Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (29)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Интелектът на Сталин

Античната митология ни е оставила образа на Минерва — богинята на мъдростта. Древните я изобразяват като снажна жена, изскочила от главата на Юпитер с пълно бойно одеяние: над косите — шлем, в едната ръка — копие, в другата — щит. До краката й е кацнала сова — свещена птица, олицетворение на безшумния полет на мисълта. Според вярванията на живелите в мъглявите далечини на вековете мисълта винаги витае над човека, над историята. Отговаряйки на едно от писмата, Сталин цитира думите на Хегел „Совата на Минерва излита само нощем“[1], тълкувайки ги като израз на неизбежното изоставане на съзнанието от материалната култура на битието.

Преди да се опитам да характеризирам интелекта на Сталин, ще ви припомня какво означава това понятие. Под интелект психолозите обикновено разбират умствените способности, философите — мисловните процеси, а в различните научни текстове с този термин наричат мисловните възможности на човека, ума му, творческото начало, способността към придобиване на знания и т.н. В общи черти това правилно отразява различните страни на интелекта. Известно е, че индивидуалното съзнание на личността се състои от два основни компонента: рационален (теоретичен) и емоционален (чувствен). Ако понятието интелект съвпадаше напълно със съдържанието на индивидуалното съзнание, не би имало нужда от него. Интелектът според мене изразява обобщената характеристика на човешките способности за творческа мисловна дейност. Интелектът не е някакъв особен самостоятелен елемент от индивидуалното съзнание, а по-скоро интегрирана проява на човешката психика под формата на способности за активно рационално отразяване на действителността. В различна степен интелектуалните свойства са присъщи на всеки нормален човек. К. Маркс пише, че „човешкият живот, лишен от интелектуалната си страна, пада до равнището на проста материална сила“[2]. Може да се каже, струва ми се, че интелектът не е нищо друго освен равнище на съзнанието, предимно рационално, изразяващо способностите на човека за творческо възприемане на действителността. Възприемането на околния свят се осъществява от интелекта на равнището на разсъдъчното мислене („здравия смисъл“), на разума (висшата мисловна способност) и на интуицията. При общи основни характеристики всеки интелект е уникален, неповторим, своеобразен.

През последните години, очевидно под влиянието на все по-новата негативна информация за Сталин, за живота и деянията му, започна да се създава впечатление, че умствените способности на този човек не са надхвърляли средното равнище. Понякога се твърди още по-категорично, че характеристиката на Троцки по отношение на Сталин като „изпъкваща посредственост“ е по същината си точна. Това надали е така. Защото трудно ще е тогава да се обясни как един лишен от каквито и да е изявени умствени способности човек влиза в ръководните органи на партията още през 1912 г., как Ленин може да го нарича един от „изтъкнатите вождове“ и как успява този човек в оная извънредно сложна плетеница от политически противоречия и конфликти през 20-те години да излезе победител в безмилостната борба с тези, които в много отношения го превъзхождат.

Цялата работа е в това, че волно или неволно при оценката на личността на Сталин излизат на преден план (и това е естествено) престъпленията, коварството, жестокостта и безпощадното му отношение към ония, които е смятал за врагове. Но тия неща само косвено характеризират интелекта, а повече нравствените черти на човека. В този смисъл изключителният интелект на Сталин (мисля, че именно такъв е бил) се проявява, така да се каже, в рамките на цяла редица атрибути на антихуманизма. От общочовешка, нравствена гледна точка този интелект губи всякаква стойност поради органичната му връзка с проявите на злото. Ако трябва да се характеризира накратко интелектът на Сталин, очевидно най-близко до истината ще бъде формулата „изключителен зъл ум“. Лично аз смятам, че нравствената непълноценност е сама по себе си огромен пробив в интелекта. Морален здрач без звезди и проблясвания на доброто. Струва ми се, може да се каже дори, че недостигът на нравственост в структурата на личността е в състояние да сведе даже един много силен интелект до функцията на сметачна машина, на логически механизъм, до равнището на някакъв рационален безмилостен апарат.

Изпитал още преди революцията не една и две мъчителни, а понякога и унизителни минути в интелектуалните спорове с опонентите си, Сталин не се примирява с ролята на статист в тези дискусии, а се старае да разшири до максимум кръга на своите политически и теоретични знания. Въпреки огромната си заетост (както успях да установя, това е било точно така) Сталин работи твърде много върху повишаването на интелектуалното си равнище. В личния му архив е запазен интересен документ. Макар да е обширен, ще го цитирам изцяло.

През май 1925 г. Сталин възлага на Товстуха да му подбере добра лична библиотека. Товстуха се позамисля и пита: „Какви книги трябва да има в библиотеката?“ Сталин започва да диктува и внезапно спира, сяда зад бюрото и в присъствието на помощника си, почти без да се замисля, написва за 10–15 минути с молив върху лист от ученическа тетрадка следното:

„Записка до библиотекаря. Моят съвет (и молба) е:

1) Книгите да се класифицират не по автори, а по въпроси;

а) философия;

б) психология;

в) социология;

г) политическа икономия;

д) финанси;

е) промишленост;

ж) селско стопанство;

з) коопериране;

и) руска история;

к) история на другите страни;

л) дипломация;

м) външна и вътрешна търговия;

н) военно дело;

о) националния въпрос;

п) конгреси и конференции (а също и резолюции), партийни, коминтерновски и други (без декрети и кодекси от закони);

р) положение на работниците;

с) положение на селяните;

т) комсомол (всичко, което има за комсомола в отделни издания);

у) история на революциите в другите страни;

ф) за 1905 година;

х) за Февруарската революция 1917 г.;

ц) за Октомврийската революция 1917 г.;

ч) за Ленин и ленинизма;

ш) история на РКП и Интернационала;

щ) за дискусиите в РКП (статии, брошури);

щ1) профсъюзи;

щ2) белетристика;

щ3) худ. критика;

щ4) политически списания;

щ5) естественонаучни списания;

щ6) всякакви речници;

щ7) мемоари.

2) От тази класификация да се извадят книгите (да се сложат отделно):

а) на Ленин (отделно);

б) на Маркс       (-,,-);

в) на Енгелс      (-,,-);

г) на Кауцки      (-,,-);

д) на Плеханов    (-,,-);

е) на Троцки      (-,,-);

ж) на Бухарин     (-,,-):

з) на Зиновиев    (-,,-):

и) на Каменев     (-,,-);

к) на Лафарг      (-,,-);

л) на Люксембург  (-,,-);

м) на Радек       (-,,-).

3) Всички останали да се класифицират по автори (като се изключат от класификацията и се сложат настрани разните учебници, малките списания, антирелигиозните книжлета и други такива).

29.V.25 г.

Й. Сталин“[3]

Като се има предвид, че това е фактически набързо нахвърлян списък, а освен това, като се вземе под внимание равнището на „книжовната култура“ по онова време, не може да не се признае доста голямата широта в интересите на Сталин. Както виждаме, на челно място той поставя съставките на научния социализъм, историята и някои конкретни области от знанието, свързани преди всичко с политическата дейност и с борбата против опозиционните групировки. Значително по-беден е списъкът на авторите, в който освен Ленин фигурират само основоположниците на научния социализъм, както и ония, с които Сталин полемизира или му предстои да полемизира. В списъка липсват такива корифеи на мисълта като Хегел, Кант, Фойербах, Русо, Декарт, Дидро и много от теоретиците на научния социализъм.

Вече казах, че е доста трудно да се разсъждава за един угаснал разум, за неговите тайни кътчета. Останали са обаче делата, идеите, материализирани в постъпки и деяния, които позволяват да се съди за „тайните“, за особеностите на интелекта. По отношение на Сталин доста поводи за размисъл дава библиотеката му, „следите“ на самия Сталин в нея. По страниците на твърде много книги от библиотеката му в Кремъл, в Кунцево, в жилището му има подчертавания, бележчици, добавки по полетата. Върху някои книги стои екслибрисът: „Библиотека №… на Й. В. Сталин.“ Ще напомня, че всички томове от първото издание на събраните съчинения на Ленин са изпъстрени с подчертавания, знаци, удивителни по полетата. Някои Ленинови трудове, както личи, Сталин препрочита по два-три пъти, защото отделни редове от статиите са подчертани и с червен, и със син, и с черен молив. Сталин се интересува най-много от мислите на Ленин за диктатурата на пролетариата, за борбата му с меншевиките и есерите, от изказванията му на партийните конференции и конгреси. От своите съвременници най-често прелиства Бухарин и Троцки. Например брошурата на Бухарин „Техника и икономика на съвременния капитализъм“, издадена през 1932 г., е цялата изпъстрена от червения молив на „вожда“, особено изводите на Бухарин за съотношението между производителните сили и производствените отношения. В книгата на М. Смоленски „Троцки“, излязла в Берлин през 1921 г., са подчертани всички места, където се оценява критично непримиримият опонент на Сталин: „Троцки е хаплив и непоносим“, „това е властна натура, обичаща да заповядва“, „политически властолюбец“, „Троцки е гениален политически авантюрист“ и други. Сталин търси навсякъде, където може, аргументи против своя антипод. Както изглежда, много от аргументите си против него той взема от брошурата на Л. Троцки „Тероризъм и комунизъм“, издадена през 1920 г. Пак така грижливо са изучени книгите на Г. Зиновиев „Войната и кризата на капитализма“, на Л. Каменев „Н. Г. Чернишевски“, на А. Бубнов „Основни моменти в развитието на комунистическата партия в Русия“, на Нарвски „Към историята на борбата на болшевизма с люксембургството“, на Я. Стен „Към въпроса за стабилизирането на капитализма“ и други. Всичко, което се отнася до „борба“, привлича вниманието на Сталин.

Сталин запазва през целия си живот постоянния си силен интерес към историческата литература и преди всичко към животоописанията на императорите и царете. Изучава най-грижливо книгите на И. Белярминов „Курс по руска история“, на Р. Випер „Очерци за римската империя“, на А. Толстой „Иван Грозни“, сборника „Романови“ и други. През 30-те и 40-те години в библиотеката му влизат учебниците по история за средните училища и за висшите учебни заведения и във всички има негови забележки.[4] Не е трудно да се види, че в обясняването (по съответния начин) на родната история Сталин съзира един от най-важните лостове на единовластието за формирането на общественото съзнание.

Неговите помощници докладват за всички интересни според тях материали от периодичния печат, от „дебелите“ списания. В прекъсванията между работата си над деловите книжа „вождът“ се поразсейва понякога, като преглежда новостите в художествената литература и хвърля бегъл поглед върху статиите в списанията. От време на време, след като ги прочете, натиска копчето на звънеца. Влиза помощникът му и получава нареждане да се обади по телефона на един или друг писател, на някой от ръководителите на творческите съюзи и да му предаде пожеланията и забележките на генералния секретар. Има случаи, когато сам хваща перото. Като прелиства „В украинските степи“ на Корнейчук, Сталин веднага му написва кратко писмо:

„Многоуважаеми Александър Евдокимович!

Четох Вашата «В украинските степи». Излязло е нещо забележително — художествено пълноценно, весело, много весело. Страхувам се само, че книгата е прекалено весела: има опасност развихрилата се веселба в комедията да отвлече вниманието на читателя от съдържанието й.

Между другото: прибавил съм няколко думи на стр. 68. За по-голяма яснота.

Привет!

Й. Сталин“

А прибавката на Сталин гласи следното:

„1) Данъкът сега ще се взима не върху броя на добитъка, а върху хектарите колхозна земя…;

2) развъждай си колкото щеш колхозен добитък, данъкът остава същият.“[5]

Прагматичният му ум заработва и тук: „вождът“ не изпуска случая чрез устата на Корнейчук да бъде пояснено едно от последните указания на Централния комитет, а също и да спомене, че не всичко му харесва.

Като прочита пиесата на Н. Ердман „Самоубиец“, Сталин пише на К. Станиславски:

„Многоуважаеми Константин Сергеевич!

Аз нямам много високо мнение за пиесата «Самоубийство» (така е в текста — б.а.). Най-близките ми другари смятат, че е постничка и дори вредна… Не изключвам театърът да успее в целта си. Отделът «Култура и пропаганда» (др. Стецки) ще ви помогне в това. Има другари, които познават художествените въпроси. Аз в тая област съм дилетант.

Привет!

9.XI.31.

Й. Сталин“[6]

Стараейки се да мине в творческите кръгове за „либерал“, Сталин кокетничи с дилетанството си. А знаем колко категорични са заключенията му не само за пиесите, но и за книгите, филмите, музиката, архитектурата. Положението му на пръв в държавата, длъжен да знае, ако не всичко, то твърде много, прави от него „универсален дилетант“. Понякога дилетантството му „работи“ за репутацията му на „универсален“ всезнаещ вожд.

Сталин следи внимателно издаваната в чужбина литература. Изпращат му (в един екземпляр) почти всичко, което излиза изпод перото на Троцки. Преглежда и емигрантските издания. През декември 1935 г. завеждащият отдел „Печат“ при Централния комитет Б. Тал съобщава на членовете на Политбюро:

„С молба да съобщите кои от долуизброените белоемигрантски издания да бъдат изписвани за Вас през 1936 г.:

1. Последние новости

2. Возрождение

3. Соц. Вестник

4. Знамя России

5. Бюллетень экономического кабинета Прокоповича

6. Харбинское время

7. Новое русское слово

8. Современные записки

9. Иллюстрированная Россия.“[7]

Като прочита списъка, Сталин извиква помощника си и отсича: „Всичко, всичко да се изпише!“

В неговия кабинет в специален библиотечен шкаф се пазят обширни белоемигрантски, „враждебни“ издания. Разполагал е практически с всички книги на Троцки и ги е изпълнил с многобройни ориентировъчни картончета между листовете и с подчертавания. Интервютата, изявленията на Троцки за буржоазната преса веднага се превеждат и докладват на Сталин. Трябва да се отбележи, че той следи много внимателно всичко, което пишат неговите противници в чужбина.

Бие на очи отношението на Сталин към антирелигиозната литература, която той открито нарича „книжлета“. Тъй или иначе, религиозното му образование оставя диря у него до края на живота му. В изказванията му и в написаното от него често се промъкват религиозни елементи. Да си спомним драматичния му призив по радиото на 3 юли 1941 г., когато се обръща към народа с необичайните за мнозина в Съветския съюз думи: „Братя и сестри!“ След отпразнуването на петдесетгодишнината му Сталин собственоръчно пише за „Правда“ по повод на получените поздравления благодарност в библейски дух: „Вашите поздравления и приветствия ги отнасям към Великата партия на работническата класа, която ме е родила и възпитала по свой образ и подобие“ (подчертано от авт.). В разговора му с Чърчил в Москва през август 1942 г. става дума за Лойд Джордж, един от инициаторите на интервенцията против Съветска Русия в годините на гражданската война. Сталин помълчава, сякаш прави равносметка на спомените си от ония далечни вече години, и въздъхва: „Всичко това се отнася за миналото, а миналото принадлежи на бога.“[8]

Разбира се, далеч съм от мисълта да твърдя, че религиозните елементи играят съществена роля в неговия светоглед. Но твърде вероятно е прекалено силно изразеният догматизъм в интелекта му да има за източник религията.

Сталин е горещ привърженик на формулите, дефинициите, закостенелите определения. Може с часове да търси нужната дума, израз, определение у класиците, за да „натика в миша дупка“ и както той е предполагал, „необоримо“ да срази опонентите си. Така например на априлския пленум на ЦК и ЦКК през 1929 г. Сталин обвинява Бухарин в „непознаване на Ленин“. За него това е особено важно, защото на всички била известна репутацията на Бухарин като теоретик.

Изказвайки се на едно от съвещанията малко преди пленума, Бухарин дава израз на резонното си съображение, че прекомерното прехвърляне на средства от селското стопанство в промишлеността ще се окаже „непосилен данък“ за селячеството. Сталин веднага си отбелязва думите за „военнофеодална експлоатация на селяните“, за „данъка“ и вечерта дълго се рови заедно с Товстуха из Лениновите трудове. Рови се и намира. Веднага изгражда редица от, както на него му се струва, „убийствени“ аргументи. В речта си на пленума Сталин заявява: „Бухарин «се съсипваше» тук да твърди, че марксистката литература не можела уж да търпи думата «данък». Той се и удивляваше, и възмущаваше по повод на това, че Централният комитет на партията и марксистите изобщо си позволяват да употребяват думата «данък». Но какво чудно има тук (обхожда тържествуващо залата с очи), когато е доказано, че тази дума отдавна вече е придобила правото на гражданственост в статиите на такъв марксист като Ленин?! — Сталин прави кратка пауза и с тон на триумфатор добавя: — Или може би Ленин не отговаря на изискванията за марксист от гледната точка на Бухарин?“

И тук Сталин привежда Лениновите трудове „За «лявата» детинщина и за дребнобуржоазността“. „За продоволствения данък“ и „Предстоящите задачи на съветската власт“, където Ленин в съвсем друг контекст употребява думата „данък“. Гласа от залата „Все пак по отношение на средняка никога не се е употребявало понятието «данък».“ Сталин незабавно парира с думите: „Нима мислите, че среднякът е по-близо до партията от работническата класа? В такъв случай вие сте набеден марксист. Щом може по отношение на работническата класа да се говори за «данък», по отношение на работническата класа, чиято партия сме ние, защо да не може да се каже същото за средняка, който е всичко на всичко наш съюзник?“[9]

Сталин пет пари не дава, че е пренесъл спора на друга плоскост, където съдържанието не играе никаква роля, важното е дали Ленин е употребил, или не е употребил думата „данък“. Същината на въпроса остава за него на заден план.

Той успява да изостри ума си на полемист, участвайки в многобройни дискусии. Но във всички случаи прибягва към един и същ похват, който притиска до стената опонентите му — винаги се изкарва защитник на Ленин, изхожда априори от предпоставката, че само той правилно, вярно тълкува Ленин. Почти срещу всеки аргумент на противната страна Сталин бързо намира цитат, израз на Ленин, изказан понякога по съвсем друг повод. Той отдавна е забелязал, че бронята от Ленинови цитати го прави практически неуязвим. Обсъждайки веднъж коминтерновски въпроси със Сталин, когато отношенията им вече съвсем са се влошили, Зиновиев му подхвърля: „За вас цитатите от Ленин са като охранителна грамота за непогрешимостта ви. А трябва да се вижда същината им!“ — „Та нима не е добре за идеята да бъдат «охранителна грамота» на социализма?“ — тутакси отвръща на удара Сталин.

Праволинейността, настъпателността, войнствеността и грубостта му помагат в края на краищата да надделее над опонентите си. Чудно е наистина, често пъти по-изтънчените, понякога дори по-красиво изразените аргументи на Троцки, Зиновиев, Каменев и Бухарин не срещат подкрепа в аудиторията! А грубичките, плоски, доста често направо примитивни филипики на Сталин, свързани непосредствено със „защитаването на Ленин“, с единството в Централния комитет и тъй нататък, стигат бързо до съзнанието на хората. Прагматичният му ум не държи сметка за красотата на стила, както е при Троцки, за афористичното надуто красноречие, както е при Зиновиев, за интелигентната разсъдливост, както е при Каменев, или за научното аргументиране, както е при Бухарин. В безбройните спорове и полемики Сталин надвива с главното: те искат да ревизират ленинизма, а той го „защитава“. Още от началото на 30-те години тази интерпретация става официална.

Сталиновото мислене е схематично. Ще напомня, че той обича да разпределя всичко „по лавици“, „да сдъвква“, да го популяризира до най-елементарна нагледност. И когато опонентите му излагат своите идеи другояче, Сталин квалифицира това твърде остро: „немарксистки подход“, „проява на дребнобуржоазност“, „анархистична схоластика“. Докладите, изказванията, резолюциите му винаги са натиквани в строгите рамки на изброяването, особеностите, чертите, равнищата, насоките, задачите. В това е една от причините за популярността на Сталиновите съчинения, в които всичко е опростено до крайност и точно затова е достъпно за всички. Елементарните „особености“ и „черти“ лесно се възприемат. Този ход на мислите му улеснява реализирането на неговите идеи, но сковава силно творческото начало у хората. Сталиновата простоватост не подтиква към задълбочен анализ, към изясняване на цялата сложност на връзките във взаимносвързания свят.

В своите животоописания Гай Светоний отбелязва, че макар в детството си Нерон да е изучавал „благородните науки“, той се отказал да овладява философията, защото смятал, „че това ще бъде спънка за един бъдещ управник“. Сталин надали е мислел така, но догматичният му интелект се оказва неспособен да проникне дори в относително плитките места на философията. Най-слабото място в Сталиновия интелект е неспособността му да овладее диалектиката. „Вождът“ е разбирал това, тъй като дълго и упорито се е опитвал да обогати познанията си в областта на философията. По препоръка на ръководството на Института за червена професура Сталин кани при себе си за „уроци по диалектика“ известния по онова време съветски философ от плеядата стари болшевики Ян Стен — заместник-директор на Института „Маркс и Енгелс“, по-късно отговорен сътрудник в апарата на Централния комитет, избиран за делегат на няколко партийни конгреси, бил е член на Централната контролна комисия, имал е собствени, независими възгледи. Стен става „учител“ на Сталин по философия и разработва специална програма за занятията, в които включва изучаване трудовете на Хегел, Кант, Фойербах, Фихте и Шелинг, а също така съчиненията на Плеханов, Кауцки и Брадли. Два пъти седмично Стен отива при Сталин в определен час и се опитва търпеливо да разяснява на високопоставения си ученик Хегеловите концепции за субстанцията, отчуждението, тъждеството между битието и мисленето — разбирането за реалния свят като проява на идеята. Абстрактността дразни Сталин, но той се насилва и продължава да слуша монотонния глас на Стен, като от време на време го прекъсва с недоволни реплики: „Какво значение има всичко това за класовата борба?“ или „Кой използва всички тия дивотии на практика?“

Стен му напомнял, че философията на Хегел, както и на другите немски мислители, е един от изворите на марксизма, и продължавал невъзмутимо: „Хегеловата философия е всъщност «обърнат с главата надолу» материализъм и затова дълбоко двояка. Гениалността на философа е в това, че той включва в системата си отделни материалистични положения. В същината си това е енциклопедия на идеализма. В неговата метафизична система е разработен гениално диалектическият метод. Маркс казва, че у Хегел диалектиката стои на главата си, трябва да се постави на краката й, за да се види нейното рационално зърно.“ Сталин нервничел и започвал да се заяжда: „Та какво значение има това за теорията на марксизма?“

Стен отново се заемал да разяснява търпеливо, като се мъчел да елементаризира до краен предел недостъпните за интелектуалните възможности на „вожда“ философски премъдрости. Сталин успява само откъслечно да разбере закона за преминаването на количествените изменения в качествени, но не проумява същността на диалектичното отрицание, на единството на противоположностите. Въпреки всички хитрини и усилия на Стен Сталин и докрай не могъл да вникне в тезиса за единството на диалектиката, логиката и теорията на познанието, за което говори анализът на неговите „философски трудове“. Може би затова „ученикът“ не оставя у себе си никакво друго чувство към своя „учител“ освен чувството на враждебност. Стен, както Карев, Лупол и други философи, ученици на академик А. М. Деборин, е обявен за „прислужник на троцкизма“ в областта на теорията, през 1937 г. е арестуван и ликвидиран. Смятало се е, че същата съдба очаква и Деборин, който в края на 20-те години се приближава твърде много по възгледи до Бухарин. Но Сталин се ограничава само да закачи на големия учен за дълго време табелката „войнстващ идеалист меншевик“ и да го отстрани от активна научна и обществена работа.

През октомври 1930 г. на заседание на Комунистическата академия е обсъждан въпросът „За разногласията на философския фронт“. Всъщност заседанието се свежда до продължително остро критикуване на Деборин за неговото „недооценяване на Лениновия етап в развитието на марксистката философия“. Деборин отчаяно се брани, но изказалите се Милютин, Митин, Мелонов и Ярославски „заподозират“ академика, а заедно с него Стен, Карев и Лупол в „недооценяване“ на материалистичната диалектика. Страстите в академията продължават да бушуват и след заседанието на президиума. Учените не могат да се примирят с насаждането на полицейски методи в науката. Комай философията е първата жертва на Сталиновото „наукознание“. Той дава ясно да се разбере, че в науката за обществото лидерът трябва да бъде само един: оня, който е и политически лидер. През декември същата година генералният секретар изнася доклад за положението на „философския фронт“. Формално той повтаря споменатото вече изказване пред бюрото на партийната ядка в Института за червена професура, чийто директор е Деборин. Речта му е сурова и категорична. Тя говори твърде красноречиво за равнището на философското му мислене, за рационалното равнище на интелекта му и просто за липса на елементарен такт. Стенограмата от Сталиновия архив гласи:

„Трябва да се преобърне и да се прекопае цялото бунище, натрупано във философията и естествознанието. Всичко, написано от Дебориновата група — да се разгроми. Стен и Карев може и да се изгонят. Стен вири глава, а е ученик на Карев. Стен е непоправим ленивец. Знае само да приказва. Карев си придава важност и ходи като надут мехур. Деборин според мене е безнадежден, но в редакцията (става дума за списанието «Под знаменем марксизма» — б.а.) трябва да бъде оставен, за да има по кого да удряте. Ще имате в редакцията два фронта, но вие сте мнозинство…“

Докладчикът е обсипан с въпроси:

„Може ли борбата в теорията да се свързва с политическите забежки?“

„Не само може, но е и задължително необходимо“ — поучава Сталин.

„А какво да правим с «левите»? За «десните» вече стана дума…“

„Формализмът се крие зад левичарски фрази — разсъждава генералният секретар и поднася своите гозби, полети с ляв сос. — На младежта днес само левичарство й дай. А тия господа са добри готвачи.“

„Към какво трябва да насочи вниманието си Институтът във философската област?“

„Да удря — ето главния проблем. Да удря по всички направления и там, където не сте удряли. За дебориновците Хегел е икона. Плеханов трябва да разобличите. Той винаги се е отнасял надменно с Ленин. И у Енгелс не всичко е правилно. В неговите бележки за Ерфуртската програма има едно местенце относно врастването в социализма. Него се опитваше да използва Бухарин. Не е страшно, ако нейде в своята работа позасегнем Енгелс…“[10]

Ето как Сталин „напътства“ философите, без почти нищо да разбира от философия. Главното е да се „удря“. А каква трябва да бъде марксистката философия, посочва в специалния дял на краткия курс по „История на ВКП(б)“. Късите накълцани фрази разсичат философията на няколко черти, наредени като войници. Нищо повече! Това е типична метафизика, която Сталин нарича диалектика. В кампанията за ликвидиране на неграмотността при наличието и на други трудове тази „азбука на философията“ все още е можело да свърши как да е някаква работа. Но най-страшното е другаде: след Сталиновите съчинения никой вече не смее да пише на тази тема. На философите, както и на всички социолози, остава само да коментират, да разясняват и да възхваляват… Времето на Сталин е период на дълбок застой на философската мисъл. Само на философската ли? По „приноса“ на Сталин във „философските“ дискусии може да се съди и за равнището на рационалността в интелекта му.

Известно е, че зрелостта на интелекта зависи в огромна степен от способностите на личността. Особено от способностите за активно, творческо отразяване на обективната действителност. Умът на Сталин отразява света, действителността, разбира се, и е съзерцателно, а целенасочено, ако може да се каже, „избирателно“. Този човек анализира всички социални, обществени процеси през призмата на класовата същност, отразявана в политическите позиции, през призмата на собствените „директиви“ и „указания“.

Но да се върнем още веднъж към изказването му пред философите. Когато след доклада си отговаря на въпросите, Сталин вече е решил: указанията, които е дал на тия философи, да ги регламентира със специално решение. И още на другия месец Централният комитет издава специално постановление за списанието „Под знаменем марксизма“. Обединилите се около това списание привърженици на Деборин са обрисувани като „група на меншевишкия идеализъм“.

С течение на времето умът, мисленето на Сталин придобиват „директивен“ характер. Той е прозрял отдавна истината, че умът отслабва не от „износване“, а „хваща ръжда“ само поради ленивост на мисълта и бездействие. Съвсем по шекспировски:

Този, който вложи в нас

богоподобен разум

не за да мухлясва безполезно…

А. П. Балашов ми разказа, че за двайсет и четири часа Сталин преработвал огромно количество информация — доклади, донесения, справки, телеграми, шифровани съобщения, писма и почти върху всеки документ поставял резолюция, съдържаща нареждания и указания, с които изразявал лаконично отношението си към най-различни въпроси, разглеждано по-нататък като окончателно решение. След като прочита купчината писма, адресирани лично до него, и нахвърля върху тях лаконичните „Поблагодарете за доброто отношение“, „Помогнете на човека“ или „Що за глупости!“, той често избира едно-две от тях и отговаря по-нашироко.

Ето едно писмо на Шнеер от Ленинград. Старият болшевик пита каква е опасността от реставриране на капитализма и дали има уклони в Политбюро.

Сталин откъсва лист от големия си бележник и пише с огромен четлив почерк:

„Др. Шнеер!

Опасност от реставриране на капитализма у нас съществува. Десният уклон подценява силата на капитализма. А левият отрича възможността от построяване на социализма в нашата страна. Той възнамерява да изпълни фантастичния си план за индустриализацията с цената на разкол със селячеството.

В Политбюро няма нито десен, нито ляв уклон.

С ком. поздрав.

27.X.28 г.

Й. Сталин“[11]

Един документ от 30-те години. От дните на най-големия триумф на Стаханов. Той и Грант повдигат пред правителството въпрос за „обучаване на инженери и техници“, като стахановците се освобождават по един-два дни в шестдневката, за да учат. Мнозина поддържат това предложение. Изглежда им революционно, новаторско. По този въпрос се пише и във вестниците.

Сталин прочита документа и пише кратко:

„Др. Орджоникидзе,

Несериозна работа.

Й.С.“[12]

Не е лесно в интелекта на Сталин да се проследят способностите му за творческо решаване на възникващите проблеми. Той се старае да върши всичко в съответствие с изградената схема, догма, постулат, улегнала вече представа. Заедно с това е способен и за интуитивно мислене, когато изводите и решенията „прескачат“ сякаш етапите, стъпалата на познанието. В този случай не се вижда „пътят“, по който трябва да тръгне мисълта, а са очертани релефно само резултатът, обобщението, досещането, подозрението. В процеса на интуитивното мислене интелектът като че ли „заобикаля“ логичните разсъждения и веднага „връчва“ крайния резултат, резюмето. Разбира се, безпочвеното подозрение възниква обикновено при липсата на каквито и да било нравствени елементи в съзнанието. Именно така е и при Сталин. Той може да впери поглед в когото и да е от съратниците си и да изрече: „Ти защо избягваш да ме гледаш в очите?“ Болезнената подозрителност в този случай е проява по всяка вероятност не толкова на интуитивното му мислене, тъй като предположенията му са лишени от реална основа, колкото израз на дълбоко увредена психика: да вижда във всички потенциални врагове.

Трябва да спомена за още една черта на Сталиновия интелект, която твърде релефно изпъква в портрета му. Известно е, че знанията правят човека компетентен, а чувствата — благороден. Волята на свой ред дава възможност на убежденията, на интелектуалните му намерения да се овеществят в постъпки. За ума тя е това, каквото са мускулите за тялото; волята е двигателната сила на интелекта. Да не забравяме, че в живота собственото безсилие е също така опасно, както чуждата сила. Силната воля прави интелекта активен, деен, целенасочен. Обикновено такъв интелект имат военачалниците и пълководците. Това е причината именно те да отбелязват на първо място силния интелект на Сталин.

На Сталин като върховен главнокомандващ ще бъде посветена отделна глава, но щом характеризираме тук интелекта му, ще приведа, макар и само няколко свидетелства на изтъкнатите съветски пълководци Г. К. Жуков и А. В. Василевски, работили дълго време рамо до рамо с него в годините на войната. Маршал Жуков вижда в Сталин „способност ясно да формулира мисълта си, природно аналитичен ум, висока ерудиция и рядко срещана памет“. По-нататък най-големият съветски пълководец пише: Сталин „четеше много и беше широко осведомен човек в най-разнообразни области на знанието. Поразителната му работоспособност, умението му бързо да схваща същината на въпроса му позволяваха да преглежда и да запаметява такова количество най-различен материал на ден, което е по силите само на един необикновен човек… Притежаваше силна воля, затворен и избухлив характер. Обикновено спокоен и разсъдлив, той проявяваше от време на време силна раздразнителност. Тогава обективността му го напущаше, видът му внезапно се променяше просто пред очите ни, побледняваше още повече, погледът му ставаше тежък, суров“[13].

Като отбелязва много от характерните качества на Сталин, маршал Василевски изтъква удивително силната му памет: „Не съм срещал хора толкова много да помнят като него. Сталин познаваше не само всички командващи фронтове и армии, а те бяха повече от сто, а и някои командири на корпуси и дивизии… През цялата война Й. В. Сталин винаги е знаел състава на стратегическите резерви и можеше по всяко време да назове едно или друго формирование.“[14]

Ще цитирам още едно свидетелство, характеризиращо интелекта на Сталин, този път на У. Чърчил. „Когато го осведомих за плана «Тор» — пише английският премиер, — Сталин бърже оцени стратегическите му предимства… Това негово забележително изказване ми направи дълбоко впечатление. То показваше, че руският диктатор бързо и напълно е вникнал в един проблем, който дотогава беше нов за него. Малцина сред живите биха могли за няколко минути да разберат съображенията, над които ние така упорито си блъскахме главите месеци наред. Той светкавично оцени всичко.“[15]

Приведох мнения на хора, срещали се със Сталин по време на войната. Разсъжденията им позволяват да се разберат по-дълбоко особеностите в интелекта на този човек. Трудно е да се намери каквото и да било възражение против констатацията, че той е притежавал голяма мисловна сила, решителна целенасоченост и силна воля. Мисля, че не само играта на случайностите и стечението на обстоятелствата са го направили в годините на революцията и гражданската война съратник на Ленин. Но ето какво трябва да се подчертае: Сталин е успявал да прояви най-силните си качества — волята и целенасочеността си — обикновено тогава, когато е имал особена нужда от тях. Може би затова са и забелязани. Може би затова и самият Сталин е повярвал в себе си. Може би затова е било по силите му много от онова, което се оказва невъзможно за другите. Тук обаче заслужава да се отбележи, че по онова време, когато Жуков и Василевски са писали за Сталин, те още много неща не са знаели, а което е особено важно, и много неща не са можели да кажат.

Искам да спра вниманието и върху една друга особеност на Сталиновия интелект: той не е бил способен да прави достатъчно дългосрочни прогнози. За него хоризонтът, зад който се крие неопознатото, не е много отдалечен. Партийните дейци забелязват това много отдавна. В средата на 20-те години секретарят на Тулския областен комитет на ВКП(б) Иван Кабанов (по-късно репресиран) се изказва веднъж по следния начин: „Сталин, разбира се, е голям човек, голям ум, добър организатор, но умът му не е аналитичен, а схематичен. Въпроси от миналото той великолепно ще разчепка така, че на всички да стане ясно. Но перспективите не може да долови. Не е свикнал с това.“ Твърде ценно и вярно наблюдение.

Интелектът на Сталин — в много отношения необикновен, но далеч не „гениален“, дори „неизпъкващ“ — няма рационални „спирачки“ в оценката на собствените възможности. „Вождът“ си позволява да дава безапелационни преценки почти за всички сфери на познанието — от политическата икономия до езикознанието, — да напътства специалистите в областта на киното и селското стопанство, да прави решителни изводи в областта на военното дело и историята. Тази разнопосочност е дилетантска, а често пъти направо некомпетентна почти във всичките му изводи, макар хорът от възхваляващи го да ги издига незабавно в ранг на недостижими откровения.

Ето още един пример. Както е известно, по инициатива на група архитекти херостратовци Каганович и Молотов предлагат на Сталин Дворецът на съветите (за който е взето решение още през 1922 г.) да се построи на мястото, където се е извисявал великолепният храм „Христос Спасителят“. Той бърже одобрява предложението. В този факт интелектуалната му непълноценност намира цялостната си проява — генералният секретар се оказва неспособен да оцени историческото значение на този паметник на руската култура. Още преди да му бъде докладвано, мястото за строежа на Двореца на съветите е определено с тайно гласуване на заседание на Съвета по строителството. Предложени са три места за строеж: Китай-город, Охотний Ряд и мястото, където се издигал величественият храм — гордостта на Русия. В гласуването участват началникът на строителството Крюков, Йофан, Красин, Лавров, Попов, Беседа, Крутиков, Мордвинов, Орлов, поканените Шчусез, Лудвиг, Бархин и Пожарлицки. (В документа не са посочени инициалите на участниците.) Никой и не помисля да попита народа, с чиито пожертвования е построен храмът. И храмът, създаден преди около половин век, е сринат на 5 декември 1931 г. Когато се чуват гърмежите, Сталин, който работел в кабинета си в Кремъл, трепва и пита тревожно помощника си: „Каква е тая канонада? Какво разрушават?“ Поскрьобишев долага, че в съответствие с юлското решение за определяне мястото за строеж на Дворец на съветите, одобрено от него, от Сталин, сриват храма „Христос Спасителят“. Сталин се успокоява. Не обръща вече внимание на продължилите цял час гърмежи и отново се заема да преглежда донесенията „по места“ за хода на колективизацията. Надали е знаел, че народът е строил националната светиня със своите копейки, че вътрешната уредба и скулптурите са създадени от Верешчагин, Маковски, Суриков, Прянишников, Клод, Рамазанов и други прочути майстори. Построеният за векове храм е унищожен по „атеистични и архитектурни съображения“. Редките и уникални кадри, запечатали сриването, отекват с остра болка в сърцето, когато благодарение на кинооператора се пренасяме в мразовития декември на 31-ва година. Сриват не само храма, сриват културата, сриват миналото. От него Сталин цени само онова, което може да затвърди положението му в сегашното.

Академикът от Архитектурната академия Б. Йофан, автор на утвърдения проект на двореца, описва по следния начин външния вид на подготвения за сриване храм и пожеланията на Сталин: „Беше 1931 г. Храмът «Христос Спасителят» още стоеше в средата на огромния площад до река Москва. Голям и тромав, с лъщящо позлатено теме, приличащ едновременно на великденски козунак и на самовар, той потискаше заобиколилите го сгради и съзнанието на хората с шаблонната си, суха, бездушна архитектура, отразявайки в себе си бездарния строй на руското самодържавие и неговите «високопоставени» строители, създали това помешчическо-търгашко капище… Пролетарската революция ще вдигне смело ръка над тази тромава архитектурна постройка, символизираща сякаш силата и вкусовете на господарите на стара Москва…“ Академикът описва с възторг „гениалните забележки“ на Сталин по проекта на двореца. Неговите „дръзновени“ предложения предвиждат дворецът да бъде висок над четиристотин метра, а скулптурата на Ленин върху горната част на постройката да не бъде по-ниска от сто метра. Манията за грандиозност винаги е била присъща на генералния секретар — голямата зала във всички случаи да бъде с 21 хиляди места. Защо е толкова ниска издигнатината за президиума! Та нали там ще седне вождът! По-висока, по-висока! Никакви полилеи — осветяване само с отразена светлина. Главни идеи за изобразяване — в двореца да намерят израз шестте части на Сталиновата клетва след смъртта на Ленин… Сталин дава ясно да се разбере, че това ще бъде не само Дворец на съветите, а дворец, който навеки ще го слави — него, вожда. Грандиозната обществена сграда трябва да изразява „победоносните идеи на многомилионната съветска демокрация“[16].

„Демокрация“, при която силуетът на двореца, облицовката, осветлението, височината на пилоните, вътрешната подредба, скулптурните групи, мозайката, пропорциите и други изцяло архитектурни въпроси се определят от човек, който от висотата на своята „гениалност“ смята за нормално да дава окончателни заключения и в областта на архитектурата.

Господството на политическите съображения се проявява винаги когато става дума за история, култура и изкуство. Поради силния си прагматизъм интелектът на Сталин не е в състояние да съпоставя конкретните исторически и културни ценности с вечността, с епохата и времето. Например изказването на Хрушчов на февруарско-мартенския пленум на ЦК през 1937 г., че „преустроявайки Москва, не бива да се страхуваме, че сме щели да бутнем някое дърво, черквичка или храм“[17], е посрещнато от Сталин с мълчаливо одобрение. Интелектът му се отнася към културните ценности като към нещо второстепенно. „Вождът“ си позволява и тук, както и в другите сфери, да бъде върховен съдник и оценител. Често пъти от едно-единствено негово подмятане зависи напълно съдбата на произведение, творба, замисъл на някой голям майстор или на цял колектив.

Практичният интелект на Сталин „не носи“ благородните цветове на хуманизма, на човеколюбието. Нещо повече, интелектът му е дълбоко аморален. Сами преценете. През юли 1946 г. Берия долага, че в трудово-изправителните лагери на МВР за годините на войната „са се натрупали“ над 100 хиляди затворници, загубили напълно трудоспособността си, чиято издръжка поглъща значителни материални ресурси. МВР предлага неизлечимо болните, включително душевно болните, да бъдат освободени. Сталин уточнява: с изключение на особено опасните престъпници — врагове, осъдени на каторжен труд.[18] За „вожда“ не е безразлично как ще умрат тия нещастници.

На Сталин са чужди любознателността, учудването и съмнението. Тези чувства, които можем да наречем условно интелектуални, придружават процеса на творческото мислене у човека. Именно за това говори Ленин, когато отбелязва, че без емоции никога не е имало, няма и не може да има у човека стремеж към истината.[19] Сталин умее да „скрива“ непосредствените си чувства. Интелектът му е студен, често пъти леден. И в това се таи още един от изворите на трагедията на всички, които са боготворели „великия вожд“.

Бележки

[1] Сталин, И. В. Соч. Т.12, с.232.

[2] Маркс, К. и Фр. Енгелс. Съч. Т.12, с.4.

[3] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.1, д.2510.

[4] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.3, д.461, л.9-21.

[5] Пак там, оп.2, д.5374, л.18.

[6] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.1, д.5374.

[7] ЦГАСА, ф.33987, оп.3, д.173, л.36.

[8] Черчилль, У. Вторая мировая война. Т.4. М., 1955, с.488.

[9] Сталин, И. В. Соч. Т.12, с.53-54.

[10] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.120, д.24, л.1-3.

[11] Сталин, И. В. Соч. Т.11, с. 239–240, 241.

[12] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.2, д.4074, л.35.

[13] Жуков, Г. К. Воспоминания и размышления. Изд. 5-е. Т.2. М., 1983, с.95.

[14] Василевский, А. М. Дело всей жизни. Изд. 3-е. М., 1978, с.501.

[15] Черчилль, У. Вторая мировая война. Т.4, с.478.

[16] К шестидесятилетию со дня рождения И. В. Сталина. М., 1940, с.268-274.

[17] ЦПА ИМП, ф.17, оп.2, д.612, л.26.

[18] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.149, л.108.

[19] Вж. Ленин, В. И. Събр.съч. Т.25, с.110.