Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (41)

40.

Мади натисна звънеца на Итън на адреса му на Проспект Хайтс, но не получи отговор. Позвъни отново. Пак нищо. Реши, че ще го намери утре в офиса, и тъкмо се канеше да си тръгне, когато вратата най-сетне се отвори с тихо метално бръмчене и тя влезе.

Апартаментът беше на две нива, с тясно стълбище, свързващо дневната и кухнята със спалнята и кабинета горе. Долу беше празно, но в правоъгълното пространство, образувано от стълбището, се виждаше зеленикаво сияние.

Итън беше в кабинета, прегърбен пред лаптопа, чийто екран беше единственият източник на светлина. От уредбата в ъгъла се лееше попмузика: „… Във всеки град и всяка страна, от Женевското езеро до финландската гара…“^[1].

Тя сложи ръка на рамото му.

— Добре ли си?

Той вдигна глава. За момент при вида на изпитото му лице Мади изпита импулсивно отвращение, но когато се усмихна, Итън почти придоби обичайния си вид. Въпреки това си личеше, че е пропуснал да вземе душ.

Мади се огледа и видя, че в кабинета цари пълен хаос. Безброй книги бяха нахвърляни по килима, страниците бяха отбелязани с каквото му е попаднало подръка. От тавана висеше лопата за сняг. Итън проследи погледа й.

— Опитвам се да разбера истинския смисъл на готовите изделия. — Посочи стойката за бутилки, конично метално съоръжение с гнезда на няколко нива. — Тази например привлече вниманието ми. Повечето стойки имат четен брой места за бутилки на всяко ниво, докато тази на Дюшан е с нечетен. Още се опитвам да разбера защо…

— Итън, чакай малко. — Мади долови налудничавата нотка в гласа му и реши да вземе нещата в свои ръце. — Трябва малко да забавиш темпото.

— Разбирам. — Най-неочаквано Итън изхвърча надолу по стълбите и се върна с бутилка вино и две чаши. — Да пийнем.

— Не знам — колебливо рече Мади. — Не съм яла нищо днес…

— Спокойно. И аз не съм. — Итън наля вино, подаде й чашата и се настани в едното кресло пред камината. — Е, добре. За какво искаше да говорим?

Мади замълча, чудеше се откъде да започне.

— С Таня проучвахме Хуго Бал, един от основателите на дадаизма. Бил маниак на тема окултизъм. Според дневника му провеждал ритуали, вдъхновени от Вемгерихт, с барабанисти с черни качулки…

— Интересно — каза Итън. — Но не си изминала целия път дотук, за да ми кажеш това.

— Да. — Мади отпи глътка вино, което се оказа неприятно блудкаво. — Реших да се обърна към Ренард.

Итън съзерцаваше чашата си, сякаш виждаше нещо в утайката.

— Продължавай.

— Трябва да излезем наяве. С пазенето на тайната само играем в полза на онзи, който е откраднал етюда. И не можем да продължим да го правим сами. Имената ни се появиха във вестниците. Крадецът видя лицата ни. Някой е влизал в дома ми. Има и нещо друго.

Тя му разказа за мъжа, който я беше следил, както и за разговора си с Пауъл. Итън я слушаше мълчаливо, физиономията му беше непроницаема.

— Проверих графика на Ренард — каза накрая Мади. — Утре ще е в офиса. Ако идем при него, можем да използваме ресурсите на фонда, за да разгласим историята…

— Не — тихо каза Итън. — Още не. Ако вдигнем шум сега, ще се разкрием прекалено рано. Разбираш ли, знам какво се опитват да защитят тези хора. И те са още по-опасни, отколкото си въобразявахме.

Мади вдигна чашата си и видя, че вече е празна.

— Какво искаш да кажеш?

Итън й наля още вино, преди да отговори.

— Мислех си за Монте Верита. Ти каза, че било място, където изкуството и окултното може би се пресичат, и се оказа права. Има обаче и други сили. Кой е бил първият, който се е установил там? Руският анархист Михаил Бакунин. Разбираш ли, мястото не е било дом само на художници и окултисти. А и на революционери. Като Ленин.

От виното главата й сякаш започна да се раздува като балон.

— И Ленин ли е бил там?

— Знаем, че двамата с Троцки са прекарали известно време в Монте Верита — каза Итън. — Къщата му в Цюрих била точно срещу „Кабаре Волтер“. Разминавал се е с дадаистите на улицата. Играл е шах с Тристан Цара. А след войната Цара бил разпитван от полицията за връзките си с болшевиките.

— Всички тези творци са били увлечени от комунизма — каза Мади, като се опитваше да забави темпото. — Опитвали са се да започнат революция в изкуството. Не е учудващо, че са се интересували и от политика.

— А Ленин каква полза е имал? Погледни на нещата от неговата гледна точка. Бил е в изгнание, без власт, така че се е нуждаел от онова, от което се нуждае всеки революционер. От организация. Инфраструктура, която може да се използва за конспирации и подривна дейност, система, която пресича националните граници. Веднага щом е видял какво са създали тези претенденти за розенкройцери, той е разбрал, че могат да му бъдат полезни. И затова се е обърнал към тях.

Мади си спомни нещо, което й беше казал Лермонтов. Че едно тайно общество може да бъде изградено върху основите на друго, дори между двете да няма нищо общо.

— Но откъде изобщо е знаел за съществуването им?

— Чул е за тях в затвора — каза Итън. — Ленин е бил в Сибир, в компанията на престъпници и крадци. Колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че тези групи са били свързани от самото начало. И без помощта им Ленин никога не би могъл да се прибере в родината си.

Прерови бележките си и намери карта, покрита с дати.

— Знаеш историята, нали? Ленин е в Швейцария, хванат натясно от войната, но му позволяват да мине през Германия до Русия в запечатан влак. Германия се надявала, че ще предизвика политически вълнения и ще сложи край на войната на Източния фронт. Планът бил замислен и изпълнен от Генералния щаб без знанието на кайзера. И проработил. Няколко месеца след идването на Ленин на власт Русия излиза от войната.

— Чакай малко — спря го Мади. — Не разбирам. Да не би да искаш да кажеш, че розенкройцерите са имали нещо общо с това?

Итън запали цигара. Преди гледаше да не показва, че пуши, но сега като че ли не му пукаше.

— Погледни фактите. Преди завръщането му да е било одобрено, Ленин е незначителен революционер, буквално никой. Явно някой е насочил вниманието на Генералния щаб към него. Кой? Никой не знае. Знаем обаче, че Алистър Кроули, който междувременно е бил много навътре в тези групи, е поддържал контакт с Ерих Лудендорф, който е дясна ръка на кайзера във военните му начинания.

— Но това няма нищо общо със света на изкуството. Нима някой вярва в тези неща?

— Кайзер Вилхелм е вярвал. В мемоарите си той хвърля вината за Първата световна война върху групата Велика ложа на Ориента и твърди, че през хиляда деветстотин и седемнайсета тя провела конференция в Швейцария. Е, Ordo Tempii Orientis също е организирал конференция през същата година в Монте Верита, на която публично са обсъждали комунистическия проблем. Това е бил големият момент за розенкройцерите. Десетилетия, ако не и векове наред те оставали по периферията, а сега най-сетне им се отваряла възможност да променят историята.

Итън спря да си поеме дъх и Мади успя да вземе думата.

— Добре. Има обаче един проблем. Когато идват на власт, болшевиките смазват всички тайни общества, включително и розенкройцерите.

— Да, но това не е станало изведнъж. Отначало имало намеци за сътрудничество. Малко след революцията Кроули дори пише на Троцки писмо, в което му предлага помощта си за отърваване на света от християнството. Това обаче не продължило дълго. Ленин обявил извън закона всички тайни общества, като започнал да преследва и хората на изкуството, което винаги ми се е струвало странно. Какво го е карало да се страхува от поети и художници?

— Случва се при всеки тоталитарен режим. При такива условия параноята е в разцвета си…

— Не става въпрос просто за параноя. Болшевиките знаели колко мощен може да бъде един съюз между творци и окултисти и затова са решили да елиминират розенкройцерите. Първо у дома, после в останалия свят.

Мади имаше неприятно усещане накъде води всичко това.

— И какво са направили?

— В Източна Европа са можели да се разправят директно с розенкройцерите, но от другата страна на Желязната завеса е трябвало да прибягват до по-прикрити методи. Водела се подмолна война на клевети. От години се носели слухове, че тези групи правят човешки жертвоприношения, така че било сравнително лесно слуховете да се превърнат в реалност. Достатъчно било само едно убийство. И жертвата била Черната далия.

Виното пулсираше в главата й.

— Повече не мога да слушам това. Призлява ми…

— Чуй ме — с толкова ожесточен тон каза Итън, че я стресна. — Джордж Ходел, докторът, който според повечето източници е убиецът на Черната далия, е бил приятел с Ман Рей и други художници от кръга Аренсбърг, но е имал връзки и със Съветите. Родителите му били от Русия и Украйна. Членувал е в болшевишката организация Клуб Отделяне и само няколко месеца след убийството е бил във връзка със съветското посолство във Вашингтон.

Мади затвори очи и отпусна глава на коленете си.

— Съчиняваш си…

— Изслушай ме. Ходел е живял в Пасадена, където по онова време се намирали централата на Теософското дружество, единствената оцеляла ложа на Ordo Templi Orientis и центърът на кръга Аренсбърг. Ако Съветите са искали да нанесат удар в сърцето на розенкройцерите, е трябвало да го направят именно там.

— Но защо убийството на Черната далия да хвърля подозрения върху розенкройцерите?

Итън разрови купчина снимки от местопрестъпления.

— Виж стила на убийството. Тялото на Елизабет Шорт е оставено в поза, характерна за Вемгерихт, които са разсичали жертвите си на две. Напомня и за безликата жена на тревата, нарисувана от Дюшан трийсет години по-рано. И номерът успял. Още от началните етапи на разследването полицията се насочила към възможна окултна връзка. В рамките на една година ложите били закрити, а кръгът на творците се разпаднал.

Мади не можеше да види лицето на Итън в полутъмния кабинет.

— И какво е станало с розенкройцерите?

Итън обърна бутилката над чашата си и изтръска последните няколко капки.

— Пръснали се по света, предимно като престъпна организация, но може би по някакъв странен начин се опитват да завършат революцията, започната от предшествениците им. И именно затова се насочили към Арчвадзе. Той се бърка в чужди работи, досущ като Аренсбърг, само дето е по-богат и по-организиран. Искал е да започне революция в Грузия и затова е решил да изследва корените на революцията, която вече успяла в онази част на света. И най-добрият му източник бил Дюшан, който изложил в изкуството си тайните на групата, включително и едно послание, което било толкова важно, че можело да се разкрие едва след смъртта му.

— Но каква полза би имал от това Арчвадзе? Какво би могъл да му даде етюдът?

— Може би ключа към разгадаването на Étant Donnés. В бележките си Дюшан загатва, че творбата му е един вид шахматна задача и че задачата на зрителя е да намери решение. Може би това се вижда напълно единствено във Филаделфия, когато застанеш пред самата композиция. И ако Арчвадзе е бил близо до отговора, това обяснява защо етюдът е бил откраднат. Тези хора пазят тайните си.

Докато слушаше, а пръстите на ръцете й изстиваха, Мади си помисли за фалиралата си галерия в Челси. Винаги беше усещала, че в света на изкуството има някакъв ред, който никога няма да й бъде дадено да разбере, врата, която ще си остане завинаги затворена за нея. И докато си мислеше за крадеца в имението, за първи път разбра защо лицето му не й даваше покой. Това бе лице на човек, който е виждал онзи таен свят. И сега погледът на Итън беше същият.

Но образът на умрялата й галерия отказваше да избледнее. Припомни си, че е грешала за тези неща преди и че да повтори същата грешка и сега ще означава унижение или нещо по-лошо. Тя пое дъх.

— Преди да продължим, трябва да сме сигурни. Мога да попитам Лермонтов…

Итън заклати глава още преди да е завършила.

— Не. Това е друга тема, по която трябва да поговорим. — Той се зарови в бележките си и намери някаква разпечатка. — Когато ми каза, че Лермонтов се занимава с розенкройцерско изкуство, прерових базата данни за трансакциите му с надеждата да получа представа кои художници са важни. Не намерих нищо полезно. Но забелязах нещо странно.

Подаде й разпечатка, която се оказа списък на покупко-продажби.

— В трансакциите има модел. При много от творбите посоченият продавач не се появява в нито една друга трансакция освен в онези, в които е замесен Лермонтов. Често са починали бизнесмени без информация да са инвестирали в други произведения на изкуството или колекционери, за които няма абсолютно никакви независими сведения. Разбираш ли? Имената са фалшиви. Той прикрива истинския източник на тези картини.

Главата на Мади започна да тупти болезнено.

— Но нали винаги сме казвали, че данните за произхода са прословути с ненадеждността си. Базата данни не е перфектна.

— Знам. И бих подминал това, ако се отнасяше само за една или две трансакции, но те са десетки. Вероятността за съвпадение е нищожно малка. Не. Той получава произведения извън традиционния пазар. Мисля, че става дума за тайна мрежа от колекционери, подобни на Арчвадзе, които искат да купуват и продават творби със скрити послания, без да оставят следи. Участието му в това не е просто теоретично. Той знае имената на тези колекционери.

Мади поклати глава. Канеше се да повтори възраженията си, когато погледна надолу и видя лист, който не се виждаше преди Итън да вземе списъка с трансакциите.

Позна го веднага. Беше страница от бележките й. И на полето имаше нарисувана ръка, стиснала роза.

Мади зяпна страницата.

— Откъде взе това? Казах ти, че е изчезнало.

Итън се извърна. Устните му бяха изцапани с червено от виното.

— Извинявай. Взех резервния ключ от кабинета ти. Не исках да те тревожа…

Мади бавно се изправи.

— Значи ти си влизал в дома ми? Но защо?

— Исках да проверя дали не работиш за Лермонтов. Не бях сигурен дали ми казваш цялата истина и затова прегледах бележките ти, за да видя дали не криеш нещо. Сигурно съм взел листа случайно. — Тонът му бе спокоен. — Изобщо не исках да научаваш.

Гледаха се в полутъмната стая. В тялото на Мади се събираше безсловесен гняв, смесен с нещо още по-лошо — разочарование. Тя отвори уста да заговори, но се отказа. За миг разбра, че каквото и да каже, думите й само ще ги обвържат още повече.

Обърна се, излезе на площадката и заслиза надолу. Ослушваше се към кабинета, като се чудеше какво ли ще направи, ако Итън я повика, но не чу нищо. Разбираше, че е твърде късно да спре, и продължи към антрето. След секунда беше на улицата и се отдалечаваше, та било то и само за да докаже на себе си, че все още може да го направи. Ръцете й трепереха от ярост.

Вървеше сляпо по тротоара. За момент си помисли, че ще види мъжа, който я следеше, но наоколо нямаше никого. Имаше я само улицата, която познаваше прекалено добре — улицата на пропуснатата възможност, когато вечерните фантазии рухват, за да се превърнат в реалността на самотното прибиране у дома. Никой не я наблюдаваше. Беше сама.