Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (34)

33.

На следващата сутрин, на няколко преки от съда, Иля гледаше как деца играят баскетбол и се люлеят на люлките. Паркът се намираше недалеч от центъра на Файв Пойнтс, където Блатните ангели и Момчетата на зората навремето си съперничели за контрол над града. Днес районът беше сравнително спокоен, тишината се нарушаваше само от бързото шляпане на гуменки по бетон.

Изчака още малко, след което тръгна към обществената тоалетна. Беше построена от груб варовик, проста като детска къща от блокчета. Отвътре представляваше плесенясала пещера с алуминиеви клекала и постоянно течаща вода. Под прозореца имаше тежка кофа за боклук. Той напъха зад нея найлоновия вързоп, в който бе сложил зашеметителя, нож и фенерче.

Излезе и тръгна към задната страна на съда. Сградата беше внушителна, с шестоъгълна форма, скрита от портик с коринтски колони. Докато се качваше по стъпалата, които го издигнаха на цял етаж над улицата, Иля забеляза, че съседният федерален съд е в ремонт и е покрит от всички страни с предпазна мрежа.

Мина през въртящата се врата и продължи към пропускателния пункт, където шерифи със сини униформи пропускаха посетителите. Без да го подканват, свали сака си и го сложи на лентата на скенера. Когато мина през детектора за метал, той не реагира.

Един от шерифите се загледа в екрана.

— Имате ли електроника в сака?

— Мобилен телефон — каза Иля. Същото го бяха питали и предишния ден. — И радио.

Шерифът не откъсваше поглед от екрана. Освен телефона и радиото нямаше да види нищо освен шлифер и тубус.

— Телефонът има ли камера? Ако има, трябва да го декларирате.

— Няма. — Иля се зачуди дали ще го питат за радиото, но шерифът не каза нищо повече. Когато сакът излезе от скенера, той го взе и го метна на рамо.

Понечи да продължи към съда, когато се обади втори шериф.

— Какво ви води насам днес?

Иля откри, че е най-лесно да каже простата истина.

— Дойдох да си извадя паспорт.

Шерифът кимна и Иля влезе в съда. Той бе облицован с мрамор, който отразяваше звука, и се състоеше от шест крила, разположени радиално около централна ротонда. По стените имаше мозайки на велики законодатели от миналото, между тях гигантски седнали на тронове фигури на Моисей и Хамурапи. Отдясно, отделно от главния вход, се намираше аварийният изход, който бе отцепен от две стойки с въже между тях, но без охрана; самата врата беше затворена само с резе.

Паспортният отдел, пред който имаше овехтял коридор с три дървени пейки, се намираше в едно от крилата на ротондата. На първата пейка седеше мъж с костюм, може би юрист, и говореше бързо по мобилния си телефон; на втората се бе пльоснало червенокосо момче с мръсно дънково яке и се взираше с празен поглед в пода. Иля седна на третата пейка, която бе свободна.

След секунда юристът стана и си тръгна, като продължи да говори по телефона. Остана само червенокосият с дънковото яке, който като че ли не осъзнаваше къде точно се намира. Иля се загледа в него и се запита дали няма да е по-добре да намери друго място, но точно тогава видя Шарковски и Миша да вървят по полирания под на ротондата.

Макар да беше подранил с половин час, му се наложи да ги чака само няколко минути. Когато се приближиха, видя, че Шарковски е с превръзка на окото, а Миша носи малка раница в ръка. Когато стигнаха коридора пред паспортния отдел, Шарковски седна на пейката. Миша се настани предпазливо до него, като внимаваше да не засегне болния си крак.

Мълчанието продължи няколко секунди. Накрая Шарковски заговори.

— Не виждам причина да протакаме трансакцията по-дълго от необходимото, килърче. Разбира се, освен ако не си намислил нещо друго.

Иля погледна окото на стареца. Напомни му за гарван, който е килнал глава и оглежда плячката си.

— Ако Василенко наистина е чекист, накрая ще си плати за това. Но какво ще стане с останалото братство?

— Какво искаш да кажа? — отвърна Шарковски на асирийски. — Чекист, крадец, няма значение. Важна е силата. Ако са ти казвали друго, то е, защото това си искал да чуеш.

Иля почувства истината на тези думи като поредното стягане на примката. Помисли си отново за кръста на врата на Василенко и издрасканата на задната му страна звезда.

— Тогава защо е избрал мен?

— Видял е потенциала. Не всеки може да стане онова, което си ти. Нужни са… — Шарковски замълча, за да намери подходящите думи. — Безпристрастност. Интелект. И морал. Няма нищо по-опасно от дълбоко морален човек, чийто живот е бил заличен. И беше достатъчна само дума от него, за да останеш без нищо…

Ръцете на Иля изстинаха, сякаш цялата му кръв се беше изтеглила в сърцето. Откри, че много добре знае какво ще каже старецът, сякаш осъзнаването се бе спотайвало досами кръга на съзнанието му още от нощта в лозето.

— Какви ги говориш?

— Искаш да кажеш, че не знаеш ли? — Шарковски го дари с чудовищно бащинска усмивка. — Трябваше да действаш сам. Иначе нямаше да си ефективен инструмент. Затова той направи онова, което трябваше. Поне им беше разрешено да умрат в съня си. Не всеки получава подобен жест.

Шарковски протегна ръка за раницата и Миша му я даде веднага. Старецът се обърна отново към Иля и здравото му око проблесна.

— Така. Готов ли си за размяната?