Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (35)

34.

Няколко минути по-рано Пауъл и Улф гледаха от другата страна на улицата как Иля влиза в съда.

— Шерифите искат сами да поемат охраната — прозвуча гласът на Барлоу в слушалката на Пауъл. — Съгласих се. Ако нашият човек е огледал мястото предварително, по-добре да не го подплашваме…

Пауъл видя до главния вход някаква врата.

— Имаме ли човек на аварийния изход?

— Момент. — Барлоу замълча за няколко секунди, после се включи отново. — Добре, готово. Кандински е на място. Наясно е с правилата. Ще ги оставим да говорят колкото се може по-дълго. Имаме преводач. След като излязат от съда, слагаме опашки на всички. Охраната казва, че основната ни мишена не носи пакета. Щом ни отведе при него, пипваме го.

Барлоу се изключи, а Пауъл продължи да държи под око съда, като се питаше дали не подценяват Скита. Вече беше ясно, че Иля е откраднал картината. Ако се съдеше по записа на охраната, в имението бе имало двама еднакво облечени мъже. Обирът беше минал според плана, но явно бе последвала двойна игра, при която единият крадец, може би Женя, беше изгубил живота си. Преди по-малко от час се бяха появили и резултатите от балистичната експертиза, според която с оръжието, открито на територията на имението, е било стреляно в главата на Аршак Гаспарян.

А сега Иля беше подслушан как предлага да предаде пакета срещу осемдесет хиляди долара. Не беше трудно да се предположи какво има вътре. Но докато обмисляше ситуацията, Пауъл се усъмни, че настояването за парите е истинско. Ако Иля беше предаден, нямаше да се задоволи с парично обезщетение. Което означаваше, че целта на тази среща може да е съвсем различна.

Пауъл тъкмо се канеше да сподели тези мисли с Улф, когато видя, че тя му дава знак да намали силата на микрофона си. Пауъл направо го изключи.

— Какво има?

— Открих какво е станало с адвоката на Арчвадзе — каза Улф. За първи път от вчера имаха възможност да говорят насаме. — Научих историята от един младши съдружник в кантората. През лятото той преподава криминална процедура в Куантико и обича да говори надълго и нашироко с бившите си студенти, особено ако са момичета.

— Сигурен съм, че си те е спомнил без проблеми — каза Пауъл. — И какво каза?

Улф продължаваше да следи съда.

— Арчвадзе бил побеснял. Вратата била затворена, но чак от другия край на етажа можело да се чуе как крещи. Обвинил адвоката си в сътрудничество с чекистите, в изтичане на информация за колекцията му и в съюз със силите на мрака като цяло. Излязъл от кабинета вбесен. Оттогава нямало и вест от него.

Пауъл се загледа в минаващите през въртящата се врата хора.

— И прав ли е?

— Доколкото мога да преценя, адвокатът е чист. В списъка му с клиенти фигурират някои съмнителни членове на имигрантската общност, но ако има някаква връзка с руското разузнаване, не мога да я видя…

Тя млъкна. Пауъл проследи погледа й и видя позната двойка на стъпалата на съда. Бяха Шарковски, който отдалеч се познаваше по превръзката на окото, и Миша, метнал малка раница на рамо.

— А художественият фонд?

Улф отново си сложи слушалката.

— Прегледах и него. Ренард е чист като роса. Никакви данни за финансови нередности. Бизнес моделът му зависи от надеждната репутация. В последно време е по-прочут като търговец, но освен това управлява публична база данни за художествени трансакции. Стандартът на индустрията е такъв. За да вярват хората на числата му, трябва да държи собствената си къща в ред.

Пауъл се замисли върху това. От слушалката се носеха фоновите звуци от съда. Минаха няколко секунди, като ехото се нарушаваше от време на време от остро пукане. Накрая се разнесе глас:

— Не виждам причина да протакаме трансакцията по-дълго от необходимото, килърче.

Щом чу това, Пауъл съсредоточи цялото си внимание върху сигнала. За пръв път чуваше Шарковски на живо. От преписите беше очаквал да говори някак по-твърдо и остана поразен от тихия авторитетен глас, който звучеше в слушалката. А когато чу старецът да казва „килърче“, го побиха тръпки.

Срещата започна и Пауъл се опита да изключи гласа на преводача и да се съсредоточи върху самите участници. Когато разговорът премина на асирийски, започна да слуша превода. Чутото беше изумително. Иля бе един от хората на Василенко, но сега беше убеден, че босът му е чекист. Пауъл веднага разбра, че това им предоставя възможност. Щом подозираше, че мафията работи за тайните служби, Иля щеше да действа напълно самостоятелно. И ако го пипнеха сега, когато бе все още уязвим, можеше да е съгласен на сделка.

Умът му вече работеше върху възможностите, но той продължи да слуша как двамата се готвят за размяната. Последва пауза, докато преводачът търсеше подходящите думи за една неясна фраза.

— Не съм сигурен за какво говорят — каза той. — Нещо като…

В другия край на линията избухна суматоха. Слушалката на Пауъл се напълни с диво блъскане и драскане, сякаш нещо се удряше в микрофона. После връзката прекъсна с пронизителен писък.

В следващия миг се включи Барлоу.

— Какво става, по дяволите? — изрева той. — Прецакахме ли се?

Пауъл направи крачка, после втора. Преди да се усети, вече тичаше. Между него и съда имаше по-малко от петдесет метра. Улф спринтираше до него, като викаше на минувачите да се махат от пътя им.

Бяха почти на стъпалата, когато вратата на аварийния изход рязко се отвори и се тресна в стената. Един мъж изскочи навън и се олюля. Стискаше сак в едната си ръка. Погледът му за миг срещна погледа на Пауъл.

Беше Иля.