Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (59)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Върховният главнокомандващ и пълководците

По време на войната Сталин не успява нищо да прочете освен донесенията, шифрованите телеграми, оперативните сборни сведения, плановете на операциите, отчетите на народните комисариати и дипломатическата кореспонденция. Библиотеките му във вилата и в кремълското му жилище сигурно се покриват с прах. Но няколко книги той все пак преглежда. Намерих една записка на Поскрьобишев до Сталин, в която се изброяват „книги за пълководческото изкуство“. Ето списъка, съставен, както може да се предположи, по указание на „вожда“:

 

1. С. Борисов. Кутузов. Москва, 1938.

2. М. Драгомиров. 14 години, 1881–1894. Санкт Петербург, 1895.

3. К. Клаузевиц. 1812 година. Москва, 1937.

4. Н. А. Левицки. Пълководческото изкуство на Наполеон. Москва, 1938.

5. Г. Леер. Основни въпроси (Военни етюди). Санкт Петербург, 1897.

6. Ф. Меринг. Очерци по история на войните и военното изкуство. Москва, 1940.

7. Н. П. Михневич. Суворов стратегът (съобщения на професорите от Академията на Генералния щаб). Санкт Петербург, 1900.

8. Ф. Молтке. Военни уроци. Москва, 1938.

9. Наполеон. Избрани произведения. Том 1. Москва, 1941.

10. К. Осипов. Суворов. Москва, 1938.

11. А. Петрушевски. Генералисимус княз Суворов. Санкт Петербург, 1900.

12. А. В. Суворов. Науката да се побеждава. Москва, 1941.

13. Е. Тарле. Нахлуването на Наполеон в Русия. 1812 г. Москва, 1938.

14. Ф. Фош. За воденето на войната. Москва, 1937.

15. Б. Шапошников. Мозъкът на армията. Москва, 1927–1929.

 

Срещу първи, десети, дванайсети и петнайсети номер има четири отметки, нанесени вероятно от Сталин. Много е възможно да е прегледал тези, а може би и другите книги за изтъкнати пълководци. Не току-тъй със започването на войната заповядва да окачат в кремълския му кабинет портретите на Суворов и Кутузов. Не е случайност и това, че в кратката си реч на Червения площад по време на парада на 7 ноември 1941 г., обръщайки се към войските, казва:

„Нека в тази война ви вдъхновяват мъжествените образи на нашите велики предци — Александър Невски, Дмитрий Донски, Кузма Минин, Дмитрий Пожарски, Александър Суворов, Михаил Кутузов! Нека ви осени победоносното знаме на великия Ленин!“[1]

Сталин неведнъж се връща към големите пълководци от миналото, черпейки от тях вяра в победата. Именно по негова инициатива са учредени пълководческите ордени „Суворов“, „Кутузов“, „Богдан Хмелницки“, „Александър Невски“, „Нахимов“ и „Ушаков“. Той съзнава, че на война бойните традиции се изявяват като спойка от юначното минало и народния епос — животворен източник на национално самосъзнание, чест и достойнство. Интересно е да се отбележи, че Мехлис, а после и Шчербаков са му съобщавали специално за изпълнението на неговите указания — отпечатване и разпределяне по фронтовете на брошури за прочути руски пълководци и военачалници.

Върху израстването на Сталин като върховен главнокомандващ, нека още веднъж да повторя, силно влияние са оказали мнозина, но преди всичко четирима съветски пълководци и военачалници — Б. М. Шапошников, А. М. Василевски, А. И. Антонов, и, разбира се, Г. К. Жуков. Анализирането на стотици и стотици документи на Ставката, военната кореспонденция, директивите и заповедите на върховния главнокомандващ, личните телеграми и докладите показва, че посочените по-горе трима маршали на Съветския съюз и един армейски генерал най-близко от всички други са сътрудничели на Сталин в годините на войната, най-често са имали контакти с него и са оставили най-дълбоки следи в съзнанието му. Разбира се, той е познавал добре почти всички командващи фронтове и армии, имал е на практика многобройни лични контакти с всички големи военачалници. Въз основа на анализа на архивните документи и мемоарната литература може да се каже, че Сталин се е отнасял със симпатии към К. К. Рокосовски, Н. Ф. Ватутин, А. Е. Голованов, Н. Н. Воронов, Л. А. Говоров, А. В. Хрульов. Ако се съди по телеграмите, служебните писма и резолюциите, върховният главнокомандващ е ценил И. С. Конев. П. С. Рибалко, П. А. Ротмистров, Д. Д. Лелюшенко, И. И. Федюнински, М. В. Захаров, И. С. Исаков, С. К. Тимошенко, Р. Я. Малиновски. Разбира се, поради вродената му необщителност и недостъпност Сталин рядко изразява симпатиите си публично. „Тежката му ръка“ неведнъж са изпитвали на гърба си мнозина пълководци и военачалници — И. Х. Баграмян, С. М. Будьони, К. Е. Ворошилов, В. Н. Гордов, И. В. Дашичев, Г. К. Жуков, Д. Т. Козлов, И. С. Конев, А. И. Лопатин, А. В. Мишулин, Д. И. Рябишев, И. В. Тюленев, Н. В. Фекленко, М. С. Хозин, Я. Т. Черевиченко и много други.

Мнозина от онези, издигнати преди войната във връзка с многото освободени длъжности, не доказват на дело способността си да бъдат военни ръководители от висок ранг. Войната прави суров подбор и отсейва безжалостно слабоволните, непохватните, случайните. Но главният „селекционер“ в този подбор е Сталин. Десетки генерали, които е сметнал за виновни в едни или други несполучливи операции, за едни или други поражения и грешки, или изчезват завинаги, или затъват в низините на военната йерархия. В края на май 1940 г., когато в Политбюро се разглеждат списъци на командирите, на които на 4 юни 1940 г. с постановление на Съвета на народните комисари ще бъдат дадени за пръв път генералски и адмиралски звания, Сталин още не знае, че повечето от хилядата командири, удостоени с тази чест, след малко повече от година вече ще са загинали, в плен ще попаднат над двеста от тях, а няколко десетки ще бъдат арестувани с негово съгласие. Мнозина ще бъдат разстреляни. Няколко стотици военачалници от такъв ранг ще отнесе войната. Такъв е жребият на новия пласт командири, дошли да заместят унищожените в навечерието на войната. И едните, и другите са били предани на отечеството си, но Сталин ги е оценявал само през призмата на предаността им лично към него. В основата на трагедията, сполетяла хиляди военачалници, е била подозрителността само на един човек! Помислете върху това! Защото, ако беше спрял тази страшна месомелачка, нямаше да има терор!

Още веднъж ще подчертая, най-голямо влияние върху Сталин като военачалник са оказали Шапошников, Жуков, Василевски и Антонов. По време на кървавите делници на войната Сталин усвоява азбучните истини на оперативното изкуство под тяхно въздействие. И докато по отношение на първата дисциплина така си и остава на равнището на посредствеността, в стратегията отива по-нагоре. Благодарение на тази „четворка“, всеки от тях е бил по различно време началник на Генералния щаб, представител или член на Ставката, или пък заместник на върховния главнокомандващ, Сталин успява да се прояви и като военен ръководител. При наличието на такова великолепно обкръжение е било трудно да не се прояви. Всеки от четиримата е във военно отношение неповторима творческа индивидуалност. Не може да не признаем, че Сталин е бил достатъчно умен да види това и да го оцени. Умът на тези талантливи военачалници буквално подхранва намеренията и решенията на върховния главнокомандващ.

Смея да твърдя, че най-голямо влияние върху Сталин (както впрочем и върху Жуков, Василевски, Антонов и много други) е оказал Борис Михайлович Шапошников. По волята на съдбата Борис Михайлович не е имал възможността лично, непосредствено да участва в големите победи (с изключение на битката край Москва), не му е било отредено пряко да участва в настъпателните операции в периода от 1943 до 1945 г., не успява да доживее до дългоочаквания и изстрадан ден на великата победа. Но неговото интелектуално влияние върху военностратегическия ешелон на съветското ръководство е несъмнено. Не е случайност, че измежду четирите книги от военноисторически характер по въпросите на стратегията и военното изкуство Сталин е отбелязал знаменития труд на теоретика и пълководеца Шапошников.

У маршала и професора щастливо се съчетават високата му военна култура, отличното образование, големият му команден опит, теоретичната му задълбоченост и огромното му лично обаяние. Като натура с особено силна воля Сталин потиска с безпощадността си всички, с които има работа. Но след като опознава по-отблизо Шапошников, той бързо осъзнава военната си „немощ“ пред ерудицията и логиката на маршала, умението му търпеливо да убеждава. Шапошников не е бил човек със силно изразени волеви качества. Но в замяна на това е имал остър, гъвкав и широкообхватен ум. Жестокият, безкомпромисен характер на Сталин някак си се стъписва пред интелекта, самообладанието и културата на представителя на старата руска военна школа. За особеното отношение на Сталин към Шапошников знаят всички. Жуков, който неведнъж си е патил от грубите и често пъти незаслужени натяквания на върховния главнокомандващ, пише: „Той изпитваше голямо уважение към маршала на Съветския съюз Борис Михайлович Шапошников. Обръщаше се към него само с малкото и бащиното му име и в разговорите си с него никога не повишаваше глас, дори ако не беше съгласен с доклада му. Б. М. Шапошников беше единственият човек, на когото Сталин разрешаваше да пуши в работния си кабинет.“[2] Това е извънредно рядък случай на доверие към военен специалист отпреди революцията. Почти всички други Сталин унищожава още преди войната.

Теоретик и практик в областта на подготовката на стратегически и оперативни резерви, Шапошников помага на Сталин да навлезе в изкуството на съсредоточаването, придвижването и използването им. Ще напомня, че когато по здравословни причини Шапошников напуска Генералния щаб и става началник на Висшата военна академия „К. Е. Ворошилов“, Сталин много често го е търсил по телефона и го е канел на заседанията на Държавния комитет по отбраната и на Ставката. Както изглежда, Шапошников е бил един от съвсем малкото хора, към които Сталин се е обръщал, без да се стеснява, за разяснение, съвет и помощ. Диктаторът имал „слабостта“ да се съобразява с мнението на тия, на които признавал високия им интелект. Макар духовната власт на Шапошников над Сталин да е частична, непълна, все пак тя е факт. Извисявайки се над политическото си обкръжение, състоящо се почти изцяло от безгласни „потвърдители“ и „нагаждачи“, Сталин неочаквано среща човек, чиято ерудиция го изпълва с уважение.

Като вижда дилетантската подготовка на Сталин по военните въпроси, проличаваща особено силно през първите месеци на войната, Шапошников, без да засяга достойнството на върховния главнокомандващ, тактично и същевременно настойчиво предлага да бъдат взети едни или други мерки. Така например през 1941 г. германските войски пробиват отбраната обикновено на разграничителните линии между частите и съединенията. Това се превръща в често наблюдаван и печален факт. Шапошников долага на Сталин този факт, изяснява му същината на въпроса и слага пред него директива на Ставката №98, адресирана до главнокомандващите направленията и до командващите фронтовете. В нея се отбелязва:

„Командващите и командирите на съединения (части) са забравили, че разграничителните линии винаги са били и са най-слабите места в бойните редове на войските. Противникът без особени усилия и често пъти с незначителни сили пробива там, създава флангове в бойните редове на отбраната, въвежда в пробива танкове и моторизирана пехота и подлага на заплаха от обкръжаване бойния ред на нашите войски, поставяйки ги в тежко положение…“

По-нататък се дават конкретни задачи по осигуряване отбраната на разграничителните линии и създаване на полоси на „пълна огнева преграда чрез организиране на кръстосан огън от частите, действащи на предна линия и разположени в дълбочина“[3].

Сталин се съгласява, но възлага на Шапошников да подпише директивата.

Шапошников се придържа към строги етични принципи и Сталин забелязва това. Знае, че Шапошников нарича обикновено събеседника си „гълъбче“. Имал е възможността да се убеди в изключителната му деликатност. Както си спомня главният маршал на артилерията Воронов, когато веднъж присъствал при доклада на Шапошников пред Сталин, маршалът казал, че въпреки взетите мерки от два фронта и до момента не са постъпили сведения. Сталин попитал началника на Генералния щаб:

„Вие наказахте ли ония, които не искат да ни информират за това, което се върши при тях по фронтовете?“

Борис Михайлович отговорил, че ще бъде принуден да обяви на двамата началник-щабове мъмрене. Ако се съдело по израза на лицето и по тона му, това дисциплинарно наказание приравнявал едва ли не с най-голямата дисциплинарна санкция. Сталин се усмихнал мрачно:

„При нас мъмрене се обявява във всяка партийна ядка. За военния това не е наказание.“

Шапошников обаче му припомнил старата руска военна традиция: ако началникът на Генералния щаб обяви мъмрене на началник-щаба на фронта, виновникът е длъжен веднага да подаде рапорт за освобождаване от длъжност.

Сталин погледнал Шапошников, както се поглежда един непоправим идеалист, но не казал нищо. Бившият царски полковник го обезоръжил с интелигентността си. Тази черта е помагала Шапошников ненатрапливо, тактично да учи върховния главнокомандващ на стратегия, на военно изкуство и дори по технико-тактически въпроси.

Когато постъпва на въоръжение реактивната артилерия, Сталин започва да настоява за най-активното й използване. Но, първо, все още не достигат както самите системи за изстрелване, така и бойни припаси за тях, и, второ, някои командири ги използват срещу лошо разузнати цели. В резултат новата техника още не показва силата си. Шапошников долага на Сталин причините за недостатъчната й ефективност и предлага да се изпрати до командващите фронтове и армии специална, от особена важност директива. Сталин се съгласява.

„Частите от действащата Червена армия получиха в последно време ново мощно оръжие, бойните системи М-8 и М-13, представляващи особено силно средство за унищожаване на живата сила на противника, на неговите танкове, моторизирани части и огневи средства. Дивизионите и батареите да използват М-8 и М-13 само по големи и предварително разузнати цели. Огънят по отделни малки цели е категорично забранен. Всички бойни системи М-8 и М-13 да се смятат за абсолютно секретна техника на Червената армия.

1 октомври 41 г. 4 ч. 00 мин.

Й. Сталин

Б. Шапошников“[4]

Докато Шапошников е помогнал на Сталин да вникне в суровата логика на въоръжената борба, в значението на ешелонирането при отбрана и настъпление и мястото на стратегическите резерви в операциите, Георгий Константинович Жуков, най-прочутият пълководец във Великата отечествена война, оказва влияние върху него в друго отношение. Сталин е видял в Жуков не само талантливия пълководец и проявяващ силна воля изпълнител на решенията на Ставката, но и човека, който му се сторил близък по характер в смисъл на решителност, безкомпромисност и напориста настъпателност.

Сталин се е убедил още от гражданската война в необходимостта от представители на висшата власт във военните съвети на фронтовете. Именно затова толкова често праща там представители на Ставката и в годините на Великата отечествена война. Сталин смята за свой главен представител Жуков (а после го прави и свой заместник). Защо? Защото Жуков според върховния главнокомандващ е способен, без да се спира пред нищо, да изпълнява на дело неговите решения, способен е на твърди, а понякога и жестоки постъпки, на изпълнена с непреклонна воля безкомпромисност. Жуков отговаря най-пълно на представата на Сталин за съвременен пълководец. Няма съмнение, че Жуков притежава всичко това. Но Сталин оценява както трябва само волевите качества на пълководеца, а умствената му сила — недостатъчно.

Днес всички знаем колко голяма е ролята на Жуков за разгрома на германските войски край Москва, за спасяването на Ленинград, в Сталинградската операция, в десетки други „глави“ от книгата на войната. За отбелязване е, че с нарастване на популярността и известността на Жуков, особено в края на войната, Сталин започва да се отнася с него все по-сдържано. И вече в края на войната, когато е нужно да се координират действията на три фронта в битката за Берлин, Сталин не възлага това на Жуков, а, макар и формално, го запазва за себе си. И изпраща маршала да командва 1-ви белоруски фронт. Върховният главнокомандващ мисли за бъдещето, за историята и не му се ще да дели с когото и да било заключителния, триумфалния акорд на войната, последната крачка към върха на победата.

Сталин разбира, че по твърдост характерът на Жуков не отстъпва на неговия. Усетил е непреклонността му, и то доста силно, още в началото на войната по време на бойните действия. В първите дни на септември 1941 г. например командващият Ленинградския фронт Ворошилов и членът на военния съвет на фронта Жданов се обръщат към Сталин за разрешение да минират корабите на Червенознаменния Балтийски флот и да ги потопят, ако възникне опасност Ленинград да капитулира. Сталин разрешава. И още на 8 септември Ворошилов и Жданов подписват съответното постановление.

В момента, в който военният съвет взима това решение, от Москва долетява Жуков с пълномощия от Сталин. „Ето мандата ми — казва Жуков, новият командващ фронта, подавайки пълномощното си, подписано от върховния главнокомандващ. — Забранявам взривяването на корабите. В тях има четирийсет бойни комплекта!“

През 1950 г., спомняйки си този епизод, Жуков ще каже: „Как изобщо може да се минират кораби? Да, възможно е да загинат. Но щом е така, трябва да загинат само в бой. И когато по-късно немците тръгнаха в настъпление в приморския участък от фронта, моряците така ги посрещнаха от своите кораби, че нападателите побягнаха. И още как! Шестнайсетдюймови оръдия! Представяте ли си каква хала е това?“[5]

За отменянето на решението на военния съвет от Жуков, а фактически на неговото, на върховния главнокомандващ разпореждане, Сталин научава от Жданов. Но оставя съобщението без никакви коментарии — не може да не е оценил смелостта и прозорливостта на новия командващ фронт и затова дава да се разбере, че всичко трябва да си остане така, както е решил Жуков. Сталин знае, че в критични минути Жуков може да бъде безмилостен и безкомпромисен. Това му допада, в неговия стил е. Жуков преследва безпощадно страхливците и паникьорите, готов е да вземе и най-сурови мерки, ако обстановката налага това. Например в критичния момент на отбраната на Ленинград през същия септември 1941 г. армейски генерал Жуков диктува заповед №0064:

„Военният съвет на Ленинградския фронт нарежда да се обяви пред целия команден, политически и редови състав, отбраняващ посочената линия, че за напускането й без писмена заповед на военния съвет на фронта или на армията всички командири, политически работници и бойци подлежат незабавно на разстрел.

Настоящата заповед да се обяви на командния и политическия състав срещу подпис. Да се разясни широко на войнишкия състав.“[6]

След като се подписва, Жуков дава заповедта да се подпише и от останалите членове на военния съвет: Жданов, Кузнецов, и Хозин. За да постигне привидно невъзможното, налагало му се е да прибягва и до такива мерки.

Естествено, това не се харесва на всички, особено на пострадалите — на отстранените от длъжност, дадените под съд и понижените в звание. В своите спомени „С очите на човек от моето поколение“ К. Симонов разказва как при обсъждането на романа на Казакевич „Пролет на Одер“, предложен за Сталинска премия, Сталин подхвърля: „Не всичко там е вярно изобразено: показан е Рокосовски, показан е Конев, но главния фронт там, на Одер, командваше Жуков. Жуков има недостатъци, на някои негови качества не се е гледало с добро око на фронта, но трябва да се каже, че той воюваше по-добре от Конев и не по-лошо от Рокосовски…“[7]

Сталин неведнъж е бил груб и несправедлив към Жуков не само след войната, но и по време на войната, особено в началото. През юли, когато възниква критична ситуация в района на Вязма, Жуков предлага да се нанесе контраудар в района на Елня, за да се предотврати излизането на германските войски в тила на Западния фронт. Без да доизслуша доклада, Сталин го прекъсва грубо:

— Какви ти контраудари, какви глупости бръщолевите, нашите войски не знаят дори как трябва да се организира отбраната, а вие предлагате контраудар…

— Ако смятате, че аз като началник на Генералния щаб съм годен да бръщолевя глупости, моля да ме освободите от длъжността началник на Генералния щаб и да ме пратите на фронта, където ще бъда по-полезен, отколкото тук… — отговаря Жуков.

Намесва се присъстващият на разговора Мехлис:

— Кой ви е дал право да разговаряте така с другаря Сталин?

След разговора Жуков е назначен за командващ Резервния фронт. Но Сталин не може да мине без такъв изтъкнат пълководец, макар Берия и Мехлис да се мъчели по всякакъв начин да компрометират Жуков. В първия период на войната Жуков става за Сталин „спасителен пояс“. Когато след неумелите действия на съветското командване немската група армии „Център“ успява да пробие отбраната и да обкръжи значителна част от войските на Западния и Резервния фронт, Сталин изпраща Жуков да оправя катастрофалното положение. Жуков си спомня, че Сталин посочил картата и подхвърлил с горчивина:

„Гледайте какво ни сервира Конев. След три-четири дни немците могат да дойдат до Москва. И най-лошото е, че нито Конев, нито Будьони знаят къде им са войските и какво прави противникът. Конев трябва да бъде даден под съд. Утре ще изпратя специална комисия начело с Молотов…“

Жуков взима извънредни мерки и успява да стабилизира обстановката. Благодарение на Жуков Конев избягва военния трибунал. Георгий Константинович го спасява, като го взема при себе си за заместник-командващ Западния фронт. Сталин скоро разбира, че не само увереността, решителността, „твърдата ръка“ на Жуков са способни да внасят поврат в организацията на бойните действия, но и самото присъствие на пълководеца на който и да е фронт по необясним наглед начин бързо става известно на войските и повдига бойния дух на личния състав. Ето какво си спомня бившият адютант на Жуков генерал Минюк за действията на неговия началник край Белгород, когато командването на Воронежкия фронт (Голиков и Хрушчов) изпуска управлението на войските: „В тревожния критичен час управлението на тези войски фактически взе в свои ръце Георгий Константинович. И никой не забеляза у Жуков и сянка от объркване. Напротив, в минутите, когато на хората им се струваше, че всичко се руши, всичко пропада и не им остава нищо друго освен отчаянието, той се стягаше, започваше да действа енергично и решително. Опасността не го обезкуражаваше, а го изпълваше с още по-голяма воля, все едно че се превръщаше в изпъната докрай пружина или в могъщ орел, готов да посрещне напора на бурята. В такива минути често забелязвах у Жуков навика му да изопва брадичката си като юмрук…“

Върховният главнокомандващ не може да не е почувствал, че Жуков олицетворява съвременния тип пълководец: гъвкаво, дръзко мислене, непоколебима решителност, обаятелен за командири, политработници и войници.

Сталин не е имал любимци. Просто той разчита на едни повече, а на други по-малко. Когато взима решение за съдбата на един или друг военачалник, не се ръководи от никакви сантиментални съображения — близко познанство, стари симпатии, минали заслуги. За него невинаги е имало значение какво му „нашепва“ обкръжението, с изключение може би на Берия. Известно е например, че вече след войната Берия и Абакумов скалъпват дело против Жуков. Използват дори негови фотоалбуми със снимки, където Георгий Константинович е заснет заедно с американски, английски и френски военачалници. Подслушвали са телефонните му разговори, ровили се в личните му архиви, проверявали са кореспонденцията му. В заповедта, подписана от генералисимуса на 9 юни 1946 г., се споменава за голям военачалник, изпратил писмо до ръководството на страната, в което се съобщава „за факти на недостойно и зловредно поведение от страна на маршал Жуков по отношение на правителството и върховния главнокомандващ“. Жуков бил загубил скромността си, „приписваше си заслуги, че е допринесъл най-много за големите победи“, събирал е край себе си недоволни.[8] Но самодържецът не се решава да се разправи с прославения пълководец. При цялата си подозрителност Сталин все пак проявява здрав разум и не предприема нищо. А по всяка вероятност Жуков е щял да бъде арестуван. На специалното заседание, което ръководи Сталин и на което освен групата висши военачалници, присъстват Берия, Каганович и други държавни дейци, въз основа на редица показания, направени от арестувани военачалници, Жуков е обвинен, че си „приписва лаврите на главен победител“. Някои военачалници, например Рибалко, се застъпват за Жуков и Сталин започва да се колебае. Решава да замени ареста с изпращане в периферийни окръзи — отначало в Одеския, а после в Уралския. Окончателното решение тогава взима Сталин. И никой друг.

Случва се понякога да чуваме, че Сталин бил суров, но справедлив. В разговор един защитник на това мнение се позова на съдбата на по-малкия син на върховния главнокомандващ — снел го бил от длъжност, без да го жали. Да, снел го е, но направил това, защото Василий Сталин е дискредитирал не толкова себе си, колкото баща си. Сталин е снемал от длъжност сина си не само след, но и по време на войната. През май 1943 г. Берия му съобщава за нови пиянски подвизи на Василий, който по това време е командир на въздушен полк. Побеснелият Сталин веднага диктува заповед:

„До командващия ВВС при Червената армия

маршала от авиацията др. Новиков

Заповядвам:

1. Незабавно да се снеме от длъжност командирът на авиационен полк полковник Сталин В. Й. и да не му се дават занапред каквито и да било командни постове без мое нареждане.

2. На полка и на бившия командир на полка полковник Сталин да се обяви, че полковник Сталин се снема от длъжността командир на полк за пиянство и разюзданост и за това, че покварява и развращава полка.

3. За изпълнението да се донесе.

Народен комисар на отбраната Й. Сталин

26 май 1943 г.“[9]

Сталин е толкова разгневен, че при диктуването не си забелязва грешките: само в едно изречение четири пъти споменава думата „полк“ и два пъти „полковник“… Обаче скоро след символичното „снемане“ доброжелателите долагат, че В. Й. Сталин се е „осъзнал“ и е готов „да изпълнява командна длъжност“. След известно време синът на Сталин поема пак командването на полк, а в края на 1943 г. вече е издигнат на длъжност командир на въздушна дивизия… Така че за справедливост на върховния главнокомандващ в случая не си струва да говорим, него повече го тревожи собственото му реноме.

Обикновено Сталин е и безмилостен, и непреклонен в кадровите си решения. Случвало се е наистина и да ги променя, но не веднага, а по-късно и без никакво, поне наглед, странично влияние. Обикновено не обяснява причините за едни или други свои решения. Мисля, че с това той се е опитвал да внуши на обкръжението си, на членовете на Държавния комитет по отбраната и на Ставката, че в своите решения за назначенията се ръководи изключително от интересите на работата, като взима при това под внимание способностите и проявите на човека. Например когато възниква въпросът на кого да се възложи окончателното ликвидиране на обкръжената противникова групировка край Сталинград, мненията се разделят. Но в края на краищата всичко решава отношението на самия Сталин към кандидата. Берия предлага да бъде оставен командващият Сталинградския фронт Ерьоменко. Жуков отдава предпочитание на Рокосовски. Като изслушва страните, както си спомня Жуков, Сталин слага край на спора:

„Аз поставям Ерьоменко по-ниско от Рокосовски. Войските не обичат Ерьоменко. Рокосовски се ползва с по-голям авторитет. Ерьоменко много лошо се прояви в ролята на командващ Брянския фронт. Не е скромен и обича да се хвали.“

„Но Ерьоменко ще бъде кръвно обиден от такова решение“ — възразява Жуков.

„Ние не сме гимназистки. Ние сме болшевики и трябва да поставяме начело достойни ръководители…“[10]

Сталин размества Жуков, Конев, Ерьоменко, Тимошенко, Хозин, Козлов, Ворошилов, Будьони, Баграмян, Голиков и много други военачалници. Това се диктува често пъти от суровата необходимост. Но върховният главнокомандващ дава понякога шанс да се докаже на дело, че грешката, пропускът, несполуката са били случайни. Представяйки този шанс обаче, Сталин не забравя старите грехове — когато говори за сталинградските проблеми, си спомня за несполуките на Ерьоменко на Брянския фронт.

Сталин знае, че в стремежа си да изпълни заповедта Жуков е способен да прибягва до крайни мерки. По инициатива и по предложение на Сталин през лятото на 1942 г. е решено да се извършат редица настъпателни операции на Западното и Северозападното направление с цел да се заздрави положението на съветските войски край Ленинград и Ржев. Операциите започват. Жуков командва тогава Западния фронт.

По време на пробива на германската отбранителна линия от 31-ва и 20-а армия той отдава заповед, с която по-късно не може да се гордее и дори не иска да си я спомня. Ето фрагмент от писмения му доклад до Сталин, в който обстойно съобщава за хода на операцията и за резултата от нея:

„За да се предотврати изоставането на отделни подразделения и за борба със страхливците и паникьорите, зад всеки атакуващ батальон от първия ешелон се движеха на танк специално назначени от военните съвети на армиите командири.

В резултат на всички взети мерки войските на 31-ва и 20-а армия пробиха успешно отбраната на противника.

Жуков

Булганин

7 август 1942 година.“[11]

Жуков е главното действащо лице в отбраната на Москва и в разгрома на фашистките войски на подстъпите към столицата. Историческата справедливост е поискала човекът, защитил столицата на отечеството, непосредствено да участва и в овладяването на вражеската столица. Сталин и тук прави рокада, разменяйки местата на Жуков и Рокосовски — Жуков става командващ 1-ви белоруски фронт, а Рокосовски — 2-ри белоруски фронт.

Жуков почти наизуст си спомня заповедта, която получава от Ставката и в която на 1-ви белоруски фронт се предписва да овладее Берлин:

„Ставката на Върховното командване заповядва:

1. Да се подготви и осъществи настъпателна операция с цел да се овладее столицата на Германия град Берлин и след не повече от дванадесет-петнадесет дни от започването на операцията де се излезе на река Елба.

2. Главният удар да се нанесе на плацдарма на река Одер западно от Кюстрин със силите на четири общовойскови армии и две танкови армии. В участъка на пробива да се привлекат пет-шест артилерийски дивизии за пробив, като се създаде плътност не по-малко от 250 цеви на един километър от пробива с калибър 76 мм и нагоре.

3. За осигуряване на главната групировка на фронта да се нанесат от север и от юг два спомагателни удара със силите на две армии всеки…

8. Начало на операцията — съгласно получените лично от вас указания.

Ставка на Върховното главно командване

Й. Сталин

Антонов

2 април 1945 г.

№11059“[12]

Сталин следи най-внимателно хода на операцията, след която ще бъде увенчан с венеца на триумфатор. Почти не се намесва в оперативните въпроси, като предоставя това на Жуков и Антонов. Но сутрешните и вечерните доклади започват със съобщения за хода на подготовката, а после и за хода на Берлинската операция. Жуков съобщава, че на практика хитлеристите са прекратили съпротивата си на запад, но на изток се бият ожесточено за всяка къща. Сталин реагира с телеграма в свойствения му дух — твърдо, безкомпромисно и решително:

„До командващия войските на 1-ви белоруски фронт

Получих шифрованата ви телеграма с изложение на показанията, дадени от немски пленник, относно това да не се отстъпва пред русите и частите да се бият до последния човек, дори ако американските войски стигнат в тила им до тях. Не обръщайте внимание на пленения немец. Хитлер плете паяжина в района на Берлин, за да предизвика разногласия между русите и съюзниците. Тази паяжина трябва да се разкъса с превземането на Берлин от съветските войски. Сечете немците без пощада и скоро ще бъдете в Берлин.

Й. Сталин

17 април 1945 г. 17 часът 50 мин.“[13]

Сталин следи с напрежение сражението в Берлин. Особено силно го интересува въпросът за пленяването на Хитлер. За пълнотата на триумфа му сега не му достига само едно — да залови жив фашисткия фюрер и да го предаде на съд пред международен трибунал. И макар Жуков да съобщава, че се водят боеве в Райхстага и по улиците към райхсканцлерството, желаното съобщение не идва. Най-сетне на 2 май вечерта се получава шифрована телеграма:

„До другаря Сталин

Докладвам копие от заповедта на командващия отбраната на Берлин генерал Вайдлинг за прекратяване съпротивата на германските войски в Берлин.

2 май 1945 г.

Жуков

 

Заповед

На 30 април 1945 г. фюрерът завърши живота си със самоубийство. Ние, заклелите му се във вярност, сме оставени сами… След съгласуване с Върховното командване на съветските войски изисквам незабавно да се прекрати борбата.

Вайдлинг, генерал от артилерията и командващ отбраната на град Берлин“[14]

„Успя, мръсникът“ — изръмжава Сталин и блъска встрани телеграмата. Кой знае защо, си спомня думите на Молотов за срещата му с Хитлер преди войната, за фанатичната увереност на фюрера, че ще надвие англичаните… Та той още тогава е мислел, значи, да нанесе смъртен удар на Съветския съюз. Избяга от възмездието…

През последните дни на войната убеденият вече отдавна в изхода и мислещ повече за следвоенните работи Сталин все по-често възлага на Антонов да подписва оперативните документи от негово име и от името на Ставката. Но когато идват паметните дни на триумфа и на мястото на военните операции все по-решително се настанява дипломацията, Сталин, без да се двоуми, решава да упълномощи Жуков да подпише най-главния документ във войната. Докато голяма част от документите през последния период от войната са утвърдени от него задочно, по телефона, сега нарежда на Антонов да дойде при него с текста на телеграмата. Текстът е лаконичен, но когато четях в архива оригинала, подсъзнателно чувствах колко много неща се крият зад тези няколко реда. Те са като особен вид обърната наопаки философия на трагедията и философия на триумфа, който е предстояло да бъде преживян.

„До заместника на върховния главнокомандващ маршала на Съветския съюз Г. К. Жуков Ставката на върховния главнокомандващ ви упълномощава да ратифицирате протокола за безусловна капитулация на германските въоръжени сили.

Върховен главнокомандващ

Маршал на Съветския съюз Й. Сталин

Началник на Генералния щаб на Червената армия

Армейски генерал Антонов

7 май 1945 г.

№11083“[15]

Когато Сталин слага подписа си, прави го така, като че ли той, а не Жуков, ще подпише след броени часове този дългоочакван протокол. След като подписва телеграмата, Сталин се надига от стола и неочаквано силно стиска ръката на Антонов.

Запознавайки се с многобройните документи в архива на Сталин, в които става дума за Жуков, със записи на разговорите им по прекия телефон, с телеграми и служебни писма, запазили се във военните архиви, човек стига до извода, че върховният главнокомандващ го е ценил повече от когото и да било друг съветски маршал. Три пъти герой на Съветския съюз (за четвърти път е удостоен с това почетно звание през 1956 г.), два най-високи ордена „Победа“, орден „Суворов“ първа степен под №1 — всичко това е превъзходна атестация за пълководеца. Разбира се, при всичките огромни заслуги на Жуков пред народа тези награди по онова време е можел да санкционира само „властелинът“. Но Сталин още през 1944 г. усеща, че е по-добре да смести славата на Жуков в прокрустовото ложе на „един от талантливите пълководци“. Когато пълководческата слава на маршала прекрачва границите на отечеството, Сталин решава, че тя вече е започнала да хвърля сянка върху самия него. Например той остава с крайно неприятно впечатление от пресконференцията, която Жуков дава в Берлин на 9 юни 1945 г. за съветски и чужди кореспонденти. Маршалът на Съветския съюз дълго отговаря на въпросите на английски, американски, френски и канадски журналисти, разказва подробно за подготовката и хода на Берлинската операция, за сътрудничеството със съюзниците, за сроковете за демобилизиране на Червената армия, за това, как ще се постъпи с военните престъпници, споделя съображения за предимствата на германския войник пред японския и за много други неща. А нито дума за Сталин! Нито дума! Само накрая на пресконференцията кореспондентът на „Таймс“ Р. Паркер пита Жуков, сякаш за да го „спаси“:

— Вземал ли е маршал Сталин всекидневно дейно участие в операциите, които вие сте възглавявали?

— Маршал Сталин — отговаря кратко Жуков — дейно и всекидневно ръководеше всички участъци на съветско-германския фронт, включително и участъка, на който аз се намирах.

Сталин препрочита няколко пъти последната фраза на Жуков, дълбоко засегнат от „неблагодарността“ на своя заместник. Възможно е още тогава у него да е узряло решението за по-нататъшната съдба на маршала. Наскоро след войната Жуков ще бъде изпратен почти седем години да командва второстепенни военни окръзи. Никак не е било сложно да се скалъпи дело за „възгордяване, за бонапартизъм“ при натрупалите се навици и опит в охулването на честни хора, но Жуков, този свръхталантлив пълководец от Втората световна война, сигурно не е знаел, че това изпадане в немилост няма да е последно. Отдавна се знае, че съдбата на такива открити, честни и праволинейни люде никога не е обикновена.

Един от военачалниците, който става нещо като свързващо звено между Сталин и фронтовете, е Александър Михайлович Василевски, пълководец от най-висша степен. Войната го заварва заместник-началник на оперативното управление към Генералния щаб; на 1 август 1941 г. става началник на управлението и заместник-началник на Генералния щаб, а от юни 1942 до февруари 1945 г. — началник на Генералния щаб и едновременно с това заместник народен комисар на отбраната. На Василевски е възложено да командва за известно време 3-и белоруски фронт, а след това става и главнокомандващ съветските войски в Далечния изток.

Със службата си в Генералния щаб Василевски отразява своеобразието в стила на работа на Сталин във висшия военен орган за управление — Ставката. Повечето време Александър Михайлович прекарва на фронта като представител на Ставката, изпълнявайки преките указания на Сталин, и по-малко стои в Москва, занимавайки се непосредствено с Генералния щаб. Всъщност Сталин спазва едно изработено от него правило — при подготовката на особено важни операции, както и при кризисни ситуации на фронта за там непременно заминават Жуков и Василевски. А понякога, както става при Сталинград — и двамата заедно. До декември 1942 г., когато по личната молба на Василевски Сталин се съгласява Антонов да стане началник на оперативното управление, заместник, а после и първи заместник на началника на Генералния щаб, главно Василевски ръководи работата на главния оперативен орган на Ставката. С други думи, Василевски е универсален пълководец и военачалник. Проявява се и като командващ, и като щабен работник. Сталин вижда, че Александър Михайлович действа еднакво уверено и в критични ситуации по време на отбранителните боеве, и при организирането на големи настъпателни операции, и при стратегическото планиране, и като представител на Ставката или командващ фронт.

Веднъж Сталин пита Василевски:

— На вас даде ли ви нещо духовното образование? Мислели ли сте някога за това?

Василевски, озадачен донейде от въпроса, бързо се окопитва и отговаря мъдро:

— Безполезни знания няма… Все нещичко се оказа нужно и във военния живот…

Сталин поглежда с любопитство Василевски (в добро настроение е, наскоро е освободен Минск) и в тон с думите на Василевски добавя:

— Главното, на което поповете могат да ни научат, е да разбираме хората…

И после изведнъж казва на маршала, че трябва да вземе под свой личен контрол действията на 2-ри и 1-ви прибалтийски и на 3-и белоруски фронт. Такива задачи преди е изпълнявал Жуков — да ръководи операциите на 2-ри и 1-ви белоруски и на 1-ви украински фронт. Това не са някакви нови главни командвания, но същевременно Сталин създава по този начин нова форма за управление на дейността на фронтовете. Инициативата по този въпрос принадлежи лично на него. Жуков и Василевски виждат в това по-голяма стратегическа зрелост на върховния главнокомандващ.

Сталин отива до бюрото си, взима оттам някаква папка с книжа и се връща на постоянното си работно място откъм късата страна на дългата правоъгълна заседателна маса. В годините на войната той фактически не сяда зад бюрото си. За един ден Сталин ръководи по шест-седем заседания и съвещания — на Държавния комитет по отбраната, на Ставката, с народните комисари, с членовете на Централния комитет на партията, с работещи в Щаба на партизанското движение, с ръководители на разузнаването, с конструктори и тъй нататък. Сядат около дългата маса. Често пъти току-що е завършило едно заседание и Поскрьобишев въвежда друга група. „Конвейерът“ започва да работи по-бавно чак през 1944 и 1945 г., когато за всички става ясно, че разгромът на нашествениците е само въпрос на време. Ако преди войната Сталин успява всеки ден да разлисти и прегледа освен шифрованите съобщения и 5–6 книги с обем към 400–500 страници, сега прочетеното не е по-малко — военни, дипломатически, политически, стопански документи. Работоспособността на този студенокръвен човек с пронизващ поглед е поразителна. За нея често си спомня и Александър Михайлович.

Сталин винаги се осланя на Василевски. Всъщност повечето време Василевски обикаля фронтовете и успява да постигне желания или приемлив резултат без разправии и извънредни мерки. Маршалът рядко възразява, не е опърничав като Жуков, макар че умее кротко, но упорито да прокарва своята линия при обсъждането на оперативни въпроси с върховния главнокомандващ. Трудно е да се пресметне колко хиляди километри е пролетял през годините на войната, обикаляйки по заръка на Сталин фронт след фронт и връщайки се за няколко дни в Москва за доклад и за нови указания. През по-голямата част от войната, фактически всеки ден, с редки изключения, Сталин говори с Василевски по телефона. В спомените си Александър Михайлович пише: „От пролетта на 1942 г. до края на войната не съм имал с него телефонни разговори само в дните, когато в началото на август 1943 г. замина на среща с командващите войските на Западния и Калининския фронт, и в дните, когато взе участие в Техеранската конференция на ръководителите на правителствата на трите държави (от края на ноември до 2 декември 1943 г.).“[16] Освен от оперативни съображения Сталин изпитва постоянна потребност да се посъветва с Василевски, да изслуша неговия спокоен, лаконичен доклад, приличащ повече на размисъл.

Макар че Василевски остава до февруари 1945 г. началник на Генералния щаб, втората половина на войната е свързана главно с името на Алексей Инокентиевич Антонов. Когато преглеждах архивните материали на Ставката, направи ми впечатление, че от края на 1943 г. повечето директивни документи са подписани от Сталин заедно с Антонов или само от Антонов от името на Ставката.

По стар навик Сталин дълго се взира в този генерал. Роден за щабен офицер, човек с висока култура, Антонов бързо спечелва благоразположението и доверието на върховния главнокомандващ.

Сталин не обича да сменя често хората около себе си. Дори когато през 1938 г. жената на Поскрьобишев е арестувана като „помагачка в шпионските действия на своите роднини“, не се вслушва в настойчивите препоръки на Берия да смени първия си помощник. На неговата възраст не е толкова лесно да свиква с нов човек. А сега — всекидневни доклади за положението по фронтовете. Когато Василевски заминава при войските, той свиква дори с докладите на заместник-началника на Генералния щаб по политическата част Боков, който не е много силен в оперативните въпроси. Но някъде към края на март 1943 г. нарежда най-сетне да му докладва за първи път Антонов. Докладът е кратък, но съдържателен. Сталин не дава вид, че „пробата“ е минала успешно. Сбогува се сухо. След два-три месеца честите срещи на върховния главнокомандващ с акуратния, умен и немногословен младолик генерал спомагат Антонов да стане един от най-близките военни помощници на Сталин.

Когато Антонов е допуснат до Сталин и започва да отива при него по два-три пъти на ден, сигурно е забелязал, че върховният главнокомандващ крайно рядко сам предлага някакви идеи или решения, ако не се смята, че във всяка операция винаги съкращава сроковете за подготовката й, винаги бърза, винаги казва, че темповете, размахът и дълбочината на придвижване на нашите войски могат да бъдат по-големи. Наблюдателният Алексей Инокентиевич сигурно е обърнал внимание, че някои навици на върховния главнокомандващ имат като че ли ритуален характер. Например често пъти, когато изслушва Антонов, понякога в присъствието на Молотов, Берия и Маленков, Сталин го прекъсва, позвънява на Поскрьобишев да му поднесе чаша чай. Всички гледат мълчаливо как свещенодейства — изстисква бавно лимон в чашата, после се отправя към стаята за почивка, намираща се зад бюрото му, отваря вратата, която по нищо не се различава от стените на кабинета, влиза вътре и се връща оттам с бутилка арменски коняк. Сред общото мълчание налива една-две лъжички коняк в чая, отнася бутилката в шкафчето си за запаси, сяда на стола и като разбърква бавно чая си с лъжичката, проговаря:

„Продължавайте…“

Дори тази обичайна чаша чай, която, нека кажа между другото, рядко предлага на присъстващите, се превръща в някакъв ритуален предмет с особено „възвишен“ смисъл, известен, както изглежда, само на Сталин.

Алексей Инокентиевич разбира, че замествайки дълги месеци началника на Генералния щаб, а после вече и на тази длъжност, се намира в по-изгодно положение от своите предшественици. Най-страшните, най-тежките сцени от войната са изиграни в първото й действие. Когато идва в Генералния щаб, вече е създаден определен ред в денонощната му дейност, натрупан е значителен опит в работата на Ставката. Но като педантичен ръководител в добрия смисъл на тази дума Антонов, както може би никой преди него, внася доста нови неща в начина на работа на Генералния щаб. Определя точни срокове за обработка на информацията и времето за доклад на представителите на разузнаването, тила, фронтовете, резервните формирования. Разпределя точно длъжностите между своите заместници Гризлов, Ломов и Щеменко. За да се подобри окончателно в организационно отношение работата в Генералния щаб и Ставката, Антонов решава да докладва съображенията си на Сталин, изложени в три страници. Там се определя времето (три пъти на ден) за доклад пред върховния главнокомандващ — най-често по телефона; предвижда се резултативен доклад лично пред него, определя се редът за подготовка и утвърждаване на директивните документи, урежда се взаимната връзка с различните органи за управление, правят се и други предложения. Когато в края на един от нощните резултативни доклади за денонощието Антонов помолва Сталин да разгледа и утвърди регламента за работа на Ставката и Генералния щаб, Сталин поглежда учудено и мълчаливо генерала, а след това прочита внимателно документа и пак така, без дума да каже, написва: „Съгласен съм. Й. Сталин.“ Но заедно с това си помисля: този Антонов е умен. Фактически той сега накара самия върховен главнокомандващ да регламентира не само работата на другите, но и своята работа.

Ако дотогава Сталин може да вика за доклад когото и да било по всяко удобно за него време, то отсега нататък и той самият започва да се повъздържа и гледа да спазва установения ред. Антонов успява да получи одобрението му за основните функции на Генералния щаб — първо, работа за върховния главнокомандващ, предаване на необходимата му информация за взимане на решения и, второ, подготовка на указания и оперативно ръководство на бойната дейност на фронтовете — да бъдат тясно обвързани с дейностите на главните управления при Народния комисариат на отбраната.[17]

Не е чудно Антонов, този даровит щабен офицер от голям мащаб, да е оказал върху Сталин също такова влияние като Шапошников, Жуков и Василевски. Високата щабна култура, организираността и всестранната обмислена разработка както на главната идея, така и на най-дребните подробности допадат на Сталин. Сега с него работи човек, който е длъжен да разпределя всичко по „преградки“ и прави това ефективно, но главно ефикасно.

Антонов доста бързо израства по чин. През 1942 г. идва в Генералния щаб като генерал-лейтенант, през април 1943 г. става генерал-полковник и още същата година е повишен в чин армейски генерал. Но маршал на Съветския съюз не става въпреки доброжелателното отношение на върховния главнокомандващ. Тук вече се намесва Берия. Позициите на това изчадие на злото във висшето военно ръководство не са много силни. Берия силно желае да има свои очи и уши сред военните и в стратегическия ешелон на управлението. Днес е известно, че висшият съветски генералитет винаги се е отнасял към Берия със студена предпазливост, като е изпитвал дълбоко недоверие към човека с малките кръгли очила. Макар този човек постоянно да търси начини за привличане на големи военачалници на своя страна, за тяхна чест трябва да отбележим, че опитите му се оказват безплодни. Арестуването, съденето и ликвидирането на Берия по-късно именно от военните говорят красноречиво за отношението им към този демон.

Берия е крайно опасна и отблъскваща фигура. Страхуват се от него. Симпатии към него никой не изпитва. Но на Берия е нужна опора в армията. Вижда бързото остаряване на „вожда“ и по всяка вероятност още в края на войната у него са се появили крайно амбициозни и честолюбиви планове, които без поддръжката на армията в една система, където демокрацията е само фикция, е невъзможно да се реализират. Опитите му да установи особени отношения с Антонов не довеждат до някакъв резултат. Генералът е сух и официален с него. Тогава, както обикновено постъпвал, Берия започва постепенно и подмолно да компрометира Антонов. Въпреки че Сталин дълбоко в душата си, изглежда, не е вярвал много-много в нашепванията на дяволското изчадие, все пак се въздържа да даде на началника на Генералния щаб на Въоръжените сили на Съветския съюз маршалско звание, макар че смята да го направи по случай победата. Нещо повече, през 1946 г. „вождът“ отново връща Антонов на длъжността първи заместник-началник на Генералния щаб, а през 1948 г. го „сваля“ още по-ниско и го назначава за пръв заместник-командващ Задкавказкия военен окръг.

Изобщо на Антонов не провървява по отношение на нашата историческа (а и художествена) литература. Името му почти не се споменава в дългите списъци на военачалниците с особени заслуги пред родината. Не става нито маршал, нито герой на Съветския съюз. Но за историята това не е толкова важно. Важно е другото: този даровит човек не е оценен справедливо. А е бил образцов войник и истински интелектуалец сред военните, със силна мисъл и остър усет. Вече след войната Антонов признава, че е мечтаел за деня, когато ще може да постави на грамофона плоча с любимото си музикално произведение — първия концерт за пиано на Чайковски или третия на Рахманинов.

Войната свършва. Подобно на Цезар, седнал в триумфалната колесница, Сталин се изкачва на Капитолия на славата. Но докато божественият Гай Юлий Цезер дълго си блъска главата как да се отблагодари на верните си легионери, Сталин постепенно отблъсва от себе си ония, които повече от другите му напомнят за истинската роля на всеки в големия триумф. Антонов, чийто подпис през последните две години от войната по-често от подписите на другите стои до наперения подпис на върховния главнокомандващ, единственият армейски генерал, удостоен с най-високия военен орден — ордена „Победа“, — в края на краищата не е достатъчно оценен от Сталин. Върховният главнокомандващ вече забравя, че през 1944 и 1945 г. Жуков, Василевски и Антонов са му давали такива идеи, такива стратегически замисли за воденето на войната, че повече не му е било нужно, освен да се съгласява с тях, внасяйки само някакви частични дребни поправки.

Сталин вече забравя, че когато става върховен главнокомандващ, е имал твърде смътна представа за теорията и практиката на военното изкуство. До разбирането за тясна взаимна връзка между военната стратегия, оперативното изкуство и тактиката като съставни части на военното изкуство Сталин стига постепенно, с помощта на докладите, съобщенията и разясненията за едни или други конкретни ситуации най-вече на Шапошников, Жуков, Василевски и Антонов.

Войната е свършила. За Сталин е важен преди всичко резултатът. За цената на победата предпочита да говори само в областта на злодействата на фашизма. За собствените си недоумици не обелва нито дума. Към безкрайната върволица от епитети — „велик вожд“, „мъдър учител“, „ненадминат ръководител“, „гениален стратег“ — се прибавя още един — „най-големият пълководец“. Именно затова, като добавям все нови и нови щрихи към неговия портрет, ще разгледам и стратегическото мислене на Сталин.

Бележки

[1] Сталин, И. В. О Великой Отечественной войне Советского Союза, с. 73–72.

[2] Жуков, Г. К. Воспоминания и размышления. Т. 1, с.99.

[3] ЦАМО, ф.96-А, оп.1711, д.2, л. 6–7.

[4] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.2, л.396-397.

[5] Маршал Жуков. Каким мы его помним. М., 1988, с.81.

[6] ЦАМО, ф.249, оп.1544, д.112, л.144.

[7] Симонов, К. Глазами человека моего поколения. Размышления о И. В. Сталине. М., 1988, с.198.

[8] ЦАМО, Ф. 48, оп.7, д.2.

[9] Пак там, ф.132, оп.264, д.230, л.15.

[10] Маршал Жуков. Каким мы его помним, с.245.

[11] ЦАМО, ф.8, оп.11627, д.988, л.81.

[12] ЦАМО, ф.132-А, оп.2642, д.13, л.223–230.

[13] Пак там, ф.3, оп.11556, д.18, л.103.

[14] ЦАМО, ф.48-А, оп.3412, д.63, л.46-47.

[15] ЦАМО, ф.132-А, оп.2642, д.39, л.115.

[16] Василевский, А. М. Дело всей жизни. М., 1983, с.470.

[17] Гаглов, И. И. Генерал Антонов. М., 1978, с.87.