Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (9)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Глава втора
Предупреждението на Вожда

Най-рядкото мъжество е мъжеството на мисълта.

А. Франс

Всеки човек стои пред вратата на собствената си съдба. Какво има зад тая врата, как ще мине през нея, какво го чака зад прага й и какво в даден момент ще стане драма в живота му — никой точно не знае. Тук няма предопределение, но все пак… След края на гражданската война можел ли е някой да помисли, че в плеядата от блестящи революционери — съратници на Ленин — се намира и човекът, който ще стане негов приемник, без да е по-талантлив, по-умен и по-изпъкващ от другите? Можел ли е самият Сталин, докато Ленин е още жив, дори да си представи, че именно той ще застане начело на партията, а фактически и на огромната страна и на целия народ? Можел ли е някой да предположи тогава, че по стечение на обективни и субективни обстоятелства, неосъществени решения и случайни зигзази на историята Сталин ще бъде издигнат на най-високия връх на властта в гигантската държава? Едва ли. Най-вероятно е и самият той, докато Ленин е още здрав, да е гледал само да не отпадне от задружната и твърде издигната по своето интелектуално и нравствено равнище кохорта на Лениновите съратници.

Каквито и да са времената — на исторически обрати, на народни вълнения, на революционни катаклизми, — животът продължава да тече в безбройните сплитания на съдбата на човека с неговите надежди, трагедии, радости и разочарования. При решаващата роля на народните маси в крайна сметка лидерът, ръководителят, вождът винаги играе важна роля. Това, че начело на революцията застава такъв общопризнат вожд, какъвто е Ленин, създава максимално възможната по онова време увереност, оптимизъм, своеобразна сигурност срещу нелепи случайности. На хората им се струвало, че така ще бъде и по-нататък.

Ленин рядко се е оплаквал от здравето си. Бил е здравеняк, способен да издържа на големи физически и духовни натоварвания. Достатъчно е да си представим колко гениални неща е написал (сам, без неизбежните сега помощници и референти) само в годините на революцията и гражданската война. Необхватни са били и организационните задачи. Биографичната хроника на Владимир Илич дава някаква представа за титаничния обем на работата. И всичко това при положение, че на плещите му лежи колосална отговорност за съдбата на революцията, за нейното настояще и бъдеще! Докато Ленин е здрав, въпросът за неговите съратници, за най-близките му сътрудници, за възможните му приемници, „продължители“ на ролята му, никога не се е разглеждал. Но щом като в края на 1921 г. се появяват първите признаци на непосилна преумора, а след това и на заболяване, все повече хора започват неволно да се замислят кои са най-близко до Ленин. „Първите слухове за болестта на Ленин — спомня си Н. И. Седова, жената на Троцки — се предаваха шепнешком. Като че ли никой никога не беше помислял, че Ленин може да се разболее. Мнозина знаеха, че той следи грижливо здравето на другите, но им се струваше, че него самия болест не го лови. Почти всички революционери от по-старото поколение са имали слаби сърца, уморени от прекалено натоварване. Моторите на всички прекъсват, оплаквали се лекарите. «Има само две сърца в ред — казвал професор Гетие. — На Владимир Илич и на Троцки.»“[1]

Както пишат в „Известия“ след трагедията професорите Фьорстер, Осипов, Абрикосов, Фелдберг, Вейсброд, Дьошин и народният комисар по здравеопазването Семашко, „болестта на Владимир Илич Улянов (Ленин) е започнала към края на 1921 г.; трудно е да се определи с точност началото й, тъй като по всички данни се е развивала бавно и само малко по малко е разяждала могъщия му организъм в разцвета на неговата дейност, при което самият Владимир Илич не е обръщал нужното внимание на болестта си. През март 1922 г. лекарите, изследвали Владимир Илич, все още не са могли да открият някакви органически поражения нито в нервната му система, нито във вътрешните органи изобщо, но предвид на силното главоболие и явленията на преумора било му е предложено да почива няколко месеца, във връзка с което той се премества в Горки. Но скоро след това, в началото на май, бяха открити първите признаци за органично поражение на мозъка. Първият пристъп се изрази с обща слабост, загубване на говора и рязко влошаване на движенията на десните крайници… Благодарение на силния организъм и на грижливото гледане от страна на близките му още през юли настъпи съществено подобрение, което през август и септември дотолкова се стабилизира, че през октомври Владимир Илич се върна към своята дейност, макар и не в предишния й размер. През ноември той произнесе три големи програмни речи.“[2]

По сегашните представи Ленин бил още млад. Но от връщането му в Русия през април 1917 г. той фактически не е почивал. Работи по четиринайсет-шестнайсет часа на ден. Както разказват секретарите му, вече болен, споменал веднъж, че само два пъти „си отдъхнал“ през всичките тия години. Първия път, скривайки се в Разлив от копоите на Временното правителство (но ние знаем, че тогава създава гениалния си труд „Държавата и революцията“), втория — по „милостта“ на Фани Каплан, задето стреляла по него. Изглежда, такъв е жребият на истинските гении: да се съсипват по-бързо от обикновените хора. Те приличат на свещ, запалена едновременно от двата края.

Когато почувствал признаците на сериозната болест, Ленин вече разбирал, че без него е възможно да се случи нещо, което да доведе до разцепление в партийното ръководство. Вероятно още в края на 1921 г. той се е опитал да види своите съратници от по-особен ъгъл. Може би още тогава у него се е зародила идеята за „Завещанието“. През ноември 1922 г., сякаш предчувствайки новите пристъпи на жестоката болест, Владимир Илич, като връща на библиотекаря Ш. М. Манучарянц прегледаните книги, настойчиво го моли да му остави книгата на Ф. Енгелс „Политическо завещание (Из непубликувани писма)“. На корицата ще напише: „Да се запази на лавицата. 30. 11. 1922. Ленин[3]

След по-малко от месец, през нощта на 26 декември, Ленин ще продиктува на Л. А. Фотиева третата част на своето „Писмо до конгреса“. Именно това писмо показва, че потъналият до гуша във въртопа от текущи проблеми гений през цялото време е мислел за идното. За това, което ще бъде след него. Влакът на бъдещето винаги се движи към нас и никой не може да го спре. Ленин е вожд без официален статус, по силата на изключителните си интелектуални и нравствени качества. Кои, прочее, са били около него? Какво е тяхното минало? Как е изглеждал Сталин сред плеядата Ленинови съратници? На тези въпроси ще се опитаме да си отговорим сега.

Бележки

[1] Цит. по: Троцкий, Л. Д. Моя жизнь. Т.II, с.208.

[2] Известия, 23 января 1924 (Цит. по: У великой могилы. Издание, газеты „Красная звезда“. М., 1924, с.63).

[3] ЦПА ИМЛ, ф.2, оп.1, д.23315.