Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (22) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Съдбата на селячеството

Хърбърт Уелс, изобразил в публицистично-художествения си репортаж Русия „в мъгла“, не преувеличава. Тя му прави „впечатление на невъобразим и непоправим крах“. По необгледните гигантски пространства, по безкрайните равни поля са накацали стотици хиляди села, потъващи с настъпването на нощта във вековна мъгла. Както преди сто, двеста, триста години…

Почти на всички нас корените се губят дълбоко в селото. Когато в паметта ти се мернат слънчевите петна на детството, виждаш, чувстваш, усещаш като наяве мириса на разтопения сняг, червеношийките, накацали на плета, потъмнялата ледена покривка на реката, тънката разкъсана ивичка на Сиянските планини на юг, плазовете на шейните, скрибуцащи по селската улица. И лицата на отдавна отишли си люде…

Предците си знаем не по-далече от дядовците и бабите ни. Опитайте се да назовете името и презимето на вашите прабаби и прадядовци. Почти е сигурно, че няма да можете. Времето ги е отнесло във вечността. Все по-трудно става дори мислено да се пренесе човек в отминалия завинаги свят на детството си. Иска ти се понякога да си представиш всичките си най-близки предци на една дълга родова трапеза. Потъмнелите икони биха видели тогава насядали по пейките селяни. Брадати мужици с ленени ризи и с мазолести длани на вечни работливци, благите и покорни очи на жените им, заприличващи на бабички още на четирийсет години и раждащи често направо на слога; рояк от русокоси дечурлига (а още толкова са измрели, преди да проходят). На трапезата ще седят непременно един-двама старци с Георгиевски кръст на гърдите, минали през турската, японската и германската война. Тези неграмотни хора ги е ръководел общинният морал, тачещ над всичко православието, труда, семейството и отечеството. Може би на трапезата би се озовал и някой грамотен, записал се за „Нива“. Чицовци, стрини, селяни… Днес от тях е останало само онова, което сме запазили в паметта си, а може би и онова селско, което е останало все още у нас — усърдие в работата, пестеливост, доверчивост, готовност да се притечем всички заедно на помощ на съселянина си.

Огромното мнозинство наши съотечественици са живели в този селски свят и до началото на 30-те години, когато се развихря истинска революция, приличаща на кръвопролитна битка, санкционирана отгоре.

Първите жестоки схватки в селото възникват по време на национализирането на помешчишките, царските и манастирските земи. Създадените в средата на 1918 г. „бедняшки комитети“ предприемат настъпление срещу кулаците. Повече от половината земя, принадлежаща на кулаците, е иззета. Конфискувани са машините, добитъкът е разделен между средните и бедните селяни. Кулашкият слой изтънява. Селото става средняшко. Новата икономическа политика му дава възможност да търгува след издължаване на твърдия данък. Още докато Ленин е жив, в края на 1923 г., Съветска Русия продава на други страни около 130 милиона пуда (около 2 130 000 тона) пшеница. Самата мисъл да се купува жито е изглеждала тогава абсурдна, кощунствена… А да се продава — нещо съвсем естествено и като мисъл, и като практика.

През възстановителния период зърнопроизводителността на страната се повишава до известна степен, макар и да е далече под довоенното си равнище. Въпреки че, общо взето, обемът на зърнопроизводството нараства, държавата явно изпитва нужда от жито като стока. Това се обяснява и с ниските изкупни цени, и с липсата на стоки за селото. Производствената кооперация в селото прави само първи стъпки. Поддръжката на бедняшките и средняшките стопанства се осигурява от новата икономическа политика. Макар че, както се и очаквало, НЕП-ът съживява и кулашките стопанства, дава тласък на развитието им. Но те не са опасни за държавата, чиято политическа власт се основава на диктатурата на пролетариата. Тук ще отбележа, че социалистическите идеали не бива да се схващат като синоним на бедност и отказване от богатството. Марксизмът се обявява само против богатството, създадено от експлоатацията на чужд труд. Значителна част от кулачеството създава своите стопанства със собствен труд.

Ленин предвижда, че социалистическите преобразования ще бъдат прокарани най-трудно в селото. Но той вярва в пропагандата, която ще извършат електричеството, тракторите и книгите. Великият прорицател смята, че за да се осигури чрез новата икономическа политика широко участие на селото в кооперацията, „е нужна цяла историческа епоха. Ние ще можем да преминем тази епоха в най-добрия случай за едно-две десетилетия“^[1]. В един от последните си трудове Ленин формулира изключителната важност на положението: „Сега сме в правото си да кажем, че обикновеният растеж на кооперацията е идентичен за нас… с растежа на социализма… При условията на пълно коопериране ние бихме стояли и с двата крака на социалистическа почва.“^[2] Разбира се, в Лениновия план за коопериране на селското стопанство не са посочени многото подробности, етапи и особености на реализирането му. Пък и през 1923 г. е било невъзможно това да се направи.

Намалението на данъчното облагане помага средняците и кулаците да увеличат излишъка си от селскостопански продукти и преди всичко от жито. Като цяло нараства покупателната способност на селячеството. Но едновременно с това в страната се усилва стоковият глад. Обяснимо е защо селяните не бързат да продават житото си; нужни са им не книжни пари, а машини и други промишлени стоки, а те са много скъпи. Възникват трудности в снабдяването на градовете. Пред прага на 1927 г. започва да се промъква житната криза. Кулаците, пък и средняците задържат зърното, чакат по-изгодни цени, чакат нужните им стоки.

Опозицията се опитва да използва за своите цели нарастващите трудности в отношенията между държавата и селячеството. Така например Каменев в изказването си на XV партиен конгрес обвинява ръководството в подценяване на капиталистическите елементи в селото и всъщност призовава към по-твърд курс спрямо кулака. Представителите на опозицията и преди това предлагат да бъдат иззети насилствено от кулака и средняка 150–200 милиона пуда зърно, недостигащи за нормално снабдяване на града. След като обсъждат доклада, който Сталин смятал да изнесе пред конгреса, членовете на Политбюро проявяват достатъчно мъдрост и не приемат да се тръгне по тоя път. В политическия доклад пред конгреса Сталин недвусмислено заявява: „Не са прави ония другари, които мислят, че може и е нужно да се свърши с кулака по пътя на административните мерки, с помощта на ГПУ: казвам, удрям печата и точка. Този начин е лесен, но съвсем не е действен. Спрямо кулака трябва да се взимат мерки по икономически път. И на основата на съветската законност. А съветската законност не е празна фраза.“^[3] Кой няма да се съгласи днес с такива изводи? Нима не са верни тия думи? И ги казва не друг, а Сталин!

Но думите на Сталин често се разминават с делата му. Пък и не само това. Той чисто и просто не познава селото. През целия си живот фактически само веднъж посещава селски райони. Това става през 1928 г. по време на пътуването му за Сибир във връзка с държавните зърнодоставки. Оттогава и до края на дните си Сталин не е стъпвал в село. Кабинетните му познания за селското стопанство се проявяват по-късно и се изразяват във взимането на цял ред еднолични, дълбоко погрешни решения, оставили след себе си тежки и трайни последици.

На XV конгрес, който поема курс към колективизиране на селското стопанство, се внасят разумни предложения за отстраняване на трудностите с житото в страната. В изказването на А. И. Микоян се посочва, че стоковата продукция се застоява в градовете и не отива в селото, където търсенето е огромно. „За да се постигне сериозен прелом в хода на зърнодоставките, нужен е решителен поврат. Този прелом трябва да се изрази в прехвърлянето на стоките от градовете в селото дори за сметка на временно (за няколко месеца) оголване на градските пазари с цел да получим жито от селяните. Ако не извършим този поврат, ще срещнем изключителни трудности, които ще се отразят на цялото ни стопанство.“^[4]

Можело да се предположи, че за укрепването на съюза между работническата класа и селячеството и за решаването на насъщните проблеми на селото тежестта ще легне не само върху политическите, но и върху икономическите средства. Такъв е и кооперативният план на Ленин. Той смятал, че именно строят на „цивилизованите кооператори“ ще позволи максимално да се съчетаят личният и общественият интерес. А нали това е най-трудното в социалистическите преобразования! Главното е да не се използват само командни, силови, директивни методи, а непременно да се държи сметка за икономическите закони, умело да се прилагат икономически лостове при реализирането на свръхважната, историческа по значението си програма за коопериране на селячеството.

В доклада за работата на партията в селото, изнесен от секретаря на ЦК на ВКП(б) по работата в селото В. М. Молотов, се правят, общо взето, верни изводи. Подчертава се, че „развитието на индивидуалното стопанство по пътя към социализма е процес, бавен, процес продължителен. Нужни са много и много години, за да се премине от индивидуалното към общественото (колективното) стопанство“. Отбелязва се също, че в този процес е недопустимо насилието. „Оня — продължава Молотов, — който ни предлага сега тази политика на принудителен заем, на принудително изземване на 150–200 милиона пуда зърно, макар и само от десет процента селски стопанства, тоест не само от кулашкия, но и от част от средняшкия слой на селото, то, с колкото и добро желание да е проникнато това предложение, той е враг на работниците и селяните, враг е на съюза между работниците и селяните…“ След тези думи на докладчика Сталин отсича на висок глас: „Правилно!“

И докато се чете докладът, още на няколко пъти насърчава Молотов с такива възгласи.^[5]

По всичко изглежда, че ще се тръгне по изработената от конгреса линия на широко използване на икономическите методи в кооперирането, на спазване на доброволността и последователността. В резолюцията по доклада на Молотов ясно се казва, че опитът потвърждава „изцяло и напълно правилността на кооперативния план на Ленин, в съгласие с който именно чрез кооперирането социалистическата индустрия ще води дребното селско стопанство по пътя към социализма…“^[6] Нещо повече, на конгреса решително са осъдени опитите да се натрапят командни методи в решаването на селския въпрос.

Толкова по-странно изглежда решението на Сталин и на Молотов да бъде форсиран процесът не само на кооперирането, но и на колективизацията на селото. Наскоро след XV конгрес Сталин все по-често започва да изказва мнения за необходимостта от „пришпорване на темповете“ на индустриализацията и колективизацията. На него много му харесва статията на бъдещия академик С. Г. Струмилин, в която се формулира кредото на „директивната“ икономика: нашата задача не е да изучаваме икономиката, а да я прекрояваме; не ни връзват ръцете никакви закони; няма такива крепости, които болшевиките не биха могли да превземат; въпроса за темповете решават хората…^[7] Сталин многократно цитира, използва допадащите му фрази, убеждава с тях слушателите и читателите си. Те най-точно отразяват собствените му намерения. Фактически започва бърз поврат към извънредните мерки. А това означава и настъпление срещу новата икономическа политика — пазарния модел на социализма.

В края на декември 1927 г. (веднага след XV конгрес) и през януари 1928 г. към губерниите тръгват подписани от Сталин страшни директиви, изискващи да се засили натискът върху кулака, да се започне пряка работа по колективизацията. Възможно е това решение да се е обяснявало с трудностите поради недостига на жито. Но опитът да се реши продоволственият проблем по пътя на изкуственото форсиране на обобществяването е голямо отстъпление от Лениновия кооперативен план.

Мисля си, че грандиозността на социалната революция в селото, която Сталин решава да форсира, трябва да е привлякла на негова страна мнозинството в партията. Радикалните, левичарските настроения и след революцията продължават да държат здраво в плен повечето комунисти; на всички им се иска с един удар да бъдат решени вековни проблеми, за които е нужен умерен и спокоен подход.

По природа Сталин е твърде предпазлив човек. И въпреки това след мъчителни размисли решава да рискува — повсеместна колективизация на милионите селски стопанства, макар да знае, че масата от полуграмотни селяни още не е готова за нея. Утопично-догматичният възглед на Сталин за селския проблем се изразява по същество в намерението му да превърне селския производител в безмозъчно „винтче“ от аграрната машина. За това е нужно селянинът да се откъсне от средствата за производство и от разпределянето на продукта. Всъщност Сталин решава да промени социалния статус на селянина като свободен производител — да го направи безправен работник. За тая цел се налага да превърне извънредните мерки в „обикновени“ житейски норми. Юлският пленум на Централния комитет (1928 г.) поддържа Сталин. Партията се съгласява насилието, да бъде издигнато в система…

На мястото на икономическите закони идват командно-икономическите, които „убиват“ постепенно новата икономическа политика, материалната заинтересованост на селяните, предприемчивостта и усърдието в работата им. Някои от изпадналите в немилост леви, приближили се в миналото до Троцки, също посрещат с одобрение „решителните мерки“ в селото, поддържат действията на Сталин. Пятаков, Крестински, Антонов-Овсеенко, Радек, Преображенски и други заявяват, че се разкайват, и отново са приети в партията. Пятаков става председател на Държавната банка, а след това заместник на народния комисар на тежката промишленост. Но и той, и съмишлениците му през 37-а година изпиват до дъно горчивата чаша. Сталин на никого не прощава предишното му „волнодумство“.

С първия петгодишен план се предвижда за петте години да бъдат кооперирани до 85% от селските стопанства, а от тях до 20% под формата на колхози. Но под натиск отгоре в Украйна, Северен Кавказ, Долна и Средна Волга се вземат решения тези срокове да се съкратят на една година. Курсът на широко прилагане на насилие спрямо кулака и изобщо по въпроса за колективизирането означава фактически край на новата икономическа политика. Ето как осъществява това самият Сталин.

През януари 1928 г. пристига в Сибир и в своите изказвалия на съвещания с партийния и стопанския актив навсякъде поставя особен акцент върху засилването на натиска спрямо кулака. Пътуването му прилича на обиколка на командващ в подчинените му гарнизони. След като пристигне в поредния пункт, Сталин извиква местните партийни и административни ръководители, изслушва ги набърже и при всички случаи прави следния извод: „Лошо работите! Клатите си краката и глезите кулака. Я попрегледайте няма ли и между вас кулашки агенти… Това безобразие повече няма да търпим!“

След като хубавичко ги насапунисва и му попремине ядът, започва с конкретните препоръки: „Надникнете в кулашките дворове — хамбарите и плевните им са пълни с жито, жито има и под навесите им, понеже няма вече къде другаде да го трупат. В кулашките стопанства има зърнени излишъци по 50–60 хиляди пуда във всяко стопанство…“

И накрая завършва с едни и същи думи.

„Предлагам:

а) да се поиска от кулаците незабавно да предадат всичките си излишъци от зърно по държавни цени;

б) ако кулаците откажат да се подчинят на закона, да бъдат привлечени към съдебна отговорност по член 107 от Наказателния кодекс на РСФСР и зърнените им излишъци да се конфискуват в полза на държавата, като 25% от конфискуваното зърно се разпредели между бедните селяни и малоимотните средняци…

Нужно е неотстъпно да се обединяват индивидуалните селски стопанства, тези най-малки стокови стопанства, в колективни стопанства, в колхози…“^[8]

Този насилствен начин е широко разпространяван и поощряван. Теоретичното и политическото аргументиране на лозунга „За яростни темпове на колективизацията!“, издигнат от някои ревностни администратори, се съдържа в статията на Сталин „Година на велик прелом“. Някои промени в настроенията, в общественото съзнание на хората в полза на кооперацията (не непременно на колхозите — те са само една от формите й) са възприети от генералния секретар като повсеместна готовност на средняка да влезе в колхоза. Следват нови категорични директиви и указания…

Една седмица след 50-ата си годишнина Сталин се изказва на конференцията на аграрниците марксисти. Речта му е знаменателна с това, че още преди да излезе постановлението на Централния комитет, той обявява: „От политиката на ограничаване на експлоататорските тенденции у кулачеството ние преминахме към политика на ликвидирането на кулачеството като класа.“^[9] Гибелно решение! Ще засегне по най-трагичен начин съдбите на милиони хора…

В общественото съзнание 1937 г. изпъква като апогей на насилието и беззаконието в нашата страна. Засегнат е в значителна степен интелектуалният слой на обществото и затова не е чудно, че толкова много се пише за нея, че този период е превърнат в епицентър на общественото внимание. В края на 20-те и началото на 30-те години „желязната пета“ изпомачква значително повече хора, измежду които може да е имало и доста недоброжелателно настроени, но неизмеримо повече са невинните средняци, причислени към кулаците, и проявилите просто опърничавост селяни и членове на семействата им. Историците започнаха да си изясняват в подробности този процес. Кооперирането на дребните стопанства може да е било историческа необходимост. Но било ли е необходимо масовото насилие в този икономически поврат? Без никакъв страх да изпадна в грешка, мога да кажа: не, не е било необходимо. Процесът на кооперирането е трябвало да бъде доброволен процес.

За облекчаване на разкулачването по настояване на Сталин е съставен документ, „очертаващ параметрите“ на кулака: годишен доход на човек, по-голям от 300 рубли (но не по-малък от хиляда и петстотин на семейство), търгуване, даване под наем на инвентар, машини, помещения; притежаване на мелница, маслобойна и т.н. Само един от тези показатели прави от всеки селянин кулак. Както се вижда, прилаган е не социалният критерий, а имущественият, което освен всичко друго е недостатъчно за определяне на класата. Фактически създават се широки възможности за разкулачване на най-различни социални елементи.

Насилието тържествува. Мнозинството от селяните преживяват най-тежкия удар от началото на века. Пострадват най-работните, най-сръчните, най-пестеливите, най-предприемчивите. Разбира се, сред тях има и мнозина, които се отнасят с голямо подозрение към новата власт. Но Сталин и помощниците му причисляват всички без никаква разлика към враговете на социализма, които трябва да бъдат „обезвредени“.

До януари 1930 г. специална комисия подготвя проект за постановление на ЦК „Относно темпа на колективизацията и мерките на държавата за подпомагане на колхозното строителство“. Сроковете, предложени от комисията, Сталин съкращава двойно (собственоръчно!). Без никаква научна обосновка, без да си изясни положителните и отрицателните фактори, генералният секретар упорито изисква: по-бързо, по-бързо, по-бързо! Обобщени донесения, доклади, петминутки в губерниите, в общините. Рояци от пълномощници. Едни само обещават: „Трактори, газ, сол, кибрит, сапун — всичко ще има, колкото по-бързо се запишете в колхоза!“ Други действат по-решително: „Който не ще в колхоза, той е враг на съветската власт!“ Разпалени страсти, конфликти, кланета, убийства на партийни функционери, на колхозни активисти, многобройни тъжби до Москва, пратеници за правда… Такава е външната страна на драматичните, а по-късно и на трагичните събития, които преживява селячеството. Обективната потребност от коопериране, която започва постепенно да се материализира в различни доброволни форми, изведнъж получава „подкрепа“ от цяла система твърди административни, политически и правни мерки.

Злоупотребите стават нещо обикновено. В руския език влиза думата „разкулачване“. Под удара и попадат над един милион селски стопанства (не само кулашки). Според някои пресмятания до започването на масовата колективизация в страната в общата маса селски стопанства има не повече от три процента кулаци, тоест около 900 хиляди. Стотици и стотици хиляди семейства (в пълен състав), след като са иззети от тях всички средства за производство, ценностите и недвижимите им имоти, са изселени в далечни места. Едва ли някога ще бъде установена точната цифра на хората, пометени от тази буря на беззаконието. Вместо да бъдат взети икономически мерки за ограничаване влиянието на кулака в селото, използвани са най-безмилостни средства за ликвидирането на тези хора. Според някои данни през 1929 г. в Сибир и на Север са изпратени над 150 хиляди кулашки семейства, през 1930 г. — 240 хиляди, през 1931 г. — над 285 хиляди. Но нали разкулачване има и през 1928 г., и след 1931 г.… Според моите пресмятания на разкулачване са били подложени 8,5–9 милиона мъже, жени, стари хора и деца, по-голямата част от които напускат родните си места, оставяйки там гробовете на предците си, бащиното си огнище, цялата си скромна, примитивна покъщнина… Мнозина са разстреляни за оказване на съпротива, не са малко и загиналите по пътищата към Сибир и Севера. На много места са разкулачвани и средняци, подхванати от инерцията на социалното насилие, а понякога и от материалната заинтересованост на насилниците. По моите пресмятания общо около 6-8% от селските стопанства са повлечени в една или друга форма от водовъртежа на разкулачването.

Разбира се, стотици хиляди кулашки стопанства не посрещат с наведени глави този процес. Трябвало е, мисля си, да се приложат разумни административни методи спрямо ония кулаци, които са водели открита антисъветска борба. А и нали по-голямата част от кулашките стопанства би могла да бъде приобщена към процеса на обобществяването, на кооперирането по пътя на диференцираното облагане, по пътя на държавните поръчки и на поемане на определени задължения. Това не се прави. Пренебрегването на самата възможност за привличане на кулака към общия процес го поставя пред трагичния избор: да се бори или да чака тежкия си жребий — разкулачване и заточение. Припряното и безпощадно решаване на въпросите, засегнали милиони хора, завършва с трагедия.

Вероятно ще е интересно във връзка с въпроса за кулаците да приведа една извадка от разговора на Сталин с Чърчил на 14 август 1942 г. Преговорите завършват. Сталин кани английския премиер на вечеря в кремълското си жилище. По време на дългия разговор, воден на трапезата, присъстват Молотов и преводачът. В мемоарите на Чърчил това е представено така:

Премиерът пита Сталин:

„На вас лично също така тежко ли се отразява бремето на сегашната война, както проведената от вас политика на колективизация?“

Тази тема, пише Чърчил, веднага оживила Сталин.

„Политиката на колективизация беше за нас страшна борба“ — отговорил Сталин.

„И аз мислех, че е била тежка за вас. Та нали сте имали работа не с няколко десетки хиляди аристократи или едри помешчици, а с милиони дребни собственици…“

„С десет милиона — рече Сталин и вдигна двете ръце. — Това беше нещо страшно, продължи четири години. За да се отърве от периодичен глад, на Русия беше необходимо да оре земята си с трактори. Ние бяхме принудени да пристъпим към това. Много селяни се съгласиха да тръгнат с нас. На някои от ония, които упорстваха, дадохме земя на Север за индивидуална обработка. Но основната им част (имат се предвид кулаците — б.а.) беше твърде непопулярна и бе унищожена от самите ратаи…“^[10]

Запазвам изразите на Чърчил: „аристократи“, „помешчици“, „популярност“ и т.н. Известно е, че с благословията на Чърчил цифрата десет милиона тръгва да се разхожда по страниците на пресата. Според моите данни пострадалите са по-малко от десет милиона, макар, разбира се, това в никакъв случай да не намалява размера на тази страшна човешка трагедия. Такъв е първият масов кървав терор, раздухан от Сталин в собствената му страна.

Годините на колективизацията ознаменуват всъщност критичния прелом в съдбините на селячеството с дълбоки и трайни социални последици. Изпуснати са историческите шансове за доброволно коопериране и за неповско пазарно развитие. Извънредните, силовите методи стават определящи във формиралата се система, която все повече и повече се отдалечава от Лениновия идеал.

А колективизацията продължава. Десетки хиляди писма, адресирани до Сталин, са изпълнени с оплаквания, болка, недоумение, страх и ненавист. Пуснатата в ход машина на беззаконието продължава да мели човешки съдби. Най-сетне едва на 2 март 1930 г. Сталин, до когото положително достига размахът на моралния протест и социалната съпротива на селячеството, публикува в „Правда“ известната си статия „Главозамайване от успехите“. Като зловеща ода, посветена на социалното насилие, се чете днес второто новоредие на статията: „Факт е, че към 20 февруари т.г. са колективизирани вече 50% от селските стопанства в СССР. Това значи, че ние сме преизпълнили (подчертано от авт.) петгодишния план за колективизацията към 20 февруари 1930 г. повече от два пъти.“

Проценти, цифри от плана, двойното му „преизпълнение“… Нима Сталин никога не се е замислял, че зад всички тези (и зад много други) цифри стоят човешки съдби?! Защото други данни той не дава: колко са изселените, разкулачените, унищожените, загиналите… Свикнали сме да чуваме, че е било невъзможно това гигантско преобразование да премине безболезнено, гладко, без грешки. Та нали колективизацията е засегнала почти четири пети от цялото население на нашата държава! Но кой е дал право на Сталин да отнеме от обикновения човек свободата му на избор и вместо него той да решава всичко?! А нали Ленин предупреждава: „Не бива да се командва!“ Забравени са и собствените изявления и уверения на Сталин: „За кулака трябва да се вземат мерки от икономически характер и въз основа на съветската законност!“ Накратко казано, за Сталин става нещо обикновено да превръща във фикция всяко решение, извод и положение, ако в един или друг момент те спъват плановете му.

В статията му се прави едностранчив извод (все едно че по този въпрос е проведен референдум в страната), че нито задружната работа по съвместната обработка на земята, нито комуната отговарят сега на изискванията за социалистическо преобразуване на селото. Само колхозите! Ето, тази форма на селскостопанска задруга е единствено приемливата, решава „едрият земевладелец“ Сталин, който никога повече няма да стъпи в селото. После той „изучава селското стопанство — както заявява Н. С. Хрушчов на XX конгрес — само по филмите“. Това, разбира се, не е така, но е трудно да си представим ръководител, който може да преценява всеки проблем само от кабинета си. Най-печалното, което характеризира Сталин цялостно, е, че никога не признава грешките си. И тук, в статията, виновници за „крайностите“, „главозамайването от успехите“, „чиновническото декретиране“, както се оказва, са хората долу: в губерниите, в общините, в трудовите колективи. Естествено, самият той ни най-малко не е виновен за многобройните извращения, прекалености и беззакония. А преките му указания, директивите, контролните цифри, съревнованието по „обхващането“ и т.н.? Както винаги, всички тия въпроси генералният секретар изнася „зад скоби“.

След „Главозамайване от успехите“ към Сталин руква нов поток от писма на селяни. И той се вижда принуден да разясни позицията на партията по въпроса за колективизацията, понякога дискредитирайки волно или неволно със своите обобщения самата идея за преустройство на селското стопанство по пътя на постепенното коопериране. В отговор на колхозници генералният секретар пише: „Някои мислят, че статията «Главозамайване от успехите» е резултат от личния почин на Сталин. Това, разбира се, са глупости. Тя беше дълбокото разузнаване на ЦК… (подчертано от авт.). Трудно е да се спре навреме лудешкият им бяг и да се вкарат в правилния път хора, които се носят презглава към пропастта…“^[11]

За отбелязване е, че когато засяга социални, икономически, културни и духовни въпроси, Сталин предпочита да употребява военни термини — „разузнаване“, „фронт“, „настъпление“, „отстъпление“, „прегрупиране на силите“, „заздравяване на тиловете“, „привличане на резерви“, „пълно ликвидиране на врага“… Става дума, разбира се, и за „ликвидиране на кулачеството като класа“. И заедно с това — наперена образност, признание, че масите „се носят презглава към пропастта“. Опитвайки се да резюмира разбирането си за същината и методите за преобразуване на селото, на конференцията на аграрниците марксисти през декември 1929 г. Сталин заявява, че за да тръгне дребнособственическото село след социалистическия град, е нужно „да се въвеждат в селото едри социалистически стопанства под формата на совхози и колхози“^[12]. Фактически тези негови думи са команда за ликвидирането на цяла социална група селяни без обсъждане от пленум на Централния комитет, без дълбока обосновка на всички последици. Тук му е мястото да кажа, че десет години по-късно за тази „аграрна“ реч на Сталин в редакционна статия на „Болшевик“ ще бъде написано:

„Болшевишката партия под ръководството на другаря Сталин даде изумителен образец за решаване на селския въпрос… Триумф на Сталиновата програма за социалистическо преобразуване на селското стопанство е повсеместната пълна колективизация и на тази основа ликвидирането на кулачеството като класа. Тази бойка програма за преобразуване на селското стопанство на социалистическа основа другарят Сталин е изложил в документ с огромна теоретична сила, в речта си на конференцията на аграрниците марксисти…“^[13]

В резултат от работата на специалната комисия на Политбюро под председателството на Молотов през януари 1930 г. по настояване на Сталин излиза постановлението „За мерките по ликвидиране на кулашките стопанства в районите на пълна колективизация“. Тази партийна директива засилва напрежението в селото, тъй като в съответствие с постановлението пътят на кулаците към колхозите е затворен. Положението на, тази част от селячеството става трагично и безизходно. Спрямо кулаците се вземат най-строги мерки — пълна конфискация, на имуществото и изпращане на експроприираното семейство в отдалечени райони. Засилва се съответно и съпротивата на кулачеството против съветската власт, достигайки понякога; голям размах. Противоправните действия спрямо заможната част от селячеството пораждат в отговор вълни от протест, бандитизъм, въоръжени акции против властите.

„Въвеждането“ на колективната форма в селското стопанство е съпроводено със заплахи, всяване на страх, репресии, обещания. А нали Октомври създава трайни обективни предпоставки за реализиране на Лениновия кооперативен план — селяните получават земя, стават пълноправни съюзници на работническата класа, сложен е край на експлоатирането им. Нали новата, съветската власт става и тяхна власт, власт на селяните? Но сега методите на принуда, насилие, администриране, които навремето си проповядва Троцки, Сталин започва да прилага в максимален размер. Зърнопроизводството веднага „забуксува“. След него — и животновъдството. И най-главното: „съсечена“ е предприемчивостта на селянина; производителността на труда на колхозите става по-малка, отколкото в индивидуалното стопанство. Последиците са изключително тежки. В много райони започва масово клане на добитъка — в сравнение с 1928 г. броят му през 1933 г. е два-три пъти по-малък. За да се попречи на селяните да осоляват месото, продажбата на сол рязко се ограничава. Намаляват посевните площи…

Стотици хиляди семейства са откъснат и от родните им места и лишени от покрив.

На Сталин докладват какво става в селото. Генералният секретар би могъл да се вслуша в съобщенията и информациите, но сантименталностите му са непознати. Струните на чувствата му са дотолкова дълбоко скрити, че надали може да ги докосне нещо. Той вярва, че така трябва.

Сигурно в някой от ония дни, в някоя рядка минута, когато почти престава да вярва, че изборът му е правилен, той си спомня думите на стария бунтар Бакунин, към когото нейде дълбоко в душата си изпитва уважение: „Волята е всемогъща; за нея няма нищо невъзможно.“ Сталин знае, че в речите, статиите и стиховете името му често е олицетворявано преди всичко със стоманена воля, непреклонен характер и твърда ръка. Той наистина поставя волята у човека над всички „интелигентски“ добродетели. За него голямата цел винаги оправдава средствата за постигането й, каквито и да са те. Смята, че селяните просто не разбират какво предстои и какво им се предлага. Генералният секретар и не помисля, че програмата, която тъй силно форсира, често се превръща в „кошмарна стока“. Ония, които се обявяват против нея, му се струват не само неразсъдливи, но преди всичко лоши политици, неспособни да съзрат всичките предимства на форсираното настъпление в селото. А че щяло „да се настъпва“ против човека с домашна риза на гърбината, често пъти с ликови цървули на краката, неграмотен, със свои грижи и обичаи, с пъпна връв, вързана за нивицата — това никак не го вълнува. Мужикът е средство за постигане на големи цели. А целта е над всичко друго.

През цялото това време, особено от началото на 1928 г. (обиколката на Сталин из Сибир от 14 януари до 6 февруари), в Политбюро се води скрита борба. На курса на Сталин отначало предпазливо, а после все по-настойчиво противодейства Бухарин, поддържат го Риков и Томски. Те не образуват някаква групировка на „десните“, както скоро ще я нарекат. Просто застъпват по свой възглед и убеждение по-умерен, по-благоразумен подход към селския въпрос. Отнасят се по-спокойно към така наречения „Шахтински процес“^[14], който дава основание на Сталин да постави ребром въпроса за „най-бърза подмяна и контрол“ на специалистите, завещани на страната от стария строй.

В изказванията на Сталин и Бухарин, без да се споменават имена, започва да се мярка взаимна критика (на „езоповски език“). Например на 28 май 1928 г. Сталин се изказва в Института за червена професура^[15], където предложеният там неотдавна и станал единственият академик сред върховните ръководители Бухарин се ползва с особено голяма популярност. Генералният секретар пожелава именно там да подложи под съмнение позицията на Бухарин, като го изкара „защитник на кулачеството“ при решаването на селския въпрос и житния проблем. В голямата си реч, за която най-усърдно се готви, допуска няколко прикрити обвинения против Бухарин. Но всички разбират към кого са отправени.

„Има хора — чете Сталин, — които виждат изход от положението във връщане към кулашкото стопанство, в развитието и разгръщането на кулашкото стопанство… Тези хора мислят, че съветската власт може да се опре едновременно на две противоположни класи — на класата на кулаците и на класата на работниците…“

И по-нататък:

„По някой път противопоставят колхозното движение на кооперативното движение, смятайки, както изглежда, че колхозите са едно, а кооперацията — друго. Това е неправилно, разбира се. Някои стигат дори дотам, че противопоставят колхозите на Лениновия кооперативен план. Не ще и дума, че такова едно противопоставяне няма нищо общо с истината.“^[16]

Бухарин по-добре от всички други разбира защо Сталин форсира колхозното строителство. От колективното стопанство по-лесно се изземва житото. И в това отношение той е на прав път — включено в командната система, аграрното производство по-лесно може да бъде накарано да се върне фактически към практиката на „военния комунизъм“. Ето няколко цифри. През 1928 г. (началото на колективизацията) при общ добив на зърно 4,5 милиарда пуда селяните са продали на държавата 680 милиона пуда. През 1932 г. (общ добив 4,3 милиарда пуда) държавата получава вече 1,3 милиарда пуда. При горе-долу еднакъв общ зърнодобив държавата успява да удвои стоковото количество жито, получено от селяните. Но на каква цена!

В Северен Кавказ, в Украйна, в Поволжието (средното и долното течение на Волга) и в други райони на страната настъпва жесток глад. Днес не разполагаме с достоверни данни за неговите жертви. Но е ясно едно: броят им е много голям. Може би само малко по-малък, отколкото по време на разкулачването. Това също влиза в цената на „аграрната революция“ на генералния секретар.

Гладът е предизвикан не само от сушата, обхванала главните селскостопански райони, но и от дезорганизирането на селското стопанство в хода на колективизацията, от насилственото изземване на селскостопанската продукция и накрая от неравновесието в народното стопанство като цяло. Всяка година градското население нараства с 2–2,5 милиона; нараства и броят на консуматорите. Поради ниските изкупни цени ясно е, че на колхозното селячество никак не му е до задоволяване на страната с жито. Още с първите стъпки на колхозното производство от принципа на материалната заинтересованост на селянина не остава и следа. На това отгоре държавата продължава да изнася жито… За купуването на машини, съоръжения и техника от чужбина е нужна валута. И Сталин припира, настоява. Указанията му, естествено, се изпълняват. В много райони, особено в Украйна, въпреки глада житото се измъква до зърно. Цената на индустриализацията е горчива, трагично горчива. Индустриализацията е резултат не само от всеотдайния труд на работническата класа, но и от понесените от селячеството неизброими жертви.

Гладът тласка хората към кражба на жито. По инициатива на Сталин на 7 август 1932 г. е издаден Закон за опазване на социалистическата собственост. Когато го редактира, генералният секретар собственоръчно вмъква: „Посягащите на обществена собственост трябва да бъдат третирани като врагове на народа…“^[17] За присвояване на колхозно имущество се предвижда разстрел или 10 години в лагер. Законът за „шепата житце“, както го наричат на село, безжалостно преследва хиляди гладуващи. Сталин изисква да бъде най-строго прилаган и още до началото на 1933 г. са осъдени над 50 хиляди души.

По негово нареждане за глада в страната не се говори, а той обхваща райони с общ брой на населението 25–30 милиона души. Особено тежки са последствията в Украйна и в Поволжието. Земята ражда малко, но въпреки това държавните наряди за жито и за друга продукция не са намалени. Нещо повече, още неизправилите се на крака нови колективни стопанства получават увеличени наряди за предаване жито на държавата. Неизпълнението им е таксувано като саботаж, „подкопаване на партийната политика в селото“. Смут обхваща хиляди села. Пасивната съпротива на селяните намира израз в различни форми, включително и в неизлизане на работа.

Гладът и безправието довеждат до това, че колхозите започват да вършат различни нарушения, за да осигурят поне нещичко за гладуващите. За тези явления се съобщава приблизително по следния начин. В един от вестниците се посочва, че „от районите на Северен Кавказ идват съобщения за користни, кулашки тенденции, проявявани от отделни колхози и совхози в зърнодоставките. В Хутонския колхоз, въпреки че планът не е изпълнен с 1000 центнера (100 тона — б.пр.), управата наредила да се овършее жито за раздаване на колхозниците“.

В речта си на Първия общосъюзен конгрес на колхозниците ударници през февруари 1933 г. Сталин дума не обелва за глада, а само споменава с глух глас за „трудности и лишения“ в селото. Главната задача, която генералният секретар поставя пред колхозниците, е повече от ясна: „От вас се иска само едно — да се трудите честно, да разпределяте колхозните приходи според труда, да пазите колхозния имот, да пазите тракторите и машините, да се грижите добре за конете, да изпълнявате определените ви от вашата работническо-селска държава наряди, да укрепвате колхозите и да изхвърляте от тях вмъкналите се там кулаци и техните помагачи.“^[18] А за подпомагане на бедстващите — нито дума.

Социализмът се насажда в селото с насилие. Такъв е методът на Сталин. Мощта на държавата се изгражда за сметка на свободата. Разбира се, житото е нужно за купуване на индустриални съоръжения от чужбина, за подобряване на снабдяването в бързо разрастващите се градове, за създаване на държавни резерви. Но не е трябвало да се прилагат толкова крайни мерки. Занапред командно-директивните методи окончателно ще изместят икономическите. Унищожаван е не само кулакът, но се изтиква и частникът изобщо. И всичко това се постига със сила. На съвещание в Централния комитет през 1934 г. Сталин заявява недвусмислено: „Трябва да създадем такова положение, при което индивидуалният собственик в смисъл на притежател на самостоятелно лично стопанство да живее по-зле, да има по-малки възможности от колхозника… Трябва да засилим данъчното пресиране…“^[19]

И данъчната преса започва да притиска все по-силно не само „индивидуалните собственици“, но и колхозите, като ги превръща от стопани на своята земя в някакво безправно съсловие… Формира се нов тип селянин, отчужден от земята и от резултата на труда си. Хората загубват правото да разполагат със себе си. Недоумението и объркването ще отстъпят място на равнодушието. Но това ще стане по-късно. Именно от това се страхува много и Бухарин.

Изопачавайки до неузнаваемост позицията на Бухарин, изкарвайки го „защитник на кулака“ и човек, който не разбира същината на Лениновия кооперативен план, Сталин тогава, в Института за червена професура, за пръв път изнася „пред хората“ разногласията си с Бухарин.

На свой ред в публичните си изказвания Бухарин, без да споменава имена, говори, че в икономиката е недопустимо администрирането. Главният теоретик на Политбюро непрекъснато прокарва мисълта, че без процъфтяващо селско стопанство е невъзможен успехът на програмата за индустриализация; натискът, реквизициите и насилието в колхозното строителство са недопустими. В началото на 1928 г. изходът от борбата е още неясен. На първо време безрезервно поддържат Сталин само Молотов и Ворошилов, а Бухарин — Риков и Томски. Куйбишев, Калинин, Микоян и Рудзутак се колебаят, стремят се да примирят двамата най-влиятелни членове на Политбюро. Фактически от това „центристко“ ядро е зависело тогава чия линия ще надделее — на Сталин или на Бухарин. Но както винаги, Сталин се оказва по-изкусен и по-опитен в процедурните, задкулисните машинации. В резултат на априлския, юлския, а после и на ноемврийския пленум ЦК и ЦКК на ВКП(б) заемат твърдо отрицателна позиция по отношение на алтернативата, предлагана от Бухарин по селския въпрос.

Сталин не само „подмушва“ преобразованията, той разрушава със сила всичко старо. Не може да не е разбирал, че курсът му към обобществяване на селското стопанство води всъщност към възраждането на принципите на „военния комунизъм“. Твърдият данък е заменен със задължителни наряди, с предаване, а не с продаване на житото. И това ще трае дълго, десетилетия наред.

А Бухарин предлага еволюционен път на преобразуване на селото, по който кооперацията, обобщественият сектор ще изтласква постепенно индивидуалното стопанство икономически, със силата на примера. Но не във всичко е прав, особено в определянето на историческите перспективи за преобразуване на селото и темповете на преобразованията, които биха разтегнали процеса за дълги години. Историята не бе отредила толкова много време на страната ни. И все пак борбата на Бухарин против триумфа на злата сила, използвана срещу милиони граждани на съветската държава — срещу селяните, — е оправдана и от морални, и от политически съображения.

Но Сталин не поддържа идеите на Бухарин. И ето до какво доведе това! Пак ще повторя: несъмнено в преустройството на селото е могло да бъдат избегнати терорът и трагедиите, които не само не отстъпват, но в много отношения — преди всичко по мащабите на насилието и последиците си — надминават репресиите през 1937–1938 г. Не ще и дума, че и в двата случая насилието е дълбоко престъпно. Но успялата операция по „ликвидиране на кулачеството като класа“ вдъхва увереност у Сталин. Той усеща диктаторските си възможности и не се поколебава да ликвидира окончателно всички, които му се противопоставят тогава или биха могли да му се противопоставят и в бъдеще.

Много от елементите в плана на Бухарин са рационални — например по-нататъшното реализиране на новата икономическа политика в единство с доброволното коопериране на селското стопанство.

И още нещо. Последиците от колективизацията, предприета от Сталин, тегнат вече много десетилетия наред въпреки безбройните реформи, постановления и решения, с които се цели да се подобри положението в селското стопанство.

Да, с насилствената „аграрна революция“ Сталин обрече селското стопанство на застой за няколко десетилетия. Кървавият експеримент, който струва живота на милиони хора, не донесе облекчение на положението в страната. Всъщност в селото за дълги години се установи практиката на „военния комунизъм“, макар за това никога да не се е говорело. На многобройните съвещания Сталин само украсява победите на колхозния строй. Фактическото одържавяване, безвъзмездното изземване на житото стават закон. Свободната търговия бързо замира: в колхозите не остава жито за продан. А Сталин продължава и продължава да търси методи за усилване на командното управление на селото, на уплашеното село… Колко пленуми на Централния комитет са свикани, колко решения за коренното подобряване на нещата в селското стопанство са взимани! Положението неизменно се влошавало. Все повече се засилвало отчуждението на колхозника от земята, от средствата за производство, от разпределението и управлението. В селото се настаняват страхът и равнодушието. Колхозите са под пълното командване на държавата, никой дори не си спомня за тяхната кооперативна същина. Първа жертва на Сталиновото цезарство е селячеството.

Така „умира“ новата икономическа политика. Така се прекъсва умерената линия в ръководството на Политбюро. Така се слага началото на фактическото отмиране за дълги години на колективното ръководство в партията. Така възтържествува съкровеният стремеж на Сталин да решава еднолично всички въпроси.

Огромната привлекателност на родения от Октомври социализъм започва да намалява. И до ден-днешен недоброжелателите на социализма, когато искат да нанесат по-болезнен удар, започват да се ровят из нашите проблеми в селото. Нищо не можем да им кажем — Сталин им е дал обилна храна и солидни аргументи за дискредитирането на някогашните толкова привлекателни идеи. Ето например как ни представя книгата си „Горчива реколта“ Робърт Конкуест: на корицата е написал „В периода от 1929 до 1932 г. Сталин нанесе двоен удар върху селячеството с ликвидирането на кулака и с насилствената колективизация“^[20].

В кипежа на Великата френска революция, когато повечето от вождовете й не виждат приближаващата се беда, Сен Жуст, усещайки подземните трусове на идващата криза, изрича: „Революцията вкочаняса…“ Решил се да използва безпрецедентно насилието против собствения си народ, Сталин изсмуква жизнените сокове на цяла социална група, получила толкова много от революцията, но не успяла да се възползва от плодовете й поради цезарството му. По селските поля революцията „вкочанясва“ в убийствените клещи на Сталиновата административно-командна система.

От края на 1928 г. в биографията на Сталин започва нов етап — не само са отстранени един по един всички негови непосредствени съперници в ръководството, но и се слага началото на всичко онова, което сме свикнали да наричаме „култ към личността“. Отстраняването на Бухарин е важен пътен знак в тоя процес.