Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (69)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Аномалия в историята

Няма да скрия, че когато започнах да събирам материали за тази книга, ми се струваше, че всичко, създадено от народа, е едно, а Сталин с неговите престъпления — друго. Така историята веднага ставаше по-проста, по-разбираема, по-достъпна. Но с навлизането ми в миналото — разглеждането на многобройните архивни дела, разговорите ми с участници и очевидци на тогавашни събития и размислите ми върху постигнатото — все повече се уверявах, че всичко е значително по-сложно. Примамливо е да бъде осъден не само Сталин, но и обкръжението му с цялата могъща бюрократична наслойка, или, както Кауцки я нарича, „новата класа“. И това до голяма степен ще е правилно. Но пък до голяма степен ще бъде и неправилно. Ние забравяме понякога, че Сталин и всичко свързано с него е израснало върху почвата на марксизма. Сталин не се „прехвърля“ в болшевишката партия от друга партия, не е извършил, буквално погледнато, държавен преврат, както говорят сега някои. Той създава Сталинов социализъм. И през цялото време се кълне в Маркс, Енгелс и Ленин, позовава се на тях, цитира ги. Приглася му цялата партия.

Ленин пише с поразителна проницателност, че ценното в теорията на Маркс е нейната критичност и революционност. „И последното това качество е наистина присъщо на марксизма всецяло и безусловно, защото тази теория непосредствено поставя за своя задача да разкрие всички форми на антагонизъм и експлоатация в съвременното общество, да проследи еволюцията им, да докаже преходния им характер…“[1] Да, именно преходен характер. Кой знае защо, много марксисти решиха, че това се отнася само за експлоататорското общества. С помощта на партията Сталин все повече се отдалечава от Лениновата концепция. Когато най-светлите умове в партията разбират това, вече е късно. Бюрократичната система има тази особеност, че много бързо се формира и е страшно издръжлива и жилава.

Една от главните злини на социалистическото развитие дойде именно от грешката ни, че възпявайки диалектиката на думи, ние често само „кокетничехме“ с нея, абсолютизирайки заедно с това много изводи и формули на научния социализъм. А нали самите основоположници на марксизма предпазваха от такава грешка. В едно от своите писма до Енгелс Маркс поддържа становището, че политическата икономия може да се превърне в истинска наука „само ако вместо противоречащи една на друга догми се разглеждат противоречащи един на друг факти и действителните противоречия, които са скрита подкладка за тези догми“[2].

В навечерието на Октомври, когато Ленин се крие от копоите на Временното правителство, той написва забележителни редове за развитието на бъдещия комунизъм: „Той произхожда от капитализма, развива се исторически от капитализма, резултат е от действията на такава обществена сила, която е родена от капитализма. У Маркс няма и сянка от опити да съчинява утопии, безцелно да гадае за онова, което е невъзможно да се знае предварително.“[3] Защо повтарям тези известни истини? Причината е, че след смъртта на Ленин на тях бързо се обръща гръб. Започва се избирателното използване на марксизма и най-главното — няма творчество.

Нито Маркс, нито Енгелс са могли да предвидят не само подробностите, но и едрите „панели“ в конструкцията на бъдещата сграда. Но още от самото начало много от догмите в миналото се приемат просто на вяра. През 20-те години „вождовете“ често казват „Работническата класа не може да греши“, „Партията не може да греши“, а ето че грешаха… В началото за тези грешки се опитват да говорят мнозина. Често тези, които грешат, не са малко. През ноември 1917 г. Горки публикува в „Новая жизнь“ статията „На вниманието на работниците“, в която пише:

„Владимир Ленин въвежда в Русия социалистическия строй по метода на Нечаев — «с пълна пара през блатото»…

Като накараха пролетариата да се съгласи с унищожаването на свободата на печата, Ленин и слепите му поддръжници узакониха за враговете на демокрацията правото да запушват устата на другите, заплашвайки с глад и погроми всички, които не са съгласни с деспотизма на Ленин и Троцки; тези «вождове» оправдават деспотичната власт, против която така мъчително дълго се бореха всички най-съзнателни сили на страната.“[4] За съжаление предупреждението за опасността от „деспотична власт“ не е било чуто нито тогава, нито по-късно.

Всички ние сме съгласни, че в теорията на научния социализъм Сталин нищо не е „измислил“, не е мръднал нито на крачка в позитивен смисъл. Опира се на марксистки схеми, много от тях с полувековна давност, без диалектическото, творческото им осмисляне. По същината, по характера на прилагането и реализирането на тези схеми принципни възражения възникват у малцина. Сталин се придържа към „буквата“ на марксизма. Например, когато иска да смаже Бухарин през април 1929 г. на пленума на ЦК на ВКП(б), той заявява:

„Ленинизмът несъмнено е за здрав съюз с основните маси на селячеството, за съюз със средните селяни, но не за всякакъв съюз, а за такъв съюз със средните селяни, който осигурява ръководната роля на работническата класа, заздравява диктатурата на пролетариата и улеснява унищожаването на класите.“ (И по-нататък, цитирайки Ленин) „Какво значи да ръководим селячеството? Това значи, първо, да следваме линия за унищожаване на класите, а не на дребния производител. Ако се отклоним от тази линия, най-съществената и основната, тогава бихме престанали да бъдем социалисти…“[5]

Както виждаме, по форма Сталин се придържа към „буквата“. Поддържат го. Той смачква ония, които се осмеляват да се отклоняват от „буквата“. Но „затвърдявайки“ социализма, Сталин превръща разсъжденията, полемиката и предположенията на класиците в догма, а после преиначава и тази догма в угода на цезаризма. Ето защо не е грешка да се каже, че сталинизмът е израсъл върху марксистка почва, но се е подхранвал с изопачени постулати и изводи на марксизма. От това не следва, че марксизмът е виновен за сталинизма. Като концепция за светогледа и методологията при осмислянето на философските, икономическите и социално-политическите схващания за обществото, природата и мисленето марксизмът не е отговорен за начина на интерпретирането му. Марксизмът не е сборник от рецепти, не е готварска книга. Не е и план за политически действия. Но Сталин разбира марксизма именно така.

Когато през януари 1933 г. обобщава резултатите от първата петилетка и говори за резултатите „в областта на борбата с остатъците от враждебните класи“, Сталин интерпретира един от марксистките тезиси така: „Някои другари разбраха тезиса за унищожаването на класите, създаването на безкласово общество и отмирането на държавата като оправдание за леността и благодушието си, оправдание на контрареволюционната теория за затихване на класовата борба и отслабване на държавната власт. Не ще и дума, че такива хора не могат да имат нещо общо с нашата партия. Унищожаването на класите се постига не по пътя на гасенето на класовата борба, а по пътя на разпалването й.“[6] Безапелационното, механичното и примитивно разбиране на марксистките идеи е предвестник на бъдещите нови злощастия. Но тях Сталин ще представи за победа и ще ги накичи с марксистко знаме. След като канонизира за фундаментална тази изкълчена постановка на марксизма за класовата борба, Сталин идва до онзи модел на социални отношения, който ние днес решително осъждаме. Но не бива да се премълчава и фактът, че още в един по-раншен етап, много преди Сталин, в пропагандирането на марксизма възниква тенденцията да се абсолютизира доста от онова, което е изречено от великите мислители. Сталин е един от тия, които наследяват и упорито развиват тази тенденция.

Всичко казано дотук в никакъв случай няма за цел да „оправдае“ едно или друго у Сталин или в сталинизма. В никакъв случай. Но появилите се през последните години многобройни публикации често свързват всички деформации, всички грешки и престъпления само с един човек. Ако беше така, ние отдавна вече да сме се освободили от сталинизма. Но Сталин умря, а сталинизмът е още жив. Струва ми се, че в исторически план сталинизмът е станал една от възможностите (крайно негативна) за реализиране на изложените в марксистката доктрина идеи. Вековният стремеж на хората към свобода, щастие, равенство и справедливост е изразен извънредно привлекателно в теорията на марксизма. Последователите му често са на мнение, че самият опит да се интерпретират творчески постулатите на марксизма е вече ерес, отстъпничество, ревизионизъм. Постепенно се създава такава обстановка, в която всеки различен от наложилия се вече в марксизма възглед започва да се смята за дълбоко враждебен. И се стига до етапа, когато марксизмът придобива в известна степен характер на политическа доктрина, която полага усилия не толкова да се приспособи към променящите се условия, колкото да приспособи условията към своите изводи. Ленин и до последните си дни (а за това говорят особено красноречиво тъкмо последните му работи) се стреми да насочи мисълта и делата на болшевиките към действителността, към сложните реалности на битието, към кълбото от противоречия, умножаващи се все повече в огромната селска страна. Трагедията на руската революция е в това, че достигналото високо интелектуално равнище обкръжение на Ленин е било на едно стъпало по-ниско от интелекта на гения. Затова именно тенденцията към канонизиране и догматизиране на марксизма се засилва значително след смъртта на Ленин. По силата на обстоятелствата, за които стана дума по-рано, на кормилото на партията и държавата се оказва човек, склонен повече от другите към механично следване на марксистката доктрина.

Сталинизмът използва максимално увлечението на руските революционери по радикализма — в името на идеята е оправдано да бъде пожертвано всичко — историята, културата, традициите, животът на хората. Фетишизирането на вкаменилия се идеал се превръща в крайна сметка в пренебрежително отношение към потребностите на конкретните хора в конкретното време. Руският радикализъм намята тогата на революционния романтизъм, отричащ еснафското благополучие и буржоазната култура. Сталин става изразител на тези възгледи — в името на възтържествуването на идеята е позволено всичко! И никой никога не възразява, че това е дълбоко антихуманна мисъл, социален грях пред народа. Тук може да се открие някаква прилика например между Сталин и Троцки. Диктаторът свързва активното развитие на своята страна с „победата на социализма във всички страни“. Намиращият се в съвсем друго положение Троцки, смъртен враг на главния си опонент, възвестява: „За социализъм! За световна революция! Против Сталин“![7] Въпреки явно противоположните позиции на двамата „изтъкнати вождове“ в политическо отношение техният радикализъм е роден на руска почва от преклонението им пред идеята във вреда на действителността. Той отхвърля историческото равновесие, баланса на идеите, закономерностите на реалния живот. Главното е „да се изпревари“, „да се събори“, „да се разруши“, „да се сломи“, „да се пречупи“, „да се разобличи“, „да се притисне“… Революционният радикализъм, върху който паразитства Сталин, създава с методична очевидност нова псевдокултура. А главното място в нея е отредено на идеите. Мисля, че без това пояснение анализът на сталинизма като аномалия в историята ще бъде непълен.

Изглежда, ще трябва да си припомним един от аспектите на борбата, съпровождала революционното развитие в навечерието на Октомври и по-късно. Нямам никакво намерение да оневинявам меншевиките, които, макар и да се представят за работническа партия, носят в значителна степен печата на дребнобуржоазния реформизъм. Но не бива да отминаваме слепешком обстоятелството, че с голяма настойчивост те се обявяват против догматичните, крайните, доктринерските забележки, дехуманизиращи и „обезсилващи“ отвътре марксизма. В последна сметка меншевизмът се оказва безплоден в политически смисъл и това Ленин блестящо доказва. Но меншевишката критика по адрес на Сталин помага да бъдат по-добре разбрани някои страни на сталинизма.

Лидерите на меншевишката емиграция (Мартов, Абрамович, Дан, Николаевски, Долин, Шварц, Югов) дълго време се опитват да водят, образно казано, борба на два фронта: да защищават идеалите на революцията в Русия и едновременно с това да критикуват израждането й. До 1965 г. меншевиките имат и свой печатен орган — „Социалистический вестник“. Най-влиятелни в ръководството (а то се нарича „Задгранична делегация“) са били все повече симпатизиращият на СССР Ф. И. Дан, умрял в 1947 г., и придържащият се непоколебимо към антисъветските си възгледи Р. А. Абрамович, починал през 1963 г. След смъртта на Ленин острите критики от страна на стопяващите се бързо групички от меншевики се насочват против „антидемократичните методи на Сталин“. Обречени да живеят далече от родината си, най-проницателните сред емигрантите виждат ясно, че Сталин се е откъснал от Ленин. Одобрявайки например новата икономическа политика (НЕП), меншевиките изказват следната интересна мисъл: новата линия в икономиката трябва да бъде съпътствана от сериозно обновяване и в политиката, тогава бонапартистките тенденции в СССР може да не се развият.[8] Корените на порасналите цезарски тенденции меншевиките виждат в обстоятелството, че партията на болшевиките, имаща „работнически произход“, се превръща все повече в оръдие на малка групичка хора. Според меншевиките засилващата се роля на една личност заплашва партията с израждане. Абрамович например смята, че само партия, допускаща плурализъм, може да бъде гарант за развитието на демокрацията. Не може да не се съгласим с тези трезви разсъждения.

Как меншевиките оценяват Сталин? В спектъра от възможности за негативното развитие в СССР, казват те, изпъкват две: контрареволюция и лъжереволюция. Осъзнавайки това или не, меншевишките лидери смятат, че Сталин е тръгнал по втория път. По тяхно мнение същността на сталинизма се състои в отричане на традициите, които са основа на социалдемокрацията. Но след революцията меншевизмът не се проявява като единна политическа и идеологическа сила. Влиянието му все повече се стопява. С течение на времето Дан, дълги години безспорен лидер на меншевизма, се отдалечава от него и започва да издава списание „Новый мир“. Надявал се е, че след победата над фашизма Съветският съюз ще може да се върне към истинския социализъм. В забележителната си книга за произхода на болшевизма, написана малко преди смъртта му, Дан проницателно отбелязва, че причината за трагедията на Русия е Сталин, който се е оказал неспособен да свърже социализма с демокрацията. Ето го „позорното петно на сталинизма“! Но Дан изказва и оптимистичната мисъл, че болшевизмът не започва и не свършва със Сталин. Социализмът е достоен за свободата и той ще я даде на хората.[9] Доизживявайки дните си в задния двор на руската история, тези хора, познаващи лично Ленин, изпитали непосредствено революцията в Русия, опознали съперниците си — болшевиките, техните сполуки и несполуки, — са успявали понякога (макар и като странични наблюдатели) да оценяват трезво сталинизма. При историческия анализ някои техни мисли и оценки заслужават сериозно внимание.

Всички многобройни „опозиционни“ движения, „фракции“, „уклони“, появили се след победата на Великата октомврийска социалистическа революция, при все че са носели често нещо много съмнително и погрешно, били са все пак една от диалекти-ческкте форми за изява на социалните алтернативи. Не е чудно твърденията ми да се възприемат отново като ерес от ортодоксално мислещите, но ми се струва, че ликвидирането на революционния плурализъм е обеднило историческото обновяване на обществото. Според мене меншевиките интернационалисти с техните лидери Мартов, Ермански, Астров и други не са били врагове на революцията. Това се отнася и за левите есери, оформили се като партия в края на 1917 г. Не се ли крие в пренебрегването им една от причините за появата на бъдещите монолитни догматични и цезарски наслойки, признаващи само едно мнение, една воля, една-единствена истина? Колко много идеи за демокрация, за нова икономическа политика, за селячеството, за търговията, за държавното и партийното строителство се оказват нереализирани в резултат от строгата привързаност на партийното мнозинство към ортодоксалната линия! Цялата пъстрота на реалния живот се натиква в черно-белия екран на заучените схеми. А нали в началото нещата сякаш са вървели към революционен плурализъм? Ето извадка от протокол №23 на заседание на Съвета на народните комисари от 9 декември 1917 г.:

„Председателства Вл. Илич Ленин. Присъстват: Троцки, Луиачарски, Елизаров, Глебов, Расколников, Менжински, Урицки, Сталин, Бонч-Бруевич, Боголепов.

Изслушаха: въпроса за влизането на с.р. (есерите) в министерствата (така е в текста, макар да става дума за народните комисариати — б.а.).

Постановиха: Да се предложи на с.р. да влязат в състава на правителството при следните условия:

а) в дейността си народните комисари ще провеждат общата политика на Съвета на народните комисари;

б) за народен комисар на правосъдието се назначава Щейнберг. Декретът за съда не подлежи на отмяна;

в) за народен комисар по градското и местното самоуправление се назначава Трутовски. В дейността си той ще провежда принципа на пълновластието както в центъра, така и по места;

г) др.др. Алгасов и Михайлов (Карелин) влизат в Съвета на народните комисари като министри без портфейл. На практика ще работят като членове на колегията по вътрешните работи…“

За народни комисари са назначени и есерите Прошян, Колегаев и Измайлов. Преминава се после към следващите въпроси, а в това време Свердлов води преговори с левите есери. Вече през нощта като единадесета точка в протокола на заседанието на Съвета на народните комисари е записано:

„Да се публикува следното: през нощта на 9-и срещу 10-и декември е постигнато пълно съгласие за състава на правителството между болшевиките и левите есери. В състава на правителството влизат седем с.р.“[10] Под протокола личат подписите на Вл. Улянов (Ленин) и Н. Горбунов. Следователно тогава на всички е било ясно, че и болшевиките, и левите есери вървят по пътя на революцията. Самите преобразования са се нуждаели на практика от социалистически плурализъм. Но едва-що възникнал, той скоро е безжалостно ликвидиран.

Сталин се оказва подходящ за такъв силов, едностранчив път на развитие. Знаем, че е имало и други варианти, но не е имало някаква по-упорита борба, която би дала реални шансове и за друго развитие на нещата. Не са малко например доста привлекателните идеи на Бухарин, макар и по-късно да е бил принуден да изостави много от тях — не по своя воля, разбира се. Това в никакъв случай не означава, че Сталин и сталинизмът са били предварително „програмирани“. Сталинизмът се ражда в условията на догматизирането, абсолютизирането на редица изводи на марксизма, направени още в средата на XIX век, и при пълна липса на други революционни алтернативи. Унищожаването на социалистическия плурализъм е начало на монопола върху социалната истина и политическата власт. Превръщането на съюзниците или на конструктивните опоненти във врагове довежда постепенно до замяната на революционната демокрация с тотален бюрократизъм. Отначало нетърпимостта към идейния плурализъм се възприема като революционна „добродетел“, но с течение на времето тя започва в решителна степен да спъва творческото осмисляне на строителството на новия свят.

Преди партията да вземе властта, това не е било свързано с големи социални опасности. Когато обаче тя става управляваща, материализирането на канонизираните марксистки постановки се обръща в напаст. На същата основа Сталин отива още по-далече — извращава много от принципите на научния социализъм, а това довежда в много области до социално израждане. Следователно, нека още веднъж да повторя: сталинизмът е извратена теория и практика на социализма, боготворяща силата и насилието като универсални средства за реализиране на политически и социални цели. Сталинизмът е едностранчив поглед върху света, одобряващ използването на всякакви крайни средства за постигане на поставените цели, които се оказват в края на краищата деформирани. Сталинизмът поражда дълбоки противоречия между икономическата база и политическата надстройка, между народа и бюрокрацията, между истинската култура и нейните сурогати, между социалистическите идеали и реализирането им. Сталинизмът е отражение не само на процесите, деформиращи народовластието, но и на израждането му в особена разновидност на цезаризма, за което говорих вече. Някаква аномалия в историята на социализма.

Изглежда, всяка революция без изключение е заплашена от свой „термидор“. Той може да се изрази в различни форми — реставрация на стария режим, частична деформация, постепенно израждане. Сталинизмът е израждане и извращаване на народовластието и превръщането му в диктатура на една „господстваща личност“.

Това извращаване на теорията и практиката се проявява в най-пълната си форма в отчуждението. По-рано смятахме, че отчуждаването е възможно само в капиталистическото общество. Мисля, че това не е така. В „Икономическо-философски ръкописи от 1844 година“ Маркс посочва такива страни, характеризиращи отчуждението: загуба на правото за разпореждане със собствената дейност; отчуждаване на продуктите труда от производителя; отчуждаване от отговарящите на достойнството на човека условия за съществуване; отчуждаване един от друг; личността загубва собственото си социално значение.[11] По своята същност и сталинизмът означава отчуждаване на човека от властта, от участие в управлението на държавата, производството и другите обществени процеси. С други думи, сталинизмът е преди всичко диктаторска форма на отчуждаване на хората на труда от правото им да се разпореждат със себе си да участват в държавното управление. Ако за капиталистическото общество отчуждаването, както смятат основоположниците на марксизма, е нещо естествено, за социализма, който извършва революция именно за да бъдат ликвидирани много форми на отчуждаването, то се приема за аномалия.

Консолидирането на сталинизма като явление преминава през няколко степени. Първата е „мълчанието“ на Лениновото обкръжение по отношение на „Завещанието“. Сигурно тогава за първи път Сталин е почувствал, че за него Олимп не е мираж, а реалност. Втората степен е свързана с периода между 1925 и 1929 г.: стабилизирането на капитализма на Запад след отслабване на революционните сътресения съвпада със зараждането на бюрократичните структури и отстраняването на Троцки — основния съперник на Сталин. Следва друга степен — колективизацията и ликвидирането на умерената линия в Централния комитет. Сталинизмът вече прибягва към масово насилие, окончателно слага кръст над всякакви други възможни алтернативи за развитие. През 1934 г., на XVII конгрес, меките ботуши на Сталин пристъпват вече към трона, на който ще бъде „коронясан“ като единствен вожд. По-нататък сталинизмът само набира якост в бетонираната си ортодоксалност. Единствено войната разхлабва донякъде въжето около врата на народа поради смъртоносната опасност не само за сталинизма, но и за Сталин.

Сталинизмът не е в състояние да допусне кардинални, реформи. Ето защо политическата система, социалните отношения и самата мисъл постепенно спират развитието си. Още веднъж ще подчертая: Сталинизмът е специфична форма на отчуждаване: на трудовия човек от властта, която е овладяна благодарение на революцията, с всички съпътстващи това явление тежки последици в политическата, икономическата, социалната и духовната сфера.

Когато даваме определение на сталинизма, може би ще трябва да назовем редица характеризиращи го черти. Една от тях е безалтернативността на развитие. След революцията целият широк спектър от революционни „рецепти“ безмилостно се орязва. Често пъти изборът между две или няколко алтернативи се прави не от самия живот, а от кабинетните стратези. В това отношение Сталин е ненадминат специалист. Той винаги знае какво е добро и какво е лошо, къде се върши революция и къде контрареволюция. Методологичният му ключ за избор на алтернативи е прост: всичко, което не съвпада с неговите възгледи, принципи и цели, съвсем естествено е да бъде обявено за антиленинско, контрареволюционно, враждебно. С течение на времето това правило се издига на държавно равнище. Решавайки въпросите, Сталин обикновено не обръща сериозно внимание на алтернативните идеи или варианти, освен на тези, които самият той предлага. Веднъж избраният от него стил на директивно управление може само да се усъвършенства, но в никакъв случай да се преразглежда или сменя. Мисля, че онова, което ние влагаме днес в понятието плурализъм, просто би го накарало да побеснее, би го нарекъл направо чиста измяна спрямо делото на революцията. Всичко, което върши Сталин, се възприема като обективна закономерност. В тази схема се вписват дори теоретичните възгледи. Например, когато в списание „Пролетарская революция“ е поместена статията на Слуцки „Болшевиките за германската социалдемокрация в периода на кризата й преди войната“, Сталин направо избухва и пише гневна статия.[12] Редакцията на списанието е искала само да хвърли светлина върху историята на взаимоотношенията на болшевиките с II интернационал, взаимоотношенията на комунистическите партии със социалдемокрацията. Въпрос, който не е загубил своята актуалност и днес. Но в този факт Сталин вижда опит „да се преразгледат“ възгледите на болшевиките по отношение на центризма, на опортюнизма изобщо. Верен на своя стил, той лепи по пътя си етикети върху имената на Роза Люксембург, Волосевич и някои други и си служи широко с такива „аргументи“ като „брътвежи“, „изтъркани и еснафски епитети“, „идиотщина“, „троцкистки контрабандисти“. Дори плахият опит да се видят и някои отделни алтернативи е веднага пресечен.

Когато Сталин оцелява на поста генерален секретар и след XIII конгрес на партията, той бързо изгражда свой собствен възглед върху властта: никакви алтернативи! Нито политически, нито обществени, нито личностни. Особено личностни! И в края на краищата се справя не само с Троцки, но и с цялото Лениново обкръжение. Когато след войната Берия започва да шушне на Сталин, че след неговата смърт Кузнецов ще претендира за поста генерален секретар, а Вознесенски за длъжността председател на Министерския съвет, реакцията е недвусмислена. Разсъдлив както винаги, Сталин разбира, че реална алтернатива за неговото място може да бъде намерена в лицето на Политбюро и на Централния комитет като колективно ядро на партията. По пътя на политическите манипулации, интриги и орязване на Централния комитет той го превръща в послушен съвет от съгласяващи се за всичко с него, който започва да събира все по-рядко и по-рядко. От името на Централния комитет работи неговият апарат — партийната канцелария от бюрократи. И докато самодържецът е жив, всякакви алтернативи на властта му ще бъдат изключени.

В крайна сметка сталинизмът започва да олицетворява отрицание на всичко, което не съответства на представите на „вожда“. В безалтернативността на идеите, на политическите и социалните концепции е скрит един от най-дълбоководните извори на сегашното ни тежко състояние. Сталинизмът не е само духовна или социална болест. Той е антипод на общочовешките ценности, разцвет на авторитаризма. Като отстранява от живота на обществото всякакви алтернативи, Сталин не се заблуждава. Той прави това напълно съзнателно. „Вождът“ разбира, че алтернативните идеи или концепции могат незабавно да поставят въпроса за отстраняването му от заеманите постове.

Сталинизмът се превръща в своеобразна извънцърковна религия… В него може и трябва само да се вярва, с него човек трябва само да се съгласява, да коментира одобрително постулатите, провъзгласени от „вожда“. А с оглед на това изискване задължително е и на партията да се гледа като на свещен, монашески орден, където господства един-единствен върховен магистър. Колкото и документи да прерових, от 30-те години нататък не можах да открия никакви следи от публично несъгласие със Сталиновите догми. За укрепване на единомислието още през 1927 г. Централният изпълнителен комитет на СССР приема Сборник от закони, в чиято първа глава е поместен придобилият печална слава член 58-и с неговите осемнадесет „модификации“.[13] Няма съмнение, че държавата трябва да защитава интересите си. Но когато другомислието се окачествява на практика като „антисъветска пропаганда или агитация“ и се наказва най-сурово, верността — на думи или на дело — спрямо идеологията на сталинизма става, както изглежда, единственият начин за приспособяване и оцеляване, макар често и това да не помага, ако мечът на беззаконието е вече вдигнат над главата на набелязаната жертва. Всички са длъжни безпрекословно да вярват в Сталиновата теория, в неговите призиви, изводи и оценки. Манипулирането на общественото съзнание довежда до това, че милиони хора вярват на всичко, което казва „вождът“, или трябва да си дават вид, че вярват. А той твърде често не казва истината за действителността.

Например в доклада си „За резултатите от първата петилетка“ пред обединения пленум на ЦК и ЦКК на партията, състоял се на 7 януари 1933 г., той по много показатели представя желаното за действителност. Когато твърди, че в селското стопанство петилетката е изпълнена за четири години, не споменава нито дума за страхотния глад, покосил живота на милиони хора, свежда преизпълнението на плана само до създаването на повече от 200 хиляди колхози и 5 хиляди совхози (в това отношение „преизпълнението“ е наистина тройно!). Твърди, че „партията е постигнала разгром на кулачеството като класа, макар то да не е все още доунищожено“[14]. И всички вярват, че така трябва, че това е върховна истина в марксизма! В действителност това е кощунство.

Оттогава сталинизмът започва да разрешава само „революция отгоре“, да разглежда всички реформи само като плод на „върховното политическо ръководство“. Появява се огромна пропаст между истинската социална активност и имитирането на активност. Активността изцяло се организира: какви възгласи да се скандират на общосъюзния форум на комсомола и на профсъюзите; какъв „почин“ и къде да се обявява; кой и каква реч да държи на предизборното събрание; какви и колко портрети трябва да има в колоната на манифестиращите; колко „доброволци“ да се изпратят от района за „ударното строителство“, кога и за какво да се рапортува — всичко това се решава „горе“… Хората свикват постепенно с мисълта, че за тях има кой да се грижи. Те само са длъжни да „одобряват“, да „приветстват“, да „поддържат“. Разбира се, при много процеси очевидно винаги ще бъдат нужни елементи на организираност, но те трябва да вървят ръка за ръка с гражданската активност, със социалната отговорност, с неподправената инициатива, със способността за творческа обществена дейност.

Организаторите на рапортите започват да смятат за нещо съвсем нормално и затворниците да докладват на „вожда“ за успехите си. Например на 3 януари 1952 г. министърът на вътрешните работи Круглов съобщава на Сталин, че „изправително-трудовите лагери от горската промишленост на Министерството на вътрешните работи на СССР са изпълнили задачите на правителството по добива, обработката и доставянето на дървен материал за нуждите на народното стопанство“. Министърът информира „вожда“ и за добива на цветни и редки метали (като прилага „рапортите на тружениците“ от предприятията към затворите). Дори ГУЛАГ редовно докладва за „високия политически и трудов подем“. Сталинизмът организира всичко, всичко предвижда, и то само отгоре.

Не бива да се отмине и обстоятелството, че на сталинизма като явление са свойствени неписаните „закони“ на личната диктатура. На пръв поглед те са прости, не пораждат затруднения, но Сталин следи с изключително внимание как се изпълняват. Преди всичко нито едно принципно решение на партийните, държавните и обществените органи не може да бъде взето без него. Например дори за лозунгите, които трябвало да мобилизират писателите, е бил питан „вождът“. На 2 януари 1936 г. Шчербаков му изпраща писмо, в което се казва:

„Вече 15 месеца работя по съвместителство като секретар на Управителния съвет на Съюза на писателите. Принуден съм в интерес на работата да Ви безпокоя, да моля за помощ и указания. Нови добри творби са създали Корнейчук, Светлов, Левин, Яновски, Леонов, Авдеенко. Заговориха и «мълчалите» стари майстори Файко, Тихонов, Бабел, Олеша. Появиха се нови имена: Орлов, Крон, Твардовски. Но, общо взето, изоставането в литературата не е ликвидирано. Не спомага в това отношение и критиката. Един от писателите (Виноградов) след грубата критика подхвърля, че щял да се самоубие. А в отговор критикът Ермилов заявява: «Такива нека да се тровят, няма да ми е жал.»

Ето това е положението в литературата. Тя има нужда сега от боен, конкретен лозунг, който би мобилизирал писателите. Помогнете, другарю Сталин, да бъде издигнат такъв лозунг.

А. Шчербаков“[15]

Към категорията „закони“ на диктатурата се отнасят и главните елементи на опората на диктатора. След като прегледах архива, фонда от документи и кореспонденцията на Сталин, се убедих, че от средата на 30-те години основното си внимание той насочва към НКВД, НКГБ и армията. И то значително повече, отколкото към Централния комитет; там постепенно започва да се разпорежда за всичко Маленков, в съответствие, разбира се, с указанията на „вожда“. В личния фонд и в кореспонденцията най-много са документите, изпратени от Сталин до Берия, Абакумов, Круглов, Меркулов, Серов и други ръководители на ведомства, на които се е опирал, които поддържал и насърчавал. В архива му са запазени много докладни записки на Берия, въз основа на които са били награждавани с бойни ордени работещи в ГУЛАГ. Например:

„Държавен комитет по отбраната

до другаря Сталин Й. В.

20 дек. 1944 г.

През периода на Отечествената война военизираната охрана на изправително-трудовите лагери и колонии на НКВД се справяха успешно със задачите по изолирането и пазенето на затворниците в лагерите и колониите на НКВД. Моля да бъдат наградени с ордени и медали на Съюза на СССР работниците от охраната на ГУЛАГ към НКВД на СССР, особено проявилите се в работата си…“[16]

По-нататък следват стотици имена на „особено проявили се в работата си“, представени за награждаване с бойните ордени „Червено знаме“, „Отечествена война“ I и II степен, „Червена звезда“ и с други бойни награди.

Сталин щедро награждава с високи чинове вътрешната си опора. Не само Берия, който става Маршал на Съветския съюз, е удостоен с високи военни звания. На 7 юли 1945 г. Сталин поддържа предложението за Берия и подписва постановление на СНК на СССР, с което наведнъж седем (!) ръководни служители в НКВД и НКГБ получават званието генерал-полковник: В. С. Абакумов, С. Н. Круглов, И. А. Серов, Б. З. Кобулов, В. В. Чернишов, С. А. Гоглидзе, К. А. Павлов.[17] Генерали от армията, отличили се по фронтовете на Великата отечествена война, нито веднъж не са били удостоявани с такава „масирана“ любов от страна на председателя на Държавния комитет по отбраната.

Един от неписаните „закони“ на диктатурата е и поддържането на постоянно напрежение в горните етажи на апарата. Епизодично, но доста редовно, Сталин отстранява ту един, ту друг ръководител от централен или регионален мащаб, още повече че е улеснен от възможността винаги да намира достатъчно поводи за това: планът не е изпълнен, не е разобличена навреме „върлуващата в областта шайка от вредители“, снизходително отношение към „долнопробните произведения на културата“ допуснал е „груба политическа грешка“ в книгата, в статията си и т.н. Никой не може да бъде сигурен, че утре или малка по-късно държавната ръка няма да свали от високия му пост народния комисар, първия секретар на областен комитет, маршала, ръководителя на еди-кое си ведомство. И затова мнозина работят с пълно самоотдаване и в постоянно напрежение, поглеждайки непрекъснато нагоре и тъпчейки безпощадно подчинените.

Сталин смята, че властта винаги трябва да внушава не само уважение, но и страх. Като пълновластен диктатор той въвежда неофициални „правила за поведение“ и сред съратниците си. Те например нямат право да се събират без разрешение (двама, трима, а още повече няколко души) у когото и да е от тях, било в кабинета, в жилището или във вилата му. Това буди подозрения и не се одобрява. Изключение се прави само за Берия, който е близък с Маленков и често пътува в една кола с него до вилата или обратно. Всички заедно могат да се събират само при Сталин (разбира се, ако ги е поканил). Това изглежда странно донякъде, но „вождът“ не обича дългите часове на самота по време на работа. Често вика Молотов, Берия, Каганович, Маленков и Жданов, а те в повечето случаи остават при него с часове. Темата за разговор, а много пъти и на монолога, винаги определя стопанинът. По всичко изглежда, че мислейки на глас, не е разчитал на някакви предложения или възражения с изключение може би от страна на Молотов и Вознесенски, но непременно се е нуждаел от раболепна поддръжка, единодушно съгласие и одобрение, изразяване на възхищение от идеите на „другаря Сталин“. За него обкръжението му е своеобразен „апаратен антураж“, психологичен допинг, с който е свикнал като с някакъв обред, ритуал за вземането на решение.

Като форма на ръководство и управление сталинизмът се опира преди всичко на многобройните доклади и справки, които се съставят от различни хора и организации по заръка на „вожда“. Най-много справки са подготвяни, разбира се, в НКВД и НКГБ.

Така например наскоро след войната Сталин проявява интерес към Академията на науките. Берия му долага, че президентът на академията често боледува, ефективността на изследванията му не била висока, а си струва да се погледнат и други академици. Сталин иска справка с кратки характеристики на учените. Не след дълго тя е на бюрото му. Интересното е, че справката е изготвена не в президиума на академията или в партийния комитет, а в едно от управленията на НКГБ… Ето извадки от характеристиките на някои академици, като в редица случаи нарочно не посочвам имената:

„Академик Б. — голям специалист в областта на черната металургия. Малко общува с колегите си поради голямата ревнивост на жена му.

Академик Вавилов С. И. — физик. В разцвета на силите си. Брат на Вавилов Н. И. — генетик, арестуван през 1940 г. за вредителство в селското стопанство, осъден на 15 години, умрял в Саратовския затвор.

Академик В. — има авторитет само сред математиците. Неженен, употребява алкохол в значителни дози.

Академик Волгин В. П. — вицепрезидент. За Волгин има над 20 показания (Стецки и др.), че е троцкист. Не е награждаван досега и не е лауреат на Сталинска премия.

Академик Н. — директор на института за полезни изкопаеми; по данни на агентурата ръководи слабо института, често боледува.

Академик З. — по показания на враговете на народа е участник в антисъветска организация. При издирването на залежи от руди е извършил вредителска работа. Обръща голямо внимание на личното си благополучие.

Академик Лисенко Т. Д. — безпартиен, директор на института по генетика. Президент на Академията на селскостопанските науки, два пъти лауреат на Сталинска премия. (По-нататък следват думи, с които не може да не се съглася. — б.а.) Академик Лисенко не се ползва с авторитет, включително и на президента Комаров. Всички смятат, че заради него е арестуван Вавилов Н. И.“[18]

Списъкът е дълъг. Ето по такива справки от ведомството на Берия Сталин решава сериозни въпроси. Подобни „документи“ са определящи при взимането на всякакви решения. Може да се види колко надалече се е простирала властта на обикнатите от Сталин ведомства, те са давали оценка за компетентност дори на академици.

По всяка вероятност Сталиновото обкръжение и в мислите си дори не е подлагало на съмнение целесъобразността на решенията на „вожда“. Основната мисъл при „научното“ коментиране, на трудовете и изводите на диктатора е да се докаже, че Сталин е гениален мислител, теоретик и практик, че той по-добре от всеки друг осмисля същинските потребности на общественото развитие и че всичките му действия са прояви на историческите закони. Стига се до твърдението, че самата епоха е „повикала“ Сталин, че той и само той изразява въжделенията на трудещите се, потребностите на целия обществен прогрес. Молотов направо пише: „Ако след Ленин съветският народ решаваше победоносно своите вътрешни и външни стратегически и тактически задачи и направи държавата си толкова силна и заедно с това толкова духовно близка до трудещите се в целия свят, то за това извънредно голяма историческа заслуга има преди всичко великият вожд на нашата партия — другарят Сталин…“

В сталинизма като извратена теория и практика на социализма явно прозират такива мотиви като автоматичната работа на историята в полза на социализма, предвечната справедливост на всичките му крачки, предопределеността на победата на комунистическите идеали. Сталин отделя много голямо внимание на отричането на капиталистическия начин на производство и на експлоатацията, на ликвидирането на класите и на всички партии освен болшевишката, на всякакви възгледи освен марксистките, а заедно с това и на всички съратници на Ленин и на потенциалните опоненти. Да, без отричане на остарялото в живота не може да се върви напред. Но значи ли това, че само по този път може да се стигне до въплъщаването на идеалите на марксизма? Достатъчни ли са индустриализацията, не говоря вече за колективизацията, ликвидирането на кулаците и придобиването на всеобща грамотност, за да кажем: ето го социализма, към който вървяхме.

Бинарното мислене на Сталин, признаващо само белите и черните цветове в безкрайно богатата гама на действителността, изпуска от обсега си нещо извънредно важно, главното, основата на основите — човека. Сталинизмът му отрежда ролята на сечиво, на средство, а не на цел. Дежурните фрази за съветския човек, който „започна по-добре да живее, започна по-весело да живее“, не бяха в състояние да скрият истинското положение, което ние, обръщайки се назад, виждаме в миналото — индивидуалността се потиска, абсолютизира се колективизмът за сметка на хармоничното развитие на личността, доминира концепцията за силово възпитание на „новия човек“.

В никакъв случай не подлагам на съмнение нечуваната себеотдайност на съветския човек, поразителната му вяра в тържеството на социалистическите идеали, привързаността му към ценностите, олицетворяващи в теорията новия свят, но не можем да премълчим, че в историческия процес Сталин отрежда на народа ролята на обект за въздействие на неговите идеи, на волята и указанията му. Сталинизмът свежда народните маси до гигантски механизъм за реализиране на замислите на „вожда“. Приема се за нормално над цели части от този жив и безкрайно сложен организъм да се извършват позорни и жестоки екзекуции, да се изпращат на смърт или на продължителна изолация в безбройните Сталинови лагери хиляди и милиони измежду най-добрите представители на народа. Ползващият се с печална слава ГУЛАГ се превръща в страшен символ в живота на страната и народа, когото Сталин никога не пита какво мисли, какво иска, как се отнася към едно или друго негово „историческо“ решение. „От името“ на народа му докладват ония, на които най-много се доверява — хранениците на Берия. Само десет години след смъртта на Дзержински създаденото от него е вече неузнаваемо: изпълзяло е над държавата и над партията. А това означава дълбоко израждане на властта. Всичко плава във водите на Сталиновата концепция, според която главните функции на държавата наред с другото изпълняват „наказателните органи и разузнаването, необходими за залавяне и наказване на шпионите, убийците и вредителите, изпращани в нашата страна от чуждото разузнаване“.

Сталинизмът довежда до абсурд господството на политиката над икономиката, на държавата над обществото. В него е дълбоко вкоренена командно-бюрократичната система. В такава ситуация (Сталин осъзнава това по-рано от другите Ленинови съратници) оня, който се докопа до върха, става господар на обществото. Именно господар, а не член на обществото. Колкото до икономиката, тя се развива не в съответствие със своите, иманентно присъщи закони, а в съответствие с политическите директиви. Такава система е жизнено необходима на обширната и всесилна бюрократична прослойка във всички етажи на обществото и във всичките му сфери. Възниква своеобразен „политически абсолютизъм“, при който волевото решение на лидера ни най-малко не се съобразява с икономическата целесъобразност, с материалните възможности, с навременността на едни или други технически и стопански проекти. Достатъчно е да си припомним строителството на сталинската Байкало-Амурска железопътна линия, на тунела от континента до Сахалин (под пролива), на магистралата от Северен Урал до Енисей, започнати без нужната икономическа обосновка, негласно, а после спрени. Доведеният до абсурд политически абсолютизъм прави невъзможна дори козметичната критика на което и да е политическо решение, включително в стопанската, техническата, научната или аграрната област. Политиката се превръща в някакъв загадъчен всемогъщ сфинкс, който заплашва да сдъвче всекиго, изказал, макар и косвено, съмнение в правотата й. Сталинизмът е абсолютна диктатура на политиката над икономиката, над социалния и духовния живот, над културата. Сталинизмът е преминаване от диктатура на пролетариата към диктатура на една партия, а след това — към диктатура на една личност. При диктатурата на „господстващата личност“ всички инструкции на държавата и обществото играят ролята само на апарат на властта на тази личност.

Бих искал да отговоря веднага на критиците, които ще видят в моите разсъждения неразбиране на ролята на политиката в живота на обществото. Разбира се, аз не съм против политиката, аз съм против абсолютизирането й. Политиката винаги ще играе огромна роля, само с нейна помощ може да се регулират отношенията между класите, нациите и другите социални групи, да се стигне до народовластие. Но естествената, истинската роля на политиката се проявява само когато в основата й са заложени непреходни демократични ценности, способни не само да регулират хармонично отношенията между обществените групи, но и тясно да взаимодействат с икономическия и духовния живот на страната.

Сталинизмът е болест на незрелия социализъм. Тя не е задължителна и фатална. Но заедно с това много неща са свързани не само с грешките на партията от субективен характер, с грешките на нейните ръководители и с недоразвитата докрай теория, но и с обективните обстоятелства. Сталинизмът не доведе до пълно израждане на обществото, не успя в крайна сметка да деформира напълно социалистическите идеали и ценности. Вярата в социализма беше разклатена, но не изцяло подкопана. Има нещо парадоксално в тази вяра: хората вярват, че трудностите, репресиите и лишенията са исторически откуп, за да достигнат в бъдеще обетованата земя. Тази идея внедряват настойчиво в съзнанието на народа хората с високи постове, като се почне от Троцки. С тази свещена вяра Сталин спекулира по престъпен начин, дълги години той съзнателно я използва за стабилизиране на единовластието. Едно от най-големите престъпления на сталинизма е, че Сталин се осмелява да отъждествява себе си със социализма и за съжаление успява да заблуди огромната част от народа. Сталинизмът забулва обществото с покривалото на бюрократизма и догматизма, а то се сваля мъчително дълго и трудно. Вредата — особено политическата, социалната, културната и моралната, — нанесена от сталинизма на обществото, е огромна. Брежневщината и много други дълбоки пороци в съвременния живот водят далечното си начало от сталинизма. Нанесените от него рани дълго и мъчително ще зарастват.

Най-вулгарната, всекидневната проява на сталинизма намира израз в сталинщината, в политическата тирания на една личност, която се проявява преди всичко в двойствеността между мисли и дела, между теория и практика. Раздвояването на съзнанието, когато хората говорят едно, но виждат и правят друго, е най-разпространената й форма. Известната американска журналистка Ана-Луиза Стронг, която още през 1956 г. написа книгата „Ерата на Сталин“, отбелязва, че тази двойственост проличава тъкмо по време на триумфалното възкачване на Сталин. „Сталиновата конституция — пише Стронг — е нарушена още когато е писана… Конституцията на СССР е нарушена от автора й — от Сталин.“[19] Той говори за права на гражданите, а потъпква правата им. Сталин е циничен прагматик. В речта си пред I общосъюзен конгрес на колхозниците ударници на 19 февруари 1933 г. той говори с патос как „ще направи всички колхозници заможни“. И предлага проста рецепта (тя дълги години се използва и след това): „Ако се трудим честно, ако се трудим за себе си, ако се трудим за своите колхози, ние за някакви си 2–3 години ще издигнем всички колхозници, и бившите бедняци, и бившите средняци, до равнището на заможните, до положението на ония, които разполагат с изобилие от продукти и водят напълно културен живот.“[20] А как се отнася към въпроса, кои наистина знаят „да се трудят за себе си“, да се трудят самопожертвователно? Всички те, без каквото и да е диференциране, без приобщаване към кооперацията, без „прикачване“ към новите процеси в селото са обречени на „ликвидиране“. Месец по-рано, изказвайки се на обединения пленум на ЦК и ЦКК на ВКП(б), Сталин рисува ситуацията така: „Кулаците са сразени, но още не са доунищожени. Нещо повече — скоро няма да бъдат доунищожени, ако комунистите се прозяват благодушно и нехаят, смятайки, че кулаците сами ще влязат в гроба…“[21]

Циничен прагматизъм: ликвидират се „заможните“ и същевременно се подканят да стават „заможни“. Двойственост, която се е превърнала в черта на светогледа. „Вождът“ често говори едно, предназначено за „широка употреба“, а прави друго. Обича да говори за „културен и весел“ живот и подлага на варварски терор цели слоеве от обществото. Сталинщината постепенно, но трайно насажда в съветската действителност еднообразното мислене, тъпащината, формализма, канцеларщината, пасивността, подозрителността, нетърпимостта. Най-печалното е, че много от тези злини не са само декор, външни прояви на апарата, главният инструмент на Сталин да държи властта в ръцете си, а стават част от облика на мнозина, тяхно светоусещане. Тия пороци са живи и днес.

Сталинизмът дава субективно изопачен отговор на въпросите, които историята поставя пред първата страна на социализма след смъртта на Ленин. Основани върху силата, командата, еднопосочното мислене, безапелационното тълкуване на историческите дадености, теорията и практиката на сталинизма спъват реализирането и възтържествуването на социалистическите идеали. Най-страшният недъг на сталинизма е, че не човекът като личност е в центъра на стремежите на обществото, а държавата като машина, която възвеличава само един човек. В Сталиновите „преобразования“ изчезва хуманната същност на ленинизма. Мястото на човека се заема от безличния апарат. Това отдавна е било забелязано. Преминалият на позициите на антисъветизма бивш комунист Виктор Серж пише в книгата си „Съдбата на една революция. СССР 1917-1936“, че Сталин е създал държава, „за която човекът нищо не значи“[22]. Днес виждаме, че такива твърдения, които по-рано ни се струваха еретични, са близки до истината. В книгата си „Сталин“ Борис Суварин отбелязва, че вече „пет години след смъртта на Ленин Сталиновата концепция за социализма по своята същност е загубила вече много поради бързото бюрократизиране на партията, държавата и всички институции“[23]. Тези хора са познавали сталинизма отвътре. Неприемането на сталинизма ги довежда до диаметрално противоположни на социализма позиции. Но отделни техни разсъждения, анализиращи сталинизма като феномен, не са лишени от проницателност.

Сталин и сталинизмът приемат като нещо естествено култа към упражняваното от държавата насилие. Но още Хегел отбелязва, че „съдбата разполага с по-голяма сфера на действие, отколкото наказанието…“[24]. Впрочем Сталин никога не е успял да разбере Хегел. „Вождът“ никога не е можел и да помисли, че сталинизмът ще се окаже след време в канавката на историята.

Бележки

[1] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.1, с.340.

[2] Маркс, К. и Фр. Енгелс. Съч. Т. 32, с.145.

[3] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.33, с.85.

[4] ЦПА ИМЛ, ф.125, оп.2, д.II, л.15.

[5] Сталин, И. В. Вопросы ленинизма. Изд. 2-е, М., 1952, с.250.

[6] Сталин, И. В. Вопросы ленинизма. Изд. 2-е. М., 1952, с.429.

[7] ЦГА при ГАУ СССР, ср. 1199, оп.1, д.134, л.8.

[8] Социалистический вестник, 17 Января 1925.

[9] Dan, T. The Origin of Bolchevism. N. Y., 1964, p. 400–440.

[10] ЦГАОР, ф.130, оп.1, д.3, л. 32–33.

[11] Вж. Маркс, К. Капитал. — Философия и современность. М., 1968, с. 467–468.

[12] Пролетарская революция, 1931, №6 (113).

[13] Уголовный кодекс (кодексы РСФСР). М., 1938, с. 26–32.

[14] Сталин, И. В. Вопросы ленинизма…, с.416.

[15] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.337, т.I, л.1-4.

[16] ЦГАОР, ф.3101, оп.2, д.68, т.V, л.193.

[17] Пак там, ф.9401, оп.2, д.97, т.VI, л.276.

[18] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.97, т.VI, л. 283–292.

[19] Стронг, А.-Л. Эра Сталина. М., 1957, с.59.

[20] Сталин, И. В. Вопросы ленинизма…, с.456.

[21] Пак там, с.442.

[22] Serge, V. Destin d’une revolution. URSS 1917–1936. Paris, 1937, p.323.

[23] Souvarin, B. Stalin. Paris, 1977, p. 422–499.

[24] Гегель. Философия религии. В 2-х томах. Т.I. М., 1975, с.127.