Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (19)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Поражението на „бележития вожд“

Троцки обича да пътува. Обича приятните почивки. Грижи се за здравето си. Дори в най-трудните години след гражданската война успява да измисли как да иде на курорт, на лов, за риба. Над здравето му бдят постоянно няколко лекари. И не се срамува от аристократичните си навици. През пролетта на 1926 г. решава да отиде с жена си до Берлин за консултации с тамошните лекари. В Политбюро го разубеждават. Но той настоява и тръгва. Документите му са оформени на името на члена на Украинската колегия към Комисариата за народна просвета Кузменко. На гарата се сбогува със Зиновиев и Каменев и потегля с жена си и с бившия началник на фронтовия си влак Сермукс.

Вече споменах, че Троцки е посредствен политик, и то главно поради надценяване на влиянието си и на личната си популярност. В борбата със Сталин, пак ще повторя, много често взима най-неблагоприятните за него решения: не се връща за погребението на Ленин, не се явява на редица заседания на Политбюро и на пленумите на Централния комитет. И всеки път от тези важни политически дейности го откъсват или отиването му „на почивка“, или някое пътуване, или излизането му на лов, или пък литературната му дейност. И всеки път Сталин използва отсъствието му максимално целесъобразно, за да засили позициите си.

По-късно Троцки ще разполага с много време да описва живота си. В едно от съчиненията си ще напише, че по време на отиването си в Берлин стигнал до заключението, че всякакъв компромис със Сталин е невъзможен. Единият от тях трябва да стори път на другия. Но той продължава да вярва, че в канавката ще се окаже Сталин. Към Троцки, според собствените му думи, започват „да се присламчват“ Зиновиев и Каменев и решават, че с общи усилия ще успеят да изтръгнат инициативата от ръцете на генсека. „Аз мислех, че все още ще бъдем в състояние да предотвратим термидорския преврат[1] — пише наперено Троцки. — Сталин трябваше да бъде заставен да изпълни Лениновата воля.“

Може би тези мисли се раждат у Троцки, когато слуша как тракат колелата на влака или пък когато се разхожда по берлинските улици, но едно е ясно: тъкмо тогава не си спомня стиховете на английския поет свещеник от XVII век Джон Дън: „Не питай никога за кого бие Камбаната: за Тебе тя бие.“ Бъдещето му готви жребий на пораженец.

Освен че се изказва публично против Троцки, Сталин взима последователно мерки да ограничи влиянието му. Както свидетелства сътрудникът от Секретариата на Сталин А. П. Балашов, често пъти преди заседанията на Политбюро генералният секретар събирал привържениците си и обсъждал с тях мерките, които биха отслабили влиянието на Троцки. На тези предварителни съвещания не били канени само Троцки, Пятаков и Соколников. „Ние вече знаехме — казваше ми Алексей Павлович, — че Сталин приготвя поредната антитроцкистка гозба.“

По едно време Сталин открива, че в програмата за политическа просвета на червеноармейците Троцки е наричан както по-рано „вожд на Работническо-селската червена армия“. Реакцията му е незабавна. Запазена е негова записка до Фрунзе от 10 декември 1924 г. с предложение как възможно най-бързо да бъдат преразгледани тези програми. След няколко дни те са уточнени. В записката на Фрунзе с приложен рапорт на началника на отдел „Агитация и пропаганда“ към Политическото управление на Революционния военен съвет Алексински се казва, че „в политическата просвета Троцки вече не фигурира като вожд на Червената армия“. Сталин има пръст и в това, че от втората половина на 1924 г. повече не са преименувани с името на Троцки населени пунктове и предприятия, а и в печата името му фигурира по-рядко, съпътствано с хвалебствия. Известни са и други мерки на Сталин за постепенно намаляване на популярността и влиянието на предишния „вожд на РККА“.

В периода между XIV и XV конгрес Сталин, а той е поддържан от мнозинството в Централния комитет, последователно и упорито става инициатор за свикване на няколко обединени пленума на Централния комитет и Централната контролна комисия, пленуми на Централния комитети заседания на Политбюро, на които се обсъждат действията на опозицията и се вземат съответните решения. Спрямо Троцки и съюзниците му се прилагат най-различни мерки за въздействие: предупреждения, обявяване на партийни наказания, изваждане от състава на партийните органи. Линията на опозиционерите обаче е неизменна: борбата за „правилен“ курс на партията върви ръка за ръка с борбата за лидерство. Но в стана на опозицията скоро се появяват широки проломи. По инициатива на Сталин, поддържан от други партийни ръководители, Зиновиев е изваден от състава на Политбюро през юли, а Троцки — през октомври 1926 г. Каменев е освободен от задълженията си като кандидат-член на Политбюро. Пленумът на ЦК смята за неприемливо Зиновиев да работи и занапред в Коминтерна. Освободени са от партийни и държавни постове и редица други опозиционери.

По време на XV партийна конференция (октомври-ноември 1925 г.) Сталин изнася доклад на тема „За опозицията и вътрешнопартийното положение“, в който опозиционната тройка и нейните съратници са подложени на сурова критика. Тези идеи той излага и в доклада си пред VII разширен пленум на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал (ИККИ) през декември същата година. От черновите на докладите се вижда колко усърдно се е готвил за изобличаване на фракционерите. На специални листчета са извадени всички слаби места на опозицията, нейните „грехове“.

1) Троцки, Зиновиев, Каменев: няма факти, а има само измислици и сплетни.

2) Нека Троцки да обясни към кого се е причислявал преди Октомври: към левите меншевики или към десните меншевики?

3) Защо Троцки не е бил в редовете на левия Цимервалд?

4) Нима Сталин преследва полуменшевика Мдивани? Клевета.

5) Каменев казва на IV партиен конгрес, че е допусната грешка, задето е „открит огън наляво“. Та Каменев ляв ли е?

6) Троцки твърди, че е „изпреварил“ априлските тезиси на Ленин… Сравнява мухата със слона!

7) Телеграмата на Каменев до Михаил Романов.

8) Зиновиев настояваше да се приемат заробващите условия, поставени от концесията на Уркарт[2].

9) Зиновиев: „диктатура на партията“ и т.н.

Точка по точка Сталин най-грижливо събира всички известни му едри и дребни прегрешения на опозиционерите (а те не са малко) и в дългите си доклади неуморно подхвърля в огъня на борбата нови и нови изобличителни факти. На пленума на ИККИ докладът му „Още веднъж за социалдемократическия уклон в нашата партия“ (заедно със заключението) продължава около пет часа. Главната си атака против опозицията Сталин предприема по точката „Ленинизъм или троцкизъм“. Събрал накуп всички минали грешки, лъкатушения и многобройни „платформи“, генералният секретар поставя опозиционерите в безизходното положение на пасивна отбрана. Той не критикува, а убива с думи. Без обаче да забелязва, че разгромявайки противниците си, все по-често сам се превръща в противник на ленинизма. Изказванията му гъмжат от дребни, второстепенни неща. Тесногръдата му едностранчивост потиска самата идея за борба на мненията. Още тогава смята, че всяко различно от неговото, дори честно мислене е недопустимо.

Ръководителите на опозицията, разбира се, имат възможност да се защитават. Но Зиновиев, Каменев и Троцки говорят неубедително, разтегнато, отначало искат например от делегатите на партийната конференция да им бъде даден за изказване по един час, после молят, за още по половин час, след това — за още по десет-петнайсет минути… Стенограмата от конференцията показва, че освен множество цитати от основоположниците на марксизма-ленинизма, пък и свои собствени, те практически нищо не могат да противопоставят на отправените им обвинения във фракционерство. Дори прочутият с красноречието си Троцки не може да намери задоволителни аргументи, оправдаващи безбройните му атаки против Централния комитет на партията. В края на извънредно обширната си декларация той само потвърждава обвиненията: „Ние не приемаме натрапваните ни възгледи.“ Изказалият се веднага след него Ю. Ларин сполучливо отбелязва, че всички те присъстват на момента, когато „революцията надраства част от вождовете си“. Ларин е прав, като казва, че в дългите доклади на опозиционните лидери има само „литературен спор относно цитатите и различните тълкувания на различни места от различни съчинения“. Троцки, Зиновиев и Каменев „се държат не като политически вождове, а като безотговорни литератори“[3]. Изказалите се отбелязват също, че тези лидери искат индустриализацията да бъде осъществена само за сметка на селячеството, без да мислят за социалните последици.

Борбата с Троцки се води не само в Централния комитет, в Централната контролна комисия и в печата, но и в Коминтерна. Троцки е член на ИККИ и когато през май 1927 г. се обсъжда въпросът за китайската революция, Сталин решава да го удари и тук. Ето откъс от изказването му пред X пленум на ИККИ на 24 май 1927 г., което не е добило широка известност:

„Ще се постарая по възможност да отстраня личния елемент в полемиката. Личните нападки на другарите Троцки и Зиновиев по адрес на отделни членове на Политбюро на ЦК на ВКП(б) и Президиума на ИККИ не заслужават да се спирам на тях. Изглежда, другарят Троцки би искал да обрисува себе си на заседанията на Изпълнителния комитет като някакъв герой, за да превърне работата на Изпълнителния комитет по въпросите за военната опасност, китайската революция и тъй нататък в работа по въпроса за Троцки. Аз мисля, че другарят Троцки не заслужава такова голямо внимание (глас от залата: «Правилно!»), още повече че прилича по-скоро на актьор, отколкото на герой, а актьорът не бива в никакъв случай да бъде смесван с героя. Трябва ли да казвам, че няма нищо оскърбително за Бухарин или за Сталин в това, че такива хора като другарите Троцки и Зиновиев, заподозрени от VII разширен пленум на Изпълнителния комитет в социалдемократически уклон, си позволяват злословици по адрес на болшевиките, където им падне. Обратното — за мене би било най-тежкото оскърбление, ако полуменшевики от сорта на другарите Троцки и Зиновиев ме хвалят, а не ме ругаят.“[4]

Плиткото по същността си, но въпреки това настъпателно и злобно изказване на Сталин окачва табелки на шията на опозиционерите, унижава ги като дейци в живата практика. Изпълнителният комитет решава да изключи Троцки от редовете си и това става на 27 септември същата година. Троцки остава сам, но продължава борбата, въпреки че за него тя е напълно безперспективна. След изгонването му от Съветския съюз той ще се окаже май единственият, който до 1940 г. ще изобличава, ще изправя на позорния стълб, ще обвинява Сталин. Но колкото по-дълго и по-яростно ще прокънтява самотният му глас, толкова по-очевидно ще става: Троцки се бори вече преди всичко не толкова за революцията и за нейните идеали, колкото за собствената си личност. Той никога, до последния си ден не може да се примири с фиаското си, с това, че него, „гения“, е изблъскал зад граничната бариера някакъв си, както той ще каже, „коварен осетинец“. Скоро за Троцки марксизмът и социалистическите ценности ще имат значение само донякъде и понякога: главното е как да ги използва за развенчаването на Сталин. На свой ред генсекът ще гледа на Троцки и до самата му гибел в Мексико като на олицетворение на злото, символ на класова измяна и ще изпитва към него най-дълбока лична омраза. Май че в живота си той ще изпитва чувство на такава нажежена до краен предел омраза само още към Хитлер, когато разбере, че е мамен, надхитряван от него през целия период от 1939 до 1941 г. А сега-засега борбата продължава.

Опозиционерите не си вземат бележка. През пролетта на 1927 г. те изпращат в Централния комитет нова платформа, подписана от 83 привърженици на Троцки. През октомври същата година след няколко заседания на Централния комитет и на Централната контролна комисия Троцки и Зиновиев са изключени от ЦК на ВКП(б). А през ноември — и от редовете на партията. Петнадесетият конгрес на ВКП(б), състоял се през декември 1927 г., потвърждава изключването на Зиновиев и Троцки от партията. Пак тогава заедно със 75 активни дейци на опозицията е изключен и Каменев. Наистина, след поредното им разкаяние Зиновиев и Каменев отново ще бъдат приети в партията и дори ще си посипят главите с пепел пред XVII конгрес.

Трябва да кажа, че тази борба с опозицията протича в условията на значително изостряне на международната обстановка, а вътре в страната — в условията на разгънато индустриализиране на народното стопанство. Ще добавя още, че самият Сталин често провокира тая борба. Безкрайните дебати отвличат партията от жизненоважни проблеми. Много пъти въпросът за вътрешното положение във ВКП(б) се обсъжда и в рамките на Коминтерна, където Троцки и неговите привърженици не намират необходимата поддръжка освен от неколцина само представители. Ореолът на Троцки като „герой на революцията“ окончателно избелява и помръква. В очите на партията и на международното работническо движение той все повече се превръща в празнословец и неуспял лидер.

Натрапвайки на партията дискусия след дискусия в борбата си със Сталин, Троцки, без да иска, все повече укрепва авторитета му като нов лидер на партията. Този извод е парадоксален, но май че никой не спомага толкова за затвърдяването на положението на Сталин начело на партийната „колона“, колкото Троцки. Показателно е, че когато думата за доклад (както и за заключителното слово на XV партийна конференция) е предоставена на Сталин, него (и само него) делегатите посрещат с овации.

Едва ли може да бъде обвинен Сталин в организиране на подготвен сценарий, спектакъл или нещо подобно. За по-голяма част от делегатите генералният секретар се издига постепенно като реален вожд на партията. Това впечатление значително се усилва на фона на неубедителните изказвания на представителите на опозицията, на които освен всичко друго липсва и мъжество. Каменев например, защитавайки се само с цитати, се мъчи да прави мили очи на Сталин, като нарича доклада му „обстоен“, с „правилно цитиране“, с „верни изводи“ и тъй нататък. „Единствената грижа на Зиновиев и на приятелите му сега — спомня си злобно Троцки — беше своевременно да капитулират… Те се надяваха, че ако не заслужат благоволението му, ще изкупят вината си, като скъсат демонстративно с мене.“[5]

За всички става ясно, че обединяването на Троцки със своите доскорошни противници, което Сталин много умело използва, е извършено само за да се концентрират усилията им против генералния секретар. Сталин, у когото честолюбивите мотиви и вярата в своето особено предназначение стават все по-силни, не пропуска този изключително благоприятен шанс. Започнал борбата на идейна основа, той решава да я завърши с политически разгром на Троцки. Това личи от неговата реч, произнесена на 23 октомври 1927 г. на заседанието на обединения пленум на ЦК и на ЦКК на ВКП(б), на който се обсъждат въпросите от дневния ред на предстоящия XV конгрес на партията. На пленума е решено да се разгледа в отделна точка въпросът за троцкистката опозиция. По време на заседанието се чуват няколко реплики на висок глас от залата, а в президиума постъпват бележки, чиято същност е, че Централният комитет е скрил „Завещанието“ на Ленин и не е изпълнил волята му. За Сталин вече става невъзможно да премълчава този въпрос.

Неговата едночасова реч е пълна с гняв и неприкрита омраза към Троцки. Отново припомня научените наизуст грехове на отхвърления лидер, от първия до последния, като започва още от 1904 г. Изказването му не е импровизирано: той винаги се готви най-усърдно, когато трябва да се покаже пред хората, особено на партийните форуми. Като вижда, че Троцки е избрал главната си стратегическа линия на борбата против него, опирайки се на Лениновото предупреждение за негативните качества на генералния секретар, Сталин му нанася удар тъкмо в това направление.

„Опозицията мисли да «обясни» поражението си с личен момент, с грубостта на Сталин, с неотстъпчивостта на Бухарин и Риков и тъй нататък. Прекалено евтино обяснение! Това е врачуване, а не обяснение… В периода от 1904 г. до Февруарската революция през 1917 г. Троцки непрекъснато се въртеше и умилкваше около меншевиките, водейки отчаяна борба против партията на Ленин. За този период Троцки претърпя редица поражения от партията на Ленин. Защо? Може би е виновна грубостта на Сталин? Но Сталин тогава още не беше секретар на ЦК, той се намираше тогава в Русия, далеч от чужбина и водеше нелегално борба против царизма, а борбата между Троцки и Ленин се е разигравала на чужда земя — какво общо има тогава тук грубостта на Сталин?“[6]

Генералният секретар води атаката си под знамето на борбата в защита на Ленин, когото Троцки нарича в началото на века „Максимилиан Ленин“, загатвайки за диктаторските наклонности на Робеспиер. Буквално доунищожава Троцки, когато казва, че ранната му брошура „Нашите политически задачи“ е посветена на меншевика П. Акселрод. Сталин прочита тържествуващо посвещението на Троцки сред настъпилото оживление в залата: „На скъпия ми учител Павел Борисович Акселрод.“

„Е, какво пък — завършва Сталин, — прав му път към «скъпия му учител Павел Борисович Акселрод»! Прав му път! Само че побързайте, достопочтений Троцки, защото Павел Борисович, както е грохнал от старост, може скоро да обърне очи и вие да не сварите жив «учителя си».“[7]

Спомняйки си за юлско-августовския (1927 г.) пленум на ЦК и на ЦКК, Сталин отбелязва със съжаление, че тогава склонил участниците да не гласуват за незабавното изключване на Троцки и Зиновиев от Централния комитет. „Много е възможно да съм проявил тогава мекушавост (разредката моя — Д.В.) и да съм допуснал грешка…“ Да, това проста е изключително рядък случай, когато Сталин проявява мекушавост и когато изобщо е използвал думи като „добрина“! Изключително рядък! Тогавашната му временна слабост може да се смята за епизод. Сега обаче той призовава за поддръжка „на ония другари, които настояват за изключването на Троцки и Зиновиев от Централния комитет“[8].

Колкото до Лениновото „Писмо до конгреса“, той го тълкува по свой начин: „Беше доказано и предоказано, че никой нищо не скрива, че «Завещанието» на Ленин е било адресирано до XIII конгрес на партията, че то, това «Завещание», беше разгласено на конгреса, че конгресът реши единодушно да не бъде публикувано, между другото и понеже самият Ленин не е желаел и не е искал това.“[9] Опитах се вече да анализирам последните писма на Ленин и затова ще посоча още веднъж, този път накратко, че през октомври 1927 г. Сталин тръгва по пътя на изопачаване на историческата истина. Що се отнася до това, към кой конгрес се обръща Ленин — към XII или към XIII, — няма яснота. „Завещанието“ е разгласено само по делегации, а не на конгреса. Не се взима решение, а още по-малка единодушно, писмата да не бъдат публикувани. А колкото до думите на Сталин, че „самият Ленин не е желаел това“, нека те да тежат изцяло на съвестта му.

В дадения случай генералният секретар, усетил нарастващата си сила и почувствал, че разполага на практика с пълната поддръжка на участниците в пленума, решава да пренесе удара в най-уязвимата за него точка, без да се спира пред явната фалшификация. Той използва факта, че по настояване на Политбюро (а преди всичко по негово настояване) през септември 1925 г. в „Болшевик“ е публикувана декларация на Троцки относно „Завещанието“ на Ленин. Троцки се поддава на натиска на Сталин и написва, че „Владимир Илич по време на своето заболяване неведнъж се обръщаше към ръководните учреждения на партията и към конгреса й е предложения, писма и прочие. Всички тези писма и предложения, това се разбира от само себе си, винаги бяха предавани по предназначение, довеждаха се дознанието на делегатите на XII и XIII конгрес и винаги, това също се разбира, са оказвали надлежното влияние върху партийните решения… Никакво «Завещание» Владимир Илич не е оставил, а и самият характер на отношението му към партията, както и характерът на самата партия изключваха възможността за такова «Завещание», така че всички разговори за скрито или нарушено «Завещание» са злобна измислица и са насочени изцяло против фактическата роля на Владимир Илич…“[10].

Можел ли е да знае тогава Троцки, че като се спитва да опровергае плъзналите на Запад слухове, според които „секретните документи на Ленин са попаднали на Запад чрез ръцете на Троцки“, той, борейки се със Сталин, окончателно ще се натика в миша дупка? Излиза, че е хвърлял камъни в своята градина. За пленума лидерът на опозицията отново се очертава като политически интригант и Сталин не пропуска възможността да свърши с него.

Той прочита от „Болшевик“ цитат от декларацията на Троцки и удря направо:

„Това пише Троцки, а не някой друг. На какво основание тогава Троцки, Зиновиев и Каменев си кълчат езиците, когато твърдят, че партията и нейният Централен комитет «крият» «Завещанието» на Ленин?…

Казват (?! — б.а.), че в това «Завещание» другарят Ленин предлагал на конгреса предвид «грубостта» на Сталин да обмисли въпроса за замяната на Сталин на поста генерален секретар с друг другар. Това е вярно. Да, аз съм груб, другари, спрямо ония, които грубо и вероломно разрушават и разединяват партията. Това не съм криел и не крия. Възможно е тук да е нужна известна мекота по отношение на разколниците. Но за такова нещо мене не ме бива. Още на първото заседание на пленума на Централния комитет след XIII конгрес аз помолих пленума на ЦК да ме освободи от задълженията на генерален секретар. Самият конгрес обсъждаше този въпрос (?! — б.а.)… Всички делегации единодушно, включително и Троцки, Каменев и Зиновиев, задължиха Сталин да остане на своя пост. Е, какво можех да направя? Да избягам от поста си? Това не е в характера ми, от никакви постове никога не съм бягал и нямам право да избягам, защото това ще бъде дезертьорство… Година по-късно пак подадох заявление до пленума за освобождаването ми, но отново ме задължиха да остана на поста си. И така, какво още можех да направя?“

И продължава: „Характерно е, че нито една дума, нито едно загатване няма в «Завещанието» за грешки на Сталин. Говори се само за грубостта на Сталин. Но грубостта не е и не може да бъде недъг в политическата линия или в позицията на Сталин.“[11]

Троцки, големият майстор на интригата и превъплъщаването, присъствайки в заседателната зала, почувствал, че тази унищожителна и тържествуваща тирада на Сталин означава за него край на политическата му дейност. Както ще напише по-късно в Мексико, след речта на Сталин усеща физически ножа на гилотината над главата си. Троцки, както и другите революционери, добре познава историята на Великата френска революция. И едва ли се е отказвал от мрачното удоволствие да си припомни 9 термидор и последните думи на Робеспиер в Конвента: „Републиката загина! Настана царството на разбойниците!“ Разбира се, в лицето на Робеспиер той вижда само себе си. Разликата е в това, че не може като Робеспиер да разчита на парижките санкюлоти. Троцки се оказва фелдмаршал без войска. Партията е враждебно настроена към него. Уморила се е от интригите му. Всичко е свършено.

Вътрешният диалог на отритнатия кандидат за диктатор, за лидер на партията сигурно е бил самоубийствен: как може той, Троцки — мисли в стъписването си предишният кумир на митинговите тълпи, — да подцени тоя мустакат осетинец? И кой знае защо, си спомня думи от речта на вечно хитруващия Зиновиев на последната партийна конференция, с когото той по неволя се е сприятелил:

Виновни ли ще сме, ако скелетът ви

изпращи в тежките ни длани?

Какво общо има Блок? Какво отношение към всичко това има Зиновиев, когато довършват него, Троцки?! Изпусна той шанса си — роят се мрачните мисли в мозъка на изтикания „фелдмаршал Троцки“ (както го нарича иронично в годините на гражданската война Л. Красин), — още преди да умре Ленин. Но можел ли е да предположи, че ще го стъпче публично този малко забележим в ония години човек?

Вече в чужбина Троцки ще прочете книжчицата на емигранта Есад Бей, в която изправилите се един срещу друг „двама бележити“ вождове ще бъдат обрисувани така: „Сталин и Троцки — това са два противоположни полюса в комунистическата партия. Нито в личната, нито в политическата област са имали някакви допирни точки. Троцки — блестящият европеец, изкусен, славолюбив журналист — и Сталин — типичният азиатец, човек без всякаква суетност, без лични потребности, със студен, мрачен ум на източен заговорник — бяха просто длъжни да се намразят взаимно. Сталин не понасяше Троцки вече чисто физически, също както у Троцки предизвикваше дълбоко отвращение само видът на Сталин и неговото изринато от сипаница лице.“[12] Сега емигрантът Троцки няма какво да добави чак до края на живота си.

На октомврийския пленум през 1927 г. Троцки се изказва за последен път като политически деец. Речта му е разпокъсана, но разпалена. По-късно той пише, че искал, но не успял напълно да отвори очите на „слепците“, че „триумфът на Сталин няма да продължи дълго и провалянето на режима му ще настъпи неочаквано. Кратковременните победители прекалено много разчитат на насилието. Вие ще ни изключите, но няма да предотвратите победата ни“. Привелият се зад трибуната Троцки чете речта си бързо по предварително написан текст (а нали самият той в своя кръг често най-пренебрежително нарича „сламкаджии“ Сталин и другите партийни ръководители), като се мъчи да надвика гласовете в залата. Не го слушат внимателно, прекъсват го с възгласи като „Клевета!“, „Лъжа!“, „Дърдорко!“. Някой се провиква: „Долу фракционерът!“ Троцки бърза да изстреля всичко, което е написал: за отслабването на революционното начало в партията, за прекалено увеличаващата се власт на апарата, за създаването на „управляваща фракция“, която води страната и партията към термидорско израждане… В речта му няма убедителни аргументи, няма ясни тезиси за социализма, макар че не всичко в нея е погрешно. Проличава ненавистта му към Централния комитет, злобата му към Сталин, но това съвсем не намира отклик нито у присъстващите, нито у комунистите, имали вече възможност да се запознаят с тази негова реч от дискусионния позив към XV партиен конгрес.

Опитът да се организира демонстрация на привържениците на Троцки по случай десетата годишнина от Октомври е възприет като предизвикателство, поставящо Троцки извън партията. Хората около него решават, че привържениците му трябва да излязат на демонстрацията в отделни колони. Лозунгите са такива, че опозиционният им смисъл може да бъде разбран само от посветените: „Долу кулакът, непманът и бюрократът!“, „Долу опортюнизмът!“, „Да се изпълни завещанието на Ленин!“, „Пазете болшевишкото единство!“. Направени са опити да се носят портрети на Троцки и Зиновиев. Но Сталин предварително взима необходимите мерки. Милицията разпръсква групичките от троцкисти. Зиновиев, който е отишъл специално за случая в Ленинград, и Троцки, който обикаля московските улици и площади в центъра с лека кола, се убеждават: след тях вървят единици. Играта окончателно е загубена. Партията и работническата класа се отдръпват напълно от опозиционерите. Сигурно Троцки си е припомнил как преди десет години, на II конгрес на съветите, под овациите на цялата зала извиква след излизащия Мартов: „Вашето място е в помийната яма на историята!“ Днес същите думи валят по негов адрес, когато се опитва на Площада на революцията да апелира към колоната от демонстранти, отиващи към Червения площад. Към Троцки полетяват камъни. Стъклата на автомобила са изпочупени. И той съвсем ясно разбира: сега Сталин го спуска в каналната шахта на историята. На 14 ноември Троцки е изключен от ВКП(б). По-нататъшните събития се развиват стремително.

Чудновата е партийната кариера на този политик, започнала през 1917 г. с феерично извисяване и завършила след десет години с пълна катастрофа. Троцки се опитва още веднъж да се обърне публично към масите по повод на смъртта на отдавнашния му съмишленик А. А. Йофе, сложил край на живота си. В миналото меншевик, влязъл в партията заедно с Троцки през 1917 г. Бил е кандидат-член на Централния комитет и член на Общоруския централен изпълнителен комитет (ВЦИК). От 1918 г. е на дипломатическа работа. Постоянен и убеден привърженик на Троцки, член на опозицията, Йофе написва предсмъртно обръщение към Троцки. Формално в писмото му става дума, че е обиден, задето този път Централният комитет на партията отказва да му отпусне парични средства за лекуване в чужбина. Но политическата същност на писмото е друга. Йофе пише, че „цензурата на Политбюро“ не дава възможност да се публикува истината за квазивождовете, сега „възведени в сан“. Не се съмнявам, пише Йофе, че моята смърт е „протест на борец“, убеден в правилността на пътя, който избрахте Вие, Лев Давидович. „Политически Вие винаги сте били прав, а сега по-прав от когато и да било.“ Йофе твърди: „С ушите си чух Ленин да признава, че и в 1905 г. не той, а Вие сте били правият. Пред смъртта човек не лъже и аз още веднъж Ви повтарям това днес… Залогът за победа на Вашата правота е именно в максималната Ви неотстъпчивост, в най-строгата Ви праволинейност, в недопускане на никакви компромиси…“ Писмото започва да се предава от ръка на ръка и дава повод за разни слухове. По решение на ЦК е публикувано в списание „Болшевик“ (1927, №23-24) с коментар от Ем. Ярославски, озаглавен „Философия на упадъчността“, в който изрично се съобщава, че Йофе редовно и многократно се е лекувал в чужбина за сметка на държавата. Писмото всъщност имало за цел да покаже, че изключването на Зиновиев и Троцки можело да се превърне по мнението на Йофе в оня тласък, който щял да пробуди партията и да я върне от пътя към термидора.

На погребението се събират много троцкисти младежи. Речи произнасят Троцки, Зиновиев, Каменев и техни съмишленици. Това е последното публично изказване на Троцки в Съветския съюз и последната публична демонстрация на опозицията. Но речите им не предизвикват вече оня резонанс, на който разчитат разгромените опозиционери. Шансовете им сега принадлежат на миналото. Троцки окончателно се убеждава, че е вожд без последователи, пълководец без армия.

Той е надвит, но не и превит. Сталин търси пътища и начини да изолира своя най-ненавистен съперник. Празнува победата си, но чувства, че борбата не е свършила. На няколко съвещания на апарата Сталин дава указания „да се следят троцкистите“, „да се отслаби още повече влиянието им“, „да се доунищожат политически“. Започват арести и интернирания. Троцки, който само три години по-рано е бил убеден, че в края на краищата ще застане начело на болшевишката партия, се оказва в положението на напълно низвергнат вожд. Неговите „платформи“, въпреки някои правилни идеи в тях, не са могли да прикрият главното: цялата си борба свеждал до двубой със Сталин. Но позициите на генералния секретар са вече трайни. Това постепенно разбират доста много партийни членове. Шансовете на Троцки да възглави партията отдавна вече са пропаднали.

След изключването на Троцки от партията Зиновиев и Каменев го придумват да се разкае, да си признае вината. Но трябва да кажем: каквото и да е говорено и писано за Троцки, той винаги е гледал на себе си през призмата на утрешното. Извънредно честолюбив и дори славолюбив човек, често се е замислял какво ще кажат за него историците, ако принесе днешния кратковременен успех в жертва на утрешната присъда на историята.

Своята горчива чаша изпиват до дъно и членовете на двете семейства на Троцки. Първата жена на Троцки Александра Соколовска и двете й дъщери Зина и Нина (както и мъжете им) са пламенни привърженици на троцкизма. Той напуска първото си семейство през 1902 г., когато малката му дъщеря няма още четири месеца. Отначало пише на Александра Лвовна от чужбина, но после времето и новото й семейство отвеждат Соколовска с двете деца „в областта на невъзвратимото“, както той се изразява. Все пак, разбирайки, че историците ще си спомнят и за първата му жена, през 1929 г. ще напише в първия том от спомените си: „Животът ни раздели, като запази обаче ненакърними идейната ни връзка и дружба.“ След революцията бащината слава огрява и двете му дъщери; по-късно обаче, само след няколко години, те ще бъдат жестоко преследвани. По-късно първото семейство на Троцки, е сполетяно от още по-печална съдба. Заплаща на Сталин страшна цена не само заради различното си политическо мислене, но и заради принадлежността си към „род на враговете“ (през 30-те години е имало графа „социално опасни елементи по произход“).

Втората жена на Троцки Наталия Седова също започва като „революционерка“. Известно време двамата с Троцки живеят в Петербург като семейство Викентиеви. Седова е винаги с мъжа си, споделяйки с него и триумфа на издигането му в годините на революцията и гражданската война, и безкрайните му скитания в чужбина. Но ще отбележа, че до 1917 г. Троцки като син на твърде състоятелни родители не изпитва такава оскъдица като другите руски емигранти.

От втория брак има двама синове. По-големият му син Лев е винаги с баща си, става активен троцкист и умира още съвсем млад в Париж при загадъчни обстоятелства след изгонването на баща му. По-малкият Сергей напуска семейството още когато баща му и майка му живеят в Кремъл, заявявайки, че му е „противна политиката“; не влиза в комсомола и се отдава на науката. При изгонването на баща му отказва да замине с него. Естествено, като син на Троцки по-късно Сергей не избягва предопределената му участ. През януари 1937 г. в „Правда“ се появява статията „Синът на Троцки Сергей Седов се опитал да отрови работниците“. Изпратеният по това време в Красноярск С. Седов е обявен за „враг на народа“. На митинг в ковашкия цех на машиностроителния завод майсторът Лебедев казва: „При нас като инженер се подвизаваше синът на Троцки Сергей Седов. Тази достойна издънка на продалия се на фашизма свой баща се опита да отрови с генераторен газ група работници от завода.“ На митинга става дума и за сестриния син на Зиновиев Закс, и за техния „покровител“ директора на завода Суботин… Съдбата на „обвиняемите“ е предварително решена.

В кървавия въртоп, в който ги завлича борбата на баща им със Сталин, загиват всички деца на Троцки и трагедията на семейството му увенчава изгнаника в очите на Запада с ореола на мъченик. Наталия Седова преживява мъжа си, преживява и Сталин, „неразделния враг“ на съпруга й, и доживява до XX конгрес на партията.

Отначало генералният секретар, също „за историята“, публично нарежда „да не се закачат роднините на Троцки“, но съдбата на всичките е горчива. Само неколцина от далечните му роднини оцеляват. Живеят в Москва. Можах да се видя с някои от тях. Те носят, естествено, други фамилни имена. Политическото поражение на предишния председател на Революционния военен съвет на републиката е било още повече вгорчено от дълбоката му лична трагедия, настъпила в семейството му по-късно, след изгонването му от СССР.

В многобройните си книги, а в изгнаничество ще напише още около петнайсетина, Троцки доста често, особено малко преди да бъде убит, се връща към личната си съдба. „История на руската революция“ (в три тома), „Какво по-нататък?“, „Скритото завещание на Ленин“, „Техният морал и нашият“, „Дневник в изгнание“, „Моят живот“, „Третият интернационал след Ленин“ и други носят печата на трагичен егоцентризъм. Троцки вече не ще може да живее, без да говорят, без да пишат и да спорят за него. Известността, популярността, славата ще станат за него по-насъщни от хляба. Предишните му съмишленици меншевиките честичко ще „поощипват“ поваления вожд. Вече след изгонването му някой си Д. Долин ще напише в „Социалистический вестник“: „Троцки се мъчи с всички сили да не би — не дай си боже! — да го забравят. Ден и нощ пише дебели книги и мънички статийки, издава семейни бюлетини и повтаря в различни варианти и на всички езици едни и същи мотиви за вероломството на Сталин, за предателството на китайската революция и за нежната любов на Ленин към него. Но човечеството е неблагодарно — и колкото повече време минава, толкова по-малко ще си спомнят и ще говорят за Троцки.“[13] Но тези думи Троцки ще прочете вече на Принцовите острови в Мраморно море…

В Политбюро няколко пъти се обсъжда въпросът, как да се постъпи с Троцки, който продължава да подклажда не само антипартийни настроения, но сега вече по същина и антисъветски. В края на краищата се стига до извода, че Троцки трябва, да бъде изселен от Москва. Отначало лидерът на опозицията е изселен от Кремъл. От Кремъл са изселени също така Зиновиев, Каменев, Радек и други предишни партийни ръководители. Йофе, както вече отбелязах по-горе, предпочита да се застреля. Зиновиев и Каменев решават да се обърнат към поредния конгрес на партията с покаяние: „Лев Давидович — опитват се те да убедят Троцки, — дошло е времето, когато трябва да проявим мъжество и да отстъпим.“ Играта е окончателно загубена, но те се опитват да се задържат върху стъпалото на влака на историята. Скоро се взема решение Троцки да бъде изпратен в Алма Ата. Според някои данни, възложено е на Бухарин да ръководи интернирането.

По време на заминаването му привържениците на изпадналия в немилост вожд се опитват да организират протестна политическа акция. Троцки отказва да влезе и да седне в автомобила. И го изнасят на ръце, на ръце го внасят и във вагона. Големият му син през цялото време вика: „Другари, гледайте как носят Троцки!“ Ето как описва този момент жена му с явен примес от мелодрама, преувеличаване и образност: „На гарата имаше огромна демонстрация. Чакаха го. Провикваха се: «Да живее Троцки!» Но Троцки не се виждаше. Къде е? До вагона, определен за нас — развълнувана тълпа. Млади приятели качиха на покрива на вагона голям портрет на Л.Д. Разнесе се възторжено «Ура!». Влакът потегли. Разклати се веднъж-дваж… мръдна напред и внезапно спря. Демонстрантите бяха изтичали пред локомотива, вкопчиха се за вагоните и спряха влака, искайки Троцки. В тълпата се пусна слух, че агенти на ГПУ са вкарали тайно Л.Д. във вагона и не му дават да се покаже на изпращачите. Вълнението на перона беше неописуемо. Станаха сблъсквания с милицията и агентите на ГПУ, имаше пострадали от едната и от другата страна, извършени бяха арести.“[14]

Сталин, който по това време е в Кремъл, следи напрегнато изпращането на Троцки. Звънят му често по телефона и му докладват. Генералният секретар мълчи, слуша и накрая само отсича: „Без сантименталности! Никакви отстъпки! Помагачите на Троцки да се разгонят! Бързо и без разтакаване!“ Спира да говори и започва да се разхожда нервно из кабинета, като напрегнато обмисля нещо. След няколко години във вилата си, седнал на маса със свои съратници, след коментарите за последното изказване на Троцки в чужбина ще подхвърли яростно: „Тогава направихме две грешки. Трябваше да го оставим известно време в Алма Ата… Но в чужбина в никакъв случай не биваше да го пускаме… И още нещо: как така му разрешихме да изнесе толкова много книжа?“

Но това ще бъде казано по-късно, през 30-те години.

В Алма Ата Троцки продължава политическата си дейност. Оттам на различни адреси, както той твърди, изпраща всеки месец стотици писма и телеграми, получава информация и се мъчи да поддържа угасващия огън на фракционната борба. В мемоарите си признава, че била уредена и секретна преписка с привържениците му. В своите записки по-големият му син разкрива нейния обем: „За времето от април до октомври 1928 г. изпратихме от Алма Ата 800 политически писма… пуснахме около 550 телеграми. Получихме над 1000 политически писма, дълги и къси, и около 700 телеграми…“[15] Освен това била уредена и конспиративна поща с куриери. Троцки се опитва да активизира опозиционните сили. Ролята на изпаднал в немилост вожд му дава известни морални предимства. Интернирането на лидера на опозицията не променя начина на мисленето му, не го принуждава да се откаже от опитите си да предизвика недоволство в партията. За проницателния Троцки Сталин се превръща в олицетворение на термидорското зло и на всички бъдещи нещастия. В това отношение не е далеч от истината.

Една година по-късно, през януари 1929 г., с решение на Политбюро след дълги обсъждания на различни варианти Троцки, жена му и синът му Лев са изгонени през Одеса в Цариград На 12 февруари 1929 г., когато наближава Цариград с парахода „Илич“, Троцки решава да привлече вниманието на световното обществено мнение. В декларацията му до турския президент Кемал паша се казва:

„Уважаеми господине!

Пред вратите на Константинопол имам чест да Ви известя, че на турската граница идвам съвсем не по свой избор и че мога да пресека тази граница, само като се подчиня на насилието.

12 февруари 1929 г.

Л. Троцки“[16]

Скоро пропадналият „фелдмаршал на световната революция“ започва „пътешествието“ си от страна в страна, за да го завърши в Мексико, последната му спирка. За Троцки настава десетилетие на най-активна борба против Сталин, а понякога, волно или неволно, и против държавата, за създаването на която в първите години той активно помага и която активно защитава.

Главната причина за личната драма на Троцки е в това, че в крайна сметка поставя на преден план личните си амбиции. „Неболшевизмът“ на Троцки, за който говори Ленин, в края на краищата си показва рогата. Развръзката бива ускорена от острата лична свада между „двамата изтъкнати вождове“. Силният и своеобразен интелект, съчетан обаче с мътните „кристали“ на светогледа му и с изключително амбициозната му натура, завежда постепенно Троцки в редовете на непримиримите врагове на Сталиновия социализъм. Личната омраза, дори злоба към Сталин, често задушава и елементарното честно отношение към ония идеали и ценности, които самият той до неотдавна е възхвалявал.

Едва-що пристигнал в оловносивия февруарски Константинополски залив, Троцки предава на буржоазната преса сборник от шест свои статии, озаглавени „Какво и как се случи?“. Централно място в една от статиите е отредено на твърдението му, което само преди година, година и половина е гледал да прикрива, че теорията за възможността да се построи социализъм в една отделна страна е реакционна измислица, „главната и най-престъпна вълча яма за революционния интернационализъм“. „Тази «теория» е изградена на административна, а не на научна основа.“[17] След две седмици Сталин ще прочете тия редове в сутрешната поща и ще процеди през зъби: „Най-сетне си показа рогата тая долна душица!“

В чужбина Троцки през цялото време се грижи най-усърдно за „реномето си на революционер“. Продължава издаването на съчиненията си, често пъти без да се спира пред фалшификации, преувеличения и клеветнически измислици с единствената цел по-болезнено да жегне Сталин и да се представи в историческото огледало като човека, когото Ленин искал да направи свой приемник, но Сталин, нарушавайки волята му, вероломно попречил. Не може да не се признае, че Троцки по-рано от мнозина други разбира какво представлява Сталин и не се огъва пред него. Но в тази борба оскърбява и целия народ. В двайсетия том на своите съчинения Троцки си позволява да вмъкне подигравателни пасажи по адрес на руския народ. Според неговите представи „нито един руски държавник никога не се е издигал по-високо от третокласен имитатор на херцог Алба, Метерних или Бисмарк“, а колкото до науката, философията и социологията, „Русия е дала на света кръгла нула“. Мисля, че тия славянофобски, по същество шовинистични изказвания разширяват разбирането ни за политическия лик на човека, решил априори, че е призван да играе в историята само главни роли. В чужбина Троцки казва за себе си, че е човек, за когото е станала достъпна без виза цялата планета. Опитва се да играе както преди ролята на „втори гений“. Негови са думите: „Ленин го откараха в революцията в пломбиран вагон. Мене пък, въпреки волята ми, ме закараха в Константинопол с парахода «Илич». Затова не смятам изгонването ми за последната дума на историята.“ Надявал се е да се върне. Но не му било съдено. Единият от „изтъкнатите вождове“ се оказва завинаги извън родината.

Бележки

[1] Контрареволюционен преврат във Франция, извършен на 9 термидор от 11-ата годишнина на републиката (27 юли 1794 г.), с който е свалена якобинската диктатура и е сложен край на революцията. — Б.пр.

[2] Лесли Уркарт — английски финансов магнат. През 1923 г. се опитал да сключи договор за голяма концесия в СССР при заробващи условия. Съветът на народните комисари отказал да одобри договора. — Б.а.

[3] XV конференция Всесоюзной Коммунистической партии (большевиков). Стенографический отчет. М.-Л., 1927.

[4] ЦПА ИМЛ, ф.3, оп.I, д.2827.

[5] Троцкий, Л. Д. Моя жизнь. Т.II, с.285.

[6] Сталин, И. В. Соч. Т.10, с.193.

[7] Пак там, с 204, 205.

[8] Сталин, И. В. Соч. Т.10, с.191.

[9] Пак там, с.193.

[10] Большевик, 1925, №16, с.68.

[11] Сталин, И. В. Соч. Т.10, с.175-177.

[12] Бей, Э. Сталин. Рига, 1932. с.234.

[13] Социалистический вестник, 193), №8 (245), с.8.

[14] Троцкий, Л. Д. Моя жизнь. Т.II, с.286.

[15] Троцкий, Л. Д. Моя жизнь. Т.II, с.305.

[16] Троцкий, Л. Д. Что и как произошло. Шесть статий для мировой буржуазной печати. Париж, 1929, с.9.

[17] Троцкий, Л. Д. Что и как произошло. Шесть статий для мировой буржуазной печати. Париж, 1929, с.60.