Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (61)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Сталин и съюзниците

Факелът на войната, запален от Хитлер преди няколко години в Берлин, всеки момент трябва да угасне. Пак в Берлин. В последните дни на април и в началото на май Антонов всекидневно докладва на Сталин за срещите на нашите части със съюзниците. Съюзническите войски… За върховния главнокомандващ те са отвъдната страна на войната, с която за него (пък и не само за него) са свързани дълготрайни очаквания, надежди, разочарования, пазарлъци, подозрения, недоверие, нови надежди и най-сетне доста добре регулирано военно сътрудничество. Освен обобщената справка на Генералния щаб за контактите с войските на съюзниците Антонов донася и цяла папка с донесения — от щаба на 58-а гвардейска стрелкова дивизия, от щаба на 1-ви белоруски фронт, от началниците на политическите отдели при 5-а гвардейска и 13-а армия, от щаба на 3-и украински фронт, от политическото управление при 2-ри белоруски фронт, от други щабове и политически органи. Тези донесения Сталин специално ги е поискал. Желае да разбере непосредствените настроения на генералитета, на офицерите, на сержантския и войнишкия състав, да научи какво е поведението на съюзниците, да свери курса на отношението си към тях занапред. Защото войната завършва само на Запад.

Лидерите на съюзниците, подали си ръка в Техеран и Ялта (а скоро ще си подадат ръка и в Потсдам), са направили няколко широки крачки към момента, когато хората от планетата, живеещи в един и същ космически дом, понесъл се в безкрайните пространства на вселената, ще разберат истината. Но тя ще се изправи пред тях с цялата си голота малко по-малко от половин век след общата победа. По всяка вероятност нито Сталин, нито Чърчил, нито преждевременно починалият Рузвелт са мислели тогава, че нашата цивилизация е уникална и сигурно самотна в безграничното мироздание. И досега никой не е доказал обратното. Около нас няма обитаеми острови и подобни на нашата Земя „кораби“. Ето защо всеки опит на една част от земните жители да унищожи друга, живееща и мислеща иначе, може да разруши цялото ни домашно огнище. Човечеството още не е знаело тогава, че навлиза в ядрено-космическата ера. Но в ония дни, през пролетта на 1945 г., съюзът на неприятелски настроените в миналото държави изглежда здрав и дълготраен. В името на антифашистката коалиция Сталин, при цялата си правоверност, принася в жертва Коминтерна, отмества далече встрани идеологическите постулати, прави се, че не вижда дългогодишния и дълбок антисъветизъм на Чърчил и на западните демокрации като цяло. В най-критичните и повратни моменти той винаги извежда на преден план прагматичните съображения.

Обикновено върховният главнокомандващ чете само обобщените сведения на Генералния щаб, донесенията на фронтовете и докладите на представителите на Ставката. Но сега, в дните на приближаващия триумф, преглежда и доста много обобщени сведения с друго съдържание. Ето едно от тях:

„В 15:30 на 25 април 1945 г. в района на моста източно от Торгау се състоя среща между офицерския състав на 173-и гвардейски стрелкови полк и патрулите на съюзническите войски от Първа американска армия, 5-и армейски корпус, 69-а пехотна дивизия. На източния бряг на река Елба преминаха пет души, водени от офицера от американската армия Робъртсън…

Рудник“[1]

Кой ли е този Рудник?[2] Как ли ще се държат тези рудниковци в контактите си със съюзническите войници, идващи от оня, капиталистическия свят? Побратимявания ли ще има или търкания?

Сталин си спомня, че преди три седмици получи „особено важна“ телеграма от Абакумов, който въз основа на доклада на отдел „Смерш“ (нарицателно име на военното контраразузнаване — б.пр.) при 68-и район за авиационно базиране в Полтава съобщаваше за действията на генерал-майор Ковальов, който заявил: „С американците не се погаждаме. Тук, в Полтава, не е изключена възможността за въоръжен сблъсък с тях.“[3] Във връзка с това Ковальов бил заповядал да се вземат редица мерки „за всеки случай“.

Когато прочита шифрованата телеграма, Сталин тихичко изругава:

„Отде са се навъдили такива глупаци? Я го виж тоя Ковальов, дори план за бойни действия е съставил…“

И върху документа слага с размах следната резолюция:

„До др. Фалалеев (ВВС)

Моля усмирете др. Ковальов и му забранете всякакви самоволни действия.

Й. Сталин“

А сега, я гледай, какво съобщение: „Срещите с американските и английските войски преминават в обстановка на възторг. Ето как мина срещата на двамата генерали: командира на 58-а стрелкова дивизия Русаков и командира на 69-а американска пехотна дивизия Райнхарт… Тостове, речи, подаръци, «ура». Началникът на политическия отдел при 5-а гвардейска армия Катков съобщава, че на тази среща американците гледали да получат за спомен като сувенири звездички, пагони, копчета… Генералът пише, че съветските войници са много учудени, задето при американците генералът много трудно се различава от редника. На всички униформата е еднаква. Друго нещо е при нас: генерала отдалече го виждаш…“[4]

В душата си Сталин е съгласен със съветските войници. Защото и самият той обича маршалската униформа, не я сваля от гърба си и честичко се спира за някоя и друга минута пред огледалото. Със своята гнила демокрация американците не могат да разберат, че в обществото трябва да има йерархия. Когато човек е с униформа, тя веднага се вижда от всички… На срещата, съобщава между другото Катков, е бил и писателят Константин Симонов. Не пише лошо за войната този Симонов, отбелязва си наум върховният главнокомандващ. Ето че се побратимяват сега, а колко сили се изразходваха, докато се стигне до това сътрудничество!

Дългият период на недоверие и подозрителност между Съветския съюз и западните демокрации трябваше да привърши. Което не можа да бъде направено преди войната, бе сторено с „помощта“ на Хитлер. Водейки война на два фронта, той неволно съюзи СССР и западните страни. Сталин си спомни как на 12 юли 1941 г. дойде в Кремъл посланикът на Великобритания С. Крипс със сътрудниците си и с членовете на британската мисия. Тогава заедно с Молотов, Шапошников, Кузнецов и Вишински той се срещна с англичаните. А все още не можеше малко поне да се съвземе от жестокото сътресение, сполетяло го в началото на войната. Колко труд му струваше да сложи на лицето си маската на прочутото си величествено спокойствие. Само половин час преди официалната среща, Шапошников му беше доложил, че преди два дни 2-ра и 3-а танкова група на немците и част от силите на 9-а армия, влизаща в състава на групата „Център“, са достигнали на широк фронт линията на реките Западна Двина и Днепър… Как е възможно това? Немците на Днепър! След започналото Смоленско сражение ударният юмрук на немските армии в състав около 70 съединения се готвеше да нанесе смъртоносен удар още по на изток, по Москва… Загубил душевното си равновесие, той някак си механично подаваше ръка на англичаните, а после погледът му шареше отнесено по гърбовете на Молотов и Крипс, когато те подписваха споразумението за съвместни действия на двете страни.

Спомни си как седмица след това посланикът на Съветския съюз в Лондон Майски и министърът на външните работи на Чехословакия Масарик подписаха аналогично споразумение, а после, пак през юли и пак в Лондон, бе подписано споразумение между СССР и полското правителство за взаимна помощ във войната против Германия. По настояване на полската страна в първа точка на споразумението беше посочено: „Правителството на СССР признава, че са загубили сила съветско-германските договори от 1939 г. относно териториалните промени в Полша.“[5] Същия ден се срещна в Москва с Хари Хопкинс, личен представител на американския президент Рузвелт. По поръчение на президента американецът заяви, че „който се сражава против Хитлер, е на страната на справедливостта в този конфликт и ние възнамеряваме да му окажем помощ“[6]. Сталин бе изложил накратко молбата си за техническа помощ и бе изразил надежда, че президентът разбира в какво положение е Съветският съюз. Споразумението за помощ беше сключено по-късно, но осведомителното посещение на Хопкинс сложи началото на сътрудничеството.

Една година след това посланикът на СССР Литвинов подписа заедно с държавния секретар Кордел Хъл споразумение относно принципите за „воденето на войната против агресията“. Още по време на разговора си с Хопкинс Сталин, като изтъква колко критично е положението на фронтовете, моли (а това той никак не умее да прави — та нали никога, никого и за нищо не е молил!) Съединените щати да изпратят възможно най-бързо противовъздушни оръдия от среден калибър, големокалибрени противовъздушни картечници, пушки, алуминий за самолетната индустрия и високооктанов бензин. Занапред, с тих глас, но настойчиво продължава Сталин, моля предайте молбата ми на президента — на нас ще са ни нужни самолети. Много самолети…

Още през юли той изпраща нарочна мисия в Англия начело с генерал Голиков. Инструктира лично генерала, както и Шапошников, Тимошенко и Микоян. На Голиков са възложени две основни задачи: да стимулира стратегическия интерес от дебаркиране на англичаните в Европа или в Арктика и да предизвиква по-бързото оказване на военнотехническа помощ. След завръщането си в Москва и срещата със Сталин Голиков получи нареждане веднага да замине и за Съединените щати. Сега Сталин насочва вниманието върху главния въпрос: уреждане на военни доставки в широк обем и във възможно най-близко време. Пред опасността от поражение проявява голяма активност във военнополитическата област. Идеологическите антагонизми някак внезапно отиват на заден план, като второстепенни и преодолими.

Като типичен прагматик Сталин бързо преодолява идеологическите си предубеждения и решително подава ръка на западните държави. Впрочем, друг избор не е имал. Изобщо нужно е да се каже, че е изиграл значителна роля в създаването на антихитлеристка коалиция. Още от самото начало на войната успоредно с възвръщането на душевното си равновесие съветският лидер се стреми да си осигури поддръжката на колкото е възможно повече страни, прави всичко Япония и Турция да останат на позициите си на неутралитет спрямо Съветския съюз. Разбира се, особени надежди възлага на Великобритания и Съединените американски щати.

Сталин веднага гледа да пренесе зародилото се сътрудничество на делово равнище. Така например още едва ли не в първото си послание до Чърчил от 18 юли 1941 г. поставя направо въпроса: „Струва ми се… че военното положение на Съветския съюз, а също така и на Великобритания значително би се подобрило, ако бъде създаден фронт против Хитлер на Запад (Северна Франция) и на Север (Арктика).“ Във всичките си следващи разговори, писма и телеграми той не се уморява да напомня за втория фронт. В посланието, някак си разграничавайки реалностите в момента от машинациите и действията си преди войната и оправдавайки тогавашните териториални изменения, с които западните страни не са били съгласни, той пише: „Може да си представите, че положението на германските войски щеше да бъде много по-изгодно, ако съветските войски трябваше да поемат удара на германските войски не в районите на Кишинев, Лвов, Брест, Белосток, Каунас и Виборг, а в районите на Одеса, Каменец-Подолск, Минск и околностите на Ленинград.“[7] Както е известно, Чърчил още на 26 юли заявява, че е фактически невъзможно да бъде открит втори фронт във Франция. През август, намиращ се в критично положение, Сталин отново изпраща лично послание до Чърчил в крайно откровен, дори безпощаден спрямо себе си и съюзниците тон. След като споменава за новите големи стратегически успехи на немците на съветско-германския фронт, задава въпроса: „По какъв начин да се излезе от това повече от неблагоприятно положение?“ И отговаря: „Мисля, че има само един път за излизане от това положение: да се открие още тази година втори фронт някъде на Балканите или във Франция, който ще може да изтегли от Източния фронт 30–40 германски дивизии, и едновременно с това да се осигурят на Съветския съюз 30 хиляди тона алуминий до началото на октомври т.г. и ежемесечна минимална помощ от 400 самолета и 500 танка (малки или средни).

Без тези два вида помощ Съветският съюз или ще претърпи поражение, или ще отслабне дотолкова, че ще загуби за дълго време способността си да оказва помощ на своите съюзници.

Разбирам, че това послание ще изпълни Ваше превъзходителство с огорчение. Но какво да се прави? Опитът ме научи да гледам действителността в очите, колкото и да е неприятна, и да не се боя да казвам истината, колкото и да е нежелателна.“[8]

Дали е помислил, когато диктува тези редове, че прибърза през август 1939 г.? Кой знае? Може би ако беше проявил търпение, а Лондон и Париж — прозорливост, антифашистката коалиция би могла да бъде създадена още преди две години… Сталин обаче никога не дава израз на съмненията си. Той отдавна се придържа към правилото, че всички трябва да вярват в непогрешимостта на решенията му.

В писмото си Сталин свързва необходимостта от действена, ефикасна помощ със заплахата, че в противен случай Съветският съюз ще претърпи поражение. И докато благодарение на добрата воля на съюзниците успява да получи голяма военнотехническа помощ, която за съжаление дълго време се подценяваше или явно омаловажаваше в нашите военноисторически трудове, то усилията му за откриване на втори фронт се оказват години наред безрезултатни. Известно е, че се обръща с това предложение към Чърчил още през юли 1941 г. Но минават най-тежката 41-ва, тежката 42-ра, след тях и не толкова леката 43-а… Едва през юни 1944 г. ще започне операцията „Овърлорд“. Между другото, когато пита Молотов какво означава тази английска дума и чува отговора „върховен господар“, „властелин“, става му крайно неприятно. Той е уверен, че истинският върховен господар на изхода от войната е тръгнал към Берлин от изток. Този Чърчил е непоправим, той го е измислил… По това време съветските войски се готвят със серия от удари да освободят Белорусия и Западна Украйна, както и източните райони на Полша и Чехословакия и да стигнат до границите на Германия. Вторият фронт е открит чак тогава, когато вече никой не се съмнява, че Съветският съюз е способен сам да завърши разгромяването на хитлеристка Германия.

Като председател на Държавния комитет по отбраната и на Ставката Сталин е принуден да обръща най-сериозно внимание на дипломатическите въпроси. Колкото по-ясно се очертават контурите на дългоочакваната победа, толкова по-често и по до късно при него се заседява Молотов. Сега му се налага по-често от всеки друг път да се среща с представители на съюзниците. Върховният главнокомандващ разбира, че в създадения антифашистки съюз Англия и Съединените щати действат почти във всички случаи съгласувано, все едно че са една единна западна сила. Но заедно с това усеща още от началото на войната определени разлики в позициите на партньорите. Самият той е много хитър, затова се опитва да открие какъв скрит смисъл имат конкретните дипломатически стъпки на Рузвелт и Чърчил, каква изгода искат да извлекат от създаващата се ситуация. Председателят на Държавния комитет по отбраната най-вече е загрижен и често изразява негодуванието си, че съюзниците до безкрайност отсрочват и отлагат откриването на втори фронт в Европа. Получавайки по дипломатическите и разузнавателните канали данни за първата (декември 1941 г. — януари 1942 г.), втората (юни 1942 г.) и третата (май 1943 г.) Вашингтонска конференция, за англо-американските срещи в Казабланка и Квебек, както и за други контакти между Съединените щати и Англия, като обсъжда тези съобщения с Молотов, Сталин вижда стремежа на съюзниците да започнат военни действия в Европа само при пълна сигурност, без никакъв риск, когато Германия и въоръжените й сили изпаднат в критично състояние.

По настояване на Сталин през май и юни 1942 г. Молотов предприема пътуване до Лондон и Вашингтон. Председателят на Съвета на народните комисари поставя пред народния комисар на външните работи главната задача да води преговори с цел съюзниците да поемат конкретни задължения за откриване на втори фронт в Европа през 1942 г. Но Рузвелт и Чърчил поставят многобройни предварителни условия. Наистина в съвместното англо-съветско комюнике, прието в Лондон, се казва, че по време на преговорите „е постигната пълна договореност по отношение на неотложните задачи за създаване на втори фронт в Европа през 1942 г.“[9]. И много скоро става ясно, че съюзниците нямат намерение да изпълняват обещанията си. Сталин не скрива разочарованието, раздразнението и недоволството си. Това може да се почувства в посланието му до Чърчил, изпратено на 23 юни 1942 г. В него се казва:

„Що се отнася… до въпроса… за организиране на втори фронт в Европа, страхувам се, че този въпрос започва да приема несериозен характер. Като имам предвид създалото се положение на съветско-германския фронт, длъжен съм да заявя най-категорично, че съветското правителство не може да се примири с отлагането за 1943 г. на въпроса за организиране на втори фронт в Европа.“[10]

След тази телеграма Чърчил, както по-късно си спомня, не е можел да се ограничи само с отговор на посланието. Изразява готовност за лична среща със Сталин в Съветския съюз. Сталин се съгласява и на 12 август Чърчил пристига в Москва, придружен от началника на Генералния щаб Брук, заместник-министъра на външните работи Кадогън и други официални лица. Ето какво си спомня Чърчил за настроението си по време на полета му от Кайро до Москва: „Аз размислих за мисията ми в тази мрачна болшевишка държава, която някога упорито се опитвах да задуша още при раждането й и която чак до появата на Хитлер смятах за смъртен враг на цивилизованата свобода. Какво трябваше сега да говоря? Генерал Уейвъл, който имаше литературни способности, събра всичко това в едно стихотворение, което ми показа вечерта преди заминаването. В него имаше няколко четиристишия и последният стих на всяко от тях гласеше «Няма да има втори фронт през 1942 година». Това е все едно да откараш голям леден блок на Северния полюс.“[11]

Въпреки изключително тежката и критична обстановка на Сталинградския и на Югоизточния фронт Сталин прекарва много часове в разговори с Чърчил. В тях участват от съветска страна Молотов и Ворошилов, от английска — посланикът Кър и личният представител на американския президент Хариман. Чърчил е принуден да каже направо, че през 1942 г. втори фронт в Европа няма да има. Ако съюзниците се опитат да го открият, то, по думите на премиер-министъра, най-вероятният резултат от тази акция на съюзниците би бил поражението им. Сталин дълго и многословно възразява, като изтъква съображения предимно от нравствен характер:

„Който не иска да рискува, никога няма да спечели войната. Не трябва чак толкова да се страхува от германците“ — обосновава се Сталин.

„Но вторият фронт в Европа не е единственият втори фронт“ — не се предава английският премиер. И се опитва да отвлече вниманието на Сталин с плановете на съюзниците за предприемане на операция в Северна Африка.

На разговорите между Сталин и Чърчил, каквито и други въпроси да са били разисквани, Сталин упорито се връща на темата за втори фронт. Причината е безрадостната фронтова обстановка. Но с помощта на Хариман Чърчил намира все нови и нови аргументи, за да докаже, че е невъзможно откриването му през 1942 г. Тогава, след като се съветва с Молотов, Сталин предприема необичаен ход. По време на поредната среща на 13 август връчва на събеседника си меморандум по въпроса за втория фронт. Макар че малко преди това уж „отстъпва, признавайки, че решението на този въпрос не се поддава на контрола му“[12]. В меморандума се констатира, че съюзниците са се отказали официално от съгласуваното решение, фиксирано в англо-съветското комюнике от 12 юни 1942 г., Чърчил е обезсърчен. И точно когато виси на косъм съдбата на Сталинград, а може би и на целия юг на страната, Сталин решава да прехвърли значителна част от отговорността върху съюзниците си. В текста на меморандума фигурират същите думи, които ден преди това е писал на Чърчил и Хариман. Английският премиер веднага го прочита:

„Отказът на правителството на Великобритания за създаване на втори фронт в Европа през 1942 г. нанася морален удар върху цялата съветска общественост, разчитаща на създаването на втори фронт, усложнява положението на Червената армия на фронта и нанася вреда на плановете на съветското командване… Ето защо смятаме, че именно през 1942 г. е възможно и трябва да бъде създаден втори фронт в Европа. Но за съжаление не успях да убедя в това господин премиер-министъра на Великобритания, а г. Хариман, представител на президента на САЩ при преговорите в Москва, изцяло поддържаше господин премиер-министъра.

13 август 1942 г.

Й. Сталин“[13]

Естествено, още на другия ден Чърчил отговаря с „напомняща бележка“, в която се отбелязва, че „преговорите с господин Молотов за втория фронт, тъй като са били ограничени както с устни, така и с писмени уговорки“ не могат да бъдат основание „за изменение на стратегическите планове на руското върховно командване“[14].

Въпросът за втория фронт е в центъра на дипломатическите усилия на Сталин до средата на 1944 г. Наистина, когато вятърът на победата започва все по-силно да надува платната му, върховният главнокомандващ вече не поставя така остро този проблем както в началото на войната. Например, когато през октомври 1942 г. кореспондентът на Асошиейтед прес Касиди се обръща чрез посолството на Съединените щати в Москва към Сталин да го приеме за интервю, председателят на Държавния комитет по отбраната отказва, но изпраща крайно лаконични писмени отговори:

„1. Какво място в съветската оценка на сегашното положение заема възможността за втори фронт?

Отговор. Много важно, може да се каже, първостепенно място.

2. Доколко ефикасна е помощта на съюзниците на Съветския съюз?

Отговор. В сравнение с помощта, която Съветският съюз оказва на съюзниците си, като привлича към себе си главните сили на немско-фашистките войски, помощта на съюзниците на Съветския съюз е засега все още малко ефикасна.“[15]

Размисляйки за линията на поведението си по отношение на съюзниците, Сталин сигурно прекрасно разбира, че и него, и партньорите му ги води само суровата необходимост. По волята на историческите обстоятелства (в които имат пръст както сегашните му съюзници, така и самият той) те се оказват в един и същ военен лагер. Но Сталин нищо не забравя. Той помни изказванията на Уилсън, на Чърчил, на Чембърлейн, на Даладие и на други известни държавници за Съветския съюз. Сега, когато пред съюзниците е възникнала обща и страшна опасност, тя ги е тласнала един към друг. В историята това се е случвало неведнъж. Още през 1942 г. той определя принципната си позиция спрямо съюзниците. По негово мнение положението на страната, носеща на плещите си главната тежест на борбата с фашизма, напълно оправдава линията му на заемане на особено място в антифашистката коалиция. Особеното от негова гледна точка са правата му да прави предложения (звучащи като ултиматуми) за оказване на помощ. В защитата на интересите на страната Сталин се проявява като твърд и неотстъпчив политик, с което впрочем си спечелва уважението на своите партньори. В очите на Рузвелт, Чърчил и Дьо Гол той е умен и жесток диктатор. Сталин знае това, но не се опитва да промени впечатленията им.

Освен това в стремежа си да получи максимално голяма помощ от съюзниците, особено във военнотехническата област (и трябва да се каже, че тя наистина е внушителна), Сталин търси пътища за преодоляване на идеологическите разногласия. Когато през август 1942 г. Сталин разговаря през нощта с Чърчил, и двамата знаят, че през няколко квартала от тях е сградата на Изпълнителния комитет на Коминтерна — изразител на дълбоката класова непримиримост към силите, олицетворение на които е не само Хитлер, но и британският премиер-министър. Ето защо за прозорливите аналитици на политиката решението на Сталин (оформено като решение на Коминтерна) за саморазпускане на Комунистическия интернационал не е неочаквано. Той отново (както и през септември 1939 г.) не се спира пред никакви, дори и големи идеологически „разноски“ в името на конкретната цел. Не се безпокои много от това, дали е добре камуфлирана истинската причина. В речта си на 6 ноември 1942 г. на тържественото заседание, посветено на 25-ата годишнина от Октомври, подчертава, че различията в идеологиите на съюзниците не са пречка за военнополитическото им сътрудничество. „Възникналата заплаха повелително диктува на членовете на коалицията необходимостта от съвместни действия, за да бъде избавено човечеството от връщане към диващината и средновековните зверства.“[16] Несъмнено тези думи се отнасят за фашизма. Всъщност в доклада на Сталин е прокарана мисълта, че в периода на борбата за оцеляване класовата логика няма решаващо значение. До този извод идва човечеството и в наши дни, а, надявам се, че така ще бъде и занапред.

Съдбата на Коминтерна е предварително решена. През пролетта на 1943 г. международната организация на трудещите се се саморазпуска. На 28 май 1943 г. в отговорите си на кореспондента на агенция Ройтер Кинг Сталин подчертава: „Разпускането на Комунистическия интернационал е правилно и навременно, тъй като улеснява организирането на общия отпор на всички свободолюбиви нации против общия враг — хитлеризма… разобличава лъжата на хитлеристите, че Москва имала намерение да се намесва в живота на другите държави и да ги «болшевизира».[17]

Политическият прагматизъм на Сталин, който не се спира дори пред ликвидирането на Коминтерна, го подтиква и към уреждане на отношенията с православната църква. Дотогава бившият семинарист ни най-малко не удостоява църквата с вниманието си. Нещо повече. По негова инициатива след 1925 г. не се разрешава да бъде избиран глава на Руската православна църква. Временен глава на църквата става патриаршеският наместник митрополит Сергий. Сталин не дава съгласието си и за свикване на църковен събор, а това не позволява да бъде попълнен съставът на Светия синод, който дълги години не функционира. И ето че изведнъж на 4 септември 1943 г. той извиква при себе си председателя на Съвета по въпросите на Руската православна църква Карпов. По време на разговора, в който участват Маленков и Берия, се обсъждат въпроси около ролята на църквата по време на войната. Трябва да се отбележи, че Руската православна църква няколко пъти внася големи парични суми за военните нужди на страната и предава много скъпоценни предмети в държавния фонд. Свещенослужителите използват влиянието си за укрепване на вярата у народа в крайната победа над фашизма.

Сталин изслушва Карпов и предлага още същия ден да бъдат приети висшите духовници. Само след няколко часа при него са митрополитите Сергий, Алексий и Николай, учудени донемайкъде от височайшето внимание. След дългия разговор е одобрено свикването на църковен събор, избирането на патриарх и откриването на религиозни учебни заведения. Наслаждавайки се на „великодушието“ си, върховният главнокомандващ обещава материална помощ и различни други отстъпки, поглеждайки многозначително към Берия. Мисля си, че Сталин се е наслаждавал на неправдоподобната за един бивш семинарист възможност да влияе не само върху съдбата на най-високопоставените църковници, но и на религията като цяло. За да бъда справедлив, ще добавя, че значителна част от обещанията са изпълнени.

На другия ден, 5 септември 1943 г., „Правда“ съобщава за знаменателната (единствена до 1988 г.) среща на ръководството на страната с главата на църквата: „Митрополит Сергий е осведомил председателя на Съвета на народните комисари, че ръководните кръгове на православната църква възнамеряват в най-близко време да бъде свикан Събор на епископите за избиране на патриарх Московски и на цялата Рус и за образуване при патриарха на Свети синод.

Ръководителят на правителството др. Й. В. Сталин се е отнесъл съчувствено към тези предложения и е заявил, че от страна на правителството няма пречки за това.“

Защо Сталин изведнъж си спомня за църквата? Мисля, че по две причини. Първо, върховният главнокомандващ оценява политическата роля на църквата във войната и иска да насърчи тази нейна дейност. Второто обстоятелство е свързано с международната му дейност. Готви се за първата среща на най-високо равнище в края на годината в Техеран. Поставя си целта да постигне не само ускорено откриване на втори фронт, но и увеличаване обема на военната помощ. В това отношение не е малка ролята, която може да изиграе Комитетът за подпомагане на Съветския съюз в Англия, възглавяван от един от ръководителите на англиканската църква Х. Джонсън. Получава няколко послания от настоятеля на Кентърбърийската катедрала и решава да направи жест, предназначен за публиката, който ще свидетелства за по-лоялното му отношение изобщо към църквата. Сталин знае, че на Запад този сигнал непременно ще бъде забелязан и ще предизвика доброжелателна реакция. Не славолюбието на бившия недоучил се семинарист подтиква съветския лидер, а строго прагматичните му сметки в отношенията му със съюзниците.

Отношенията му със съюзниците достигат апогея си в срещите на „голямата тройка“. Както се знае, Техеранската (28 ноември — 1 декември 1943 г.), Кримската (или Ялтенската, 4–11 февруари 1945 г.) и Берлинската (или Потсдамската, 17 юли — 2 август 1945 г.) са върхове на военнополитическото сътрудничество между държави, толкова различни във всяко отношение. Би могло да се приеме, че тези конференции, както и самото сътрудничество, общо взето, още тогава извеждат общочовешките ценности пред класовите и идеологическите. Решенията на конференциите и ролята им са добре известни. Възнамерявам да засегна само някои въпроси, показващи отношението на Сталин към обсъжданите на тях проблеми.

Сталин е „домосед“. Готов е да се срещне с лидерите на съюзените държави, но не иска да се отдалечава много и за дълго. Чърчил и Рузвелт предлагат за място на срещата Кайро, Асмара, Багдад, Басра и други градове южно от СССР. Чърчил дори смята, че Сталин ще се съгласи да се срещнат в някоя пустиня, където би могло, по думите на английския премиер, да се построят три палаткови лагера и съвещанието да протече в безопасност и уединение. Сталин настоява за Техеран, защото оттам можел да продължи „всекидневното ръководство на Ставката“. След дълга размяна на писма Чърчил и Рузвелт са принудени да се съгласят. Разбира се, Сталин не казва, че го е страх да пътува със самолет. Не обича рисковете, не иска да внася в живота си какъвто и да е елемент на случайност. „Вождът“ върви към върха на славата си и дори вероятността (па макар и съвсем незначителна) за каквото и да било нежелателно събитие силно го тревожи. Два дни преди излитането си изпраща до Рузвелт и Чърчил телеграми с аналогично съдържание:

„Посланието Ви от Кайро получих. Ще бъда на Ваше разположение в Техеран на 23 ноември вечерта.“

В устата на Сталин фразата „ще бъда на Ваше разположение…“ звучи повече от необичайно. Обаче съветският лидер иска да бъде джентълмен.

Прави всичко въпросът за втория фронт да бъде в центъра на вниманието на Техеранската конференция. Все пак, когато се среща на 28 ноември вечерта с Рузвелт, двамата говорят за времето в Съветския съюз, за събитията в Ливан, за Чан Кайшъ, за Дьо Гол, за Индия, но не и за втория фронт. Разговарят дори за бъдещата политическа система в Индия и най-неочаквано Рузвелт казва, че „би било по-добре да се създаде в Индия нещо подобно на съветската система, като се започне отдолу, а не отгоре. Може би това трябва да бъде система от съвети“. Сталин тълкува това по свой начин и отговаря, че „да се започне отдолу — това значи да се тръгне по пътя на революцията“[18].

За пръв път е на международна конференция извън своята държава и се вглежда най-внимателно в партньорите си. За него всичко е ново. Сега Чърчил го интересува по-малко — срещал се е вече с него и се е убедил в необикновения ум и в хитростта на този политик. Кой знае защо, Рузвелт с проницателния си поглед и с печата на умора и болезненост върху лицето веднага му допада. Може би със своята откровеност? Така например в заключителния си разговор със Сталин на 1 декември привидно простодушно заявява, че не му се ще да обсъжда сега публично проблемите с полските граници, тъй като е възможно догодина отново да издигне кандидатурата си за президент. А в Америка „има шест-седем милиона граждани от полски произход“ и той като „практичен човек не би искал да загуби гласовете им“. Сталин харесва неговата искреност, макар самият той далеч не винаги спазва правилото „Говори, каквото мислиш“.

Рузвелт е най-млад от „голямата тройка“ и, изказвайки се пръв при откриването на конференцията, нарича участниците в нея „членове на едно семейство“. Чърчил добавя, че събралите се лидери са „най-голямата концентрация на световните сили в историята на човечеството“. Рузвелт и Чърчил отправят поглед към Сталин: какво ще каже той в първите минути на конференцията?

— Мисля, че историята ни глези — казва неочаквано Сталин. — Дала ни е в ръцете много големи сили и много големи възможности. Надявам се, че на това съвещание ще вземем всички мерки да използваме в рамките на сътрудничеството и в необходимата степен силата и властта, които са ни дали нашите народи. А сега ви приканвам да пристъпим към работа…

Най-сетне главният въпрос за втория фронт е съгласуван. На 30 ноември, на закуската, Рузвелт, помнейки добре настойчивите въпроси искания на Сталин по време на разговорите в предишните дни, разгъва салфетката си и се обръща с усмивка към него:

— Днес аз и господин Чърчил въз основа на предложенията на обединения комитет на началник-щабовете взехме решение: операцията „Овърлорд“ да започне през май с едновременно стоварване на десант в Южна Франция…

— Удовлетворен съм от това решение — отговаря колкото е възможно по-спокойно Сталин. — Но аз също искам да кажа на господин Чърчил и на господин Рузвелт, че към момента на началото на десантните операции нашите войски ще подготвят силен удар по немците…

Задружната „готовност“ оставя твърде благоприятно впечатление у събеседниците.

В Декларацията на трите държави, подписана от Рузвелт, Сталин и Чърчил на 1 декември 1943 г., се посочва: „Дойдохме тук с надежда и решимост. Отиваме си оттук като истински приятели по дух и цел.“ При обсъждането на въпросите за Югославия, Турция, Финландия, Япония, следвоенна Германия и следвоенното сътрудничество за осигуряване на траен мир Сталин е на особено мнение. В Техеран, както по-късно в Крим и Берлин, важно място в преговорите на „голямата тройка“ заема полският въпрос. На последното пленарно заседание, преди да обяви почивка, Чърчил съобщава предложението си, види се, съгласувано предварително с Рузвелт.

— Домашното огнище на полската държава и народ трябва да бъде разположено между така наречената линия „Кързън“ и линията на река Одер с включване на Източна Прусия и Опелнската провинция (сегашното воеводство Ополе в Югозападна Полша — б.пр.) в състава на Полша.

Сталин отговаря:

— Ако англичаните са съгласни да ни бъдат предадени посочените територии (незамръзващите пристанища Кьонигсберг и Мемел — б.а.), ще се съгласим с формулата, предложена от господин Чърчил…[19]

Разбира се, много от онова, което се е говорело на конференциите на лидерите от „голямата тройка“, от гледна точка на нравствеността ще ни се стори цинично, но не бива да забравяме, че в миналото в международните отношения хармонията между силата и разума винаги е била дефицитна. Преди да стигне до времето, от което започва овладяването на новото мислене, човечеството трябва да премине през заплахата от самоунищожение. Националните, териториалните ревизии са винаги опасни. Днес не по-малко от вчера.

Вече на Кримската конференция, състояла се три месеца преди разгрома на Хитлеровия фашизъм, при размяната на съображенията относно бъдещето на Полша Сталин излага отдавна премисленото от него: „Полският въпрос е не само въпрос на чест, но също така и въпрос, засягащ нашата сигурност. Въпрос на чест, защото русите са натрупали много грехове спрямо Полша. Съветското правителство се стреми да заглади тези прегрешения. Въпрос на сигурност, защото с Полша са свързани особено важни стратегически проблеми на съветската държава… В цялата ни история Полша винаги е била коридорът, през който е минавал нападащият Русия враг… Защо и досега враговете минаваха така лесно през Полша? Преди всичко защото Полша е била слаба. Полският коридор не може да бъде запушен механично отвън само с руски сили. Той може да бъде затворен надеждно само отвътре със собствените сили на Полша. Затова е нужно Полша да бъде силна. Ето защо Съветският съюз е заинтересован от създаването на мощна, свободна и независима Полша. Въпросът за Полша е въпрос на живот и смърт за съветската държава.“[20]

При обсъждането на полския въпрос Сталин дава да се разбере, че за него по-важната част е проблемът за правителството, а не за границите. Той веднага казва, че е съгласен с линията „Кързън“ с отклонения от нея в някои райони, ненадминаващи няколко километра, в полза на Полша. Но колкото до правителството… Не. Тук Сталин няма да направи отстъпки, макар че в началото на войната именно той проявява желание за сътрудничество. Той помни как на 18 август 1941 г. по негово указание генерал-майор Василевски подписва военното споразумение между Върховното командване на СССР и Върховното командване на Полша. От полска страна споразумението подписва генерал-майор С. Богуш-Шишко. Уговорено е съветската страна да поеме не само разходите по издръжката на създаващата се в Съветския съюз полска армия, но и да открие съветска военна мисия при полското Върховно командване в Лондон.[21] А сега Чърчил и Рузвелт наричат законното правителство на Полша „люблинско“, макар че то вече е във Варшава и контролира положението в страната! Полският въпрос се повдига и на трите срещи на „голямата тройка“. Обаче заелият веднъж определена позиция Сталин се „огъва“, но не се предава. Та нали именно по негово настояване Рузвелт и Чърчил се съгласяват с териториалното разширяване на Полша на север и на запад.

В края на войната и веднага след завършека й върху Сталин се стоварват толкова много въпроси от военнодипломатически характер, че той се вижда в чудо. Наистина, помага му, и то доста, Молотов. Привлечени са и заместниците на Молотов — Вишински, Кавтарадзе, Майски, както и други дипломати. Но често пъти, помнейки добре договореностите със съюзниците, но и без да забравя своите интереси, върховният главнокомандващ решава сам въпросите. Дразни го, когато Чърчил прекалено често си пъха носа в работите на Източна Европа. Тук са се настанили съветски войски и според Сталин приоритет в решаването на бъдещите въпроси има Москва. Разбира се, в съгласие с приятелите, с ония антифашистки и демократични сили, които му помагаха да ликвидира хитлеризма.

Сталин още веднъж се убеждава колко непреклонен изпълнител на волята му е Молотов. За народния комисар на външните работи неговите директиви и инструкции са по-важни от партийния устав. Вече след войната, някъде през ноември 1945 г., Молотов ще разкаже на генералисимуса как на 15 октомври Хариман за малко щял да го „изнуди“, но той изпълнил директивата на Сталин. „Вождът“ поглежда въпросително народния комисар, който възпроизвежда диалога си с Хариман. Сталин се канел да излиза в първия си след войната отпуск, а в това време американският посланик настойчиво моли за аудиенция. Тогава Сталин казал на Молотов:

„Ти го приеми. Аз няма да дойда. Ще ми кажеш какво искат.“

И така, продължава Молотов, дойдоха при мене Хариман и първият секретар на посолството Пейдж. Състоя се разговор, който е записан в дневника ми. (Ще го цитирам почти целия.)

Хариман. Получих от президента телеграма за генералисимуса. Поръчано ми е лично да връча посланието и лично да обсъдя със Сталин някои въпроси.

Молотов. Сталин замина на почивка за около месец и половина. Аз ще го информирам за молбата на президента.

Хариман. Президентът знае, че Сталин е на почивка, но се надява, че все пак ще приеме посланика му. Става дума за Лондонската конференция. Готов съм да замина където и да е.

Молотов. Генералисимус Сталин не се занимава сега с каквито и да било въпроси, тъй като се намира на почивка далече от Москва.

Хариман. Президентът се надява, че Сталин ще може да ме приеме.

Молотов. Аз ще съобщя на Сталин.

Хариман. Президентът смята, че генералисимусът е заслужил почивката си.

Молотов. Всички ние смятаме, че Сталин трябва да получи истински отпуск.

Хариман. На физкултурния парад ми направи впечатление колко държелив изглежда Сталин.

Молотов. Сталин наистина е държелив.

Хариман. В кинопрегледа за физкултурния парад генералисимус Сталин изглежда твърде бодър и жизнерадостен.

Молотов. Всички съветски граждани се радват, когато виждат Сталин в добро настроение.

Хариман. Бих искал да получа този филм.

Молотов. Разбира се, ще го получите.

Хариман. Нямам какво повече да добавя към казаното за целта на моята визита.

Молотов. Ще информирам Сталин, който сега се намира на почивка.

Хариман. Не е необходимо да му говорите за важността на въпроса…

Молотов. Да, естествено.

Хариман. Бих желал да отида при Сталин като приятел…

Молотов. Ще предам на Сталин. Но генералисимусът е на почивка.“[22]

Може би Хариман си е спомнил този епизод, когато е писал в своята книга „Специалният посланик на Рузвелт при Сталин“: „Трябва да призная, че за мене Сталин си остава най-неразбираемата, загадъчна и противоречива личност, която съм познавал. Тази моя мисъл трябва да потвърди историята и аз й оставям това право.“[23]

Павлов, който е записал този поразителен диалог, отбелязва не само упоритостта на Молотов, но и упоритостта на Хариман. Никакви молби на президента не могат да разколебаят Молотов, почитащ повече от всичко на тоя свят волята на „вожда“. Ето така изпълнява той инструкциите на Сталин. За гъвкавост и дума не може да става. Молотов е типичен представител на Сталиновата школа. След като изслушва този дълъг монолог на народния комисар, Сталин неочаквано казва:

„А може би Хариман наистина да е искал тогава да предаде нещо важно от Труман?“

Молотов и Берия се споглеждат: те не разбират шегува ли се Сталин, или сериозно съжалява за пропуснатата възможност?

Поскрьобишев е събрал няколко папки, в които се пазят материали с разпореждания на Сталин, засягащи освободените страни. А те са толкова много! Веднъж, търсейки нужния му документ, Сталин остава поразен от изобилието им. Спомня си добре за машинациите на Рюти в Хелзинки. От Колонтай, посланичката в Стокхолм, идват сигнали, че финландците са „узрели“ за излизане от войната. Но на 26 юни 1944 г., след отиването на Рибентроп в Хелзинки, Рюти прави изведнъж следното публично изявление: „Аз, като президент на Финландската република, заявявам, че няма да сключа мир със Съветския съюз без споразумение с Германската империя и няма да разреша на никое финландско правителство, назначено от мене, и на никого изобщо да води преговори за примирие или мир, или преговори, преследващи такава цел, без съгласуване с правителството на Германската империя.“[24]

Реакцията на Сталин е бърза: да се ускори предприемането на настъпателна операция на Карелския фронт. Той отдавна е наясно: силните удари винаги правят противника по-сговорчив. Така и става, макар че операцията протича по-малко успешно, отколкото е очаквал. В края на войната става по-взискателен и не по-малко суров към ония, които не са оправдали доверието му. Да, финландците още на 4 септември 1944 г. ще приемат съветските условия за прекратяване на военните действия против СССР. Но верен на себе си, Сталин ще даде съответната оценка за ония, които е трябвало да ускорят сговорливостта на Манерхайм:

„До командващия Карелския фронт и

члена на военния съвет на Карелския фронт

Ставката на Върховното главно командване смята, че последната операция на лявото крило на Карелския фронт завърши неуспешно до голяма степен поради лошата организация на ръководството и управлението на войските; едновременно Ставката отбелязва замърсяването на фронтовия апарат с бездейни и неспособни хора. Освен това редица командни длъжности се заемаха от офицери с финландска националност, които, естествено, не се сражаваха както трябва против действащите пред нашите войски единородни с тях по националност финландци и поради това не можеха да се ползват с доверие от страна на подчинените им войски.

Военният съвет на Карелския фронт да осигури твърдо управление на войските и да изгони безделниците и неспособните да ръководят войските…

Заместник-командващият Карелския фронт генерал-полковник Кузнецов се откомандирова в разпореждане на началника на Главното управление «Кадри» при Народния комисариат на отбраната. Началник-щабът на фронта генерал-лейтенант Пигаревич, който не е осигурил нужното ръководство на щаба на фронта, се освобождава от заеманата длъжност и се откомандирова в разпореждане на началника на Главното управление «Кадри» при НКО. Началникът на оперативното управление при щаба на фронта генерал-майор Семьонов се откомандирова в разпореждане…“[25]

С действията си фронтът спомага за излизането на вражеската страна от войната, а върховният главнокомандващ е недоволен. Сталин вижда, че победата над Хитлер и неговите сателити е съвсем близо. Но и сега остава верен на съюзническите си задължения — по негово настояване преговорите с Финландия се водят от представители на СССР и Англия, действащи от името на Обединените нации. На 19 септември 1944 г. споразумението за примирие е сключено.

Прехвърляйки през паметта си събитията от последните месеци, Сталин е удивен: има ли нещо вече, на което върховният главнокомандващ може и да не реагира? Ето например директивата му до командващите фронтове, до председателя на Съюзната контролна комисия (СКК) в Унгария Ворошилов, до заместник-председателя на СКК в Румъния Сусайков, а във Варшава — Шатилов:

„Особено важно!

В последно време зачестиха случаите на кацания на чужди, включително английски и американски, самолети на територия, заета от наши войски. Вредното благодушие, ненужната доверчивост и отслабването на бдителността… спомагат тези кацания да се използват от враждебни елементи за прехвърляне в Полша на терористи, диверсанти и агенти на полското емигрантско правителство в Лондон.“[26]

Ето още един документ, подписан от върховния главнокомандващ:

„Особено важно!

До: командващия 2-ри украински фронт

командващия 3-и украински фронт

Копие: до др. маршал Тимошенко

Ставката на Върховното главно командване заповядва:

1. Командващият 2-ри украински фронт в 10:00 на 31.8. да въведе войски в Букурещ. Войските да не се задържат в града, а след минаването им през града да преминат към изпълнение на задачите, поставени с Директива на Ставката №220191, стремейки се възможно по-бързо да заемат района на Крайова. При преминаването на войските през Букурещ във въздуха над града да има по възможност по-голям брой самолети.

2. Командващият 3-и украински фронт да насочи влезлия в Букурещ моторизиран отряд на 46-а армия към Гюргево със задача да заеме местата за прехвърляне през река Дунав…

3. Да се обърне внимание върху реда и дисциплината във войските, преминаващи през Букурещ…

30 август 1944 г.

20 часът и 15 мин.

Й. Сталин

Антонов“[27]

А се знаело, че Антонеску още в началото на месеца е бил в главната квартира на Хитлер, опитвал се е да организира отбрана по линията Галац-Фокшани и след това прави пълен завой, обръщайки се към англо-американските войски. Но не било съдено да се сбъднат надеждите на румънския диктатор да задържи настъплението на съветските войски и да дочака съюзническото нахлуване. На 23 август, възползвайки се от победоносното напредване на Червената армия, патриотичните сили в Румъния слагат край на фашистката диктатура на Антонеску. Вече след подписването на примирието долагат на Сталин, че тук-там „органите“ са започнали да залавят фашистки агенти. Той реагира веднага:

„До: командващия 3-и украински фронт

командващия 2-ри украински фронт

и др. Тевченков

Ставката на Върховното главно командване забранява да се извършват арести в България и Румъния. Занапред никой да не бъде арестуван без разрешение на Ставката…“[28]

Помислил си е, че кой ли ще се обърне към него за разрешение? Нека сами се оправят…

„Особено важно!

До маршал Тито

Копие: до маршал Толбухин Обърнали сте се към маршал Толбухин с искане българските войски да бъдат изведени от Сърбия и оставени само в Македония. Освен това сте известили Толбухин за неправилни действия на българските войски при разпределянето на заловените от германците трофеи. Смятам за необходимо по този въпрос да ви съобщя следното:

1. Българските войски действат на сръбска територия по общия план, съгласуван с вас, и по ваша молба, изложена в телеграмата ви от 12. 10. 44 под №337, оказвайки на съветските войски съществена помощ… Тъй като в Югославия все още остава голяма немска групировка, ние не трябва да извеждаме сега българските войски от Сърбия…

2. По въпроса за трофеите. Законът на войната е такъв, че трофеи получава този, който ги взима от противника…

18 октомври 1944 г. 19:10 мин.

Алексеев, приятел (Сталин)“[29]

Прелиствайки подписаните от него документи, Сталин си мисли: колко много различни въпроси и никъде не бива да се допуснат грешки! Бива си го Антонов, отракал се е, много телеграми с международен характер ги съставя така, че и Молотов дума не може да каже. Ето например:

„Особено важно!

До: командващия войските на 3-и украински фронт

члена на военния съвет на фронта

На вашето донесение от 4.4 под №024/ж Ставката отговаря:

1. На Карл Ренер да се окаже доверие.

2. Да му се съобщи, че в работата му по възстановяване на демократичния режим в Австрия командването на съветските войски ще му окаже поддръжка.

3. Да му се съобщи, че съветските войски влязоха в Австрия не да завладяват нейна територия, а да изгонят фашистите окупатори.

4.4.45

19 часът и 30 мин.

Й. Сталин

Антонов“[30]

Сталин продължава да прелиства бавно документите, подписани от него само през последните дни. Ще трябва да попита Антонов колко директиви и заповеди е издала Ставката по време на войната. Но нима това е всичко? Ами постановленията на Държавния комитет по отбраната, на Политбюро, на народния комисар на отбраната? Създадоха работа на историците… В главата му се мярва мисълта: нужно ще е да възложи на сигурен човек да прегледа кореспонденцията му, разпорежданията, директивните документи… Не бива да остане нищо, което би могло да хвърли сянка върху дейността му в годините на войната. Макар да помни, че повечето от „съмнителните“ разпореждания е давал устно…

Ето цяла папка „унгарски книжа“… Доклад пред Сталин за разговора на генерал-полковник Кузнецов с генерал-полковника от унгарската армия Вьорош Янош относно създаването на няколко унгарски съединения. Тук са и копията от заповедите на командващия войските на 9-а гвардейска армия генерал-полковник Глаголев за включване в състава на обединението 2-ра и 6-а унгарска дивизия, разпореждане на Сталин до началника на продоволственото снабдяване на Червената армия генерал-лейтенант Павлов да бъдат предадени на правителствения комисар по снабдяването на Будапеща голямо количество продукти. Веднага след този документ следва телеграма от Бела Миклош, председател на временното унгарско правителство:

„До маршал Сталин

От времето, когато доблестната Червена армия освободи град Будапеща от проклетото германско владичество, трудещите се в града вече за втори път чувстват внушителната помощ на Съветския съюз, която предизвиква значително подобряване на досегашното плачевно обществено снабдяване… Съгласно постановлението на унгарското временно правителство изразявам искрената си благодарност и приветствам великия маршал на Съветския съюз…“[31]

Сталин слага настрани телеграмата на Миклош и си мисли: какви ли не машинации предприе Хорти, за да влязат в Унгария по-напред съюзниците, а нищо не излезе от тях. Обръщенията му ту към Хитлер, ту към съюзниците и накрая към него, към Сталин, завършиха с това, че германците арестуваха Хорти. Съдбата на марионетките е винаги такава: не са нужни никому. Рухна последният съюзник на Германия. Нещо повече, Сталин настоя Румъния, България и Унгария не само да излязат от фашисткия блок, но и да обявят война на Германия. Съюзниците не можеха да набедят Сталин — за всичките си действия и стъпки в страните, където влизаха съветски войски, върховният главнокомандващ информира държавите от антихитлеристката коалиция.

Ето документа, който само преди дни подписа:

„До командващия войските на 2-ри украински фронт и маршал Тимошенко

Във връзка с оттеглянето на противника пред 4-и украински фронт Ставката на Върховното главно командване заповядва:

1. Главните сили на войските от фронта да се развърнат на запад и да нанесат удар с общо направление към Йиглава, Улабинг, Харн, а след това да излязат на река Вълтава и да освободят Прага.

2. С част от силите на дясното крило на фронта да продължи настъплението в направление на Оламоуц.

2 май 1945 г.

19 часът

Й. Сталин

Антонов“[32]

А ето и документа, който Берия донесе в деня на победата. Да, имал си е той свои грижи… Все пак Сталин два дни по-късно подписва директива, в която се решава съдбата на граждани от съюзническите страни и на бившите съветски военнопленници:

„Особено важно!

До: командващите войските на 1-ви и 2-ри белоруски и на 1-ви, 2-ри, 3-и и 4-и украински фронт

др. Берия, др. Меркулов, др. Абакумов

др. Голиков, др. Хрульов, др. Голубьов

За организирано приемане и подслоняване на освободените от съюзническите войски в Западна Германия бивши съветски военнопленници и съветски граждани, а също и за предаване на освободените от Червената армия бивши военнопленници и граждани на съюзните ни страни Ставката на Върховното главно командване заповядва:

Военните съвети да сформират в тиловите райони лагери за 10 000 души във всеки от тях, където да се настанят и подслонят бившите военнопленници и репатрираните съветски граждани. Всичко да се сформират: във 2-ри белоруски фронт — 15, в 1-ви белоруски фронт — 30, в 1-ви украински фронт — 30, в 4-и украински фронт — 5, във 2-ри украински фронт — 10, в 3-и украински фронт — 10 лагера. Частично може да се допусне разполагане на лагери и на полска територия.

Проверката в лагерите за бивши съветски военнопленници и освободени граждани да се възложи: за бившите военнослужещи — на органите на контраразузнаването «Смерш»; за гражданските лица — на проверочни комисии от представители на НКВД, НКГБ и «Смерш» под председателството на представителя на НКВД. Срок за проверка — не повече от 1–2 месеца.

Освободените от Червената армия бивши военнопленници и граждани на съюзните страни да се предават на представителите на съюзното командване по разпореждане на военните съвети и на пълномощника на Съвета на народните комисари на СССР…

11 май 1945 г.

24 часът 00 мин.

Й. Сталин

Антонов“[33]

Сталин смята наум: около стотина лагера… А колко от хората в плен, лишени от свобода, са останали живи? И колко общо са били всичките там? Но сега той, триумфаторът, когото цял свят гледа, не иска да мисли за това. Все някога ще заръча на Берия да съобщи официалната цифра. За историците и писателите. В момента очите му се спират върху още един документ, който е диктувал сам, както някога през 1942 и 1943 г. В края на войната той много рядко диктува шифровани телеграми — не е имало вече нужда от бърза намеса, пък и Антонов добре го е разбирал. Началникът на Генералния щаб докладва проектите тъкмо на документите, които върховният главнокомандващ иска да види. Сякаш му чете мислите. Та ето, сеща се той, точно тази директива сам я издиктува на Щеменко:

„До командващите войските на 1-ви и 2-ри белоруски и на 1-ви украински фронт

Ставката на Върховното главно командване заповядва при среща на нашите войски с американски или английски войски за ръководство да служи следното:

1. Старшият войскови началник, в чийто участък е станала срещата, най-напред да се свърже със старшия началник на американските или английските войски и да установи заедно с него разграничителната линия. Да не се съобщават никому никакви сведения за нашите планове и бойните задачи на нашите войски.

2. Да не се поема от наша страна инициатива за организиране на другарски срещи. При срещите със съюзническите войски отношението да бъде приветливо. При желание от страна на американските или английските войски може да се организира тържествена или другарска среща с нашите войски…“[34]

Изобилието от побратимявания, срещи и вечеринки започва да го дразни. Ето и Жуков ще отлети заедно с Вишински за Франкфурт на Майн по покана на Айзенхауер. В телеграмата си Жуков моли Сталин за разрешение да награди 10 офицери от щаба на Айзенхауер с орден „Червено знаме“ и 10 — с медал „За бойни заслуги.“[35] Отначало те ще наградят американците, а после сами ще получат награди… Ликуват, тържествуват, а следвоенните въпроси още не са уредени. Сталин има предвид подготовката на Берлинската конференция на ръководителите на трите съюзни държави, която трябва да реши сложни въпроси, свързани с устройството на следвоенния свят. Пък и войната нали още не е завършила… Сталин няма да протака както партньорите му с втория фронт. Обещанието, дадено в Ялта, да се намеси във войната против Япония два-три месеца след капитулацията на Германия,[36] той на всяка цена ще изпълни.

Само днес, 28 юни, Сталин подписа няколко директиви с надпис „Абсолютно секретно. От особена важност“ за подготовката до 1 август на всички необходими мерки за „провеждане на настъпателна операция по специална заповед на Ставката на Върховното главно командване“. В директивите до командващите войските от Далекоизточния фронт, Приморската група и Задбайкалския фронт (от началото на бойните действия Приморската група ще бъде преименувана в 1-ви далекоизточен фронт, а Далекоизточният фронт — във 2-ри далекоизточен) се поставят задачи по разгромяването на Квантунската японска армия. „Всички подготвителни операции да се провеждат при спазване на най-строга секретност. На командващите армии да се поставят задачите лично, устно, без връчване на писмени директиви на фронта.“[37] Сталин вече е решил кого освен Василевски ще изпрати на изток — Мерецков, Пуркаев, Иванов, Масленников, Шикин. Останалите военни ръководители нека да предложи Главното управление „Кадри“. Сега мнозина знаят да воюват…

volkogonov_2_01.jpgХора с различна съдба — Й. В. Сталин, С. М. Киров, А. М. Микоян. 1932 г.
volkogonov_2_02.jpgПрестъпление против културата. Взривяването на храма „Христос Спасителят“ в Москва. 5 декември 1931 г.
volkogonov_2_03.jpgТака е изглеждал храмът преди това.
volkogonov_2_04.jpgВорошилов с бъдещите жертви на терора. Я. В. Гамарник, И. Е. Славин, И. Н. Дубин, П. Е. Дибенко, А. И. Корк, И. А. Холепски и И. Е. Якир в почивката между две заседания на XVII партиен конгрес.
volkogonov_2_05.jpgВ бурятско-монголски костюм. 1936 г.
volkogonov_2_06.jpgВорошилов, Молотов, Сталин и Ежов на канала „Москва-Волга“.
volkogonov_2_07.jpgКрасноречива резолюция. 1935 г.
volkogonov_2_08.jpgРавнение по „единствения“. На сесия на Московския съвет. 1935 г.
volkogonov_2_09.jpgКакто винаги — „единодушно“. Й. В. Сталин, Н. С. Хрушчов.
volkogonov_2_10.jpgЛион Фойхтвангер и Сталин. 1937 г.
volkogonov_2_11.jpgСталин и лейтенант Валерий Чкалов. 1937 г.
volkogonov_2_12.jpgВ лоното на природата. Сталин и Ворошилов със съпругите си. 1927 г.
volkogonov_2_13.jpgСталин с майка си Екатерина Джугашвили. 1935 г.
volkogonov_2_14.jpgСталин, Берия и Светлана (дъщерята на Сталин) на вилата.
volkogonov_2_15.jpgПри семейството: Сталин с Василий и Светлана.
volkogonov_2_16.jpg Потсдам. 1945 г.
volkogonov_2_17.jpgБезсрочно заточение… Така „вождът“ се разпорежда със съдбата на хората.
Бележки

[1] ЦАМО, ф.1178, оп.1, д.38, л.93.

[2] С. Р. Рудник — началник-щаб на 58-а гвардейска стрелкова дивизия.

[3] През лятото на 1944 г. полтавското летище се е използвало от американската авиация за „совалкови“ операции.

[4] ЦАМО, ф.236, оп.2675, д.170, л. 108–311.

[5] Внешняя политика СССР. Сб. документов. Т. V. М., 1947, с.40.

[6] Пак там, с.41.

[7] Переписка Председателя Совета Министров СССР с Президентами США и Премьер Министрами Великобритании (1941–1945 г.г.). Т. I. М., 1976, с.19.

[8] Переписка Председателя Совета Мииистров СССР…, с.41.

[9] Внешняя политика СССР. Сб. документов. Т. V, с.206.

[10] Переписка Председателя Совета Министров СССР…, с.69.

[11] Churchill, W. The Second World War. 1950, vol 4, p.428.

[12] The Diaries of Sir Alexander Cadogan. 1938–1945. N. Y., 1971, p.471.

[13] Переписка Председателя Совета Министров СССР…, с.74.

[14] Пак там, с. 75–76.

[15] Внешняя политика СССР. Сб. документов. Т. V, с.236.

[16] Сталин, И. В. О Великой Отечественной войне. М., 1950, с.132.

[17] Правда, 30 мая 1943.

[18] Тегеранская конференция руководителей трех ссюзных держав. Сб. докумеитов. Т. II, с.89-92.

[19] Тегеранская конференция руководителей трех союзных держав. Сб. документов. Т. II, с.167.

[20] Тегеран. Ялта. Потсдам. Сб. документов. М., 1970, с.22.

[21] ЦАМО, ф.32, оп.11309, д.172, т. II, л.247-248.

[22] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.172, т. II, л.247-248.

[23] W. Averell Harriman and Elie Abel. Special Envoy to Churchill and Stalin, 1941–1946. XII. Raudom House, N.Y., p.536.

[24] Lundin, C. L. Finland in the Second World War. Bloomington, 1957.

[25] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.16, л.87-88.

[26] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.18, л.74.

[27] Пак там, д.16, л.239-240.

[28] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.16, л.119.

[29] Пак там, л.83.

[30] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.18, л.93.

[31] Архив ИВИ, ф.190, оп.232, д.7, л.105.

[32] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.18, л.133.

[33] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.18, л. 142–144.

[34] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.18, л.110.

[35] Пак там, ф.48-А, оп.3412, д.63, л. 187–188.

[36] Крымская конференция руководителей трех союзных держав. Сб. документов. М., 1979, с.273.

[37] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.18, л. 177–190.