Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (42)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Политически маневри

Сталин остава с впечатлението, че извършената кървава чистка в партията и в страната стабилизира обществото. Въпреки многото обективни признаци за отслабване на партията, за отъняване на интелектуалния пласт от партийни, технически и военни кадри, за по-дълбоко проникване на административно-директивните методи в живота на обществото Сталин продължава да смята (и посочва това в доклада си пред XVIII конгрес на партията) за исторически оправдан курса към „ликвидиране на троцкистките и другите двуличници“.

От началото на 1939 г. Сталин насочва главно вниманието си към външнополитическите проблеми. Макар че е прието да се смята, че Втората световна война започва на 1 септември 1939 г. с нахлуването на фашистка Германия в Полша, Сталин е на друго мнение. И това донякъде е оправдано. Япония продължава завоевателните си операции в Китай, Италия напада Абисиния и Албания, извършена е широка германско-италианска интервенция против републиканска Испания. Германия окупира Австрия, а буквално по време на XVIII конгрес на ВКП(б) анексира Чехия и погледнато откъм фактическата страна, Словакия. Светът е подпален от няколко места. И Сталин пита: а с какво да си обясним системните отстъпки на много държави пред агресорите? Сам задава въпроса и сам отговаря: „Главната причина е в отказа на повечето неагресивни страни, преди всичко на Англия и Франция, от политиката на колективна сигурност, от политиката на колективен отпор спрямо агресорите, в преминаването им към позиция на ненамеса, към позиция на «неутралитет».“[1]

Когато по време на заседание на XVIII партиен конгрес Сталин научава, че Германия е заграбила Клайпедската литовска област и че чехословашкият президент Е. Бенеш е подписал берлинския протокол, провъзгласяващ ликвидирането на чехословашката държава, той нарежда да се протестира енергично в Берлин. В нотата на народния комисар на външните работи Литвинов, предадена на германския посланик в СССР Ф. Шуленбург, се осъжда с остри изрази германската акция и се довежда до знанието на ръководителите на райха, че съветското правителство „не може да признае включването на Чехия в Германската империя, а също в една или друга форма и на Словакия“[2].

В обстановката на разгарящия се световен пожар трябва да се намери стратегия, която ще позволи да се реализират социално-икономическите планове и заедно с това ще осигури надеждна защита на страната. По думите на Сталин привържениците на политиката на ненамеса са подхванали „голяма и опасна политическа игра“. И Съветският съюз е принуден да участва в тези политически маневри с твърде неясен финал. В обичайния тесен кръг, където на няколко пъти е поканен и Литвинов, се обсъжда въпросът: по какъв път да се върви при създаващата се обстановка? „Медените месеци“ на народните фронтове в Европа са свършили. Революционната вълна се е разбила в милитаристичните и шовинистичните бариери на буржоазията. Европейският континент е притихнал в предчувствие, че всеки момент ще го залеят танковите армади на Хитлер. Драмата на гражданската война в Испания отива към края си, републиката агонизира. Марксистките партии, много от които са разгромени или са преминали в нелегалност, гледат с надежда към Съветския съюз. Влиянието на Коминтерна значително отслабва. И ще кажа направо: огромен дял от вината за това се пада на Сталин. Фактически той налага на Коминтерна политиката на ВКП(б), упражнява безапелационен диктат върху международния съюз на комунистите и го дискредитира с това. Трагични, тежки и престъпни са репресивните му действия спрямо негови дейци. Страшното „гребло“ на терора „проскубва“ Коминтерна и дъщерните му организации — Комунистическия интернационал на младежта (КИМ), Червения интернационал на профсъюзите (Профинтерн), Комитета за международна работническа помощ. Особено пострадват ръководителите на комунистическите партии в Австрия, Унгария, Германия, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Финландия и Югославия, обявени в своите страни извън закона. Интернационалисти, потърсили убежище в Съветския съюз от преследванията на реакцията в своята родина, попадат между зъбците на наказателната машина. Списъкът на репресираните е дълъг. Ще изброя само няколко имена на загинали в годините на Сталиновото беззаконие: членовете на ръководството на Германската комунистическа партия Г. Ремеке, Х. Еберлайн, Г. Нойман; на Полската комунистическа партия Е. Прухняк, Ю. Ленски, М. Кошутска; генералния секретар на Комунистическата партия на Гърция А. Контас; видния деец на Иранската комунистическа партия А. Султан-Заде; дейците на Югославската комунистическа партия М. Горкич, В. Чопич и М. Филипович; на Финландската комунистическа партия А. Шотман и Г. Ровио. Загиват видният деец на международното комунистическо движение Бела Кун, швейцарецът Ф. Платен — близък приятел на Ленин, унгарецът Л. Гавро (награден с два ордена „Червено знаме“ за проявено мъжество в годините на гражданската война), българинът Роман Аврамов, удостоен с орден „Ленин“, финландецът Е. Гюлинг и много, много други. Особено цинични са действията на Сталин спрямо Полската комунистическа партия. Последният член на Политбюро на Полската комунистическа партия е арестуван през септември 1937 г. Когато на „вожда“ показват проекта, на постановлението на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал (ИККИ) за разпускане на Полската комунистическа партия заради това, че в нея уж „се разпореждат агенти на полския фашизъм“, Сталин реагира твърде красноречиво: „С разпускането закъсняхме кажи-речи две години. Разпускането й е нужно, но според мене не бива да се публикува в печата.“ Тук му е мястото да кажа, че постановлението не е обсъждано на заседание, а е прието с допитване при участие само на шест от деветнайсетте му членове.

Сталин не само обезкървява централните органи на Коминтерна, но със своите политически действия усилва рязко сектантските тенденции, принизява дейността на апарата му до придатък на създадената от него бюрократична машина. Деформирането на интернационалните принципи, командните и репресивните методи, насаждани от Сталин, рязко намаляват влиянието на Интернационала сред масите, спомагат обективно за укрепването на фашизма.

Сталин продължава да упорства в оценката си за социалдемокрацията, поставя я фактически в един кюп с фашизма. Обяснява спадането на революционната вълна в света преди всичко с „реформизма“ и „предателството“ на социалдемократите. „Вождът“ е последователен в грешките си. Тази е една от тях, но с особено тежки последици и с отдавнашни корени. Да се върнем за малко в 20-те години.

През януари 1924 г., една седмица преди смъртта на Ленин, се свиква пленум на Централния комитет. Между другите въпроси се обсъжда и докладът на Зиновиев „За международното положение“. При обсъждането се изказва и Сталин. Като критикува Радек за допуснатите от него грешки по „германския въпрос“, той формулира дълбоко погрешния тезис, който по-късно натрапва постепенно и на Коминтерна: опора на фашизма е социалдемокрацията, на която ние трябва да обявим „война на живот и смърт“. С изказването си той представя фактически социалдемокрацията като главен враг на работническото и комунистическото движение.[3] През 1924 г. в статията си „Още за международното положение“ той обявява, че фашизмът и социалдемокрацията са „близнаци“. По този въпрос Сталин не маневрира, а дълги години се придържа към едни и същи погрешни възгледи. Още през 1933 г., когато се запознава с ръкописа на Ф. Гекерт, един от видните дейци на Германската комунистическа партия, озаглавен „Какво става в Германия?“, Сталин отбелязва отстрани „Соцфашисти? Да“. Там, където Гекерт пише, че социалдемокрацията кривнала и минала на страната на фашизма, Сталин добавя, че именно поради това „комунистите наричат социалдемократите ето вече три години социалфашисти“[4]. Очевидно е колко дълбоко погрешен и късоглед извод прави Сталин. Вместо към обединяване на силите на работническата класа за борба с фашизма той ориентира комунистическите партии към борба със социалдемокрацията. А това обезсилва съпротивата им против фашизма — действителната главна опасност за работническото и комунистическото движение.

Когато се съветва с обкръжението си по международни въпроси, Сталин се вслушва, кажи-речи, само в думите на Молотов. Според „вожда“ неговите аргументи са някакъв синтез между гъвкавост и твърдост и съответстват на обстановката. Двамата формулират „задачите на партията в областта на външната политика“, които Сталин докладва на XVIII партиен конгрес. Четирите точки на тази програма, оформени писмено от Сталин буквално само няколко часа преди откриването на конгреса, изразяват две тясно свързани идеи:

Първо. Да продължи търсенето на мирни средства за предотвратяване на войната или най-малкото за максималното й отдалечаване. Да се предприемат нови опити за реализиране на съветския план за колективна сигурност в Европа. Да не се допусне създаването на широк общ антисъветки фронт. Да се проявява максимална предпазливост спрямо провокациите на врага.

Второ. Да се вземат всички необходими, дори извънредни мерки за ускоряване на подготовката на страната за отбрана, като се обърне най-голямо внимание на укрепването на бойната мощ на Червената армия и Военноморския флот. (Въпросите за по-нататъшното нарастване на отбранителния потенциал се обсъждат по-късно на XVIII общосъюзна партийна конференция през февруари 1941 г.)

Същевременно на заседанията на Политбюро много от въпросите се разглеждат във връзка с решаването именно на тази двуединна задача. Сталин непрекъснато мисли как да подобри работата на външнополитическото ведомство, как да използва максимално възможностите на дипломацията. Не е доволен от народния комисар — той твърде често е на особено мнение. Веднага след майските празници Берия протяга ръка към Литвинов. Появяват се признаци за скорошен арест — около Литвинов се създава „вакуум“, не го викат на съвещания от висок ранг, сътрудници на НКВД водят нощни „разговори“ с негови помощници и близки. Малко след това е изваден от състава на Централния комитет… По всичко проличава, че трябва да се очаква най-лошото. В Народния комисариат запечатват книжата му. Хора на Берия преглеждат записките на народния комисар в дипломатическите му дневници. В документите намират копие на един от последните му доклади до Сталин: „Изпращам с настоящето запис на днешния ми разговор с английския посланик и превод на английския проект за декларация… Тя предвижда само задължително споразумяване, тоест същото, което ние самите имаме предвид. Впечатлението, че се създава някакъв нов пакт на четирите, с изключение на Италия и Германия, ще има известно политическо значение. Но не съм уверен, че Бек ще се съгласи да подпише дори такава декларация…“[5] Литвинов иска и се надява, че антифашисткият алианс със западните демокрации може да се осъществи… В писмото си от края на март 1939 г. до пълномощния, министър на Съветския съюз във Франция Суриц той съобщава, че „на недвусмисленото предложение за декларация на четирите ние дадохме недвусмислен отговор, че сме съгласни“. Но що се отнася до нас, решихме, подчертава народният комисар, „да не я подписваме без Полша“. Става ясно обаче, че отговорът на Полша „е достатъчно точен, за да разберем отрицателното й отношение“[6]. Литвинов смята, че един възможен съюз на СССР със западните демокрации ще бъде най-сигурната гаранция срещу заплахата от световна война. Заедно с това именно един такъв съюз ще позволи да бъдат защитени и малките държави, които Хитлерова Германия се готви да погълне. След като на 29 март 1939 г. приема посланика на Литва в СССР Балтрушайтис, народният комисар записва в дневника си: посланикът „ми донесе копие от германско-литовското споразумение за Клайпеда и заедно с това ми съобщи подробности от «преговорите». Рибентроп се държал твърде грубо с министъра на външните работи на Литва Ю. Урбшис, когато му връчил проекта за споразумение, и поискал да бъде незабавно подписан. Когато Урбшис възразил, Рибентроп заявил, че Ковно (Каунас — б.а.) ще бъде сравнен със земята, ако споразумението не бъде подписано незабавно, и че германците са напълно готови да направят това. Накрая Рибентроп се съгласил да пусне Урбшис до Ковно, при условие че се върне веднага с подписано споразумение…“[7]

След разговорите си с Литвинов Сталин усеща, че народният комисар на външните работи не вярва на Хитлер и е готов упорито да търси споразумение със западните демокрации. Тази прибързана и предварително избрана позиция се сторила на Сталин подозрителна. В разговор с Берия той се разпорежда Литвинов да бъде подложен на по-внимателно наблюдение. Обаче по каприз пак на диктатора най-лошото не се случва. Но смяната на Литвинов е посрещната в Берлин като „добър сигнал“. Временно изпълняващият длъжността дипломатически представител на СССР в Германия Астахов докладва в Москва: германците смятат, че са се появили шансове за подобряване на германско-съветските отношения. „Предпоставките за това се очертаха по-ясно след смяната на Литвинов…“[8] Сталин спира в последния момент своя цербер и се ограничава само с отстраняването на Литвинов от поста народен комисар на външните работи, като дава този пост на Молотов. Издигайки в този сектор фактически втория човек в държавата, „вождът“ иска да покаже на всички какво голямо значение придава СССР на външнополитическите въпроси, на делото за запазване на мира, Сталин решава, че подписаните в средата на 30-те години договори за взаимна помощ с Франция и Чехословакия „не заработват“. Но всичко това ще стане през май 1939 г.…

Когато през 1938 г. Хитлер се готви да погълне Чехословакия, Сталин на няколко пъти (през март, април, май, юни, август) възлага на Народния комисариат на външните работи да намери форми и начини публично да бъде потвърдена готовността на Съветския съюз да защити Чехословакия. Създава се впечатление, че и президентът Бенеш е склонен да приеме тази помощ. На 20 септември Москва отново изпраща положителен отговор на запитването на Прага за възможността и готовността на СССР да защити Чехословакия от готвещото се нахлуване.[9] Народният комисар на отбраната подписва директива, съгласно която в Киевския особен военен окръг (КОВО) се създава специална групировка войски; в Белоруския особен военен окръг (БОВО) се предвиждат оперативни придвижвания на съединенията за създаване на съответните групировки. Разиграни са специални учения. Укрепените райони и системата на противовъздушната отбрана са приведени в бойна готовност. В края на септември началникът на Генералния щаб Шапошников изпраща телеграма до западните окръзи със следното съдържание: „До специално нареждане червеноармейците и младшите командири, изслужили установените срокове на служба в редовете на Работническо-селската Червена армия (РККА), да не се уволняват от редовете на армията.“[10] В много райони се извършва частична мобилизация. В бойна готовност се поставят повече от седемдесет дивизии. А в същото време се подготвя мюнхенската спогодба… Сталин разбира, че страхът от „комунистическата зараза“ е по-силен от гласа на разума. И не греши.

При създалите се условия чехословашкото правителство се оказва неспособно да постави националните интереси над класовите. Под натиска на Англия и Франция то коленичи пред Хитлер. Франция също предпочита да анулира договора си с Чехословакия. При тези условия — разсъждава Сталин — главното е да не се даде възможност на империалистическите държави да образуват блок, насочен против Съветския съюз. По негово указание Литвинов, а по-късно и Молотов започват активно да проучват възможностите за проваляне на империалистическия сговор против СССР. Сталин е много обезпокоен от съдържанието на „мюнхенската кошница“ — англо-германската декларация за ненападение, подписана през септември 1938 г., както и френско-германската спогодба със същото съдържание, подписана през декември 1938 г. Фактически тези споразумения дават на Хитлер „зелена улица“ на изток. Нещо повече — при определени условия може да станат основа на антисъветски съюз. Сталин разбира, че ако това стане, не би могло да се измисли по-лоша ситуация за страната.

Още преди XVIII конгрес на партията той нарежда на народния комисар на външните работи да се обърне към британското и френското правителство с предложение да се започнат тристранни преговори по изработване на мерки за пресичане на по-нататъшната фашистка агресия. Възнамерявайки да окажат с това натиск върху Хитлер, Англия й Франция се съгласяват да водят преговори. Но намеренията им твърде скоро излизат наяве. Многобройни са източниците, които доказват, че Лондон и Париж искат преди всичко да насочат агресията на Хитлер на изток и без никакво желание изслушват предложението на Съветския съюз за създаване на „преграден вал“. Литвинов пише на съветския политически представител в Лондон Майски: „Засега Хитлер си дава вид, че не разбира англо-френските подмятания за свобода на действията му на изток, но може би ще разбере, ако в добавка към подмятанията Англия и Франция му предложат и нещо друго.“[11]

Ако човек прочете дневниците на Молотов и на заместника му Потьомкин, а те и двамата неколкократно се срещат с английския посланик У. Синдс и с френския посланик П. Наджиар, ще се убеди, че тези дипломати не са изключвали вероятността от военно споразумение със СССР с цел да бъде пресечена една възможна германска агресия, но са избягвали да разглеждат конкретни въпроси. В използваната от Народния комисариат на външните работи отделна сграда на улица „Спиридоновка“ №17 се разиграват политически маневри. Де да са знаели тогава страните, че изпускат шанс с историческа важност! Защото, ако през 1939 г. се беше създала антифашистка коалиция, твърде много неща щяха да тръгнат по друг път. Представителите на западните държави няколко пъти питат: „Означава ли отстраняването на Литвинов от поста народен комисар на външните работи някаква промяна във външната политика на Съветския съюз?“[12] На 11 май 1939 г. по време на разговора на Молотов с временно изпълняващия длъжността посланик на Франция в СССР Ж. Пайяр французинът пита:

„Ще бъде ли съветската политика такава, каквато беше при Литвинов?“

„Да. Във френското и в английското правителство се извършват по-често смени на министри, без това да предизвиква особени усложнения…“

„Може ли да се смята, че статията «По международното положение», публикувана в «Известия», изразява мнението на правителството?“

„Това е мнение на вестник «Известия» — орган на Съветите на депутатите на трудещите се, които са местни органи. «Известия» не може да се смята за официоз…“[13]

Такова е отношението на Молотов към съветите и към „Известия“. А официално новият народен комисар на външните работи не се разграничава от линията на Литвинов. Макар проницателните политици да разбират, че сега Германия има по-големи шансове да попречи на съюзяването на западните демокрации със Съветския съюз. В обстановката на взаимно недоверие това се постига по-лесно. Ясно е каква фатална роля изиграва кризата в доверието, съществуваща между преговарящите страни.

Германия прави всичко възможно само и само да попречи на евентуалното сближаване на СССР с Англия и Франция. Преди началото на тристранните преговори между Съветския съюз, Англия и Франция германският посланик в Москва Шуленбург успява да си издейства среща с Молотов, на която достатъчно остро натрапва главната си идея: „Между СССР и Германия няма политически противоречия. Налице са всички възможности за съгласуване на взаимните интереси.“ Молотов, който още не знае как ще протекат съветско-англо-френските преговори, отговаря предпазливо и мъгляво: „Съветското правителство се отнася положително към стремежа на германското правителство за подобряване на отношенията…“[14] Това става по време, когато английската и френската делегация са пристигнали вече В Москва и Сталин е одобрил инструкцията за съветската делегация на преговорите.

В началото на август 1939 г. „командата“ на Берия подготвя справки за членовете на английската и френската военна мисия, пристигнали в Москва за преговорите. В тях са описани с пълни подробности Дракс, Барнет, Хейууд, Думенк, Вален, Вийом и другите членове на делегациите. В „снимките“ освен другото се казва например, че Дракс е станал неотдавна морски адютант на краля и че е кавалер на царския орден „Свети Станислав“, че през ноември Думенк трябва да стане член на висшия военен съвет и е специалист по моторизирането на армията, но с политика никога не се е занимавал.[15] За Сталин тези данни не са интересни. На него веднага му прави впечатление, че освен неколцината генерали в делегациите са включени доста младши офицери като капитан Совиш, капитан Бофър и други. И разхождайки се из кабинета си, подхвърля на Молотов и Берия:

„Това е несериозно. Тия хора не могат да имат необходимите пълномощия. Лондон и Париж искат, както и по-рано, да играят покер, а ние бихме искали да научим могат ли те да се съгласят на европейски маневри…“

„Но както изглежда, все пак преговори трябва да се водят. Нека да разкрият картите си“ — казва Молотов, вперил поглед в очите на Сталин.

„Е, няма как, щом трябва — трябва“ — отсича сухо Сталин.

На започналите през август 1939 г. военни преговори (съветската делегация е в състав К. Е. Ворошилов, Н. Г. Кузнецов, А. Д. Локтионов, И. В. Смородинов, Б. М. Шапошников) картината бърже се прояснява. Западните страни не желаят да разпрострат гаранциите си върху прибалтийските държави. Нещо повече, съдействат за сближаването им с Германия. И още докато траят англо-френско-съветските преговори, Хитлер натрапва на Латвия и Естония свои договори. Враждебна линия по отношение на СССР започва да води и хортистка Унгария. На практика позицията на полското правителство не се е изменила — тя е същата както по време на разговора на министъра на външните работи на Полша Ю. Бек с Хитлер през януари 1939 г. Тогава Бек заявява, че Полша „не придава никакво значение на така наречените системи за сигурност“, които са претърпели провал. На свой ред министърът на външните работи на Германия Рибентроп на срещата си с Бек подчертава: Берлин се надява, че „Полша ще заеме още по-ясно изразена антируска позиция, тъй като иначе едва ли ще можем да имаме общи интереси“[16]. Става известно, че по време на тайната си визита в Германия румънският крал Карол II е заявил на Хитлер: „Румъния е настроена против Русия, но не може открито да изтъква това поради съседството си с нея. Румъния обаче никога няма да допусне преминаване на руски войски през територията й, макар често да се твърди, че тя уж е обещала на Русия да пропусне войските й. Това не отговаря на действителността.“[17]

Такава е международната обстановка преди началото на преговорите. В дипломатическата чанта на ръководителя на съветската делегация Ворошилов са инструкциите на политическото ръководство, одобрени от Сталин на 4 август. Документът носи името „Съображения за преговорите с Англия и Франция“, където се разглеждат пет варианта, „при които е възможна намеса на нашите сили“. В „Съображенията“ Германия е наречена „главен агресор“. Сътрудниците на народните комисариати на отбраната и външните работи са пресметнали точно колко танка, артилерия, самолети и дивизии трябва да въведат в действие Съветският съюз, Англия и Франция „в зависимост от варианта“, предвидили са „блокада на бреговете на главния агресор“, определили са направленията на „основните удари“, „реда за координиране на военните действия“ и т.н. Съветският съюз е готов да предостави против „главния агресор“ 120 пехотни дивизии. „При нападение на главния агресор против нас — се подчертава в «Съображенията» — ние трябва да искаме от Англия и Франция да предоставят 86 пехотни дивизии, решително да настъпят от 16-ия ден след мобилизацията, най-активно да участват във войната, която ще води Полша, както и да осигурят безпрепятствено преминаване на нашите войски през територията на Вилненския коридор към Галиция, като им предоставят подвижен състав. Вариантът, при който «главният агресор» е нападнал Съветския съюз, предвижда възможността Германия да използва териториите на Финландия, Естония, Литва, а вероятно и на Румъния.“[18]

Но още на първите заседания става ясно, че западните мисии са пристигнали в Москва главно за да излагат общи съображения и да информират Лондон и Париж за „широкомащабните планове“ на Москва, а не със стремеж да бъде изработено конкретно и действено споразумение.

Нареждайки с Молотов и Ворошилов този политически „пасианс“, Сталин все повече се убеждава, че Западът няма искрени намерения да бъде постигнато взаимноприемливо споразумение. И все пак той смята за необходимо да се обърне още веднъж с конкретно предложение към Англия и Франция за сключване на 5- или 10-годишна спогодба със Съветския съюз за взаимна помощ, предвиждаща и военни задължения. Същината на спогодбата се свежда до следното: в случай на агресия против която и да е от договарящите се държави (както и против източноевропейските държави) страните се задължават да й се притекат на помощ. Съветският съюз конкретно посочва за какви страни между Балтийско и Черно море става дума. Лондон и Париж не отговарят. Сталин бърза, иска да им се напомни. Но на преговорите в Москва идват второстепенни лица, неупълномощени да взимат важни решения. Едновременно с това Сталин научава, че партньорите по преговори не прекратяват тайните си опити да постигнат приемливо споразумение с Хитлер. Става ясно, че Англия и Франция просто искат да печелят време за намиране на изгоден за тях вариант, без да се съобразяват с интересите на Съветския съюз. Всъщност западните страни не предлагат ясно изразена концепция за съвместни действия против Германия. В позицията на техните делегации явно прозира намерението главната роля в противодействието срещу евентуална агресия на германските войски да се стовари върху Съветския съюз без определени гаранции за собствен пропорционален принос в борбата с агресора. Сталин разбира, че това означава провал на идеята за колективна сигурност. На „вожда“ не му достига издръжливост. И макар че обикновено е гледал винаги да върви към целта с малки, но сигурни крачки, този път започва да се държи като шахматист, изпаднал в цайтнот. Окончателно слага кръст на тристранните преговори, когато на 20 август сутринта Ворошилов му поднася записка от адмирал Р. Дракс, от когото, както и от френския му колега, било поискано да ускори отговора си на съветските предложения. В записката се казва:

„Драги маршал Ворошилов!

Със съжаление трябва да ви уведомя, че английската и френската делегация и досега не са получили отговор относно политическия въпрос, който помолихте да изпратим до нашите правителства.

Тъй като ще трябва да председателствам следващото заседание, предлагам да се съберем в 10 часа сутринта на 23 август или по-рано, ако дотогава бъде получен отговор.

Искрено Ваш: Дракс,

адмирал, ръководител на Британската делегация“[19]

„Край на играта!“ — промърморва раздразнено Сталин. Казвайки това, едва ли е предполагал, че срещата на делегациите, определена за 23 август, все пак ще се състои. Но в съвсем друг състав.

През 1938 г. Сталин се пренася в ново жилище, също в Кремъл, намиращо се в сградата на бившия Сенат. Във великолепния дворец, построен от знаменития Казаков в периода 1776–1787 г., той заема няколко стаи. До тях се редят помещения за охраната, за гости и за приеми. На един етаж по-горе са кабинетът му и други официални апартаменти. От 1918 до 1922 г. тук е живял и работил Ленин. И самият Сталин едва ли е можел да обясни защо се е преместил от двуетажната сграда с нисички мътни прозорчета, където са живели някога дворцовите слуги, в тая разкошна постройка. Та нали почти никога не е оставал да нощува в Кремъл — винаги е отивал във вилата си в Кунцево. Когато е приближавал сутрин към сградата на бившия Сенат, той навярно е поглеждал към купола и си е казвал, че навремето там е имало великолепна статуя на Георгий Победоносец — древния символ на Москва. Но през 1812 г. Наполеон заповядвал да свалят свети Георги и да го откарат във Франция. Пак тази Франция… Изглежда, че иска да върви в крак с англичаните. А какво му говореше Пиер Лавал още в средата на май 1935 г.: „Само искреното сътрудничество ще направи френско-съветския договор действен.“ Ето ти тебе „искреното сътрудничество“! Изкачвайки се по стръмната стълба към кабинета си, Сталин продължава да мисли: какво още може да се предприеме в условията на фактически бойкот от страна на англичаните и французите, за да не опожарят страната пламъците на войната? Какво наистина? Има един вариант, но ще трябва да се пристъпи — въпреки линията на Коминтерна — към крайно непопулярна спогодба.

Всеки ден в просторния кабинет на Сталин се свикват съвещания, на които присъстват някои от членовете на Политбюро, дипломати, военни. Към края на лятото на 1939 г. съветските ръководители разбират, че пред лицето на фашистка Германия на запад и на милитаристична Япония на изток Съветският съюз няма на кого да разчита. Като че ли се потвърждава изводът на Сталин, направен пред XVIII конгрес на партията: антикомунизмът и нежеланието на Англия и Франция да водят политика на колективна сигурност отвориха пред членовете на „антикоминтерновския пакт“ шлюзовете на агресия. Изглежда, класовият егоцентризъм, враждебното отношение към социализма и користните им сметки не са позволили на Лондон и Париж да преценят трезво очертаващата се реална опасност. Най-късогледите политици направо заявяват: нека Хитлер да предприеме антикомунистически кръстоносен поход на изток. Според тях той е по-малко опасен от Съветския съюз. Всичко това кара Сталин да гледа твърде безрадостно на външнополитическата ситуация през лятото на 1939 г.

Оказва се, че за Съветския съюз има само един избор. И той трябва да бъде направен. Налага се да бъде направен. Сталин разбира това преди другите, макар и да е предвиждал, че в много страни тази крачка ще бъде посрещната крайно отрицателно. Но като прагматик той пренебрегва в момента идеологическите принципи. За повече от десетилетие и половина единовластникът е свикнал вече да взима решения, засягащи съдбата на милиони хора. При цялата си изключителна предпазливост не се бои от отговорност, уверен, че е непогрешим, макар винаги да е прибягвал до изпитания метод: за неуспехите прехвърляй вината върху други. Сталин е свикнал да запазва за себе си последната дума в решенията на партийното и държавното ръководство. Заедно с това, направил вече избора си, той невинаги се грижи за пропагандното му осигуряване, облягайки се в това отношение на своя апарат, по-специално на енергичния Жданов.

И така, когато Сталин се убеждава, че англо-френско-съветските преговори не дават бързи резултати (а и без това не вярва много, че ще доведат до положително решение), връща се към „германския вариант“, предлаган настойчиво от Берлин. Според него друг избор вече няма. Пропусне ли и тази възможност, Съветският съюз може да се сблъска с широк антисъветски фронт, което би довело до най-лошото. Изпаднал в политически цайтнот, Сталин няма никакво време да мисли какво ще кажат за тази негова крачка потомците, какво ще каже историята. На прага се е изправила войната. Трябва на всяка цена да се задържи там колкото е възможно по-дълго.

След като обсъжда с Политбюро пътищата за активизиране на контактите с Берлин и уточнява инструкциите за съветския политически представител в Германия, Сталин нарежда на Двински, заместника на Поскрьобишев да издири цялата налична литература за Хитлер, за фашизма и за социалните му извори. Иска да си изясни по-дълбоко явлението националсоциализъм, за който още на XVII партиен конгрес казва, че „и при най-обстойното му проучване е невъзможно да се открие в него дори атом от социализъм“[20]. Той добре си спомня, че в своето изказване на този последен за него конгрес половината от речта си Бухарин отделя за анализиране на характера на заплахата за Съветския съюз от страна на Германия и Япония. Запечатало се е в паметта му образното резюме на Бухарин, което тогава му се стори кресливо и чиста пропаганда: безочливата си разбойническа политика „Хитлер формулира с желанието си да ни изблъска в Сибир, а японските милитаристи — с желанието си да ни изблъскат от Сибир, така че по всяка вероятност ще се наложи на една от доменните пещи в Магнитка да сместим цялото 160-милионно население на нашия Съюз“[21]. А сега Сталин, макар и да не е свикнал дори мислено да си признава грешките, вече никак не смята това изказване за глупаво. Седем години преди бъдещата страшна схватка с фашизма, а след това и с японския милитаризъм Бухарин, общо взето, очертава вярно контурите на надвисващата заплаха.

Вечерта Сталин сяда да преглежда приготвените му от Двински материали. Дълго прелиства превода на Хитлеровото книжле „Майн кампф“. Подчертава с молив два големи пасажа: „Ние завършваме вечното движение на германците към Южна и Западна Европа и обръщаме поглед към земите на изток. Ние свършваме с колониалната търговска политика и преминаваме към политика на завоюване на нови земи. И когато говорим днес за нова земя в Европа, то ние можем да мислим само за Русия и подвластните й покрайнини. Самата съдба сякаш ни е посочила този път… Организирането на руската държава не е било резултат от държавническата способност на славянството в Русия, а само бляскав пример на държавническо-творческата дейност на германския елемент сред по-долу стоящата раса… Бъдещата цел на нашата външна политика трябва да бъде не западна и не източна ориентация, а източна политика в смисъл на завоюване на необходимата за нашия германски народ територия.“ Когато чете тия редове, свидетелстващи за престъпни планове, Сталин още повече се убеждава, че авантюристът с перчем на челото пред нищо няма да се спре. Въпросът е само един: кога?

Сталин се зачита в книжката на Конрад Хайден „История на германския фашизъм“ и подчертава думите на Хитлер, казани още през 1922 г.: „В десния лагер евреите се стараят така остро да изтъкват съществуващите недостатъци, та колкото може повече да ожесточават човека от народа; те насаждат жажда за пари, цинизъм, жестокосърдечност, отвратителен снобизъм. Все повече евреи се вмъкват в най-добрите семейства, в резултат водещият слой на нацията стана всъщност чужд на своя собствен народ.

Това създаде предпоставка за работа в левия лагер. Тук евреите разгърнаха долната си демагогия… Успяха чрез гениално използване на печата дотам да подчинят масите на своето влияние, че десните почнаха да виждат в грешките на левите грешки на германския работник, а грешките на десните бяха представяни на свой ред само като грешки на така наречените буржоа…“ Поразен от този дотолкова злостен антисемитизъм, Сталин продължава да разлиства книгата, подчертавайки заглавията: „Заговорът на равините“, „Майстор на думите“, „Майсторът неврастеник“, „Дипломация на силните думи“ „Неговата честна дума“, „Тайната на физиономията му“…

Предстои му да се бори с този изрод. Сталин не се съмнява в това! Но той, първото лице в социалистическата държава, символизиращо фактически цялата политическа власт в нея и могъществото й, има насреща си фюрера, олицетворяващ една крайно милитаристична буржоазна държава. Двубой между двама диктатори? Или съюзяването им? Може би Троцки е имал основание да пише, че Сталин прилича на Хитлер? Отхвърляйки тази мисъл, „вождът“ продължава да чете Хайден: „Неспособният да се владее Хитлер просто не знае какво обещава, обещанията му не може да се смятат за обещания на солиден партньор. Той ги нарушава, щом това е в негов интерес, и при това продължава да смята себе си за честен човек.“[22] И този човек предлага на Сталин да сключат пакт за ненападение… Свикнал да оправдава постъпките си с „гласа на Провидението“, Хитлер сигурно мисли, че договорът със Сталин ще бъде спогаждаме с дявола, спрямо когото всичко е позволено.

Разхождайки се из кабинета, Сталин продължава да прелиства книгите, брошурите и статиите, събрани от Двински, преглежда и донесенията на политическия представител в Берлин, както и заключенията на други дипломати и сътрудници на разузнаването. Например разузнавачите съобщават, че към средата на лятото на 1939 г. сухопътните германски сили наброяват 3,7 милиона души и разполагате 3195 танка и с над 26 хиляди оръдия и минохвъргачки. Почти половината от войските са моторизирани. Военновъздушните сили наброяват около 400 хиляди души (над 4 хил. самолета), а военноморският флот — около 160 хиляди (107 бойни кораба от основните класове). Безспорно това е най-силната армия в капиталистическия свят. Хиляди антифашисти в Германия са избити, около един милион германци са хвърлени в затворите и концентрационните лагери. (По Сталиновите мащаби — не са чак толкова много.)

Ако обичаше самокритиката, към която винаги е призовавал, Сталин щеше да има всички основания да се надсмее над думите си за бъдещата война. Прогнозата му, направена по-рано, сега, през 1939 г., му изглежда дори наивна. А тогава, през 1934 г., под гръм от аплодисменти беше казал, че бъдещата война щяла да стане „най-опасна за буржоазията още и поради това, че войната ще се води не само на фронтовете, но и в тила на противника. Буржоазията може да не се съмнява, че многобройните приятели на работническата класа в СССР от Европа и Азия ще се постараят да ударят в тил потисниците си, подхванали престъпна война против отечеството на работническата класа от всички страни. И нека да не обвиняват нас господата от буржоазията, ако на другия ден след такава една война се простят с някои от близките им правителства, царстващи благополучно в днешни дни по божия милост“[23]. Да, така беше прогнозирал тогава „вождът“ и сега грешката му излиза наяве. Но той не обича да се вглежда в очите на миналото, ако то го гледа с упрек.

Когато свършва с шифрованите донесения на разузнавателния апарат, Сталин дълго прелиства, подчертава и отново се връща към прочетеното в книгата на английската писателка Дороти Уудмън „Германия се въоръжава“. Заинтересувала го е по-специално главата „Идеологическата подготовка за война“. Призивите, лозунгите на фашизма са обърнати не толкова към разума и интелекта, колкото към инстинктите и националистичните чувства. Култовите норми, слепият фанатизъм, насаждан от цяла пирамида фюрери, специално въведените ритуали замъгляват политическото съзнание на хората, създават безмозъчни и жестоки изпълнители. Фашистките идеолози изграждат обстановка на психологическа екзалтация и националистическа истерия, използвайки това за своите намерения.

След като прекарва цялата вечер в изучаване на материалите за фашизма и за неговия фюрер, Сталин разбира, че фашистката идеология е безпринципно съчетание на разнородни, несъвместими и противоположни възгледи, има за духовна основа антикомунизма и се опира на превърнатата в романтика история на прадедите, на фалшифицираната философия на историята, култа към грубата сила и възхвалата на арийския „свръхчовек“. „Вождът“ е поразен от крайно откровения социален цинизъм на идеолозите на райха. Според него такива идеи не се пропагандират публично. Да, компромисът с тия хора е много опасен. Но да се скара с Германия сега без споразумение с Англия и Франция той просто не е готов.

И Сталин търси решение. Разговорите с неговите съратници едва ли ще му дадат нещо съществено. Единовластието му толкова се е задълбочило, че почти цялото му обкръжение само се опитва да налучква мнението или желанието на „вожда“ и с най-голяма готовност се съгласява с неговите думи. Няма да бъдем обективни, ако не признаем, че при тази обстановка за изработването на „курса“, на „линията“ Сталин е бил принуден да разчита преди всичко на себе си. Приближените му гледат да казват не онова, което мислят, а което по тяхно мнение той иска. Но вината за това е преди всичко негова, тъй като той е парализирал творческите, принципните колективни дискусии и обсъждания.

Скоро ще удари часът на истината, а Сталин все още умува за трите варианта на решението си: да се споразумее с Англия и Франция, да сключи пакт с Германия или — което е крайно нежелателно — да остане в изолация. Естествено, за предпочитане е първият вариант като най-благоприятен. Де да беше създадена вече антифашистката коалиция, която щеше да има не само огромен материален потенциал, но и да се ползва с голямо морално предимство… Но изпадналият в политически цайтнот Сталин решава, че не може повече нито да чака, нито да рискува. Явно не му достигат издръжливост и търпение. Още повече защото Лондон и Париж като че ли все още чакат нещо друго, не проявяват искрено желание да тръгнат по пътя на сближаване със Съветския съюз. Но все пак грешката на Сталин се състои преди всичко в това, че надценява възможността за създаване на блок между Англия, Франция и фашистка Германия.

През август се очертава своеобразна ситуация. Заседанията на трите военни делегации се нижат едно след друго без никакъв напредък. Едновременно, вече на политическо равнище, трескаво се осъществяват контакти между представителите на Москва и Берлин. Малцина знаят, че в началото на август и в Лондон се водят тайни англо-германски преговори. Германският посланик в Англия Х. Дирксен и упълномощеният от британския премиер Х. Уилсън се опитват да прехвърлят „мостове“ между двете страни. Еволюцията на събитията е бързотечна. И Сталин чете донесението на Астахов от Берлин, носещо дата 12 август: „Конфликтът с Полша назрява с ускоряващ темп, в най-кратко време може да се разразят решителни събития… Печатът се държи изключително коректно към нас… Обратно, по отношение на Англия подигравките прехвърлят всякакви граници на елементарно приличие…“[24]

На другия ден Астахов съобщава: „Изхождайки от нашето съгласие да водим преговори за подобряване на отношенията, германското правителство би искало да се пристъпи към тях възможно по-скоро…“[25]

На 15 август Шуленбург връчва на Молотов меморандум, в който се казва: „От гледна точка на германското правителство между Балтийско и Черно море няма нито един въпрос, който не би могло да бъде разрешен при пълно удовлетворяване на двете страни. Тук се отнасят въпросите за Балтийско море, прибалтийските държави, Полша, Югоизтока и други такива.“[26] Както се вижда, Берлин дори не прикрива цинизма си.

На 17 август Молотов приема Шуленбург, който изтъква, че е необходимо преговорите с Рибентроп да започнат тази седмица. Молотов, от името на Сталин (той подчертава специално това), заявява: „Преди да започнат преговорите за подобряване на политическите взаимоотношения, трябва да завършат преговорите за кредитно-търговска спогодба.“[27]

На 19 август по негова молба Шуленбург отново е приет от Молотов, на когото съобщава: „В Берлин се опасяват от конфликт между Германия и Полша. По-нататъшните събития не зависят от Германия.“ Шуленбург настоява за незабавното идване на Рибентроп с цел да бъде сключен пакт за ненападение. Молотов се съгласява Рибентроп да дойде на 26–27 август. Кредитната спогодба е сключена светкавично. Хитлер бърза и напира… Датите 26 или 27 август не му вършат работа. Точно тия дни има намерение да пусне военната си колесница против Полша. Сталин, въпреки че това не е много типично за него, постепенно, точка по точка, отстъпва пред Берлин. Най-сетне Хитлер не издържа и на 20 август сам изпраща телеграма до Сталин. Ето извадки от тази многозначителна телеграма:

„До господин Сталин

Москва

20 август 1939 г.

 

1. Искрено приветствам подписването на новата германско-съветска търговска спогодба като първа крачка в подобряването на германско-съветските отношения.

2. Сключването на пакт за ненападение със Съветския съюз за мене означава стабилизиране на германската политика за дълго време.

3. Приемам предадения от Вашия министър на външните работи Молотов проект на пакта за ненападение, но смятам за крайно необходимо да бъдат изяснени по най-бърз начин свързаните с него и други въпроси…

[…]

5. Напрежението между Германия и Полша стана непоносимо. Поведението на Полша спрямо една велика държава е такова, че кризата може да избухне всеки момент.

6. Смятам, че ако двете държави имат намерение да влязат в нови отношения, целесъобразно е да не се губи време. Затова още веднъж Ви предлагам да приемете моя министър на външните работи във вторник, 22 август, или най-късно в сряда, 23 август…

Адолф Хитлер“[28]

Фюрерът взима инициативата в свои ръце. Ултимативният тон на телеграмата е очевиден. Сталин я прочита няколко пъти и подчертава със син молив „кризата може да избухне всеки момент“ и последната фраза на телеграмата: „Бих се радвал да получа незабавен отговор от Вас.“

Бележки

[1] XVIII съезд Всесоюзной Коммунистической партии (большевиков). Стенографический отчет. М., 1939, с.2.

[2] Документы и материалы кануна второй мировой войны 1937–1939. В 2-х томах. Т. 2. М., 1981, с.47.

[3] ЦПА ИМЛ при ЦК КПСС, ф.17, оп.2, д.109, л. 32–33.

[4] Пак там, ф.558, оп.1, д.4010, л.1.

[5] ЦГАСА, ф.33987, оп.3, д.1225, л.9.

[6] АВП СССР, ф.06, оп.1, п.19, д.206, л.551.

[7] Пак там, в. 1, д.5, л.554.

[8] АВП СССР, ф.082. оп.22, п.93, д.7, л.798.

[9] СССР в борьбе против фашистской агрессии. 1933–1945. М.; 1976, с.66.

[10] ЦАМО СССР, ф.5, оп.176703, д.7, л.431.

[11] СССР в борьбе против фашистской агрессии. 1933–1945. М., 1976, с.66.

[12] ЦГАСА, ф.33987, оп.3, д.1235, л.57-59, 86.

[13] АВП СССР, ф.06, оп.16, п. 27, д.1, л.766.

[14] Пак там, оп.1а, п. 26, д.1, л.1176-1177.

[15] ЦГАСА, ф.33987, оп.3, д.1235, л.66-72.

[16] Документы и материалы кануна второй мировой войни 1937–1939. Т. 2, с.10, 11.

[17] СССР в борьбе против фашистской агрессии. 1933–1945. М., с.78-79.

[18] АВП СССР, ф.06, оп.15, п. 27, д.5, л.22-32.

[19] ЦГАСА, ф.33987, оп.3, д.1235, л.73.

[20] XVII съезд Всесоюзной Коммунистической партии (большевиков). Стенографический отчет. М., 1934, с.11.

[21] Пак там, с.128.

[22] Гейден, К. История германского фашизма. М.-Л., 1935, с.60.

[23] XVII съезд ВКП(б)…, с.12.

[24] АВП СССР, ф.011, оп.4, п.27, д.01, л.1218.

[25] Пак там, д.59, л.178-180.

[26] Пак там, ф.0745, оп.15, п.38, д.8, л. 126–128.

[27] Пак там, оп.19, п.45, д.4, л. 122–125.

[28] Akten zur deutschen auswärtigen Politik 1918–1945. Bd VII. Baden-Baden, 1956, S. 131.