Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (49)

48.

Когато Мади влезе при Ренард, той говореше по телефона, загледан през прозореца към града.

— Да, разбирам — каза Ренард. — Много добре си давам сметка за положението…

Направи й знак да седне. Мади забеляза, че изглежда уморен и изпит. За момент си помисли дали да не си тръгне, но си заповяда да остане.

Вечерта, след разговор с Таня, която й каза, че вече няма да й помага, беше взела решение.

— Шефката видя бележките ми — каза й Таня по телефона. — Когато й казах какво представляват, заяви, че било лоша идея да се забърквам с вашия фонд.

— Но това е нелепо — отвърна Мади. — Знам, че имахме проблеми, но…

— Съжалявам, но това е положението. Мога да си изгубя работата. — Таня замълча за момент. — Разбираш ли, Арчвадзе е наш клиент.

— Ваш клиент? — Мади се опита да проумее чутото. — Какво искаш да кажеш?

Приятелката й обаче затвори, без да се сбогува. Колкото повече си мислеше Мади за разговора, толкова повече се убеждаваше, че двамата с Итън вече не могат да продължават сами, и реши, че вече трябва да се обърне към Ренард.

Ренард затвори телефона. Изражението му беше странно. Мади си помисли, че прилича на човек, който си мисли за собственото си сгромолясване.

— Всичко наред ли е?

Ренард се размърда, сякаш думите й го изтръгнаха от унес.

— Още един инвеститор се изтегля. Двамата от пенсионния фонд от миналата седмица, помниш ли ги? Казват, че не могат да инвестират, докато юридическите ни проблеми остават нерешени.

Мади усети, че директорът спестява нещо, но не знаеше как да попита.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Винаги има такива дни. — Най-сетне се обърна към нея. — Както и да е, ще се справим. Какво има?

— Трябва да поговорим — каза Мади. — С Итън работихме върху нещо на своя глава. Мислехме си, че ще можем да издържим, докато не сме готови да ти кажем, но ми се струва, че вече не можем да чакаме.

Ренард кимна сдържано, сякаш очакваше това.

— Знаех, че работите по свой проект, но нямах представа какъв е. За какво става дума? Някакъв вид търговски модел ли?

— Не точно.

Мади започна бавно, но постепенно набра скорост. Разказа му какво са открили, като започна с намека да се захванат с розенкройцерите, макар да не спомена името на Лермонтов. Ренард слушаше търпеливо, като от време на време задаваше по някой въпрос.

— Дори някои от детайлите да са погрешни, цялостната картина е ясна — завърши Мади. — И още смятам, че можем да я използваме, за да открием откраднатата творба.

Ренард за момент се замисли, после попита:

— Но каква част от това можете да докажете?

— Не знам. Забелязах обаче някои странни неща в собствения си живот. На първо място се оказа, че ме следят. — И му разказа за мъжа, когото беше видяла на улицата, а също и за казаното от Пауъл. — Това ме плаши. Ако сме прави, значи тези хора ще направят всичко, за да запазят съществуването си в тайна.

Ренард се намръщи.

— Ако мислиш, че някой те следи, трябва да идеш в полицията. Не при Пауъл. Той няма интерес да те пази. Трябваше да ми кажеш по-рано…

— Но това не е всичко. Знаеш, че преди да постъпя във фонда работех за Алексей Лермонтов, който ми помогна да се явя на интервю тук. Именно той ни насочи към розенкройцерите. Ние обаче погледнахме и неговата търговия и открихме някои необичайни неща.

Разказа какво е открил Итън в базата данни.

— Отначало не исках да повярвам, но после проверих данните лично. Преди няколко дни Лермонтов ми показа една картина. Твърдеше, че я е купил в Берлин. Когато обаче проверих записа на трансакцията, не успях да открия никъде другаде името на продавача. И това не е единственият случай. За тези колекционери няма никаква информация. Те просто не съществуват.

Докато Ренард я слушаше, смущението му сякаш растеше все повече. Накрая стана и отиде до прозореца.

— Старите записи невинаги са достоверни — каза след кратко мълчание. — Особено на частните покупко-продажби, които могат да останат недокументирани години наред. Взехме предвид всичко това, когато започнахме да съставяме базата данни…

— Но не сте търсили системна измама, поне в такива мащаби. Тя е толкова огромна, че става невидима. И това може да е само началото. Може да се окаже, че базата данни и търговските ни модели са фундаментално сгрешени.

Ренард погледна часовника. Бяха минали четирийсет минути, откакто Мади бе влязла в кабинета му.

— Виж, предстои ми конферентен разговор, така че не мога да обърна на всичко това вниманието, което заслужава. Искам обаче да ти предложа алтернативно обяснение на онова, което сте открили. Ако не друго, ако има по-проста теория, която пасва на всички факти, тя също заслужава да бъде обмислена. Съгласна ли си?

Мади кимна, макар че част от нея се съпротивляваше на възможността за друга интерпретация.

— Слушам те.

Ренард седна.

— Първо, имам някаква представа от история на изкуството. Няма сведения, че Ленин се е срещал с когото и да било от дадаистите. Вярно, живял е недалеч от „Кабаре Волтер“, но никой не знае дали пътищата им изобщо са се пресичали.

— Цара твърди, че е играл шах с Ленин — каза Мади. — След войната той…

— … е имал основателна причина за подобно твърдение — прекъсна я Ренард. — Виждаш ли проблема? Хората на изкуството обичат да се фукат. Цара би могъл да каже, че е играл шах с Ленин, защото не е имало начин да се докаже противното. Кроули е друг пример. Той е лъжец. Създател на митове. И дори наистина да е бил шпионин, това не доказва нищо. Занимаващите се с окултизъм често са били вербувани. Такива хора обожават кодове и тайни ръкостискания.

— Ами Джон Куин? — попита Мади. — Той е бил ковчежник на разузнаването и е давал пари както на Дюшан, така и на Кроули.

— Може пък да е бил точно такъв, за какъвто се е представял — покровител на изкуствата, който се обгражда с интересни приятели. Дотук сте показали наличието на връзка между хора на изкуството, окултисти и шпиони, но това изобщо не е изненадващо. Всички те са повече или по-малко сектанти, така че имат тенденцията да черпят от множеството мечтатели.

Мади почувства как убежденията й губят почва.

— Значи мислиш, че ме е хванала параноята, така ли?

— Не — отвърна Ренард. — Мисля, че си станала жертва на често срещана грешка. Търсиш модели в хаотична система. В най-лошия случай това води до смахнатите, които зад всяка световна криза виждат еврейска или болшевишка конспирация. Или до анализаторите, които се опитват да обяснят всяко раздвижване на пазара с цените на петрола или лихвите. През по-голямата част от живота си бях търговец и мога да ти кажа, че пазарът се движи по свои собствени причини. Същото важи и за историята.

— Ами мъжът, който ме следеше? — попита Мади. — Или влизането с взлом?

— Ако се съди по разказаното от теб, няма основания, че някой друг освен Итън е влизал в дома ти. А това, че някой те следи, не означава, че са замесени розенкройцери. Някой е откраднал картина, а ти си видяла лицето на крадеца. Това е достатъчна връзка. Каза ли на полицията?

Мади поклати глава.

— Не съм казала на никого, с изключение на Пауъл, а той не знае за по-голямата картина, която разкрихме. Пък и не мисля, че ще ми повярва…

— Виж какво — каза Ренард. — Уикенд е. Прибери се и си почини. Трябва да се справиш с онзи, който те следи. Това е единственото, което знаем със сигурност. Колкото до останалото… — Ренард направи пауза. — Ще проуча Лермонтов. Но трябва да сме внимателни. Ако се разприказваме твърде рано, пресата ще ни унищожи. Заложена е репутацията ни. Не мога да рискувам, докато не знам точно какво казваме.

Мади успя да кимне.

— Разбирам. Знам, че в казаното от мен няма много смисъл, но трябваше да ти го кажа.

— Всичко е наред. — Ренард я изпрати до вратата на кабинета, сложил ръка на рамото й. — Ако видиш Итън, кажи му, че след всичко казано и направено още го искам тук. Същото се отнася и за теб.

— Благодаря ти — каза Мади. Сбогуваха се и тя забърза по коридора. Беше сигурна, че Ренард ще повярва веднага на аргументите й, а вместо това той я беше накарал да види колко уязвими всъщност са те. За момент усети как тази уязвимост й се предава и заплашва да я пречупи напълно, но надникна по-дълбоко в себе си и успя да намери окуражаваща решимост.

Реалният въпрос беше какво да прави сега. Въпреки че беше ужасно ядосана на Итън, искаше да говори с него, но той не вдигаше телефона. Пауъл можеше и да я изслуша, но историята, която щеше да му разкаже, звучеше абсурдно дори за собствените й уши. Оставаше може би Лермонтов…

Мади влезе в кабинета си и се отпусна на стола. Взираше се сляпо в бюрото си и се чудеше какво да прави. А после видя сгънат лист, оставен върху клавиатурата на компютъра й.

Взе го.

Заливана от студени и горещи вълни едновременно, със свит стомах, Мади разгъна листа. Вътре имаше ключ — не неин — и написано на ръка съобщение. Беше от Итън.

Филаделфия.

И отдолу, с по-малки букви:

В случай че не те видя отново.