Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (26)

25.

Иля пусна очилата в една порцеланова ваза на масичка в коридора и те тихо изтракаха на дъното. Ръкавиците му също отидоха във вазата. Стигна друго стълбище, като подмина онова, което водеше към трапезарията. Слезе в друг пуст коридор и тръгна към задната част на къщата, понесъл картината под мишница.

Докато приближаваше верандата, забеляза през отворената врата огънче на цигара и извивката на широко рамо в бяло плетено поло. Охранителят чу стъпките му и започна да се обръща. Без да забавя крачка, Иля се обърна и тръгна в обратната посока.

Сега единственият изход беше през предната врата. Той тръгна през къщата, като се движеше спокойно покрай групите гости, и се насочи към фоайето. След секунди беше отвън. На десетина метра от него имаше някакви шубраци, спасителен остров в тревата. По пътя си към тях подмина втори охранител, горе-долу на неговата възраст, който му хвърли бърз поглед и се извърна.

Пред Иля се издигаше осветената тента, смях и разговори се носеха над поляната. Той мина забързано покрай нея по меката трева и стигна до подрязаните зелени сфери. Щом се озова зад храстите, побягна успоредно на къщата. Напред виждаше билото на дюната, зад която се намираше плажът.

Стигна края на тревата. Верандата беше отляво, осветена от една-единствена лампа. Охранителят с цигарата не се виждаше никакъв. Поляната под краката му свърши и се смени с дъски. След миг се озова на пясъка.

Дюната се оказа по-стръмна, отколкото бе очаквал, и се спускаше към брега на четири и половина метра под него. Върху нея беше насадена трева с цел да задържа пясъка, но докато се спускаше, земята под краката му се раздвижи и той осъзна, че ще падне. Опита се да запази равновесие, не успя и в следващия момент се носеше надолу по склона. Преди да се подхлъзне, прояви достатъчна съобразителност да метне картината настрани, за да не я затисне с тялото си и да я повреди.

Спускането по дюната се превърна в премятане. Накрая Иля спря в подножието й, почти до летвите на оградата. Стана, изтупа пясъка от костюма си и се огледа за картината. Лежеше на няколко крачки от него и на пръв поглед й нямаше нищо.

Взе я, прескочи оградата, чиито летви бяха наклонени под различни ъгли, и видя, че е само на пет крачки от брега. Едва тогава забеляза, че револверът му е изчезнал.

Опипа кобура на колана си. Беше празен. Оръжието бе паднало, докато се беше търкалял по дюната. Макар и рядка, тревата беше висока петнайсетина сантиметра, а револверът бе оксидиран и нямаше как да го види.

Стоповете на пикап примигнаха два пъти на петнайсетина метра от него. Иля погледна към колата, като се питаше дали да се забави и да потърси оръжието, но накрая реши да го зареже. От собствения си оглед по-рано знаеше, че серийните номера на револвера — онзи отвън и другият, който можеше да се види само ако разглобиш оръжието — са старателно заличени.

Тръгна по пясъка към чакащия пикап. Докато приближаваше, забеляза, че Шарковски се е отървал от боклука и е заличил логото върху вратите.

Отвори предната врата. Седящият зад волана Шарковски беше махнал работния комбинезон. Женя, който седеше до него, се ухили, когато видя пясъка по Иля.

— Май някой се е търкалял доста.

— Няма поражения — каза Иля, докато се качваше. Женя се премести в средата, за да му освободи място. — Само че си изгубих револвера…

Шарковски включи двигателя.

— Зарежи го. Истинският крадец никога не взема оръжието си.

Включи на задна и подкара пикапа назад по собствените му следи, после обърна и пое плавно покрай брега. Пътуваха така с изгасени фарове. Светлините на имението се смалиха в далечината.

Когато приближиха паркинга до шосето, Шарковски пусна колата по инерция и направи широк завой към асфалта. Като опитен шофьор уцели точно момента и колелата отскочиха от бордюра. После натисна газта до дупка и след няколко секунди летяха по пътя.

Скоро стигнаха мястото на срещата — лозе, двайсет хектара шардоне и пино ноар, обкръжаващи имитация на замък, чийто покрит с чакъл паркинг беше скрит от пътя. Спряха. Светлините на сградата бяха угасени. Имаше само една друга кола — хечбек, нает с фалшиво име.

Шарковски изключи двигателя. Иля слезе от пикапа и усети хладните пръсти на мъглата по лицето си. До него Женя също слезе — видимо сияеше от радост. Иля пък откри, че е изтощен. В края на всяка задача винаги се чувстваше като изсмукан, енергията, насочена към една-единствена цел, внезапно се изчерпваше. Беше се надявал този път да е различно, но вместо това чувстваше странна празнина, сякаш не беше спечелил нищо освен платното, което щеше да остане у него за съвсем кратко.

Другата кола беше паркирана на три места от пикапа. Иля забеляза някакво движение в предното й стъкло — проблясък на метал.

Падна на колене. Разнесе се пукот и един куршум мина през мястото, където миг по-рано се беше намирала главата му. Последва втори изстрел и някой падна до него. Иля се обърна и видя как окървавеното лице на Женя, все още усмихнато, се удря в чакъла с глухо тупване.

Претърколи се. Чакълът под гърба му се смени с пръст, когато се озова на полето, далеч от светлините. Надигна се и продължи към мрака с картината под мишница, като събаряше дървените рамки на лозята. Чу още един изстрел, но не усети нищо.

След десетина метра спря зад една рамка, покрита с мрежа против птици. Погледна назад и видя до пикапа тъмна фигура. Държеше пистолет. Шарковски бръкна през прозореца и включи фаровете. Полето моментално се освети и рамките хвърлиха резки сенки по земята.

Старецът погледна към лозето, като заслоняваше очите си с длан от ярката светлина на фаровете. След малко свали пистолета, сякаш се е уморил от тежестта му.

— Знам, че си там, чифутино — каза Шарковски. — И знам, че не можеш да се криеш вечно.

Иля не помръдна. Без да откъсва поглед от стареца, очертан като изрезка на светлината на фаровете, посегна по навик към револвера, но пръстите му напипаха само празен кобур. Едва тогава си спомни, че е изгубил оръжието си.

С много бавни движения опря картината на рамката, като продължи да я държи за горния край. Рамката беше широка шейсетина сантиметра. Помръднеше ли съвсем малко, щеше да се издаде. Надникна през лозята. Чуваше как пулсът тупка топло в ушите му. Светът около него ставаше някак мек и червеникав. Цялото му внимание трябваше да бъде насочено към следващата му стъпка, но въпреки това умът му упорито и перверзно продължаваше да търси причина за ставащото.

Старецът сякаш прочете мислите му.

— Сигурно си объркан — каза Шарковски. — Мога само да кажа, че чекистите ценят дискретността. Василенко беше съвсем ясен по този въпрос. Беше много настоятелен да убия и двама ви…

Погледът на Иля спря върху грубата мрежа. Макар да знаеше, че следващите няколко секунди ще решат съдбата му, един спомен го разсея. За момент можеше да мисли единствено за звездата, издраскана на задната страна на кръста на Василенко.

После зрението му се проясни, мрежата пред очите му отново стана реална и той видя, че Шарковски се намира почти на границата на полето. Това го свести напълно. Ако се оставеше да бъде предизвикан, щеше да направи грешка. Заповяда си да се съсредоточи. Знаеше, че ще умре, щом слънцето изгрее. Изведнъж си даде сметка за цилиндричния предмет, който го притискаше в бедрото.

Извади фенерчето от джоба си. Надрасканият метал на кожуха беше хладен. Той го изгледа за момент, после отново се обърна към Шарковски. През летвите на решетката видя тъмната фигура, стояща на десетина метра от него.

Въпреки прилива на адреналин ръцете му не трепереха. Прицели се внимателно в кръглото лице на стареца. Помисли си отново за звездата на кръста, за скърцащия под краката му сняг на затворническия двор, за белите белези, оставени от татуировките по кожата му. И натисна копчето.

Шарковски изруга и рязко отметна глава, когато лазерът попадна в дясното му око. Иля се обърна и грабна картината. На петдесетина метра напред, далеч от паркинга, се издигаше каменна стена. Той затича към нея, като трошеше изпречилите му се дървени рамки на лозята.

Зад него старецът стреля два пъти, но слепешком. Иля се метна през стената и падна сред още лози. Приведе се и продължи покрай укритието. Картината го забавяше. Помисли си дали да не я захвърли, но в крайна сметка не го направи.

Някъде в полето се разнесе крясък на птица, може би гарван, попаднал в предпазната мрежа. Докато Иля тичаше, думите на стареца отекваха в главата му. Ако Василенко го беше предал, нямаше да може да бяга вечно. Още докато пресичаше полето, прекършвайки лозите, усети, че нещо в него се е променило. След миг го осъзна: по-голямата част от човешкото в него бе изгорена и не беше останало нищо друго освен Скита.