент на пълна самота беше, че с проникването си в композицията тя разпиляваше фигурите от дъската.

В посоката, откъдето беше дошла, имаше тоалетна. Мади се върна, без да обръща внимание на настоятелното чувство, че я наблюдават. Бутна вратата на дамската тоалетна и влезе.

Тоалетната беше празна. Мади влезе в последната кабинка и затвори вратата. Извади инструментите от торбата, остави ги на пода и отвори с макетния нож пакета автомобилни свещи. Когато приключи, прибра ножа в джоба си, извади свещите и сложи една в празната торба.

Уви платното плътно около свещта, постави я върху седалката на тоалетната, взе чука и разби свещта с два резки удара. Трясъкът на порцелана беше приглушен, но въпреки това се чу ясно в малкото помещение. Тя остави чука и отвори торбата. Свещта се беше натрошила на няколко парчета. Мади избра двете най-големи и ги сложи в другия си джоб.

Прибра инструментите в торбата. Останалите свещи и пакетът отидоха в кошчето. Накрая тя изми ръцете си, излезе в коридора и тръгна към галерия „Роуз Селави“.