Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (37) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2931

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2932

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2933

История

  1. — Добавяне

„Да се научим да ценим хората…“

На 4 май 1935 г. Сталин произнася реч в Кремъл пред випускниците „академици“ от Червената армия. Кадровият погром още не е започнал. В ръководните ешелони на партийния, държавния и стопанския апарат, сред кадровите военни, техническата интелигенция, местните кадри в републиките, краевете и областите скоро ще зейнат безброй опразнени места. Епидемия, сякаш страшна чума ще покоси стотици хиляди люде…

В началото на 1939 г. Сталин поисква от Главно управление „Кадри“ към РККА справка за командния състав на армията и флота. Дълго мълчи и се вглежда в графите, таблиците и оскъдните цифри, говорещи за твърде „зелен“ по възраст състав. Около 85% от командирите са под 35 години. Той бавно прелиства справката. Може би си спомня, че освен тримата маршали и голяма група командири на армия първи и втори ранг са изчезнали по негова воля и други способни военачалници? Мнозина от тях при назначаването им са били тук, в кабинета му… Може би си спомня и речта на Ворошилов на заседанието на Военния съвет при Народния комисариат на 29 ноември 1938 г.? Тогава народният комисар като най-голямо постижение посочи: „В хода на чистката в Червената армия през 1938 г. ние изчистихме повече от четиридесет хиляди души… За десетте месеца от 1938 г. издигнахме повече от 200 хиляди нови командири.“[1] От петдесетте и няколко членове на Военния съвет от стария състав са останали само десет души… Какви ли чувства е изпитвал „вождът“, взирайки се в празнотите в командния корпус? Едва ли някой би ни казал това. Известно е само, че като вижда „голите места“ в кадровия състав, Сталин предлага да се увеличи броят на военните академии, да се създадат нови военни училища. Но такива „дупки“ е имало не само в редиците на военачалниците…

Бившият народен комисар на транспорта И. В. Ковальов ми разказа:

„Назначиха ме през 37-а началник на Западните железници. Пристигнах в Минск. Отидох в управлението на железниците. Празно. Няма кой да ми предаде работата. Русаков, предшественика ми, го арестували и разстреляли. Викам заместниците — няма ги. Арестувани… Търся този, онзи — каква страшна тишина… Сякаш вихрушка е минала. Дори да се чуди човек как все още вървят влаковете, кой ръководи цялото това огромно стопанство? Отивам в квартирата на един познат от железопътното управление. За мое най-голямо учудване го заварвам вкъщи заедно с разплаканата му жена. «Ти защо не си на работа?» — започнах аз, преди още да им кажа «добър ден»! «Чакам. Казаха ми днес, че ще дойдат да ме откарат. Ето, и долни дрехи съм си приготвил… Насадкин от НКВД всеки втори прибира… Влаковете може да спрат…»

Като си изясних създадената обстановка, бедата ми вдъхна кураж — продължи Ковальов — и позвъних в Москва на Сталин (защото не заработят ли железниците както трябва, бързо-бързо ще приберат и мене). Обади се Поскрьобишев. Описах му обстановката. И някак си вакханалията скоро спря. Пък и вече нямаше кого да прибират.“

Положението в железниците не е било изключение. Машината на репресиите е пусната в пълен ход. Как е работела, ни дават представа извадки от изказванията на участниците в октомврийския пленум на ЦК на ВКП(б) през 1937 г. Ето какво казва например Соболев, секретар на Красноярския краеви комитет на партията по време на обсъждането на доклада на Молотов за хода на избирателната кампания. Трябвало да говорят за изборите, а говорели за „народните врагове“:

„Сега разобличаваме и унищожаваме враговете — бухаринци, риковци, троцкисти, колчаковци, диверсанти, цялата тая паплач, която разгромяваме в края. Те съвсем открито предприемат акции против нас… Имам предвид една от най-предпочитаните от тях форми на диверсии в края — палежите.“

Пескарьов от Курска област рисува такава картина:

„Във връзка с това, че в ръководството на областната прокуратура и областния съд у нас дълго върлуваха мръсници, вредители, народни врагове, оказа се, че те са пренесли центъра на тежестта на наказателната си политика върху невинни хора: за три години в областта бяха осъдени 18 хиляди от колхозния и селския актив (често пъти задето кобилката закуцала или са закъснели за работа)…“[2]

„Разобличават и унищожават“ навсякъде. До началото на май 1935 г., когато Сталин произнася речта си в Кремъл, резултатите от тези „разобличавания и унищожавания“ не са още известни. Но кой би могъл да помисли, слушайки речта на „вожда“ в Кремъл, че той ще се реши на такава кървава оргия?

Сред гробната тишина в кремълската зала се чува само тихият глас на Сталин. Редките жестове допълват спокойния му говор. Сложил текста пред себе си, той рядко поглежда в него. Стотици очи на млади командири и политически офицери, препасани с нови, скърцащи презрамки и колани, с „ромбчета“ и „правоъгълничета“ на петлиците се вглеждат напрегнато в нисичката набита фигура на „вожда“.

„Спомням си един случай в Сибир, където бях пратен едно време на заточение — продължава отмерено секретарят на Централния комитет. — През пролетта беше, по време на пълноводието. Трийсет души тръгнаха по реката да ловят трупи, отнесени от разбушувалите се грамадни води. Връщат се надвечер в селото, но без един от другарите си. На въпроса, къде е трийсетият, отговориха най-равнодушно: «Там остана.» На моя въпрос «Ама как така остана?» ми отговарят със същото равнодушие: «Какво има толкова за питане, удавил се е, значи.» И тутакси един от тях се разбърза да тръгва нанякъде, заявявайки, че трябвало да напои кобилата. На упрека ми, че жалят добитъка повече от хората, друг един ми отговори, сподирен от всеобщото одобрение на останалите: «Какво да ги жалим тях, хората де; хора ний всякога можем направи. Ама кобила… я се опитай да направиш кобила…»“ (Общо оживление в залата.)

Полусгънатият показалец на „вожда“ застива във въздуха, фиксирайки парадоксалното в отговора на сибиреца.

„Та ето на, равнодушното отношение на някои наши ръководители към хората, към кадрите, и неумението им да ценят хората — продължава той, като размахва от време на време здравата си ръка, все едно че отсича думите си — е остатък от онова ужасно отношение на човека към човека, за което току-що ви разказах…

Та ето на̀, другари, ако искаме да изживеем с успех глада (подчертано от авт.) за хора и нашата страна да се сдобие с достатъчно кадри, способни да тласнат напред техниката и да я пуснат в работа, длъжни сме преди всичко да се научим да ценим хората, да ценим кадрите, да ценим всеки работник (разредката на авт.), способен да принесе полза на общото ни дело. Трябва най-сетне да се разбере, че от всички ценни капитали на тоя свят най-ценен и решаващ капитал са хората, кадрите. Трябва да се разбере, че при сегашните наши условия кадрите решават всичко.“[3]

Привеждам този обширен откъс от речта на Сталин по няколко причини. От една страна, виждаме, че „вождът“ още тогава признава недостига („глада“) на кадри. От друга, като знаем ролята и мястото му в масовите репресии, не можем да не останем поразени от безграничния му цинизъм, от двуличието и жестокостта му. Канейки се да изтреби хиляди предани на партията и народа комунисти, той в същото време публично разсъждава за хората, за кадрите, като за „най-ценен капитал“… Дори ако допуснем, че от известен етап нататък наказателната машина се е изплъзнала от неговия контрол и беззаконието е тръгнало вече по силата на страхотната инерция, не можем да не се възмутим от дън душа, съпоставяйки по-ранните фарисейски сентенции на „вожда“ с бъдещия му значителен личен „принос“ в кампанията за унищожаване на кадрите.

Не разполагам с официални данни за броя на жертвите от периода 1937–1938 г. Възможно е засега да не са уточнени. Въз основа на материали (списъци на делегати за конгресите, партийни статистически отчети, доклади от различни инстанции, данни от архивите на съдебните органи, различни донесения до Сталин, Молотов, Берия и т.н.) може да се направи предпазлива оценка за общия брой на репресираните. Най-точни са данните за Народния комисариат на отбраната. Анализът на много материали, които, пак повтарям, може и да не са достатъчно изчерпателни, показва, че през тези трагични две години — 1937 и 1938 — по мое мнение са били подложени на репресии около 4,5–5,5 милиона души. От тях в резултат на смъртни присъди са загинали около 800–900 хиляди души. Освен тях, както се знае с положителност, твърде много хора са загинали по-късно в лагерите и затворите, дори да не са били осъдени на смърт. В периодичния печат се изнасят най-различни данни за мащабите на репресиите. Компетентните органи съвместно с хора на науката и с представители на обществеността трябва най-сетне да оформят въз основа на архивните материали изводите, колкото и печални да са те, за „равносметката“ от Сталиновите репресии през 1937 и 1938 г. Докато не стане това, авторите на публикации ще бъдат принудени да „екстраполират“, да „пресмятат на око“, накратко казано, „да предполагат“. Документите, които имам, струва ми се, потвърждават косвено, че приведените по-горе цифри — 4,5–5,5 милиона жертви — са близки до истинските. Тези документи свидетелстват, че след войната броят на лагерите и изправително-трудовите заведения не само не намалява, но дори се увеличава, а броят на затворниците остава приблизително на едно и също равнище в продължение на няколко години. Ето защо броят на затворниците, да речем, през 1948 или 1949 г. може да ни даде представа за броя им в периода 1937–1938 г. Ето и извадки от тези документи:

„До другаря Сталин

В съответствие с Вашите указания приложено Ви представяме проект на решение за организирането на лагери и затвори със строг режим за особено опасни държавни престъпници…

18 февруари 1948 г.

В. Абакумов

С. Круглов“[4]

„До другаря Сталин

Министерството на вътрешните работи на СССР Ви докладва за състоянието и работата в изправително-трудовите лагери и заведения през 1947 г. На 1 януари 1948 г. е имало 2 199 535 затворници в лагерите и заведенията. Създадени са 27 нови лагера…

7 март 1948 г.

Министър на вътрешните работи на СССР

С. Круглов“[5]

Тук не се имат предвид затворниците — броят им не ми е известен (но мисля, че не надминава 30% от броя на въдворените в лагери и изправително-трудови заведения). Ето още един документ:

„До другаря Сталин

Министерството на вътрешните работи на СССР докладва за състоянието и работата в трудово-изправителните лагери и заведения през 1949 г. На 1 януари 1949 г. е имало 2 550 275 затворници, за контрареволюционна дейност — 22,7%. Изтърпяват присъди над 20 години 366 489 души. Създадени са два нови специални лагера със строг режим за шпиони, диверсанти, терористи, троцкисти, десни, меншевики, есери, анархисти, националисти, белоемигранти… Осигуреност с жилищна площ средно 1,8 кв. метра на затворник…

23 януари 1950 г.

С. Круглов“[6]

Както вече споменах, тези данни не включват затворниците от затворите. Нужно е също да се знае, че в лагерите са изпращани много полицаи, фашистки наемници, лица, осъдени за националистически въоръжени акции против съветската власт в края на войната и след нея в западните райони на страната, а също така арестувани без вина. Ето защо (заедно с тези от затворите) този бром на затворниците — около 4–5 милиона души — не се отнася само за 1948 и 1949 г. Надали репресираните през 1937 и 1938 г. са били значително повече, отколкото през 1948 и 1949 г. Обективният показател „жилищна площ“, както се изразява министърът на вътрешните работи С. Круглов, едва ли се е подобрил от времето на ония горчиви години. Затворниците са „живеели“ на триетажни нарове. При това важно е да се има предвид, че съставът им под надзор на Главното управление на изправително-трудовите лагери (ГУЛАГ) постоянно се е „обновявал“. Всеки ден пристигали „попълнения“, мнозина не можели да издържат на крайно тежките условия и загивали. Известен процент осъдени били освобождавани. Но Сталиновата наказателна машина едва ли е могла „да се грижи“ за повече от 4–5 милиона души. Ще повторя, като сравнявам „възможностите“ на ГУЛАГ в един интервал от 10 години, стигам до заключението, че моите сметки за мащаба на репресиите през 1937 и 1938 г. са близки до истината. Впрочем възможно е да бъдат опровергани, но само след публикуването на официални данни.

Ако става въпрос за лична отговорност, главният виновник за всички тези невиждани репресии е Й. В. Сталин. „Вождът“ лично дава указания на Ежов за насоката и мащабите на репресиите, посочва често конкретни лица, които според него трябва да бъдат „проверени“. За да се избегне в преписката и в телефонните разговори споменаването на думите „смъртно наказание“ и „висша мярка за наказание“, Сталин предлага смъртното наказание да бъде наричано „наказание първа категория“. От документите се вижда, че спрямо голям брой известни личности репресиите са приложени по личното указание на Сталин. Р. Ейхе, Я. Рудзутак, В. Чубар, С. Косиор, П. Постишев са арестувани и разстреляни по негово нареждане. В апарата на Централния комитет Сталин предлага „да се проверят“ (а това означавало най-лошото) завеждащият отдел „Агитация и пропаганда“ А. Стецки, завеждащият отдел „Печат“ Б. Тал, завеждащият селскостопанския отдел Я. Яковлев, завеждащият отдел „Наука“ К. Бауман, отговорният сътрудник от Комисията за партиен контрол Ф. Зайцев и десетки други сътрудници. За всички „проверката“ завършва с разстрел.

Когато работата придобива широки мащаби, Сталин започва да одобрява смъртните присъди на дълги списъци, а през 1938 г., „уморен“ от това занимание, предоставя на съдилищата и трибуналите правото да решават, без да му докладват. На XX конгрес на партията Н. С. Хрушчов съобщава, че през 1937 и 1938 г. Ежов е представил на Сталин 383 списъка с имената на хиляди партийни, държавни, комсомолски, военни и стопански дейци. Всички списъци се „утвърдени“. Не смятам, че Сталин се е ограничил само с тези списъци. Те са били повече, тъй като често са парафирани и от други ръководители. След XX партиен конгрес много от тия документи изчезват. Както ми разказа в началото на април 1988 г. А. Н. Шелепин, голям брой списъци, върху които личи и подписът на Хрушчов, изземва от архивите по указание на самия Хрушчов И. А. Серов, тогавашен заместник-министър на Държавна сигурност. Списъците били предадени на първия секретар на ЦК на партията Н. С. Хрушчов, който, след като се е решил на смелата крачка да разобличи престъпленията на Сталин, явно е искал да си измие ръцете, макар да няма никакво съмнение, че Хрушчов, Молотов, Каганович, Ворошилов, Маленков и други високопоставени ръководители също са виновни за беззаконията или като съучастници, или като слепи изпълнители, или като „съгласяващи се“, без да мислят. Но пред историята главната отговорност за безбройните престъпления през 1937 и 1938 г. носи Сталин.

„Вождът“ твърде много се е грижел името му да не фигурира като узаконител на ВМН (висша мярка за наказание). Имам много писма, адресирани до Сталин, Ворошилов, Молотов и други партийни ръководители с молба за помилване. Някои те са чели, без да оставят „автографите“ си. Но всички автори на писмата са загинали. Остава да се предполага, че Сталин е предпочитал да съобщава устно решението си, а понякога изобщо да не разглежда тези молби, тъй като съдбата на ония, които са ги писали, е била предварително решена от него. Ето тази именно „забулена“ роля на Сталин като пряк, непосредствен организатор на престъпленията и участник в тях е родила и до днес „процъфтяващата“ легенда, че „не е знаел“ за репресиите. Както посочи например на XXII конгрес на КПСС старата болшевичка Д. А. Лазуркина, когато е лежала в затвора, „нито веднъж не обвинявах Сталин, когото други затворници, заточеници и лагерници ругаеха. Казвах: «Не, не може Сталин да е допуснал това, което се върши в партията. Това не може да е вярно.»“[7] Такава наивност може да се обясни само с непознаване на истинската картина.

Сталин и обкръжението му издигат насилието в норма. Именно те са се погрижили да бъде създадена системата на отношения в държавата и партията, породила обстановката на беззаконие. Както се посочва в доклада пред XX конгрес на партията „За култа към личността и неговите последици“, „произволът на едно лице насърчава и позволява проявите на произвол и на други лица. Масовите арести и заточения на много хиляди хора, разстрелите без съд и нормално следствие създадоха обстановка, лишена от чувството за сигурност и изпълнена със страх, а дори с ужас“.

Печално и трагично е обстоятелството, че терорът се разразява в условия, когато в страната няма пряка, непосредствена заплаха за социалистическия строй. Външната заплаха, съществувала много години наред, както и днес, в никакъв случай не може да служи като оправдание за репресиите. Вероятно в страната е имало единични прояви на класова вражда и несъгласие с новия строй. Но няма никакви доказателства за съществуването на цели многобройни групи от вредителски и враждебни елементи.

Сталин напълно игнорира Лениновите указания за отношението към революционния терор. Да, било е време, когато, за да оцелее, младата Съветска република е била принудена да отговори на белия терор с червен терор. Но щом се появяват обективни признаци за укрепване на новата власт, веднага се вземат мерки да бъде прекратено крайното насилие като начин за решаване на социалните, политическите и икономическите задачи.

„Терорът ни беше наложен от тероризма на Антантата — казва Ленин в доклада си за работата на Общоруския централен изпълнителен комитет (ВЦИК) и на Съвета на народните комисари на 2 февруари 1920 г., — когато най-могъщите държави в света се нахвърлиха върху нас с пълчищата си, без да се спират пред нищо. Ние не бихме могли да се задържим и два дни, ако не бяхме отговорили на тези опити на офицери и белогвардейци по безпощаден начин, а това означаваше терор, но то ни беше натрапено от терористичните методи на Антантата. Щом спечелихме решителна победа, още преди да завърши войната, след овладяването на Ростов, ние се отказахме от прилагането на смъртно наказание и показахме с това, че се отнасяме към нашата собствена програма така, както обещахме.“[8] Явно, Сталин не е сметнал за нужно да се отнася към собствената си програма като към „обещание“. Да си припомним постановлението на Централния изпълнителен комитет на Съветския съюз от 1 декември 1934 г., издадено по инициатива на Сталин: „Смъртните присъди над престъпниците да се привеждат в изпълнение… незабавно“, „получаването на молба за помилване… е неприемливо“. Така Сталин „нагласява“ със собствената си ръка терористичната машина. Апаратът за репресии е създаден. Първи под ножа на Сталиновата гилотина загиват видни партийни, държавни и военни дейци.

През 1937 г. се провеждат няколко пленума на Централния комитет на партията. На всеки от тях освен разглеждането на въпросите за подготовка на изборите за Върховен съвет на СССР, за грешките при изключването на комунистите от партията, за мерките за подобряване на работата на машинотракторните станции и други проблеми непременно се разглеждат и такива като „относно състава на ЦК на ВКП(б)“. А това означава, че продължава чистката и в най-висшия партиен орган. Например на октомврийския пленум на ЦК на партията през 1937 г. от състава му са извадени 24 членове и кандидат-членове. Сред тях са Зеленски, Лебед, Носов, Пятницки. Хатаевич, Икрамов, Криницки, Варейкис, Гринко, Любченко, Ерьомин, Дерибас, Демченко, Серебровски, Розенголц, Птуха, Шубриков и други. Всички те — предимно болшевики с дълъг стаж, гръбнакът на партийните кадри — са обявени за „народни врагове“.[9] Съдбата им е печална. И така е на всеки пленум… На декемврийския пленум на ЦК през 1937 г. например е одобрено (с гласуване чрез допитване) следното решение:

„Въз основа на неопровержими данни пленумът на Централния комитет смята за необходимо да извади от състава из членовете на ЦК на ВКП(б) и да нареди да бъдат арестувани като народни врагове Бауман, Бубнов, Булин, Межлаук, Рахимович и Чернов, оказали се немски шпиони и агенти на царската тайна полиция; Михайлов, развивал заедно с Яковлев контрареволюционна дейност, и Риндин, развивал контрареволюционна дейност заедно с Риков и Сулимов.“

По-долу Сталин написва собственоръчно: „Всички тези лица се признаха за виновни.“[10]

Помислете само колко болна е фантазията на главния инквизитор: повече от половината състав на Централния комитет — „шпиони“ и „агенти на царската тайна полиция“! Двайсет години след краха на династията на Романовци жандармското им ведомство продължава да действа като че ли нищо не е станало! Това не е ли безумие, пиршество на зъл дух? Когато разглеждах пожълтелите листчета, изпращани на членовете на Централния комитет за задочно гласуване, не срещнах нито едно друго мнение, възражение или съмнение. Само „За“, „Съгласен“, „Безусловно съгласен“, „Вярно решение“, „Необходима мярка“ и т.н. Съвестта е останала безмълвна, заточена от лъжата и страха.

Към края на 1938 г. фактически не остават кандидати, с които да се запълни страшната празнина. От 139-те членове и кандидат-членове на ЦК на партията, избрани на XVII конгрес, 98, или 70%, са арестувани и през 1937–1938 г. загиват. Такава е съдбата не само на повечето членове на Централния комитет, но и на основната част от делегатите на „конгреса на победителите“. А нали 80% от делегатите на XVII конгрес с право на решаващ глас са били болшевики със стаж отпреди 1921 година! Хора, преминали през Лениновата школа, нелегалната борба, революцията, гражданската война. Сталин не е могъл да забрави, че тогава почти триста делегати са гласували против него. Кои ли са? Диктаторът вижда във всеки свой потенциален враг.

Обезкървени са републиканският, краевият и областният кадрови състав. Много областни комитети просто са обезглавени — всички секретари на партийни комитети били отишли, по думите на Каганович, на „жителство“ при Ежов. Ще изброя само няколко имена от хилядите местни партийни и държавни дейци, на които се е паднал жребият да пият от „чашата на Йосиф“: А. Богомолов, Т. Братановски, Е. Вегер, М. Гусейнов, Б. Додобаев, Н. Журавльов, С. Зегер, В. Ерьоменко, Ю. Коцюбински, Г. Крутов, Н. Марголин, Д. Орлов, Н. Степанян, Я. Попов, А. Шпилман, А. Ханджян. И много, много други. Обобщени данни е можел да има само Сталин. Какво ли е мислел той, когато е прелиствал страшните сборни сведения и доклади на Ежов, Улрих и Вишински, дали не е стигал до „убеждението“, че страната, партията, армията и народното стопанство са попаднали под властта на врагове? Тогава не му ли е минавала през главата дори за момент мисълта, че неговата концепция за „народните врагове“ е чудовищна по своята абсурдност и престъпност? Но „вождът“ се отличава с последователност. Взел ли е веднъж решение, трябва на всяка цена да доведе изпълнението му докрай. С „пречистването“ на обществото ще постигне нещо голямо, за което „ще се говори във вековете“…

Веднъж, обсъждайки с Ежов в присъствието на Молотов поредния списък, Сталин, без да се обръща към тях, процежда през зъби:

„Кой ще си спомни след десет-двайсет години за всички тия негодници? Никой! Кой помни сега имената на болярите, от които се е отървал Иван Грозни? Никой… Народът трябва да знае: «отървава се» от враговете си. В края на краищата всеки получи онова, което е заслужил…“

„Народът разбира, Йосиф Висарионович, разбира и подкрепя“ — някак машинално откликва Молотов.

А трябвало и двамата да знаят, че народът не е смеел да говори. Крясъците на одобрение са били знак на незнание, безправие и депресия.

Разсъжденията на „вожда“, че е нужно „да се научим да ценим хората, да ценим кадрите“, са върхът на кощунството. Цинизмът и беззаконията на Ежов, който през октомври 1937 г. става кандидат-член на Политбюро, нямат граници. По негово предложение органите на НКВД започват да съставят списъци на лица, които се предават под юрисдикцията на военните трибунали. Достатъчно било да бъде обвинен някой в „шпионаж“, за да бъде изправен вече пред военен трибунал. А как са постъпвали с „шпионите“ и колко от тях са били „разкрити“? Ето например едно донесение на Улрих:

„До комисаря I ранг от Държавна сигурност

др. Берия Л. П.

За времето от 1 октомври 1936 г. до 30 септември 1938 г. от военната колегия при Върховния съд на СССР и от проведените на място сесии на колегията в 60 града са осъдени:

— на разстрел 30 514 души

— на тъмничен затвор 5643 души

Всичко 36 157 души.

15 октомври 1938 г.

В. Улрих“[11]

През 1937 и 1938 г. Ежов, а после и Берия изпращат на Сталин многобройни списъци на „шпиони“, в които предварително, преди съденето им, се предлага конкретното наказание (почти във всички случаи — разстрел). Но преди това те са получавали донесения от Улрих. Ето още едно съобщение:

„До комисаря 1 ранг от Държавна сигурност, зам.-народния комисар на вътрешните работи на СССР др. Берия

През септември 1938 г. от военната колегия при Върховния съд на СССР в Москва, Ленинград, Киев, Харков, Хабаровск и други градове са осъдени:

— на разстрел 1803 души

— на тъмничен затвор 389 души

Всичко 2192 души.

В. Улрих“

През октомври ще бъдат повече — 3588… Но това е само свършената от военните трибунали „работа“. А колко обикновени съдилища са „работили“?! Сталин, който обича да разправя, че са нужни грижи за човека и за кадрите, че трябва да се проявява внимание към всеки комунист, одобрява без колебание тези страшни списъци.

И досега още има хора, които искат тази характеризираща се с безгранична античовечност страна от дейността на Сталин да се отдели от мерките, които е предприемал като глава на партията и народа за реализиране на социално-икономическите планове и програми. Дори ако се съгласим с тяхната логика и признаем „заслугите“ му в тази област, няма да имаме никакво право, преди всичко морално, да издадем на Сталин индулгенция за това, че „е вършел престъпления с искрената вяра, че ги върши за благото на страната“. Та какво ще е това „благо“, щом за основите му са били нужни стотици хиляди и милиони човешки черепи! Ето защо твърде спорно е изказването на Н. С. Хрушчов пред XX конгрес, че „не можем да смятаме, че постъпките на Сталин бяха постъпки на безумен деспот. Той мислеше, че е нужно да се постъпва така в интерес на партията, на трудещите се маси, за защита на революционните завоевания. Та именно в това е цялата трагедия!“

С това твърдение не бива да се съгласяваме. Сталин съзнателно създава режим на лична диктатура, при която смята себе си за абсолютно свободен в избора на средствата. Какво общо има тук „защитата на революционните завоевания“, за която говори Хрушчов?! Сталин е бил тласкан от страшното, опияняващото чувство за абсолютна власт… Ще повторя: абсолютната власт развращава абсолютно. Не може да не е знаел, че раздухваният от него терор против партийните, стопанските и военните кадри се води върху основата на непрестанни нарушения на социалистическата законност. Не може да не е знаел, че нито Косиор, нито Постишев, нито Рудзутак, нито Чубар, нито Ейхе са „врагове на народа“. Не може да не е знаел за пълното фалшифициране на политическите процеси. Ако неговата дейност е била подложена на реален обществен, партиен и държавен контрол, не би успял да вкара в играта беззаконието, чисто и просто не би се решил да направи това. Пълната беззаконност и безконтролност му позволяват да прояви най-отвратителните черти на характера си. Създадената от „вожда“ тоталитарна система открива простор за всички негови действия като диктатор, каквито и да са те. Абсолютната свобода на Сталин означава абсолютна липса на свобода за всички, които зависят от него. Но за морален и социален камуфлаж „вождът“ продължава публично да фарисейства.

Ето защо разсъжденията, че „трагедията на Сталин е в това, че вярвал в съществуването на народни врагове, и затова се заел да си разчисти сметките с тях, не само са наивни, но и дълбоко погрешни. Деянията му могат да бъдат квалифицирани само като престъпни. Казано с думите на Маркс, Сталин действа с «тимур-тамерлановско» разточителство в изразходването на човешкия живот“[12]. Чуждият живот за него няма никаква стойност.

Масовото насилие става неотделима съставна част от Сталиновия социализъм, различаващ се коренно от Лениновия социализъм. Много вероятно е той да е искал обществото „да процъфтява“, материалното благополучие на членовете му да расте и безспорно да бъде създадена силна държава. Но не е искал да попита членовете на това общество как, по какъв начин биха желали да бъдат постигнати идеалите на социализма.

При цялата си непреклонност в преследването на поставените цели понякога Сталин проявява колебания, когато до него ненадейно „идва“ истината за мащаба на репресиите. Именно с това може да се обясни защо на януарския пленум (1938 г.) на ЦК на ВКП(б) се обсъжда въпросът за грешките на партийните организации при изключването на комунистите от партията. Този въпрос се повдига по инициатива на „вожда“. Слушайки доклада на Маленков и изказванията на Багиров, Постишев, Косиор, Игнатиев, Зимин, Каганович, Угаров и Косарьов, Сталин не може да не е бил поразен от размаха на репресиите, беззаконието, от унищожаването на кадрите. Например в изказването си Постишев отбелязва, че когато пристигнал в Куйбишев, се сблъскал с обстановка, при която в резултат на чистката била парализирана нормалната дейност на областния комитет на партията, областния изпълнителен комитет и районните партийни комитети. Поради това, че в много районни комитети останали по двама-трима членове, те фактически спрели да работят. Оказало се, че в областта има над трийсет такива районни комитета. Сталин. Берия, Ежов, Маленков и Молотов стоварват веднага цялата вина върху Постишев, макар той отскоро да е преместен в Куйбншев.

При запознаването с документите се създава впечатление, че решението да се „натопи“ Постишев е взето преди пленума. На практика всички изказващи се, като се започне с докладчика Маленков, обръщат специално внимание върху грешките му. Подпомогнат от одобрителните реплики на Сталин, главната роля на негов критик поема Каганович. Заслужава да цитирам някои от аргументите на Каганович:

„Аз добре познавам Постишев. По поръчение на ЦК ходих миналата година в Киев, когато разкривахме най-груби грешки на другаря Постишев в ръководенето на Киевската и Украинската партийна организация. В Киев Постишев се изяви като работник, скриващ на практика директивите на партията, за което именно ЦК го сне тогава от Киев (така е в текста — б.а.). Слепотата на другаря Постишев спрямо враговете на народа граничи с престъпление. Той не виждаше враговете дори тогава, когато всички врабци по стрехите цвърчаха… След като те наблюдавах в кулоарите и след като изслушах изказването ти на този пленум, твърдя, че ти хитруваш спрямо ЦК на партията.“

„В живота си никога не съм хитрувал“ — опитва се да отблъсне атаката Постишев.

„Което каза тук на пленума Постишев, е повторение на приказките против партията. Той не вижда, че през последната година сме издигнали над 100 хиляди нови хора. Това е наша велика сталинска победа…“[13]

Когато говори за „сталинската победа“, Каганович неволно „проговорва“ за мащабите на принудителната замяна на ръководните кадри, „изхвърлени от строя“ поради репресиите. Колосалната празнина в кадровия състав, възникнала в резултат на беззаконията, глуповатите хора от типа на Каганович са оценявали като ситуация, спомагаща за обновяването на ръководния състав на различни равнища.

Критичните изказвания на Ярославски, Косарьов и Угаров отбелязват възходяща линия. Вече не само критикуват Постишев, а направо го обвиняват и осъждат. Става ясно, че този път е избран за жертва именно той. Каганович успява да предаде на партийното ръководство отдавнашната си омраза към Постишев. По-нататъшните събития на пленума свидетелстват, че всичко е вървяло по подготвения предварително от Сталин сценарий. Смачкването на Постишев довършва вторият секретар на Куйбишевския областен комитет на партията Игнатов, който е поканен на пленума. Той нарича действията на Постишев направо „антипартийни“. Каганович веднага тегли отдолу чертата и се обръща към Постишев:

„Ти и сега залъгваш ЦК. Това е враждебна линия. Като политически ръководител Постишев се опропасти…“

„Признавам изцяло и напълно, че моята реч, която произнесох тук — изправя се Постишев, — е неправилна и непартийна. Как произнесох тая реч, сам не мога да разбера. Моля пленума да ми прости. Аз не само никога не съм бил с враговете, но и винаги съм се борил против враговете…“

Но сега само Сталин можел да спаси Постишев. Той обаче дочаква пълното унижение на кандидат-члена на Политбюро, стария болшевик, който се опитва да има собствено мнение, и предрешава окончателно съдбата му:

„У нас тук, в Президиума на Централния комитет, или Политбюро, наречете го, както искате, се създаде мнението, че след всичко случило се трябва да се вземат някакви мерки по отношение на другаря Постишев. По наше мнение би следвало да бъде изваден от състава на кандидат-членовете на Политбюро, като остане член на ЦК.“[14]

Гласуват, естествено, единодушно. Постишев остава на свобода само един месец. По предложение на Сталин Комисията за партиен контрол подготвя през февруари същата година проект за постановление във връзка с Постишев, утвърден от Политбюро. Основното съдържание на този документ, одобрен и редактиран от Сталин, заслужава да бъде цитирано. Постишев е обвинен в следните прегрешения:

1) Разпускане на 35 районни комитета на партията (те просто престанали да действат, тъй като за петте месеца от 1937 г. в Куйбишевската област били изключени от партията 3500 комунисти — б.а.).

2) Провокации против органите на съветската власт (на едно от заседанията на градския съвет били изключени 34 депутати).

3) Привличане на кадри за работа в полето, изземване на обществени сгради, вредителство в разгара на прибирането на реколтата.

4) По време на работата си в Куйбишев Постишев е пречел на НКВД да разобличава враговете, като насочвал ударите против честни комунисти.

5) Всички помощници на Постишев както в Украйна, така и в Куйбишев се оказаха народни врагове (шпиони).

6) Постишев е знаел за съществуването на контрареволюционни деснотроцкистки организации в областта…

Всички посочени действия на Постишев П. П. да се приемат като антипартийни, извършвани в полза на враговете на народа. Постишев да бъде изключен от редовете на ВКП(б).[15]

Всички други 49 членове на ЦК и кандидат-членове гласуват (със задочно допитване) за това решение. И този път Сталин не е пуснал бюлетина… Той винаги, стига само да е възможно, гледа да оставя по-малко „следи“.

Съдбата на Постишев е решена. Следват арест и разстрел. Сталиновата „грижа за кадрите“ изпъква твърде релефно в случая с Постишев, който по много причини не бил удобен за „вожда“ не само като член на върховното партийно ръководство, но и изобщо като комунист от старата Ленинова школа. За Сталин са показателни понякога само една фраза, само един: разговор, само някаква информация, за да си състави окончателно мнение за дадена личност. В ония години това се равнявало и на присъда.

Така, след като Постишев е „инспектиран“ в Куйбишев, Маленков долага на Сталин: „Постишев е политически вреден.“ — „Защо тогава го държите?“ — отговаря с въпрос Сталин.

Постишев още не е знаел, че Сталин вече се е разпоредил за по-нататъшната му съдба.

Не всички забелязват, или по-точно, не всички придават особено значение на това, че по време на изказването на Косарьов пред януарския пленум през 1938 г. възниква пререкание между него и Мехлис. Косарьов фактически критикува Политическото управление на РККА, възглавявано от Мехлис, за слабата организация на работата с комсомолците. „В армията има 500 хиляди членове на младежката организация, а на година се приемат в партията само няколко хиляди.“ Мехлис веднага отблъсква с раздразнение атаката: „ЦК на комсомола не се занимава с армейския комсомол. Предложих на Белобородов (секретар на ЦК на ВЛКСМ — б.а.) да идат да ръководят комсомола в армията, той отказа. Искат да ръководят само от ЦК…“[16]

Съществувалото и по-рано враждебно чувство у Мехлис към Косарьов сигурно се е засилило и кой знае дали не е изиграло фатална роля в съдбата на комсомолския ръководител?

При обсъждането на въпроса за грешките при разглеждането на личните прояви на комунистите пленумът неусетно кривва в стария коловоз: оказва се, че всички тези „грешки“ и „крайности“ не са нищо друго освен злонамерени машинации на още неразкритите „врагове“. Именно такъв извод е направен: „Време е всички партийни организации и техните ръководители да разобличат и докрай да изтребят замаскирания враг, промъкнал се в нашите редове.“[17] Тезата на „вожда“, прекарана от него на февруарско-мартенския пленум през 1937 г., пак надделява — крайностите и грешките в борбата с враговете са резултат от дейността на неразобличените троцкисти и други вредители. Както ще видим, през 1937 и 1938 г. проблясъците на зрял подход при оценката на вакханалията от беззакония са много слаби. Демонът на насилието взима връх над елементарното благоразумие. Грешките в разгръщането на насилието Сталин вижда в недостатъците, допускани при прилагането на това насилие.

В крайна сметка вместо да бъдат анализирани причините за крайностите, за бездушното и престъпно отношение към съдбините на комунистите, даден е нов тласък към търсенето на „неразкрити врагове“. Секретарят на Киевския областен комитет на КП(б)У Кудрявцев на партийни събрания пита комунистите: „А вие написали ли сте поне един сигнал срещу когото и да било?“ В резултат на такива призиви за бдителност в киевската партийна организация са направени доноси почти против половината партийни членове. Впрочем една от първите жертви става и Кудрявцев…

Кадровият погром, извършен по инициатива на Сталин и обкръжението му, създава благоприятни условия върху вълната на доносничеството да се появяват мнозина непочтени хора, опитващи се (някой път не съвсем безуспешно!) да направят при създалата се ситуация партийна, служебна или военна кариера, пък и просто да си разчистят с някого старите сметки. В решението на януарския (1938 г.) пленум на Централния комитет се казва, че има „отделни комунисти кариеристи, стараещи се да блеснат и да се издигнат с изключвания от партията на нейни членове, с действия против тях, стараещи се да се застраховат от възможни обвинения в недостатъчна бдителност по «пътя на необосновани репресии»“[18]. Обаче вярната констатация, че кариеристите и доносниците представляват голяма опасност за партията, се разминава напълно със самия курс на върховното партийно ръководство към репресии, в който именно се крият дълбоко вкоренените източници на трагедиите, деформациите и извращенията. Указанието на пленума „докрай да се изтреби замаскираният враг“ още веднъж показва фарисейския характер на Сталиновия лозунг „Да ценим кадрите“.

Лъжата прилича на търкулната надолу снежна топка. Една лъжа ражда друга. Като „изостря“ произволно класовата борба, Сталин предизвиква вълна от лъжи. Обществото се оказва беззащитно пред нея. Лъжите на Ежов и на неговите органи в съюз с лъжите на съда и прокуратурата, лъжите на пресата и лъжите в безбройните речи, подкрепящи „справедливите присъди“, създават една наистина уникална ситуация. Опитай се да научиш къде са причините за вакханалията. Няма откъде. Опитай се да поискаш помощ. Няма от кого. Опитай се да изобличиш явните негодници. Никой няма да ти позволи…

Един характерен пример. В архива на Берия има много и различни доноси. Ще цитирам един, без да назовавам автора му. Може да има пораснали деца, внуци… Изобщо, когато посочвам в книгата едни или други имена и знам, че всички тия хора сигурно имат роднини, искрено ви казвам, в нито един случай не бих искал да причиня болка лично на тях. Но историята нямаше да бъде история, ако заключвахме всичко с девет ключа… Ето това „писмо“:

„Др. Маленков!

Аз съм заместник-командир на част от вътрешните войски на НКВД. Днес имаше митинг по повод награждаването на другаря Сталин с орден «Победа». Но на митинга бяха поканени само офицерите. Войници не бяха поканени. Странно… Митинга водеше генерал Бровкин. Говориха само трима-четирима и закриха митинга. После, след закриването на митинга, обявиха, че частта отива да прибира реколтата, а нач. на политотдела Кузнецов се превежда на друго място на служба.

Осакатено, смачкано, опорочено е такова извънредно важно мероприятие като митинг, посветен на награждаването на другаря Сталин с ордена «Победа…»

Реакцията на получателя е «естествена»:

За др. Берия

Маленков“[19]

Коронясаната от Сталин Лъжа се разпорежда със съдбите на милиони. Няма прошка за Сталин най-вече задето е създавал в страната обстановка, в която господства лъжата, принуждавайки хората да се покоряват, да мълчат или да подкрепят решения, чиято същина за мнозина е съвсем неясна. Той смятал, че има право да „дозира“ истината, да прави обобщения, задължителни за целия народ, да определя какво е нужно и какво не е нужно на този народ. Репресиите и беззаконията в ония години са могли да просъществуват само върху лъжата. Именно тук се крие един от социалните и гносеологичните източници на народната трагедия. Но народът не може да бъде дълго време лъган; лъжата никога не е имала и няма бъдеще. Сталин не е искал да се съобразява с тази безспорна истина.

Трудно зарастващата рана от 1937 и 1938 г. е свързана не само с болката, с безсмислието, с противоречащия на здравия разум пир на насилието, ръководено от „вожда“. От тази рана произтичат и много нещастия, причинени от гибелта на редица талантливи ръководители, стопански дейци, учени, военни, дейци в полето на културата. А нима оголените места сред кадрите не позволиха на кариеристите комунисти да се докопат до високи постове и длъжности, да заемат изгодни позиции? Февруарско-мартенският пленум на ЦК на ВКП(б) през 1937 г. записва в решенията си не само „да се задължи Народният комисариат на вътрешните работи да доведе докрай работата по разобличаването и разгромяването на троцкистките и други агенти, да смаже и най-малките прояви на антисъветската им дейност“, но и постановява „да се укрепят кадрите на НКВД“[20] (подчертано от авт.). Критериите за „укрепването“ в ония години са еднозначни: сляпо, фанатично изпълнение на волята на „вожда“. В ония времена съвестни хора не са могли да оцелеят в „органите“. Абакумовци, кругловци, меркуловци, ежовци, бериевци, кобуловци, мамуловци, рухадзевци, както и някои други „скорострелки“ се задържат в НКВД далеч не заради лични качества, а тъкмо защото ги нямат. Самата система на създалите се отношения ражда в условията на единовластието безпринципни хора, ласкатели и подмазвачи. Сталин цени послушанието, готовността да се следва „линията“, дори ако тя е очебийно погрешна или престъпна.

За щастие влиянието на Сталин не е могло да деформира целия спектър от болшевишки качества у истинските патриоти. Привързаността към социалистическите идеали, високото гражданско съзнание, безпределната жертвоготовност, революционният ентусиазъм и любовта към родината у повечето от съветските граждани не потъват в тинята на лъжата, славословието и бюрократичните извращения. Но, разбира се, интелектуалният и нравственият потенциал на народа би получил несравнимо по-голямо развитие, ако не бе настъпила народната трагедия от края на 30-те години.

Сталин много четял. Жалко, че в библиотеката му липсва книгата на Х. А. Льоренте „Критическа история на испанската инквизиция“. Ако е искал, можел е да открие много близки на своите черти у главния инквизитор на църквата Томас Торквемада, хвърлил хиляди хора в огъня на кладите в името на „чистата вяра“. Смъртта на еретиците е вдъхновявала Торквемада да търси нови и нови жертви. Но великият инквизитор не можел и да мечтае за размаха на Сталин.

Бележки

[1] ЦГАКА, ф.31983, оп.3, д.152, л.150.

[2] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, л.627.

[3] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.1, д.3175, л.2-10.

[4] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.199, л.197.

[5] Пак там, л.366.

[6] ЦГАОР, ф.9401, ок. 2. д.269, т.1, л.57-65.

[7] XXII съезд КПСС. Стенографический отчет. Т.3, с.119.

[8] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.40, с.96.

[9] ЦПА ИМЛ, ф.17, ол. 2, д.624.

[10] ЦПА ИМЛ, ф.17, сп. 2, д.630.

[11] Архив военной коллегии Верховного суда СССР, ф.75, оп.35, д.315, л.50.

[12] Маркс, К. и Фр. Енгелс. Съч. Т.23, с.273. Приложение 103.

[13] ЦПА ПМЛ, ф.17, оп.2, д, 639, л.24-29.

[14] ЦПА ПМЛ, ф.17, оп.2, д.639, л.24-32.

[15] ЦИА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.640, л.20-45.

[16] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2. д.63, л.20-35.

[17] Пак там.

[18] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.633, л.2-26.

[19] ЦГАОР, ф.940-1, оп.1, д.2181.

[20] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.577.