Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (57) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2931

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2932

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2933

История

  1. — Добавяне

„Главите“ на войната

Воденичните камъни на войната стриват на прах човешките съдби. Четири години тя поглъща в коша си все нови и нови жертви. Изкачил се наскоро след началото на войната на най-високите командни постове, Сталин не започва благодарение на това да вижда по-надалече и да прониква в нещата по-надълбоко. Отначало той си представя арената на войната така: две армии, които са се сблъскали „чело в чело“ в гигантското пространство от Баренцово до Черно море. Не умее добре да различава главните брънки на веригата, не може да разбере например защо Западният фронт под ръководството на Павлов е рухнал толкова бързо. Едва много по-късно, след войната, когато му показват някои трофейни документи, вижда колко огромна е била концентрацията на германските войски в направлението на главния удар. И в същото време колко равномерно е било разтегнато оперативното построение на съветските войски.

Стратегическото „зрение“ на Сталин идва постепенно. Например първият урок на войната, който той научава добре, му е преподаден още през юли 1941 г. Когато германците, след като овладяват Минск, се втурват към Смоленск и Москва, в един момент Сталин усеща, че Ставката няма „под ръка“ достатъчно стратегически резерви. Зад „гърба“ на фронта се оказват празни пространства. Последователното привличане на дошли от вътрешността на страната отделни съединения с цел да се заслонят отворите в издуващата се често пъти разкъсваща се фронтова „диафрагма“ дава възможност на противника да ги бие по части. От ония страшни юлски дни Сталин си взима добра поука — за сигурна и здрава отбрана (а после и за ударна сила при настъплението) са винаги нужни резерви, резерви и резерви, без които дори двуешелонният боен ред не гарантира гъвкавост и непробиваемост на фронта.

Дълго време, практически през 41-ва и 42-ра година, Сталин се опитва само да отговаря на предизвикателствата, заплахите и ударите на противника. Едва след Москва и Сталинград добива увереност във възможността да му налага своята воля, да му диктува своите условия. Вече към края на 1941 г. върховният главнокомандващ разбира, че както книгата се състои от отделни глави, свързани с общ сюжет, така и войната е верига от множество конкретни операции. След войната Поскрьобишев си спомня, че малко преди крайната победа, след като обсъжда с началника на Генералния щаб Антонов неотложните въпроси по заключителните операции — Берлинската и Пражката, — Сталин неочаквано пита армейския генерал:

— Очевидно това ще бъдат последните наши настъпателни операции на Запад… И си мисля сега: а колко бяха всичко през тази война?

— Затруднявам се веднага да кажа — отговаря Алексей Инокентиевич Антонов, — но предполагам, че големи стратегически операции, включително отбранителни, сме провели повече от четирийсет.

Антонов е близо до истината: за периода 1941–1945 г. фронтовете под ръководството на Ставката са провели около петдесет стратегически (отбранителни и настъпателни) операции. Докато първите десет-петнадесет „глави“ на войната върховният главнокомандващ, щабовете и сражаващите се войски „пишат“ под диктовката на врага, останалите тридесет и пет-четиридесет те създават там и тогава, където и когато смятат за нужно. Главните герои във великата книга за войната са съветските мъже и жени, войниците, командирите, политическите ръководители. Колкото до самия летопис на този гигантски труд, той се е създавал в щабовете на фронтовете и на армиите, в Генералния щаб, в Ставката. В началото на войната фронтовете са 5, но после стратегическата обстановка принуждава Ставката да ги увеличи (през юли 1943 г. например са били вече 12). Тази безпримерна епопея завършва на 8 фронта. След Сталинград Сталин не скрива увереността си, че е разкрил „тайните“ на стратегията, на оперативното изкуство и тактиката. Докато по отношение на стратегията той действително забележимо напредва, в оперативното изкуство и в тактиката си остава дилетант до края на войната. В една от телеграмите си до Александров и Фьодоров Сталин упреква командването на Воронежкия фронт, че не умее да воюва.

„Смятам, че е позор за командването на фронта поради немарливост и неразпоредителност четири наши стрелкови полкове да бъдат обкръжени от вражеските войски. Би трябвало да се научите за три години война правилно да водите войските.“[1]

„Би трябвало да се научите“ — така може да говори само човек, който отдавна се е научил. Сталин не се и съмнява, че е овладял изкуството на въоръжената борба така, както владее и изкуството на политическата борба. А чете нотации не на някакви митични Александров и Фьодоров, а на напълно конкретни личности. Както знаем, „вождът“ много обича „секретността“. И внася своя дял в стратегическата маскировка и дезинформирането на противника. Под името Александров от 15 май 1943 г. действа Василевски, а Фьодоров е Толбухин. Ето и оперативните псевдоними на някои пълководци. Валидността им е била предварително определена и държана, естествено, в най-строга тайна.

Баграмян И. Х. — Христофоров

Будьони С. М. — Семьонов

Булганин Н. А. — Николин

Василевски А. М. — Александров, Михайлов

Ватутин Н. Ф. — Фьодоров, Николаев

Воронов Н. Н. — Николаев

Ворошилов К. Е. — Ефремов, Климов

Жуков Г. К. — Константинов, Юриев

Конев И. С. — Степанов, Степин

Рокосовски К. К. — Костин, Донцов

Сталин Й. В. — Василиев, Иванов.

Сталин настоява за такова кодиране. Въпреки че и без истинските подписи може да се разбере кой изпраща едно или друго съобщение. Текстът на документа разкрива „тайната“. Ето например едно от многото съобщения:

„До другаря Константинов (Жуков)

Предавам ви съображенията на Михайлов (Василевски). Съобщете мнението си. От телеграмата на Михайлов не личи ролята на 57-а армия в общото настъпление за ликвидиране на обкръжения, противник. След разговор с Михайлов се изясни, че 57-а армия ще действа от района на Ракитино, Кравцов и Цибенко в общо направление към совхоза Горная Поляна и Балка Песчаная…

Василиев (Сталин)“[2]

Ако противникът бе успял да прехване и да дешифрира телеграмата, надали биха го заблудили типично руските имена…

Стига се дотам, че Ставката „заграбва“ не само определянето на общите и частните задачи на един или друг фронт, но в значителна степен и планирането на операциите. Създадените главни командвания на войските от направленията Северозападно, Западно и Югозападно веднага са поставени в безправно положение. И след създаването на главните командвания Ставката продължава да ръководи през главата им фронтовете, да дава разпореждания, да държи за изпълнението на едни или други указания на върховния главнокомандващ. Често пъти се създава впечатление, че главните командвания са нужни на Сталин не за да бъде облекчено управлението на войските, а за да играят ролята на дежурни „изкупителни жертви“, на постоянни обекти за остра критика. В действителност те не са имали право да се разпореждат с намиращите се резерви и авиационни съединения, дори и да взимат самостоятелно решение без съгласуване със Ставката. При разговорите си с командващите фронтове Сталин не само не се съобразява с плановете и разпорежданията на главните командвания, но често пъти ги избутва встрани. Разговаряйки например по прекия телефон с командващия Кримския фронт генерал Козлов, Сталин нарежда:

„Цялата 47-а армия трябва незабавно да започне изтеглянето си зад Турския вал, като се организира ариергард и се прикрива от авиацията… Всички заповеди на гладното командване, противоречащи на току-що предадените нареждания, можете да смятате, че не подлежат на изпълнение…“[3]

Главните командвания и техният немногоброен апарат се използват най-често за реализиране не на собствените им замисли и планове, а на директивите на Ставката. И до края Сталин така и не стига до принципност в отношенията си е главните командвания. Няколко месеца след създаването им са разформировани. Наистина след известно време двете главни командвания отново са възстановени, но ще просъществуват само до лятото на 1942 г. Сталин вижда в това оперативно звено за ръководство на фронтовете само междинна брънка. При строгата централизация, която той винаги поддържа, тези регионални органи за стратегическо ръководство изобщо не могат да се проявят.

Както стана дума, по-малко от една четвърт от всички операции са отбранителни. А как Сталин и Ставката ги подготвят и водят, ще ви кажа веднага; повечето стратегически отбранителни операции през 1941 г. (в Прибалтика през юни-юли, в Белорусия — пак по това време, в Западна Украйна — през лятото, в Заполярието и в Карелия — през есента, Киевската операция — през юли и август, Смоленската — през периода юли-септември, както и някои други) изобщо не са планирани предварително. Провеждането им е наложено от противника, той диктува условията и действията на съветските войски често имат спонтанен характер.

В годините преди войната въпросите по организирането и воденето на продължителна стратегическа отбрана в мащабите на цялата страна не са разработвани както трябва нито на учения и маневри, нито на теория. По всяка вероятност оня, който преди войната би предложил да се разгледа възможността за организиране на отбрана по Днепър, край Москва или край Ленинград, незабавно е щял да бъде обвинен в пораженство, в измяна и предателство. Не е предприемано дори и едно абстрактно по същината си изучаване на въпросите по организиране на стратегическа отбрана в големи мащаби по отношение на времето и пространството. Ето тук със своята политика и погрешни действия Сталин до голяма степен „осигурява“ на противника изненадата.

Ставката и командванията на фронтовете, давайки директиви и заповеди за стратегическа отбрана, преследват една главна цел: да бъде спрян и обезкървен противникът и да се създадат благоприятни условия за контранастъпление. Макар че по-късно, с благословията на Сталин, пропагандистите и някои историци започват да виждат в катастрофалното отстъпление дълбоко скрит замисъл „да бъде изтощен врагът“ с активна отбрана. Към преднамерена, планирана стратегическа отбрана съветските войски прибягват, ако не се лъжа, само веднъж — през лятото на 1943 г. Сталин не обича отбраната, нервничи, не разбира същината й. Старае се да решава отбранителните задачи не само с оперативни средства, но и с чисто административно-наказателни методи като споменатите вече заповеди №270 от 16 август 1941 г. и №227 от 28 юли 1942 г., както и с редица допълнителни разпореждания за активизиране на действията на преградните отряди и частите на НКВД в тила на фронтовете по най-опасните направления.

Върховният главнокомандващ няма опит в организирането на стратегическата отбрана. Но такъв опит нямат тогава и по-голямата част от военачалниците. Трябва да се има предвид, че пак по-голямата част от кадровия състав на Червената армия още през 1941 г. излиза от строя — толкова много са убитите, пленените и ранените военачалници. И макар че лятно-есенната кампания през 1942 г. се развива вече по-благоприятно (битката край Москва дава морален допинг на войските, противникът не настъпва вече по целия фронт, а само по Югозападното направление и в значителна степен загубва първоначалната внезапност на ударите си), Сталин като върховен главнокомандващ не може да вникне по-задълбочено в особеностите на отбранителните сражения. Ясно му е само, че размахът на отбранителните операции през лятото на 1942 г. не може да бъде вече такъв, както през 1941 г. Тогава дълбочината на отстъплението на нашите войски е от 850 до 1200 километра.

Сталин мисли, че вече е малко вероятно каквото и да е по-голямо или по-ограничено съществено отстъпление. В заповедта си по случай Деня на Червената армия — 23 февруари 1942 г. — народният комисар на отбраната заявява: „Ликвидирано е онова неравенство в условията на войната, което беше създадено от внезапността на немскофашисткото нападение… Достатъчно беше да изчезне в арсенала на немците моментът на внезапност, за да се изправи немскофашистката армия пред катастрофа.“[4] Но Сталин пропуска обстоятелството, че концентрирането на противниковите войски в по-тесни участъци от фронта и съсредоточаването им там, където той като върховен главнокомандващ не е очаквал, ще поставят отново Червената армия в критично положение, макар и по-малко опасно, отколкото предишната година. Но и сега, пробивайки фронта на няколко места, противникът успява да се придвижи на 500–650 километра (почти два пъти по-малко, отколкото през 1941 г.). През идната година пространствените успехи на германците ще се ограничат само до 20–30 километра… Нашето командване не успява своевременно да охлади и задържи настъпателния устрем на германските войски през лятото на 1942 г., защото Сталин надценява собствените ни сили и настоява през цялото време да се осъществяват едновременно, макар и частични настъпателни операции. И само благодарение на големите стратегически размествания на войските най-сетне врагът е спрян на Волга. През втората половина на 1942 г. Ставката е принудена да изпрати на Югозападното направление над 100 стрелкови и танкови съединения и около 15 танкови корпуса. Ето до какво довежда фактът, че отново не са определени точно и навреме възможните направления и противниковите основни усилия.

През 1941 г. Сталин сбърква, решавайки, че главния си удар германската армия ще нанесе по Югозападното направление. Необходими са големи прегрупирания на войските и до началото на нашето зимно настъпление на Западното направление са струпани над половината от всички съветски дивизии, Сталин, както и Ставката като цяло смятат, че Западното направление ще остане главно за немците и през 1942 г., макар да допускат възможността от мощен удар и в югозападно направление. Но по време на лятната кампания през 1942 г. противникът нанася главния си удар в Югозападното направление. Налага се изводът, че през първия период на войната през лятото на 1941 и през 1942 г. Ставката не успява да определи вярно направленията на противниковите главни удари. За да се стигне и двата пъти до крайните изводи, които по-късно се оказват погрешни, е помогнал Сталин.

След като в Ставката са обсъдени плановете за 1942 г., Сталин настоява, както стана вече дума, да се изпрати „Директивно писмо“ до военните съвети на фронтовете и армиите, което да ги ориентира към настъпателни действия. В писмото се посочва, че „противникът е преминал към отбрана и строи отбранителни укрепени линии с цел да задържи придвижването на Червената армия“[5]. Но се налага да се водят отбранителни сражения, за каквито войските не са се готвили достатъчно. А Сталин поставя задачата „през 1942 г. да се осигури пълен разгром на Хитлеровите войски“. Още веднъж ще кажа, това е разбираемо от гледна точка на общото желание на съветския народ, но е било нереално.

Бие на очи, че когато разговаря с главнокомандващите и командващите фронтове по време на отбранителните операции, Сталин се чувства по-малко уверен, отколкото, когато войските настъпват. Често оставя Шапошников или Василевски, а по-късно и Антонов да ръководят обсъжданията, намесвайки се накрая в повечето случаи по едни и същи „парливи“ въпроси: да даде ли, или да не даде Ставката войски от резерва; препоръчва, кажи-речи винаги, да се използват по-активно авиацията и освен това се заканва на един или друг командващ армия или командир на корпус, които „объркват хорото“. Е, и още нещо: обичал е да напомня и за бдителността… Има десетки негови указания по този въпрос. Какво да се прави, характерът си казва думата. Ще предложа на вниманието ви няколко фрагмента от негови указания до отбраняващите се войски.

На 22 юни 1942 г. в края на разговора Сталин учи Тимошенко: „Евакуирането на фронтовата зона е нужно също и затова, за да не остане в тази зона нито един агент, нито едно подозрително лице, за да бъде стопроцентово чист войсковият тил…“[6]

На 22 юли същата година, разговаряйки с командващия Южния фронт Малиновски, Сталин дава израз на недоволството си от разузнавателните данни: „На вашите разузнавателни данни малко може да им се вярва. Съобщението на полковник Антонеску е прехванато и от нас. Телеграмите на Антонеску нямат за нас голяма стойност. Вашите авиоразузнавателни сведения също нямат голяма стойност. Нашите летци не знаят бойните редове на сухопътните войски, всяка по-голяма каруца с чергило им се струва танк, при което дори не са способни да определят чии именно войски се движат в една или друга посока. Летците разузнавачи много пъти са ни заблуждавали и са ни давали неверни сведения. И затова донесенията на летците разузнавачи приемаме критично и с големи уговорки. Единственото сигурно разузнаване е войсковото разузнаване, но именно войсково разузнаване нямате или е много слабо.“[7] Но, когато в един от докладите си Жуков съобщава „на наша страна премина немски войник, който е съобщил на войсковото разузнаване, че през нощта 267-а пехотна дивизия е сменила 23-а пехотна дивизия и че е видял части на SS“, Сталин предупреждава: „Не вярвайте много на военнопленниците“[8]. Всъщност Сталин предпочита на никого да не вярва — нито на пленници, нито на докладите на разузнавачите, нито на радиозасечките, нито на оценките на командващите.

През 1941 и 1942 г., изпитвайки неувереност, която умеел добре да скрива, върховният главнокомандващ все по-активно взима радикални решения. Едно от тях например е свързано с необходимостта от инженерно укрепяване на позициите; На Московското и Ленинградското направление са укрепени по 3–5 отбранителни линии, извършват се огромни инженерни работи. Сталин взима безпрецедентно решение — да бъдат създадени 10 инженерно-строителни армии, които са изпълнили предназначението си. През 1942 г. те постепенно са разформировани. Така че в първата година, година и половина от войната Сталин търси различни пътища, за да бъде заздравена отбраната на фронтовете.

Понякога му хрумва една или друга маниакална идея и той успява да я осъществи. Споменах, че е повярвал в големите възможности на леките кавалерийски дивизии, които, както го уверявал Будьони, щели да парализират тиловете на немските войски. Шапошников и Василевски изразяват предпазливо скептицизма си, но Сталин държи упорито на своето:

— Вие подценявате възможностите на бързите подвижни кавалерийски съединения. Мисля, че могат с рейдовете си да дезорганизират управлението, връзките, снабдяването, тиловете на немците… Как не разбирате това!

— Но за прикриването им от противниковата авиация ще са нужни допълнителни сили. Без авиационно прикритие те са беззащитни. При това кавалерийските дивизии са много утежнени — като че ли на себе си казва Шапошников.

Но съпротивата е слаба. Бързо започват да никнат леки кавалерийски дивизии с трихиляден състав. Към 1 януари 1942 г. броят им достига 94. Направени са опити за широко използване на кавалерията в нападенията по тиловите органи на фашистките войски. Някои от тези наскоци се оказват повече или по-малко сполучливи. Но след като германското командване започва да използва против кавалерията авиацията си, тези дивизии понасят големи загуби, тъй като нямат ефикасни средства за противовъздушна отбрана и не притежават достатъчна ударна мощ. Към края на 1942 г. броят на кавалерийските дивизии намалява, макар че до края на войната остават в строя 26 съединения. Сталин не настоява повече за масово използване на кавалерията и възлага на „червения конник“ с анахронично мислене — Будьони — да се занимава с нея. Със заповед на Ставката №057 от 25 януари 1943 г. маршалът на Съветския съюз Будьони е назначен за командващ кавалерията на Червената армия. Негов заместник става генерал-полковник Городовиков. През май 1944 г. Сталин си спомня още веднъж за кавалерията:

„До командващите войските на фронтовете

Копие: до др. Александров (Василевски)

до др. Будьони

Опитът от настъпателните операции на Червената армия през 1943 и 1944 г. показа, че там, където кавалерийските съединения се използват масирано, където се усилват с механизирани и танкови съединения и се поддържат от авиацията, там, където се използват по откритите флангове на противника за удар по тиловите му органи или за преследване… там кавалерийските съединения дават винаги добър боен ефект.

Като примери за правилно използване на кавалерийските съединения могат да служат 1-ви, 2-ри, 3-и и 4-и украински фронт с действията на 1-ви и 6-и гвардейски кавалерийски корпус, 4-и и 5-и гвардейски казашки корпус…

Като примери за неправилно използване на конницата могат да служат 1-ви прибалтийски, бившият Западен и 1-ви белоруски фронт, където 3-и и 6-и, 2-ри и 7-и кавалерийски корпус бяха подчинени на армиите и се използваха за тясно тактически цели.

Заповядвам: кавалерийските корпуси да се извадят от подчинение на командващите армия и да се използват занапред като средство на фронтовото командване за развиване на успеха и за удари по тиловите органи на противника…

1 май 1944 г. 24:00

Й. Сталин

Антонов“[9]

Заблуждавайки се относно настъпателната мощ на конницата, Сталин не разбира колко незначителна е ролята на кавалерията в съвременната война. Юначните времена, родили легендите за червените конници, са си отишли. В тази война кавалерията е способна да изпълнява само второстепенни, спомагателни задачи. Както винаги, Сталин дума не обелва за злополучните, предложени лично от него идеи. „Хвърковатите кавалерийски дивизии“, за съжаление, не парализират германските тилове, както му се иска на върховния главнокомандващ.

В настъпателните операции Сталин се чувства значително по-уверен. И винаги е нетърпелив. При планирането на бойните, действия през лятото на 1942 г., въпреки предупрежденията на Шапошников и на други военачалници, той е склонен да води активни действия по всички направления, без да съществуващ възможности за това. Битката край Москва убеждава върховния главнокомандващ колко важно е да се концентрират усилията в определено направление. Но веднага щом постига първия стратегически успех, той решава, че сега вече е по силите на Червената армия да води същите бойни действия по всички направления. Както си спомня Жуков, върховният главнокомандващ много пъти твърди, че след битката край Москва „немците няма да издържат на ударите на Червената армия, стига само да бъде организиран умело пробивът в отбраната им. Оттук именно се появи у него идеята да се започне, колкото е възможно по-скоро, общо настъпление по всички фронтове, от Ладожкото езеро до Черно море“. За разсъжденията на върховния главнокомандващ Жуков пише следното:

„— След поражението си край Москва немците са обкръжени, лошо са се подготвили за зимата. Сега е най-подходящият момент за преминаване в общо настъпление…

Никой от присъстващите не възрази против това и Сталин започна да развива своята идея по-нататък:

— Нашата задача е да не дадем на немците да си поемат дъх, да ги изтикаме на запад без спиране, да ги принудим да изразходват резервите си още преди да настъпи пролетта.

Произнася натъртено думите «преди да настъпи пролетта», спира за малко и после обяснява:

— Тогава ние ще имаме нови резерви, а немците няма да имат вече резерви…“[10]

Членовете на Политбюро и Ставката се съгласяват със Сталин, макар че по време на внимателното обсъждане Жуков, Шапошников и Василевски изказват съмненията си за реалността на замисъла. Но с няколко остри реплики Сталин кара всички да приемат становището му. Когато е уверен в нещо, трудно е да бъде разубеден. Не му въздействат дори разумните доводи. Решено е с войските на Северозападния, Калининския и Западния фронт, а също и със силите на Ленинградския, Волховския, Югозападния, Южния и Кавказкия фронт и Черноморския флот да се нанесат удари по противника. Както знаем днес, настъпателните операции на съветските войски в лятно-есенната кампания през 1942 г. не са имали успех. Ставката е разочарована от това, че Северозападният фронт не разгромява демянската групировка на противника. При явното си превъзходство в силите повече от двайсет съветски дивизии се опитват през целия май да сломят съпротивата на германските войски, но не успяват. Запазени са няколко заплашителни телеграми на Сталин до командването на фронта. Но и това не помага… Просто немците воюват по-добре от нас. Тесният, така наречен „рамушевски коридор“, атакуван от 11-а и 1-ва армия, не е прерязан с насрещни удари. Войските действат шаблонно, без инициатива. Дежурните съвети на Сталин „да се използва по-активно авиацията“ и да се създават „ударни юмруци“ имат твърде общ характер и не са в състояние да помогнат на фронта. В същото време все повече изнемогва полуобградената 2-ра ударна армия на генерал-лейтенант Власов. Сталин обвинява командващия Ленинградския фронт Хозин в „безинициативност и безотговорност“. Ясно е каква заплаха се крие в тия думи. Точно тогава Жданов съобщава за сигналите на заместниците на командващия фронта Запорожец и Мелников относно „недостойното поведение на Хозин“. Сталин избоботва в слушалката:

„Виж и доложи…“

Тогава Жданов поисква от Хозин обяснения по повод на обвиненията, отправени му от политическите му заместници. На 3 юни 1942 г. Хозин пише писмо до Жданов, в което посочва: „Запорожец ме е обвинил в битово разложение. Да, два-три пъти бяха при мен в квартирата телеграфистките, гледаха кино… Обвиняват ме, че много водка съм изразходвал. Не казвам, че съм въздържател. Изпивам преди обяд и на вечеря понякога две, понякога три чашки… Със Запорожец след тия сплетни не мога да работя…“[11] Два дни по-късно Жданов звъни на Сталин. След задължителния доклад казва най-накрая:

„А Хозин най-добре е да бъде освободен… С него работите не вървят.“

Със заповед на Ставката от 9 юни генерал-лейтенант Хозин е отстранен от командването на Ленинградския фронт. Наскоро след това Сталин го назначава за командващ армия, а малко по-късно го прави генерал-полковник и му възлага Особената група. После Хозин командва 33-а и 20-а армия, а още по-късно става заместник-командващ Западния фронт. Често пъти е трудно да се разбере смисълът на безкрайните прехвърляния на генерали от място на място. Обаче Сталин следи най-бдително за разместванията. И не прощава провиненията. На 8 декември 1943 г. Хозин пак попада в заповед на Ставката:

„За бездействие и несериозно отношение към работата генерал-полковник Хозин се отстранява от длъжността заместник-командващ Западния фронт и се оставя в разпореждане на началника на Главно управление «Кадри» при Народния комисариат на отбраната.

Й. Сталин

Жуков“[12]

Един ден Сталин, вече след Сталинград, когато вятърът на победата започва все по-силно да надува платната на неговата слава, след като изслушва Антонов, новия началник на Оперативното управление и първи заместник на началника на Генералния щаб, неочаквано се „разприказва“.

„Искреността“ на Сталин е била предизвикана може би от някакво недоумение, от друга страна, върховният главнокомандващ сигурно е искал да „поопипа“ по-обстойничко Антонов. Когато Антонов поисква разрешение да излезе, Сталин неочаквано откликва с дълъг въпрос, а всъщност разсъждение:

— Другарю Антонов! Вие никога ли не сте се замисляли защо много от нашите настъпателни операции през четирийсет и втора година се оказаха незавършени? Ето например Ржевско-Вяземската операция със силите на два фронта, операцията за деблокиране на Ленинград, зимното настъпление на войските на Южния и Югозападния фронт. Впрочем, нали вие бяхте началник-щаб при Малиновски?

— Да, другарю Сталин…

— В Крим имахте две армии и претърпяхте поражение, а после Харков… С какво си обяснявате тези провали? Само не ми казвайте, че съотношението на силите било еди-какво си, че сте разхвърляли на широк фронт средствата и авиацията и че лошо сте използвали танковете…

Антонов, който преди войната преподава обща тактика, не изгубва самообладание и доста ясно излага своето виждане за причините за несполуките:

— Миналата година, пък и сега още нашите действия са шаблонни. Ние не се бяхме научили да пробиваме отбраната едновременно на няколко участъка, използвахме незадоволително танковите съединения за развиване на успеха…

— Правилно започнахте, а после взехте да навлизате в подробности… Главното е в това — и върховният главнокомандващ поглежда многозначително Антонов, че след като се научихме да се отбраняваме, лошо, пък и сега не много по-добре, се справяме с настъплението. Накратко, все още не умеем добре да воюваме…

Сталин пак поглежда Антонов, усмихва се неочаквано — нещо, което крайно рядко се случва с него — и тихичко изрича:

— Свободен сте.

След победата при Сталинград у вожда укрепва увереността, че разгромът на фашистките войски не е кой знае колко далече. След като изслушва в последните дни на декември 1942 г. доклада на началника на Главното политическо управление Шчербаков за политическата работа в армията, Сталин, наблягайки върху всяка дума, казва: „Нужно е бойците да се настройват за изпълнението на конкретната задача: 1943 г. трябва да бъде гибелна за фашистките мръсници! Дайте указания на политическите органи да засилят работата си по укрепването на бойния дух. Ще настъпваме много и на широк фронт. Да, точно така, ще настъпваме! Само с отбрана и без настъпление фашистите няма да бъдат разгромени.“[13] Сталин разбира, че освен умението да се настъпва, каквото все още е недостатъчно у бойците и командирите и особено у висшия ръководен състав, са нужни висок боен дух, способност и готовност на хората да проявяват твърда воля за борба и победа. Такава воля, както и умение да се настъпва, често пъти не достигат. По указание на Шчербаков в политическите управления на фронтовете и в политическите отдели на армиите, корпусите и дивизиите се водят специални занятия с политическите работници и партийните активи за формите и начините за поддържане на висок настъпателен дух. В партийния архив е запазен доклад на Мехлис, изнесен на 9 януари 1943 г. пред политработниците от 2-ра ударна и 8-а армия на Волховския фронт. Темата е „За политическата работа в настъпателната операция“.

Мехлис, понижен в длъжност и звание от Сталин за кримската катастрофа, започва всеки нов ред от доклада си със славословие към върховния главнокомандващ: „Годината 1943 по указание на другаря Сталин (същите приказки са казвани и в началото на 1942 г. — б.а.) трябва да стане година на пълен разгром за немските завоеватели. С отбрана ние не можем да спечелим войната. Както се казва в наскоро излезлия сталински «Боен устав на пехотата», «За съветските войски настъплението е основен вид бой».“

По-нататък Мехлис се опитва да приспособи „теорията“ към политическата работа за увеличаване на моралния потенциал. „На война плътта намира изява в животинския инстинкт за самосъхранение, в страха от смъртта. А духът намира израз в патриотичното чувство на защитник на родината. Между духа и плътта възниква подсъзнателна, а понякога и съзнателна борба. Ако плътта вземе връх над духа — пред нас ще се появи страхливец. И обратно.“ Мехлис отделя особено внимание на необходимостта да проповядва увереност в мъдрото Сталиново ръководство. „Начело на страната, начело на армията стои великият пълководец другарят Сталин, чиято гениалност, воля за победа и непоколебимост нямат равни на себе си сред съвременниците му.“[14] Естествено, Мехлис не се залавя да напомня за своя „метод“ за разгаряне на „настъпателен жар“, използван от него в Крим през пролетта на 1942 г. Тогава той забранява да се копаят дълбоки окопи, а на плахо възразяващите командири безапелационно заявява: „Окопите — това е отбранителна психология. В най-близките дни тръгваме в настъпление. Другарят Сталин постави задачата в най-скоро време да освободим Крим.“

Струпалите се накуп като на парад дивизии с едва-едва оформена „плитка“ отбрана, с изнесени кажи-речи на предния край щабове на армиите и позиции на тежката артилерия стават обект на убийствения немски удар. Козлов и Мехлис, мислещи само за настъпление, довеждат фронта до тежко поражение.

Не си поставям за цел да разглеждам конкретните „глави“ на войната (по-подробно ще се спра на Сталинградската битка и на ролята в тях на върховния главнокомандващ. Но ще спомена, че след битката при Сталинград чувствително се повишава оперативното майсторство не само на командирите, щабовете и ръководените от тях войски, но забележимо по-ефективно започва да работи и Ставката. Сталин успява да вдъхне на най-висшия военен орган по-голям динамизъм, повече целенасоченост и обоснованост на решенията.

Войната е суров учител. Милионите жертви, несполуките, катастрофите, от една страна, и невижданото мъжество на съветските воини, от друга, не може да не са научили на военно изкуство военачалниците и пълководците, много от които се изкачват в горните етажи на военната структура буквално в навечерието на войната или едва в хода на бойните действия. Кървави са уроците на войната. Невъзможно е било да не оставят диря и у Сталин; той започва да действа по-предпазливо, по-обмислено, по-целенасочено. Но стилът му — насилнически, груб, често пъти безпощаден спрямо претърпелите поражение — си остава същият. С годините нещо се променя и у него, обаче диктаторската, цезарската му природа още по-силно се проявява и добива още по-ясни очертания. „Тежката му ръка“, безапелационността, категоричността и подозрителността му са почувствали мнозина, които са били в досег с него по време на войната. Но тогава е било трудно да се види тази страна на характера му. Та нали Сталин е бил за всички месия, спасителят, победоносният пълководец! За да се преценят действията му във връзка с настъпателните операции, може да се прегледат някои извадки от неговите директиви, разпореждания и заповеди през втория и третия, последния период на войната:

„Южния фронт

до другарите Ерьоменко и Хрушчов

Копие: до др. Малиновски

Превземането на Батайск от нашите войски има голямо историческо значение. С овладяването на Батайск ние преградихме пътя на противниковите армии към Северен Кавказ, няма да позволим да се изтеглят в районите на Ростов, Таганрог и Донбас 24 немски и румънски дивизии. Врагът в Северен Кавказ трябва да бъде обкръжен и унищожен, така както беше обкръжен и унищожен при Сталинград…

23.01.43 06:30 мин.

Й. Сталин

Потвърдено по телефона. Боков“[15]

Но за съжаление трудно е да се повтори битката при Сталинград. Желанието на Сталин не е подкрепено нито с майсторството, нито с възможностите на съветските войски. Част от силите на 1-ва танкова армия на вермахта си пробива път през Ростов към Донбас, а останалата част се отдръпва към Таманския полуостров и долното течение на Кубан…

„Югозападния фронт

до др. Фьодоров (Толбухин)

Вместо предложения от вас план на операцията по-добре би било да се приеме друг план с ограничени задачи, но по-осъществими в дадения момент. Общата задача на фронта в най-близко време ще бъде да не се допусне изтеглянето на противника към Днепропетровск и Запорожието и със силите на целия фронт да се вземат всички мерки, за да се задържи донецката групировка на противника в Крим, да се затворят проходите през Перекоп и Сиваш и по този начин донецката групировка на противника да се изолира от неговите войски в Украйна. Операцията да започне възможно най-скоро. Вашето решение пратете в Генералния щаб за сведение.

11.2.43 г. 04:05 мин.

Василиев (Сталин)

Предадено по телефона от другаря Сталин. Боков“[16]

От текста на телефонограмата вече се усеща пълната увереност на Сталин в собствените действия. С лека ръка отклонява плана на Толбухин и диктува свой, без да бъде предварително разработен в Генералния щаб. А решението на Толбухин, както личи от шифрованата телеграма, трябва да се основава напълно на разпореждането на Сталин и да бъде изпратено после в Генералния щаб само „за сведение“. Докато по-рано Сталин не взима еднолично подобни решения, а се обляга повече на Генералния щаб, сега той вече се чувства способен да взима самостоятелно важни и отговорни решения. Друг е въпросът, доколко са мъдри и обосновани; може например различно да се оценява стремежът му да „се задържи“ и да „се затвори“ германската групировка в Крим.

Сталин се научава да ръководи бойни действия и сега иска всички да се научат. По негова инициатива във войските се изпращат многобройни директивни писма, с които се предписва по-активно да се овладява опитът от настъпателните действия. Ето един от тези документи, адресирани през май 1944 г. до командващите фронтове:

„Във всички фронтове да се организират разбори на проведените най-характерни операции и боеве. Разборите с командващите и началник-щабовете на армиите и корпусите и с началниците на родовете войски във фронта и армиите да преминават под ръководството на командващия фронта, а с командирите на дивизии и полкове и със съответните началници на родовете войски — под ръководството на командващия армията. На разборите наред с изтъкването на положителните страни в бойните действия на собствените войски да се разкриват проявилите се недостатъци в организирането и воденето на операцията и боя, по-специално недостатъците в използването на родовете войски, в организирането на взаимодействието им и в управляването на войските и да се дават указания относно начините за отстраняването им.“[17] Може би наред с бойната им и кървава практика този „учебен курс“ също е помогнал на съветските войски да завършат победоносно последната година от войната?

Връщайки се на разсъмване във вилата си, Сталин, притваряйки очи, изрежда в паметта си веригата от операции, „минали“ през мозъка, нервите и намеренията му. Времето бързо тече, но почти с всяка от тях са свързани някакви спомени, потънали в миналото вълнения, приятни чувства след поредния успех. Наистина, колко много операции са минали през неговото съзнание през 1943, но особено през 1944 и победоносната 1945 г.: Орловска, Белгородско-Харковска, Смоленска, Донбаска, Черниговско-Полтавска, Новоросийско-Таманска, Нижне-Днепровска, Киевска, Ленинградско-Новгородска, Кримска освободителна, Виборгско-Петрозаводска, Белоруска, Лвовско-Сандомирска, Яшко-Кишиневска, Източнокарпатска, Белградска, Будапещенска, Висло-Одерска, Виенска, Източнопомеранска, Берлинска, Пражка… Не, колкото и да рови в паметта си, Сталин не може сега да си спомни всичко. Непрекъснато го измъчва и мисълта: върху петдесетте отбранителни и настъпателни операции (а дали са само толкова?!) е опънато огромното платно на войната с нейните сражения, боеве, поражения и победи. И всичко това е „минало“ през главата и сърцето му, силно и отведнъж е състарило вече не тъй младия върховен главнокомандващ. Сега той мисли за себе си, а не за народа, не за милионите негови съотечественици, за които тази война също е „минала“ през умовете и сърцата им, но не само през ума и сърцето, а и през реки от собствената им кръв, които са заплатили за победата в нея с милиони човешки живота.

Сталин е свикнал отдавна да борави със съдбите на милиони хора. Те са безликото множество, а той — „вождът“. Убеден е, че така е било винаги, от памтивека. Така и ще бъде. Прелистих стотици и стотици оперативни документи, диктувани или подписани от Сталин през четирите години на войната, но не срещнах, струва ми се, нито един, с който да е поставена задачата да се пести живата сила, да не се хвърлят бойците в неподготвени атаки, да се проявява грижа за опазване живота на неговите съотечественици… Сигурно не съм прав. Има един документ, който никак не съответства на характера на Сталин. Ще ви го цитирам.

„До командващия Западния фронт др. Жуков

До члена на военния съвет на Западния фронт др. Булганин

До заместник-командващия Западния фронт др. Романенко

До командващия 61-ва армия др. Белов

До командващия 16-а армия др. Баграмян

17 август 42 г. 22 часът 00 мин.

 

По донесения от щаба на Западния фронт 387-а, 350-а и част от 346-а стрелкова дивизия от 61-ва армия продължават да водят бой в обстановка на обкръжение и въпреки и нееднократните указания на Ставката помощ и досега не им се оказва. Немците никога не изоставят своите части, обкръжени от съветски войски, и с всички възможни сили и средства се мъчат на всяка цена да си проправят път към тях и да ги спасят. У съветското командване трябва да има по-голямо другарско чувство към неговите обкръжени части, отколкото у немско-фашисткото командване. В действителност обаче се оказва, че съветското командване проявява значително по-малко грижи за своите обкръжени части, отколкото немското. Това е позор за съветското командване…“[18]

Но и тук Сталин призовава към грижи „за своите обкръжени части“, като че ли повече защото „немците никога не изоставят своите части, обкръжени от съветски войски“. Мотивът не е само странен, но и унизителен. Да се проявяват грижи за обкръжените, защото противникът ги проявявал… Много от командващите фронтове или командири на дивизии, както и много командири и политработници от различни рангове са изпитвали чувство на бойно другарство, чувство на болка за убитите, на горчивина за напразните загуби. Сталин смята, че войната, която е жестока по своята същност, оправдава и най-големите загуби. Докато командирите и бойците все още не са се били научили да воюват по правилата на военното изкуство, неумелите настъпателни операции и челните преки атаки на германските позиции са били продължителни и кървави. А същината на тези правила се свежда в края на краищата до една проста максима: поставените цели и победата да се постигнат с възможно най-малко жертви.

Често пъти в действията на Сталин виждаме само крайния резултат. А той е победоносен. И това дава основание благожелателно настроените чуждестранни автори да оценяват със суперлативи пълководческото изкуство на съветския върховен главнокомандващ. В своята интересна книга „Моята Русия“ Питър Устинов пише: „Вероятно никой друг освен Сталин не би могъл да направи същото във войната с такава степен на безпощадност, гъвкавост или целенасоченост, каквато изискваше успешното водене на войната в такива нечовешки мащаби.“[19] Не мога да се съглася с главното: „никой друг“. Ако това се отнася до „степента на безпощадност“ — да, сигурно е така. Но колкото до „гъвкавостта и целенасочеността“ — Русия никога не е била бедна на таланти. Винаги ги е имало, макар да са били унищожавани.

… Прекарвайки през съзнанието си десетките извършени операции, Сталин все пак отделя две от тях, най-близките до сърцето му — Сталинградската и Берлинската. След първата той отново се почувства не само политически вожд, но и пълководец. Втората увенча чудовищната по напрежение и ожесточеност четиригодишна битка. Това е триумф, който с един замах „изтри“, както му се струва, всички грешки и недомислици, „оправда“ безбройните жертви.

Имаше много победи след пораженията. Но Сталинград е град, който носи неговото име, а той именно стана причина за решителния поврат в хода не само на Отечествената, но и на цялата Втора световна война.

Бележки

[1] ЦАМО, ф.3, оп.11550, д.13, л.209.

[2] ЦАМО, ф.132-А, оп.2642, д.32, л.208.

[3] Пак там, ф.96-А, оп.2011, д.26, л.78-80.

[4] Сталин, И. В. О Великой Отечественной войне Советского Союза. М., 1946, с.78.

[5] ЦАМО, ф.132-А, оп.2642, д.41, л.79-81.

[6] ЦАМО, ф.96-А, оп.20) 1, д.26, л. 94–102.

[7] Пак там, 114–122.

[8] Пак там, 156–157.

[9] ЦАМО, ф.132, оп.1, д.96, л.21.

[10] Жуков, Г. К. Воспоминания и размышления. Т. 2, с. 232–233.

[11] ЦПА ИМЛ, ф.77, оп.3, д.133, л.1-4.

[12] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.14, л.86.

[13] ЦАМО, ф.32, оп.193, д.109, л.6-29.

[14] ЦПА ИМЛ, ф.386, оп.1, д.1, л.2-55.

[15] ЦАМО, ф.132-А, оп.2642, д.13, л.163-164.

[16] Пак там.

[17] ЦАМО, ф.132-А, оп.2642, д.35, л.41.

[18] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.9, л.287.

[19] Ustinov, P. My Russia. Boston-Toronto, 1983, p.146.