Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (18) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Интелектуалното объркване

Философът Е. Трубецкой, последовател на Вл. Соловьов^[1], в труда си „Двата звяра“ развива идеята, че „Русия е заплашена от две крайности: черния звяр на реакцията и червения звяр на революцията“. За мнозина дейци на културата тия „зверове“ се оказват реални. Художествено-идейните люшкания имат големи амплитуди. От неприкрито, откровено неприемане на самата революция като идея (3. Гипиус, Д. Мережковски, И. Бунин) до възторжената й прослава (Д. Бедни, А. Жаров, И. Уткин, М. Светлов). Но не всички бързо определят идейните си позиции.

Киплинг има прекрасни редове, чиято същност е, че силата на дългата нощ е вече сломена, макар че никакво разсъмване не я заплашва преди определения за него час… Силата на старото е сломена, но неестествено е да се очаква, че всички хора на изкуството ще започнат да поздравяват настъпващата зора… И на главната улица на голямата литература, и в задните й дворове клокочи глухо, а понякога и бурно недоволство. Основните въпроси, измъчващи художествената интелигенция, са мястото на културата в „новия храм“, проблемът за творческата свобода, отношението към духовните ценности на миналото. Някои от писателите най-сериозно смятат, че руската литература има само едно бъдеще — нейното минало. Мнозина майстори на словото са подплашени от революционния ураган, те виждат в него заплаха не само за себе си, но и за цялата култура. Ще изразя собственото си гледище за отношението на интелигенцията към революцията, към социализма, към новото, което се ражда на нашата многострадална земя в страшни мъки.

По-голямата част от интелигенцията не приема социалистическата революция. Разбира се, не всички, които не я приемат, стават нейни врагове. Не. По всяка вероятност мнозина от интелектуалците напълно биха се задоволили с резултатите от Февруарската буржоазнодемократична революция с някакъв парламент и други атрибути, характерни за либералното многовластие. Стъписването, интелектуалното объркване на руската интелигенция продължава няколко години. После започват да се очертават диаметрално противоположни тенденции: пълното приемане на идеите на Октомври и пълното им отричане, продължителни двоумения и постепенни обрати. Твърде характерен в този смисъл е малкият сборник „Смяна на пътепоказателите“, излязъл през юли 1921 г. в Прага. Неговите автори, главно с кадетска ориентация, активни дейци в лагера на белите, призовават към капитулация. Клочников, Потехин, Бобришчев-Пушкин и Устрялов заявяват, че по „съдбовна ирония на историята“ болшевиките са станали „пазители на руското национално дело“. Тук му е мястото да отбележа, че в изказванията си през 20-те години Сталин многократно споменава Устрялов и „смяната на пътепоказателите“ като символ на разложението във вражеския лагер. Авторите на сборника не скриват, че смятат болшевизма за утопия, но разбират, че с тях, руските бегълци, „ще си урежда и вече си урежда сметките историята“. Носталгичните мотиви, оцветени със славянофилски багри, означават нещо много по-важно: поврат на част от интелигенцията в подкрепа на социалистическа Русия. Това неизяснено влечение към родината заглушава класовите инстинкти, кара ги, макар и с болка, да се примирят с новите реалности в Русия.

Но по-голямата част от интелигенцията не приема болшевизма. През 1922 г. списание „Политработник“ помества статията „Бежанска Русия“, в която се казва: „Великата октомврийска революция има своя «Кобленц»^[2]… Известни са «патриотичните» подвизи и начинът на живот и мислене на тази бежанска Русия. В нея няма дори и сянка от оная печална красота на дълбоката есен, отпечатък от която може да се долови у представителите на загиващото феодално общество в Кобленц по време на Великата френска революция. Тук царят мухълът, мръсотията на немарата, еснафските разправии, интригантството на дребно и на едро, подмазвачеството, наричани гръмливо «правене на политика»…“^[3]

Изразител на крайното несъгласие с Октомври става Гипиус. В „Сива книжка“ и „Черен бележник“ тя напълно отрича идеите на революцията, която по нейно мнение е погребала руската култура:

Пропадна всичко: тъмней душата,

на тлен и червей сме храна,

и не остана на земята

от правда руска ни следа.

Гипиус оприличава революцията с „рижава уличница с празен поглед, поливаща студени камъни“. Характеризирайки своята и на мъжа си (Мережковски) политическа позиция, с гордост заявява: „Май че само ние пазим белотата на емигрантските ризи.“ Родината си те виждат като „царство на антихриста“.

Дори Троцки, който проявява твърде голяма търпимост спрямо всички тези „щуротии“ и смята за неизбежно интелектуалното объркване на интелигенцията, отправя злобна критика по повод на „хленченето“ на Гипиус. „Изкуството й, в което преобладаваше проповядването на някакво мистично и еротично християнство — пише Троцки, — веднага се трансформираше, щом подкованият ботуш на червеноармееца настъпеше тънкото бомбе на пантофката й. Тя веднага почваше да надава вик, в който можеше да се открие гласът на вещица, обладана от идеята за свещената неприкосновеност на собствеността.“^[4]

Спектърът на естетическите интереси на Сталин е неизмеримо по-тесен от ерудицията на Троцки и декадентските, иконоборческите традиции и тенденции малко го вълнуват. Едва ли е познавал добре творчеството на Гипиус, Балмонт, Бели, Лоски, Шмельов и на много други интелектуалци, оставили така или иначе следи в историята на родната култура. Умът му, емпиричен и лишен от емоционално богатство, оглежда целия храм на културата от крайно прагматични позиции: „помага“, „не помага“, „пречи“, „вреди“. Художествените критерии, ако изобщо е имал такива, не играят решаваща роля. С пълна сила Сталин ще провъзгласи своето кредо по отношение на литературата и изкуството след две десетилетия в ползващото се с печална известност постановление за списанията „Звезда“ и „Ленинград“. За него литературата и изкуството винаги остават затворени в примитивния двуполюсен модел „наши“ и „чужди“.

За да бъда справедлив, трябва да посоча, че макар и вълната от емигранти да е твърде голяма, по всяка вероятност над два и половина милиона души, като мнозинството са представители на състоятелните слоеве и интелигенцията, включително и художествената (Марк Алданов, К. Балмонт, П. Боборикин, И. Бунин, Д. Бурлюк, З. Гипиус, А. Куприн, Д. Мережковски, И. Северянин, А. Толстой, Саша Чорни, Вячеслав Иванов, Г. Иванов, В. Ходасевич, И. Шмельов, М. Цветаева, В. Набоков-Сирин и много други), не всички емигранти са враждебно настроени към Съветска Русия. Различна е и съдбата им. Не са малко и ония, които намират смъртта си в шанхайските бордеи и нощните парижки приюти или се връщат в родните си краища. Едни ги очаква възможността да възродят литературното си творчество, други не могат да се приспособят към новата социална среда и замлъкват завинаги. Трети попадат между воденичните камъни на беззаконието.

Художествената интелигенция, която остава в Русия, също се държи различно. Бързо никнат творчески съюзи и обединения — Съюз на селските писатели, „Серапионови братя“^[5], Перевал (Поврат — б.пр.), Руска асоциация на пролетарските писатели (РАПП), Асоциация на художниците в революционна Русия (АХРР), Кузница (Ковачница — б.пр.), Ляв фронт на изкуствата (ЛЕФ) и други творчески обединения. Между стените на студените клубове и дворци се разгарят горещи дискусии за пролетарската култура, за литературата и политиката, за възможностите да бъдат използвани ценностите на буржоазната култура. В този литературен кипеж, а понякога и в това литературно объркване се раждат оспорвани концепции, а тук и там — погрешни гледища. Възниква уникален шанс за създаването и укрепването на творческия плурализъм в художествената мисъл. По онова време още не са пуснати в ход командните методи, които за изкуството и културата са равнозначни на творческа атрофия.

Сталин, който отначало малко се интересува от тези въпроси, не вижда някаква опасност в мозайката от литературни школи и направления, още повече че по-голямата част от художниците (всеки както го разбирал) говорят за революцията, за новия свят, за новия човек, за „мамещите далнини“. Дори авангардистките, често сектантски увлечения по „радикалните методи“ в творчеството му изглеждат само наивни, забавни и нищо повече. В Централния комитет още не са се народили идеи и политически доктрини с ждановска подкваса. Те ще дойдат по-късно. Този творчески плурализъм, естествен като самото изкуство, успява за късо време да роди в киното, литературата и живописта произведения, влезли завинаги в съкровищницата на нашата духовна култура.

Общо взето, този период (20-те години) се отличава с разкрепостяване на мисълта, с творчески търсения, със смело новаторство. За свобода на творчеството говорят много и художници, и майстори на словото, на сцената и на филмовия екран. Революцията ражда у писателите стремеж да вникнат в тайните на великото, вечното, непреходното. Обсъждат се гениите и гениалността, „прехвърляйки“ често всички възможни граници в заключенията. А всъщност гениалността не е ли най-високата точка от пирамидата на творчеството и защо тогава майсторът на словото да не се стреми към нея? Може би е прав големият руски писател и философ Н. Бердяев, неоценен дори и днес както трябва, че „култът към святото трябва да бъде заменен с култ към гениалността“?

Революцията ускорява силно творческото узряване на мнозина и както личи, съвсем естествени и плодотворни са били честите дискусии, спорове и надпревари между различните художествени школи. Колко жалко, че след няколко години тази атмосфера на търсения в значителна степен ще бъде отронена в каменотрошачките на бюрократичния изказ, на уеднаквеното мислене като духовна униформа и ще народи купища книги с „живот на гъби“, книги еднодневки, за по-голямата част от които днес никой дори не си спомня. В две книжки на списание „Болшевик“ (1926 г.) е публикувана статията на П. Йонов за пролетарската култура и „напостовската бъркотия“. В нея се прави критичен анализ на схващанията, изповядвани от стожерите на „напостовството“ Вардин и Авербах, излагащи гледищата си в списание „На пост“ (оттук и „напостовци“). „Болшевик“ доказва, че е невъзможно да съществува „чисто изкуство“, неповлияно от социалните бури, икономическите сътресения и класовите сблъсъци. След известно време списанието помества отговора на Леополд Авербах във връзка със статията на П. Йонов, където нещата се свеждат до това, че културната революция ще се съпровожда от изостряне на класовата борба: „Кой кого ще преобрази — масите ли ще съумеят да раздробят на тухли старата култура и да вземат от нея, което им е нужно, или сградата на цялостната стара култура ще се окаже по-яка от пролетарската културна дейност сред народа?“^[6]

Скоро ще бъде провъзгласен тезисът за необходимостта от административно направляване на културните процеси. Твърде характерна в тая насока е например уводната статия в „Болшевик“, озаглавена „Командните кадри и културната революция“. В нея се приема като постулат твърдението, че проблемът „за възпитанието на културни командни кадри от строители на социализма“ е политически проблем.^[7] Но щом „се повъзпитат културните командни кадри“, и започва разрушаването на църкви, разтурянето на самобитни творчески обединения, задушаването на творци с неповторима индивидуалност. Такава е участта на група „селски поети“, чийто изтъкнат представител е С. Есенин. Печална е тяхната съдба. Много жалко, но в оплюването им има пръст и очевидно неосвободилият се още от своите ранни радикални възгледи Бухарин. Свободата на творчеството все по-широко се програмира, с други думи, стеснява се. А изкуството, отчуждено от свободата и духовната същност на човека, става вече сурогат на културата.

Разбира се, съмнителен е резултатът, когато методите за идейно ръководство се подменят с метода на директивите. Има много области, където политиката диктува и ще диктува, но има и такива сфери, в които може само да взаимодейства. Съществуват и други, където „политическият скалпел“ е направо вреден, защото в процеса на използването му се постига резултат, противоположен на очаквания.

Сталин наблюдава внимателно процесите на литературния кипеж. Усеща, че предизвикалата огромни изменения в общественото съзнание революция неизбежно ще предизвика и повишен интерес към културните ценности изобщо и по-специално към художествената литература. Около средата на 20-те години грамотността на населението значително се повишава. Особено поразителни са промените в националните републики. Към 1925 г. в сравнение с 1922 г. броят на трудещите се, овладели четмо и писмо, в Грузия нараства 15 пъти, в Казахстан — 5 пъти, в Киргизия — 4 пъти. Аналогична е картината и в другите региони. Същински огнища на култура и ограмотяване стават работническите клубове в градовете и читалните в селата. В сравнение с 1913 г. три пъти нарастват тиражите на периодичните издания. Започва масово строителство на библиотеки. Създават се киностудии в Одеса, Ереван, Ташкент и Баку. Все повече се издава художествена литература.

Политбюро няколко пъти разглежда въпроса да се създадат най-добри условия за приобщаване на масите към художествената култура, да се засили идейното, болшевишкото влияние върху нея. През юни 1925 г. Политбюро одобрява резолюция „За политиката на партията в областта на художествената литература“. В постановлението се отбелязва необходимостта от грижливо отношение към старите културни дейци, приели революцията, и се подчертава, по предложение на Сталин, че е много важно да продължи борбата с тенденциите, прокарвани в „Смяна на пътепоказателите“, че „партията трябва с всички средства да изкоренява опитите за неумела и некомпетентна административна намеса в литературните въпроси“^[8].

Както виждаме, в първите години след революцията Централният комитет на партията изпълнява Лениновия завет, че за истинския социализъм е нужна „именно култура. Тук нищо не може да се постигне с насилие или с натиск, с твърдост или с енергия, или с каквото и да е, ако ще да е и най-доброто човешко качество изобщо“^[9]. Не са забравени думите на Ленин, че новата култура не може да бъде създадена на празно място. За съжаление, през 30-те години тези Ленинови идеи ще бъдат предадени на забрава.

Помощниците на Сталин му „докладват“ за новите книги, за статиите на пролетарските писатели. Естествено, той не може да прочете всичко. Но в библиотеката му (която по-късно е разтурена и в нея остават само книгите с негови бележки) са запазени томчета, книги от ония години с евтини подвързии и с бележки с червен, син и с обикновен черен молив. Между другото, повечето от резолюциите и бележките си пише с червен молив. Много от неговите съратници волно или неволно му подражават (по-специално Ворошилов). Ако се съди по написаното, по различните забележки, вмъкнати лично от него, има основания да се предполага, че се е запознал с „Чапаев“ и „Метеж“ на Д. Фурманов, „Железният поток“ на А. Серафимович, с повестите на Всеволод Иванов, с „Цимент“ на Ф. Гладков, с творчеството на М. Горки, когото генералният секретар обича, със стиховете на поетите А. Безименски, Демян Бедни, Сергей Есенин и с творби на други известни майстори на словото. Прави му впечатление и Андрей Платонов с неговата повест „От полза е“. Но както по всичко личи талантливият писател, който прониква в дълбоките пластове на човешкия дух, остава неразбран. „Безсънният сатаноид“ на писателските му търсения предизвиква у Сталин раздразнение, което той изповядва веднъж пред Фадеев. Почти не познава класическата западноевропейска литература и се отнася подозрително изобщо към Запада, към неговата „разложителна“ демокрация.

Сталин обича театъра и киното, но по свой начин, както помешчиците обичат своите крепостни театри. През 30-те и 40-те години често посещава Болшой театър и редовно гледа нощно време в Кремъл или във вилата си новите филми. При този затворен живот те, особено кинохрониките, са за него своеобразен прозорец към света. Обича по-малко живописта и не скрива, че не притежава нужния вкус към нея. Често обсъжда въпросите на художествената литература не само с членовете на Политбюро, повечето от които не са особено запалени ценители на изкуството, но и с майстори на словото — Горки, Демян Бедни, Фадеев и, разбира се, с Луначарски.

В речите му художествените образи присъстват неизмеримо по-рядко, отколкото у Ленин, Бухарин, Троцки и някои други партийни дейци. Те обикновено са му нужни само за подсилване на критичната насоченост на изказванията. Като един от редките примери за такова използване може да бъде посочено изказването на Сталин на обединеното заседание на Президиума на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал (ИККИ) и на Интернационалната контролна комисия (ИКК) през септември 1927 г. Отговаряйки на югославския комунист Вуйович, член на Изпълнителния комитет, Сталин подхвърля: „Критиката на Вуйович не заслужава отговор.“ И по-нататък продължава: „Спомних си една кратичка история с немския поет Хайне. Бил принуден веднъж да отговори на досаждащия му критик Ауфенберг по следния начин: «Писателя Ауфенберг аз не познавам; предполагам, че е някакъв като Дарленкур, когото също не познавам.»“

После Сталин добавя:

„Перифразирайки думите на Хайне, руските болшевики могат да кажат относно критическите упражнения на Вуйович: «болшевика Вуйович ние не познаваме, предполагаме, че е някакъв като Али Баба, когото също не познаваме.»“^[10]

Но, повтарям, класиката той използва много рядко, което отразява неговите ограничени познания за шедьоврите в световната и в родната литература.

В много публични изказвания Сталин не пропуска възможността да изрази отношението си към един или друг писател и към произведенията им. Изводите на генералния секретар са както винаги категорични и безапелационни. Например в писмото си до В. Бил-Белсцерковски Сталин недвусмислено осъжда диригента на Болшой театър Д. Голованов, че е против механичното обновяване на репертоара за сметка на класиката, и веднага характеризира „головановщината“ като „антисъветско явление“^[11]. През 30-те години една такава оценка може да коства главата на обвиняемия. Пак в това писмо Сталин оценява и „Бяг“ на Булгаков като антисъветско явление, но добавя една смекчаваща тирада със следното съдържание: „Впрочем аз не бих имал нищо против постановката на «Бяг», ако Булгаков беше прибавил към осемте си сънища още един или два, където би могъл да изобрази вътрешните социални пружини на гражданската война в СССР, та зрителят да е в състояние да разбере, че всичките тия по свой начин «честни» Серафимовци и всякаквите там «приват доценти» са се оказали изхвърлени от Русия не по каприз на болшевиките, а защото са живели на гърба на народа…“

Продължавайки „разбора“ на творчеството на Булгаков, Сталин пита реторично: „Защо толкова често поставят на сцената пиесите на Булгаков? Защото не им стигат сигурно техните годни за поставяне пиеси. Като нямат риба, за тях дори «Дните на Турбини» са риба.“

И дава следната оценка на пиесата: тая пиеса „не е чак пък толкова лоша, понеже носи повече полза, отколкото вреда. Не забравяйте, че основното впечатление, оставащо у зрителя от тази пиеса, е впечатление, благоприятно за болшевиките: щом дори такива хора като Турбини са принудени да сложат оръжие и да се подчинят на народната воля, признавайки делото си за окончателно загубено — значи болшевиките са непобедими“^[12].

Тези изрази още веднъж подчертават старата истина, че окончателната оценка на едно или друго произведение дава времето. Присъдата на велможата може да се окаже след години смешна, наивна и повърхностна, дори като се има предвид конкретният исторически момент. А колко често, боже мой, в нашата история някои се опитват да правят „окончателни“ оценки! Именно така прави и Сталин. Но в тази категоричност е целият той — не се съмнява, уверен е в себе си, презира интелектуалните размисли на художника.

Генералният секретар може да е твърд дори с тези, към които обикновено се отнася на пръв поглед с уважение, например с Демян Бедни, болшевик от 1912 г., станал бързо след революцията признат пролетарски поет. Многобройните му басни, закачливи куплети, пиеси, фейлетони, историйки и притчи в стихове имат неотслабващ успех сред широките маси. Актуалното и злободневното във всеки стих на народния поет поддържат непрекъснато популярността му. Но ето че в някои свои произведения („Дрипльо“, „Слизай от печката!“, „Без пощада“) Бедни критикува назадничавото и чуждите нам традиции, които се влекат като шлейф от миналото. В отдела за пропаганда към ЦК това е окачествено като антипатриотизъм. Извикват поета „на разговор“. С писмо до Сталин Д. Бедни се оплаква, че е викан в ЦК. Отговорът е незабавен и безжалостен.

„Вие се разфучахте изведнъж и почнахте да крещите, че загиваме…

Да не би ЦК да няма право да критикува Вашите грешки?

Да не би решенията на ЦК да не са задължителни за Вас?

Не намирате ли, че сте се заразили от оная неприятна болест, която се нарича възгордяване?“

След тези унищожителни въпроси Сталин резюмира, че критиката в произведенията на Д. Бедни представлява клевета спрямо руския пролетариат, спрямо съветския народ, спрямо СССР. „В това е същината, а не във вайканиците на глътналия си езика от страх интелигент, бърборещ в уплахата си, че Демян уж искат да го «изолират», че Демян «нямало вече да го печатат» и тям подобни.“^[13]

Ето така решително и недвусмислено само няколко години по-рано, през юни 1925 г., Сталин сам редактира постановлението на Централния комитет за политиката в областта на художествената литература, където се казва, че е нужно да се изгони „тонът на литературната команда“, „всяко претенциозно, полуграмотно и самодоволно командаджийство“^[14]. Тези верни положения той забравя още в края на 30-те години. „Командните кадри“ в културата действат все по-активно. Интелектуалният кипеж, понякога суматоха, постепенно замира успоредно с поставянето му под строг надзор и в определени „отгоре“ рамки.

Та нали само три-четири години преди това Сталин моли да бъде предадена на Бедни благодарност за „верните партийни“ стихове, написани по адрес на Троцки. Те са поместени в „Правда“ на 7 октомври 1926 г. под заглавието „На всичко му идва краят“. Май че си струва да цитирам поне част от стихотворението, за да се усети по-пълно атмосферата, политическият колорит на онова сложно време:

Троцки! — по-бързо му дайте лика в „Огоньок“.

Да го гледат там всички с наслада!

Как се кипри на коня си стар, едноок,

как перата му лъскави падат.

Хепка се този червеноперест „Мюрат“

с целия свой голям „апарат“,

с генералите си опозиционери,

с моралните си тезисни химери —

Щаб такъв, че да тури ред на земята!

Само че я няма войската!

Ни една пролетарска рота!

Каква ти у нас охота —

Да тръгнем след щаб такъв на заколение,

и с партията заедно да паднем на колене.

… … … … … … … …

Стига вече партията е била

на политиканството вредително мишена!

Време е да турим край сега

на тази безобразна сцена!

Генералният секретар прочита с удоволствие стиховете и позвънява на Молотов и на някои други. Всички одобряват политическата сатира на Бедни. Сталин подчертава: „Нашите речи против Троцки ще прочетат по-малко хора в сравнение с ония, които ще прочетат тия стихове.“ В това той е напълно прав. Но щом поетът мъничко „се отклонява от тона“ и не преглъща „обидата“, Сталин става съвсем друг: студен, зъл, повеляващ, предписващ.

Като знаят колко много зависи от неговата оценка съдбата на едно или друго тяхно произведение, майсторите на художественото слово му пишат често с молба да си каже мнението. В повечето случаи резюмето му е снизходително, като непременно се посочват „слабостите“ на съчинението. Понякога той стига и до похвали. Например в писмото си до А. Безименски се произнася така: „Четох и «Изстрел», и «Ден от нашия живот». Нищо както «дребнобуржоазно», така и «антипартийно» няма в тия произведения. И едното, и другото, а особено «Изстрел», може да се смятат за образци на революционно пролетарско изкуство в днешното време.“^[15]

Хора, които са познавали отблизо Сталин, потвърждават, че той проверявал много внимателно какво е политическото кредо на най-големите писатели, поети, учени, дейци на културата. Сталин усеща, че част от художествената интелигенция не приема революцията. Пример за това не е само многобройната емиграция. Сепва го писмото на големия руски писател В. Короленко до Луначарски, публикувано чак след смъртта му в Париж, в което писателят изразява тревогата си, че насилието в следреволюциониа Русия ще спъне укрепването на социалистическото съзнание.^[16] Сталин смята писмото за фалшиво. Възмущава го и статията „Страхувам се“ на Е. Замятин, публикувана в едно от по-малките петроградски списания „Дом на изкуствата“. Писателят, който в началото на 30-те години ще стане невъзвращенец, невъздържано, но по същество правилно пише: „Истинска литература може да има само там, където я сътворяват не изпълнители и благонадеждни чиновници, а безумци, отшелници, еретици, мечтатели, бунтари и скептици. Страхувам се, че у нас няма да има истинска литература, докато не престанат да гледат на демоса руски като на дете, чиято невинност трябва да се опази. Страхувам се, че истинска литература у нас няма да има, докато не се излекуваме от обхваналия ни някакъв нов католицизъм, който не по-малко от стария се плаши от всяка еретична дума…“^[17] По-късно той ще напише на Сталин, че не може, че се отказва да работи „зад решетките“. Свидетелство за светогледните настроения на някои писатели е и книгата на известния марксистки теоретик А. Богданов, който твърди, че истинското творчество е възможно само ако бъде отстранена принудата над хората, ако в обществения живот не бъдат допускани вярвания във фетиши, митове и щампи.^[18] Богданов явно подхвърля, че по отношение на художественото творчество диктатурата е недопустима. Това било вече прекалено. Сталин усеща, че такива като Богданов добре разбират: революционният мит, ако бъде повтарян безкрай, малко ще се отличава от постулатите на Библията. Та нали много от митовете, които Сталин ще изложи по-късно в краткия курс, ще бъдат приемани на вяра, без критично и рационално осмисляне. Нужно било „да се дръпнат юздите“ на такива „проницателни“ интелектуалци.

Генералният секретар започва да обмисля как по-цялостно да канализира художествената мисъл, да я насочи към вдъхновяване на масите, на народа, за решаването на изпречилите се пред страната безброй проблеми. Но в съгласие с разбиранията си въвежда главно административни форми за въздействие върху творците: постановления за интерниране на неудобните, въвеждане на цензура. Между другото, в това отношение той е на едно мнение с Троцки, макар да няма никакво намерение да манифестира това. В своето съчинение (за какво ли не е писал този плодовит белетрист!) „Литературата и революцията“ Троцки най-безапелационно заявява, че в страната на победилия пролетариат трябва да има „сурова цензура“^[19]. Сталин ще вземе предвид този съвет. Ще помогне на художниците да направят правилен избор. Как? Ще помисли. Но в тая работа политическата цензура няма да играе незначителна роля. На него и през ум не му минава, че и при избора главната роля трябва да изиграе интелектуалната съвест, един задължителен атрибут на истинската демокрация. Но уви, тогава съображения от такова естество не влизат в сметката.

Докато Ленин боледува, по инициатива на Държавното политическо управление (ГПУ) и с поддръжката на Сталин е предприета необикновена акция: 160 души, цветът на руската култура (писатели, професори, философи, поети, историци), са изгонени в чужбина. Сред тях са Н. А. Бердяев, Н. О. Лоски, Ф. А. Степун, Л. П. Карсавин, Ю. И. Айхенвалд, М. А. Осоргин и други. На 31 август 1922 г. „Правда“ публикува статия с многозначителното заглавие „Първо предупреждение“, в която се обосновава необходимостта от по-решителна борба с контрареволюционните елементи в областта на културата. Раждането и консолидирането на понятието социалистически реализъм се съпътства с борба, неразбиране, духовно объркване на много творчески работници. Поставяйки ударението върху прагматичните страни на това понятие, функционерите от „идеологическия фронт“ го превръщат в директива, вместо да помогнат на всеки художник да осъзнае с ума и сърцето си своето място в революционното преустройство на отечеството му.

Несъмнено, изгонването е сигнал. Вместо широкото и демократично въвличане на дейците на науката, литературата и изкуството в процеса на социалистическото строителство, вместо търпелива работа с тях, Сталин дава да се разбере, че има намерение да приложи диктаторските си методи и в областта на културата. Той никога не изпитва недостиг от готовност да използва властта и силата. Май че само с Горки не е посмял да си позволи снизходителния и понякога груб тон, с който често пъти е говорил с другите писатели. Почти по същото време, когато натрива носа на Д. Бедни за неговата критика „клевета“, генералният секретар по съвсем друг начин пише на Горки, който от чужбина в едно писмо до Сталин изразява съмнение в целесъобразността на излишната критика и самокритика по отношение на недостатъците ни. Сталин отговаря напълно убедително:

„Ние не можем без самокритика. Никак не можем, Алексей Максимович. Без нея са неизбежни застоят, загниването на апарата, засилването на бюрократизма… Разбира се, самокритиката дава материал на враговете. В това Вие сте напълно прав. Но тя обаче дава материал (и тласък) и за нашия вървеж напред…“^[20]

Както виждаме, Сталин може да изразява и доста зрели мнения по въпросите на демократизиране на обществения живот, включително и в областта на литературата. Но цялата работа е в това, че постепенно правилните изводи и оценки все повече се разминават със социалната и литературната практика.

Понякога помощниците докладват на „вожда“ за произведенията на руските емигранти. Когато му показват многотомния роман на белогвардейския генерал П. Краснов „От двуглавия орел към червеното знаме“, отпечатан в Берлин през 1922 г., Сталин не пожелава дори да го вземе в ръце и процежда: „Че кога е успял, мръсникът му?“

По различно време и не без негово участие е разрешено да се върнат в Съветския съюз А. Куприн, А. Толстой и някои други по-малко известни поети и писатели. Когато през 1933 г. му казват, че И. Бунин е първият русин, удостоен с Нобелова награда, той издумва: „Е, сега вече съвсем няма да поиска да се върне… И какво е говорил там, в своята реч?“

Като прочита кратичкото съобщение, „пресятото“, от традиционната реч на новия лауреат на банкета след церемонията по награждаването в Стокхолм, където големият руски писател казва, че „за художника главното е свободата на мисълта и съвестта“, Сталин млъква и се замисля. За него е необяснима: нима тук не биха дали на Бунин възможност да мисли, да твори в съгласие с интелектуалната си съвест? Нима той, Сталин, е против свободата на мисълта, ако тя служи на диктатурата на пролетариата? Наистина, не може да си спомни какво е излязло изпод перото на Бунин, но сигурно не дотам ясно и все пак не много погрешно си е помислил: „Нещо за тайната на смъртта и за божието царство е изврачувал тоя дворянски писател.“ И повече не се занимава с Бунин. Веднъж пред него слагат купчина чуждестранни списания, в едно от които — „Современные записки“ — е публикуван разказът на Бунин „Червеният генерал“, посветен на руската революция. Но Сталин няма време…

От поезия той изобщо малко се интересува, макар че в ранната си младост, както вече споменах, е написал трийсетина наивни стихотворения. Революционната борба не му оставя време да вникне в музиката и философията на стихотворния ритъм. Почти не му се налага да чете стихове. Е, наистина, веднъж, още в Царицин, за основа на шифъра вземат няколко Пушкинови стихотворения. И с негова помощ съобщават в Москва колко ешелона със зърно са изпратили, номерата на товарителницпте им и тъй нататък.

И за още един поет емигрант му докладват. За В. Ходасевич. Че е много талантлив, „може би дори повече и от Д. Бедни“… Прочитат му даже няколко реда за „пресъхването на творческия извор в чужбина“. Но тази отчайваща безизходица на В. Ходасевич, Вячеслав Иванов, И. Шмельов, А. Ремизов, М. Осоргин, П. Муратов и на други избягали в чужбина му е безинтересна. Той и тукашните поети почти не познава. Не му е до тях. Чува, че „кулашките поети“ И. Клюев, С. Кличков и П. Василев се свлекли надолу и тръгнали по пътя на хулиганството и контрареволюцията. Но Авербах или някой от агитацията и пропагандата при Централния комитет „здраво им е дръпнал юздите“…

Спомня си смътно, че на 30 декември 1925 г. в „Правда“ е публикуван некролог за смъртта на С. Есенин, този „народник в революцията“. Ето го и вестника:

„Едва ли някой друг от днешните поети е така четен и обичан като Есенин.“

„В лицето на Есенин руската литература загуби единствения си може би истински лирик.“

„Есенин не можа да приеме и да разбере докрай града… Той си остана романтичен певец на сламената Русия. И нещо символично има в неговата гибел: древен бог, обесил се на тръба от централното отопление. А то нали е постижение на културата.“ Сталин не може да разбере самоубийците. За него това е нещо като доброволно предаване в плен… Пък и освен това е чел някъде, че „Пегас трябва да бъде с юзда“.

Него повече го интересува отношението на писателите, поетите, драматурзите и режисьорите тук, в Москва, в Ленинград, в другите градове, към това, което става в страната. Изпитва противоречиви чувства от „Гола година“ на Б. Пилняк, „Конармия“ на И. Бабел; от съчиненията на А. Платонов, В. Кин, Артьом Весьолий, Ю. Тинянов, В. Хлебников… Отведнъж му стават ясни и близки на сърцето творбите на Д. Фурманов, К. Федин, А. Толстой, Л. Леонов… Оценява качествата на редица филми на режисьорите Д. Вертов и Л. Кулишов, С. Айзенщайн, Вс. Пудовкин, Ф. Ермлер. Чува, че добре се посрещат пиесите „Оливър Кромуел“ на А. Луначарски, „Любов Яровая“ на К. Треньов, „Брониран влак 14-69“ на Вс. Иванов, „Виринея“ на Л. Сейфулина. Жена му Н. Алилуева гледа тези спектакли заедно със сътрудници на Народния комисариат по въпросите на националностите в РСФСР. Добре е, че такива големи режисьори като Вл. Немирович-Данченко и К. Станиславски поставят съветски пиеси. Революцията на сцената укрепва революцията в живота. Макар че всички ние играем в нея ония роли, които ни е отредила съдбата.

Сталин по-слабо познава нещата в живописта и в музиката. С пренебрежение гледа на всички търсения на „индустриалната живопис“, на авангардистите, конструктивистите, футуристите и кубистите. А хората, които одобряват тия малко разбираеми за него (а той бил уверен, че и за другите) чудатости, той ги смята за „непривикнали“ към истинска работа.

Не престават горещите спорове сред художниците, майсторите на четката и длетото, поетите и писателите. Често споровете са не дали да поддържат, или да не поддържат революцията. Дискутира се за формите на изкуството, свободата на израза, „отправните точки“ на новото творчество. Като пъстра мозайка се мяркат по страниците на вестниците имената на нови и нови творчески съюзи и обединения. Сталин смята, че в този калейдоскоп трябва да се въведе ред. Наистина, време не му остава за това: води се борба ту с една, ту е друга опозиционна група. Но според него Луначарски допуска прекалено големи „волности“.

В партията трябва да има единство, нужен е съгласуван, приет от мнозинството курс. Много допринася в тая насока последният конгрес. Сталин все по-ясно разбира, че без индустриализация и колективизация партията може да не даде на народа всичко, което му е обещала. По времето на омразния цар, на помешчиците и буржоазията трудностите на борбата бяха оправдани. Но нали скоро ще станат вече десет години от деня на Октомврийското революционно въстание! Да, премахнахме експлоатацията. Дадохме на селянина земя. Работниците получиха достъп до управлението на заводите. Но защо има толкова много недоволни?! Защо нещата вървят по-бавно, отколкото ни се иска? Може би е права в нещо опозицията?

Всички говорят за бюрокрацията. Ето и днес вестник „Правда“ публикува доклада на Лебед „Мерки за подобряване на държавния апарат и относно борбата с бюрократизма“. Я го гледай как остро пише: „Какви са недостатъците в нашия държавен апарат? Главните от тях са раздути щатове и ниска квалификация на работниците, като последното трябва да се отнесе особено към низовия съветски апарат. Тромава структура, паралелизъм в работата, бюрократизъм и разтакаване, невинаги правилен подбор на специалистите, най-сетне лош, а понякога и съвсем липсващ контрол за изпълнението на задачите, давани от по-горните органи, и контрол за работата на самите учреждения.“^[21] Ето за това и Маяковски пише…

У Сталин зрее мисълта (макар че той не знае засега как да я осъществи) да ускори разгромяването на тия дошли на всички до гуша опозиционни групи, като използва лозунга за ускоряване на социалистическите преобразования. Тъкмо тук ще е възможно по-силничко „да се притисне“ интелигенцията, по-здраво да се впрегне в общото дело за индустриализация и преустройване на селското стопанство. Тогава и по-малко мухи ще бръмчат в главите на тия художествени деятели… В класовото общество няма и не може да има неутрално, свободно изкуство. Нужно е, мислел си Сталин, да се привлекат някои известни стари майстори, та да се понаучат от тях нашите работническо-селски писатели. В културата антипролетарските елементи нямат работа…

Интелектуалното и душевно объркване на художествените творци все по-често се тълкува от Сталин като контрареволюционна ерес. Е, наистина, не толкова опасна като оная, която проповядва Троцки. А виж, борбата с него май че е достигнала кулминацията си…

Преди да преминем към анализа на последния етап от борбата му с Троцки, нека направим още едно резюмиращо пояснение. Току-що говорихме за интелигенцията и културата и за отношението на Сталин към тях, което се характеризира с пълното неуважение към свободата на творчеството, свободата на изказванията, свободата на разбиранията. Това не е случайно. Сталин признава само свободата на властта. Смята за естествен отказа от свободата на духа в името на силата, в името на могъществото. Може, без да се замисля, да пожертва личната свобода на милиони люде. През 30-те години проблемът за свободата за него вече не съществува. Свобода има само той (макар да е пленник на своята „система“). Дори формалният глава на държавата не може да има „отношение“ към свободата.

В началото на 20-те години Н. Бердяев отива при М. И. Калинин с молба да бъде пуснат от затвора писателят М. Осоргин, арестуван по „делото на комитета за подпомагане на гладуващите и болните“. Като изслушва прочутия руски философ идеалист (трудовете му са познати кажи-речи в целия цивилизован свят, но не и в родината му), Михаил Иванович заявява: „Ходатайството на Луначарски за освобождаването няма никакво значение; и аз да бях направил предложение, заверено с подписа ми — пак няма да има никакво значение. Друго е, ако другарят Сталин даде препоръка.“ И така, още тогава Калинин смята (и го казва!), че той, главата на държавата, в сравнение със Сталин „няма никакво значение“. А това означава тържество на антисвободата. Така започва тържеството на свободата на генералния секретар да упражнява властта както си иска.

В книгата си „Царството на духа и царството на кесаря“ Н. Бердяев пише, че „у кесаря има непреодолимата тенденция да иска за себе си не само кесаревото, но… и подчиняването на човека изцяло под своята власт. Това е главната трагедия в човешката история, трагедията на свободата и необходимостта… Държавата, склонна да служи на кесаря, не се интересува от човека, за нея той съществува само като статистическа единица.“^[22] Интелектуалното стъписване на интелигенцията, често изразено с протест, самоубийство, творческо мълчание, е резултат от отнемането на свободата. Кесар и свобода са две несъвместими понятия. Лениновата представа за социализма изключва идолопоклонството. А единовластието — обратно, предполага го и го изисква.

Сталин никога не разглежда свободата като философска категория. Мисли утилитарно, прагматично. Но от негово време сме свикнали да свързваме надеждите и копнежите на хората главно с бъдещето. Да, човек трябва да вижда перспективите, своите и на обществото. Но да се говори безспирно за прогрес, за съдбата на хората само в контекста на „добруването на идните поколения“ — това не е нищо друго освен илюзорна свобода. Хармонията, съвършенството, изобилието, разцветът, пренесени само в бъдещето, почти нищо не струват. Нужно е да се намери оптималното съотношение между сегашното, реалното и идното. Бъдещето има смисъл само ако се свързва с настоящето. Тъкмо за това говорят и пишат много от майсторите на художественото слово, които Сталин не може или не иска да разбере. След някоя и друга година както изкуството, така и литературата ще се занимават главно с възхваляването му, с прославата на „вожда“. От свободата ще остане само сянка. А възкресяването й ще бъде дълъг и труден процес. Както е у Байрон:

Но сред милионите ти стана властелин,

единствен теб дари те с меч възторгът на тълпите.

За Диоген обаче не си бил ти роден,

за син на Филип май си бил тъкмен.

Циник, заграбения трон провъзгласил за свой,

забрави, че велик е този свят, а не е бъчва той.