Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (30)

29.

— Знаеш кой е Уолтър Аренсбърг — каза Итън, като обръщаше лаптопа към нея. — Известен колекционер и най-важният покровител на Дюшан през целия му живот.

— Знам — каза Мади, която стоеше зад стола на Итън. — Купил повечето основни творби на Дюшан, после завещал колекцията си на Филаделфийския музей на изкуствата. Но не разбирам какво значение има това.

— Има, защото Аренсбърг бил безумно запален по розенкройцерите. — Итън посочи браузъра. — Бил убеден, че английският философ Франсис Бейкън бил истинският автор на творбите на Шекспир, и години наред търсел кодирани послания в пиесите. Твърдял още, че Бейкън е основателят на розенкройцерите и че гробът му е истинската гробница на Кристиан Розенкройц.

На Мади й се искаше да обвие с ръце гладките гърди на Итън, но нещо я караше да се сдържа.

— Луд ли е бил?

Итън превъртя на следващата страница.

— Ами да видим. Твърди, че е открил мястото на гробницата по формата разпръснат чакъл по пода на катедралата в Личфийлд. Забелязал, че две камъчета приличат на вулва, а тя е символ на философския камък. По-късно установил, че камъчетата били почистени, и го приел като доказателство за мащабно прикриване на истината.

Мади не беше сигурна какво да каже.

— И какво общо има това с Дюшан?

— Всичко. Художникът винаги се влияе от фиксидеите на покровителя си. Виж тук.

Отвори страница от историята на браузъра си. Мади видя снимка на една от най-ранните работи на Дюшан — кълбо връв, притиснато между две метални плоскости.

— Виждала съм това — каза тя. — Аренсбърг сложил нещо в кълбото, без да каже на Дюшан какво точно…

— А върху плоскостите Дюшан оставил кодирано послание с липсващи букви, което е препратка към интереса на Аренсбърг към криптографията у Шекспир. Но най-важна е датата на творбата.

Мади прочете датата в текста под снимката.

— Двайсет и трети април хиляда деветстотин и шестнайсета. Което е…

— Великден. И точно триста години от смъртта на Шекспир.

Мади остана изненадана от това внезапно въодушевление у Итън, което изглеждаше още по-необяснимо в светлината на досегашния му скептицизъм. Беше на път да го попита, когато в стаята зазвуча мелодия. Мади отстъпи от бюрото, извади телефона от чантата си, погледна го и каза:

— Ренард е.

Ентусиазмът на Итън като че ли повехна.

— По-добре вдигни.

Телефонът иззвъня отново. Мади си помисли дали да не го остави на гласова поща, но накрая вдигна.

Гласът на Ренард звучеше странно кухо.

— В Саутхамптън ли си?

Мади затвори очи. Ужасяваше се от този момент.

— Да. С Итън.

— Искам ви и двамата веднага в офиса — каза Ренард. — Знам, че е уикенд, но въпреки това ми трябвате. Предполагам, че си видяла новината от тази сутрин…

Мади погледна към Итън, който я гледаше напрегнато.

— Не, не съм.

Ренард прочете името на авторитетен художествен уебсайт и каза:

— Положението е лошо и ще става още по-лошо. Но съм сигурен, че вече го знаеш.

И затвори. Мади отиде при лаптопа и въведе адреса, като през цялото време усещаше погледа на Итън. Когато страницата се зареди, водещото заглавие и името на автора й дойдоха като удар в корема. Прочетоха статията заедно. Когато стигнаха до края, Мади погледна Итън и изпъшка:

— Преебани сме.

— Да, знам. — Той стана от стола. — Хайде. Чака ни дълъг път.

Докато се обличаха забързано и напускаха хотела, Мади мълчеше. Заговори отново едва когато поеха на запад по магистрала Монтоук.

— Това няма да приключи, докато не намерят картината.

— Ако изобщо я намерят. — Итън гледаше напред в пътя. — Още не разбирам защо крадецът се е насочил точно към тази творба. Знам нещо за тези типове. Айвазовки^[1] отговаря повече на вкуса им. Защо им пука за Дюшан, по дяволите?

— Пука им, защото струва единайсет милиона долара. Не е чак толкова сложно.

— Може да е по-сложно, отколкото си мислиш — каза Итън. — Не съм сигурен доколко си наясно със системата ни за оценяване, но тя се нарича мултифакторен модел. Цената на едно произведение на изкуството е функция от различни променливи, включващи размери, произход и история на продажбите. Въведеш ли правилните променливи, получаваш цена в определени рамки. Конкретно за тази картина границите са между три и седем милиона.

Познанията на Мади по изчислителни финанси бяха меко казано оскъдни, но основната идея й беше достатъчно ясна.

— Което означава, че единайсет милиона е много над очаквания обхват.

— Именно. Това е пълна лудост. Няма смислено обяснение, освен ако… — Итън се поколеба. — Освен ако не сме пропуснали да вземем предвид някаква важна променлива. От търга насам се опитвам да разбера какъв фактор може да сме пропуснали и днес сутринта ми хрумна доста сериозна възможност. Имам предвид окултния фактор.

Мади затърси в изражението му ирония, но видя, че е сериозен.

— Изглежда ми трудно за вярване.

— Но не е безпрецедентно. В началото на двайсети век окултни общества поръчвали произведения на изкуството на розенкройцерски принципи. Творбите се търсели много, което довело до скок на цените. Ами ако търсенето все още продължава? Може да е подмолно и колекционерите да казват, че купуват произведения на изкуството като инвестиция, а всъщност зад действията им да се крият други фактори. И ако търсенето е достатъчно голямо за определени творби, това може да е достатъчно, за да разстрои модела ни за оценяване.

Мади си спомни, че Лермонтов беше казал в общи линии същото. Че колекционерите невинаги основават инвестициите си на рационални мотиви.

— Откъде знаеш толкова много за тези неща?

— Това ми е работата — простичко рече Итън. — Има и още нещо. Ако съм прав и картината има тайно значение за определени купувачи, това може да обясни и кражбата й. Ако успеем да открием защо целта на крадците е била точно тази картина, ще можем да скъсим списъка на заподозрените.

Мади забеляза обезпокоително пламъче в очите му.

— Това не влиза в трудовата ти характеристика.

— Може би — отвърна Итън. — Но същото се отнася и за ровенето в телефона на Арчвадзе.

Нещо в гласа му, в който се долавяше преднамерен упрек, ги накара да замълчат през останалия път. След час седяха в кабинета на Ренард. Щорите бяха спуснати заради сутрешното слънце и единствената светлина идваше от екрана на компютъра на директора на фонда. Браузърът беше отворен на появилата се преди няколко часа публикация.

Статията на Грифин беше небрежно брутална. Като се позоваваше на анонимни източници, тя разкриваше, че двама служители на фонда са присъствали на кражбата на картината. Отбелязваше се, че фондът е наддавал за етюда само седмица по-рано, и се изказваше предположението, че е заподозрян за съучастие в обира. Най-лошото бе, че имаше и изровено интервю отпреди година за едно списание, в което Ренард с приповдигнат тон обясняваше ролята на кражбата в търсенето на творбите на един художник.

Ренард изслуша мълчаливо разказа на Мади и Итън за станалото. Когато най-сетне заговори, думите му бяха насочени към Итън и бяха последното, което Мади бе очаквала да чуе.

— Би ли ни оставил сами, ако обичаш?

Итън също изглеждаше изненадан, но стана мълчаливо и я погледна за миг, преди да излезе. Щом останаха сами, Ренард каза:

— Трябва да обсъдим едно нещо.

Мади изведнъж разбра какво точно следва. Погледът й самоволно се насочи към картината над бюрото на Ренард — жената в кухнята с вестник в ръка.

— За какво става въпрос?

— Знам, че имаш дългове — каза Ренард. — Никога досега не сме говорили за това, но сега ще започнат да задават въпроси и трябва да сме готови. Когато галерията ти фалира, си изпаднала в трудно положение. Прав ли съм?

Мади имаше чувството, че стените на кабинета се раздалечават във всички посоки.

— Дължах пари на доставчици и клиенти. Освен това имах много непокрити дългове по кредитни карти. Знаеше всичко това, когато ме нае.

— Да. Говореше се за съдебни дела, ако си спомням правилно. Художници твърдяха, че си продала техни работи, без да им платиш…

— Никога не съм била изправяна пред съда — каза Мади. — Вярно, закъснях с плащането на неколцина художници, но само защото ми трябваха пари, за да не фалирам. Всичко отдавна е уредено. Направих реструктуриране и консолидация на дълга. Половината от онова, което оставаше да платя, вече е платено…

— Но остава другата половина. При тези обстоятелства мястото ти във фонда несъмнено предполага определени изкушения. Доколкото можем да кажем, никой друг не е знаел у кого се е озовала картината. Имаш основателен мотив да продадеш тази информация. Ако си направила нещо подобно, трябва да знам.

Мади поклати глава. Започваше да се вцепенява.

— Виж, знам, че изглежда зле…

— Не съм сигурен, че знаеш — тъжно каза Ренард. — Този бизнес се основава на репутацията. Една картина струва само толкова, колкото смята пазарът. Същото важи и за дилърите. Вкусът не може да се доказва, така че светът на изкуството съществува на базата на доверието. Години наред съм изграждал репутацията на фонда. Това е всичко, което имам. И ако не те накажа за назидание, всичко, което съм се опитвал да постигна, ще бъде изгубено.

Тонът му се втвърди.

— Отсега нататък си отстранена от контакти с нашите инвеститори. Итън също. От гледна точка на външния свят вие вече не съществувате. Освен това отменям бонуса ти за годината. За да си го получиш, трябва да си го заслужиш. Ще обсъдим детайлите по-късно, но в момента ти си неличност^[2]. А сега кажи на Итън да влезе.

Ренард се извърна. Мади искаше да говори, да каже каквото и да било, за да облекчи болката от последните думи, но вместо това мълчаливо стана. Когато излезе, усети нещо да се вкопчва в китката й. Итън, който беше в коридора, я хвана за ръката.

— Всичко ще се оправи. А за останалото…

Мади разбираше, че се опитва да я утеши. Едва сега напълно ясно осъзна какво има да каже.

— Беше грешка. Трябва да останем съсредоточени, а това само ще усложни нещата.

Личеше си, че е изненадан. Преди да успее да отговори, тя надяна физиономията, която бе овладяла като галерина — хладна, готова да помогне, но напълно недостъпна, въпреки че сърцето й продължаваше да блъска бясно в гърдите й.

— Не може да се повтори — спокойно каза Мади. — Искам обаче да ме чуеш. Беше прав. Картината не е била открадната случайно. Ако някой може да разбере кой го е направил, това сме ние. И аз няма да мога да се справя без теб.

Наблюдаваше го внимателно как вниква в думите й. Накрая Итън кимна и каза:

— Добре. Имам идея къде да потърсим най-напред. Само че ми трябва още малко време. Какво ще кажеш да поговорим утре?

— Идеално. — Мади не каза нищо повече и остана да стои с отпуснати ръце. Накрая той й се усмихна и влезе в кабинета. Мади остана на мястото си, докато вратата не се затвори. Тогава краката й едва не се подкосиха.

Докато се връщаше на бюрото си, си спомни нещо, което Лермонтов повтаряше често. Че в света на изкуството купувачите са склонни да следват сърцето си вместо главата, така че работата й е да е човекът, който винаги остава с ума си. Беше приела това без никакви въпроси. Но сега, когато погледна ръцете си, видя, че треперят.

Мобилният й телефон зазвъня за втори път този ден и прекъсна мислите й. Тя бръкна в чантата си, като се питаше дали са от полицията, или журналистите, но видя, че номерът е скрит.

— Ало?

Вместо отговор от другата страна се чуваше само мълчание и пустота като в празна раковина. Беше нещо повече от липса на звук. Имаше някой, но не проговаряше. Преди Мади да успее да попита кой е, се чу леко изщракване. Обаждащият се, който и да бе той, беше затворил.