Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (72)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Земните богове са смъртни

През последната година, година и половина, преди да умре, Сталин постепенно променя дневния си режим, спазван от него десетилетия наред. Старостта, изпълнените с борба години, сътресенията, свръхчовешката слава и спомените (да, и спомените!) все повече натежават върху плещите на „вожда“. Сега все по-често, ставайки както винаги в 11 часа сутринта, той не отива в Кремъл, а вика при себе си Поскрьобишев, смуче студената си лула, отива до прозореца и дълго гледа зъзнещата ивица оловно небе над дантелата тъмнееща гора, голите дървета в парка, където се вие ято гарвани. И изведнъж му хрумва, че едно от любимите увлечения на Николай II е било по време на разходките си да стреля по гарвани. Спомня си, че в „Червеният архив“ са публикувани откъси от дневниците на последния руски цар, и му се прищява да ги попрегледа.

На другия ден Берия (всички държавни архиви са под разпореждането на Министерството на вътрешните работи), придружен от Поскрьобишев, донася в кабинета на Сталин цял куп тетрадки с марокенова подвързия. Разменяйки на грузински няколко думи с Берия, Сталин освобождава влезлите. И започва да разлиства бавно тетрадките, а после, спирайки тук-таме погледа си, се увлича в четене. Просто е поразен: в петдесетината дебели тетрадки нищо интересно. Изглежда, самодържецът е държал повече на самата идея да бъде постоянен във вписванията (за 36 години не е пропуснал нито ден!), отколкото на съдържанието им. Времето, разговорите, билярдът, какво е чел, именни и рождени дни, приеми, отношенията му с Аликс, ловът… В тетрадката от 1895 г. са сумирани ловните трофеи на царя: „За цялото време съм убил 3 зубъра, 28 елена, 3 кози, 8 глигана, 3 лисици = 45.“[1] Царят обичал да стреля: „Ходих да се разтъпча и убих гарван“ (8 ноември 1904 г.). С гарваните „тренирал окото си“, удрял точно. Сталин вече почти без интерес прелиства тетрадките — навсякъде едно и също. Не й провървяло на Русия с тия царе, не са стреляли, изглежда, където трябва.

А какво ли ще говорят за него след смъртта му? Хората обичат да разнищват угасналия вече живот, без да си дават сметка, че отминалото време не може да бъде променено. Нима ще посмее някой да търси и у него нещо лъжливо, погрешно? Не, това е невъзможно! Няма я вече „Мъгливата Русия“ — сега е могъща държава победителка. Всичко е турено в ред. Още един-два фантастични скока, и Съветският съюз ще диктува на всички как да живеят…

Поскрьобишев не веднъж и дваж заварва „стопанина“ да стои изправен неподвижно до прозореца в столовата или да седи на стола в кабинета си, извърнат към парка. За какво ли е мислел „вождът“, след като е разбрал окончателно, че при цялото си величие е смъртен като всички?

Властта му над хората е абсолютна. Струва му се понякога, че владичеството му е безгранично. Ако беше чел Достоевски, сигурно е щял да си спомни главата „Великият инквизитор“ от романа „Братя Карамазови“.

В изпълнения с изключително дълбоко съдържание монолог на Великия инквизитор гениалният руски писател изразява взаимната връзка, съотношението, диалектиката между Идеята, Свободата и Диктатора, божия наместник на земята. Разбирам, че каквито и да било буквални аналогии тук са рисковани. Но Достоевски ни внушава мисълта, че Диктаторът може да оскверни великата Идея, изкористявайки Свободата.

Благодарение на Идеята, размишлява писателят, милиони „ще ни смятат за богове, затуй че ние, застанали начело на тях, сме се съгласили да понасяме свободата и да владеем над тях — тъй ужасно ще им стане накрая да бъдат свободни!… Защото грижата на тия жалки същества не е само да намерят онова, пред което аз или други да се преклоним, но да намерят такова нещо, че всички да повярват в него и да се преклонят пред него, и то непременно всички заедно. Ето, тази потребност от общност на преклонението е най-главното мъчение за всеки човек еднолично и като цяло човечество от началото на вековете… Казвам ти, че човекът няма по-мъчителна грижа от тази, как да намери онзи, комуто да предаде час по-скоро този дар свобода, с който се ражда това нещастно същество“[2].

Не вярвам Сталин да е чел някога тези редове. Но според мен, смятал е, че ще може да смени Бога с Идеята и всички да повярват в нея. В оня исторически устрем към блаженство, щастие и радост, обещавани от Идеята, някак бързо се оказва ненужна Свободата, за която се е умирало на барикадите. И хората откриват в лицето на Сталин човека, на когото може да се повери „подарената им още при раждането свобода“. А той вече знае как да се разпореди с нея. Ще си позволя риска да продължа с монолога на Великия инквизитор:

„Тогава ние ще им дадем тихо, смирено щастие, щастието на слабосилните същества, каквито те са създадени… Те ще станат плахи и ще почнат да ни гледат и да се притискат към нас от страх като пиленца към квачка… Да, ще ги накараме да работят, но през свободните от труд часове ще им наредим живота като детска игра, с детски песни, с хор и с невинни танци… О, ще им разрешим и греха, те са слаби и безсилни и ще ни обичат като деца, защото ще им позволим да грешат. Ние ще им кажем, че всеки грях ще бъде изкупен, щом бъде направен с наше позволение… И няма да имат никакви тайни от нас.“[3]

Този дълъг монолог на Великия инквизитор сигурно е съвпадал с размислите на съветския диктатор, склонен в залеза на дните си да разсъждава върху извървения път. Но едва ли е могъл да се съгласи с афоризма на Сенека: „Post mortem nihil est“ („След смъртта няма нищо“). Древният мислител твърди: „След смъртта няма нищо и самата смърт е нищо — ти питаш къде ще бъдем след смъртта? Ами там, където спят неродените.“

Как така „След смъртта няма нищо“? А безсмъртната му слава, ами делата му, ами извършеното?! Такива хора като мене, решава Сталин, спомняйки си един израз от латински „Vital lampada tradunt“ — „“предават светилника на живота" не на отделни личности, а на времето, на епохата, на вечността…"

В минути на размисъл Сталин до края на дните си често се обръща на глас или мислено към религиозните текстове, използвайки ги като метафора, крилата фраза или библейски афоризъм. Допускам, че в залеза на собствения си живот се е връщал с мислите си към онова, което е казано в Светото писание. Трудно му е било да си спомни всичко, но може би в Еклесиаста вярно е казано: „и мене ще постигне същата съдба, както и глупавия: защо съм станал много мъдър? И казах в сърцето си, че и това е суета… мъдрият умира тъй, както и глупавият… Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш и време да умреш… Всичко отива на едно място: всичко е произлязло от пръст и всичко ще се върне в пръстта… Защото кой ще го доведе отпосле да погледа това, което ще бъде след него?“ Да, какво ще стане след него? Ще се сбият ли помежду си съратниците му или всичките ще ги схруска помагачът му с пенснето? Трябва най-сериозно да помисли за това. Но защо да бърза толкова? Какъв е този песимизъм? Нима не дойде от Кавказките планини, прочути с дълголетниците си? Всичките му съперници отдавна са изтлели, а той е на върха на властта, както по-рано… Трябва по-малко да слуша лекарите и повече да се доверява на народната медицина.

Вглеждайки се в голите върхари на зимните брези, диктаторът, ако беше чел Лев Толстой, сигурно щеше да повтори думите на великия писател и да си зададе „неразрешимия от разума въпрос“ — „какъв е смисълът на живота ми?… Отговорът трябва да бъде не само разумен, ясен, но и верен, тоест такъв, че да повярвам в него с цялата си душа, да вярвам неизбежно в него, както неизбежно вярвам в съществуването на безкрайността“. Толстой говори с укор, че има хора, които виждат смисъла на живота в личното си благо, но тогава „човек живее и постъпва само така, че благата да бъдат единствено негови, че всички хора и дори всички живи същества да живеят и постъпват само така, че единствено на него да му бъде добре…“[4]. Сталин сигурно би се възмутил, ако някой би помислил, че тези думи се отнасят и за него: нима той е искал нещо само за себе си, нима не се знае сред народа колко скромен и непридирчив е, как безмилостно изпрати в Колима една известна певица и нейния мъж генерал, когато те решиха да се пооблажат с нещо, взето от повалената Германия? Нима народът не е убеден, че всичко, което върши, е за общото благо?

Диктаторът отдавна вече не е способен да каже дори на себе си, дори шепнешком, дори мислено, че у него е останала само една вечна, непреходна, ненаситна страст. Не, не към умрялата му жена, не към ония няколко жени, връзките си с които държи в най-строга тайна, не към марксистките идеи, така дълго изсушавани и грижливо препарирани от него, не към народа, обезкървен така жестоко от него. През всичките тези тридесет години той обичаше само властта. Е, но нима тази фантастична власт, която може да манифестира само с едно драсване на перото или с леко повдигане на изсъхналата си ръка, нима тя не беше използвана за народа? Гръмогласното и позорно славословие отдавна го е убедило, че ощастливява хората с ума и с твърдата си ръка. Нима не прокарва все нови и нови идеи за подобряване „материалното благосъстояние“ на народа, за укрепване на могъществото на държавата? Ето, вчера например му докладваха, че се осъществява още една негова идея:

„До другаря Сталин. Й. В.

Във връзка с това, че Вие, другарю Сталин, сте се интересували от състоянието на работите по проектирането на водноелектрическата централа, Министерството на вътрешните работи на СССР докладва за извършеното. В изпълнение на разпореждането Ви се водят широки хидрологични, топографски и геологични проучвания в участъка на река Урал от гр. Уралск до Чкалов (с дължина 500 километра). Разглеждат се два варианта за разполагане на водноелектрическата станция и язовирните стени в района на селищата Голицин и Красний Яр. Предполагаемата годишна продукция ще възлезе на 390 мил. киловатчаса. Водоемът ще побира от 7,7 до 11 милиарда кубически метра. Окончателният проект на обекта ще бъде готов до 1 април 1953 г.

11 декември 1952 г.

Министър на вътр. работи на СССР С. Круглов“[5]

Той, разбира се, не знае, че през април 1953 г. вече няма да го има и че още един „исторически“ Сталинов проект няма да бъде осъществен. Но нима е лоша идеята бреговете на многото изкуствени морета, създадени по волята му, да бъдат залети от електрическо пълноводие? Наистина, минава му веднъж през ума, че с тези безбройни, сътворени от човешката ръка морета може да наводни цялата равнинна част на страната, най-добрата й земя, да потопи хилядолетната култура на народите във водните талази… Отхвърли неканената мисъл.

Утринните часове често отнасят Сталин нейде в мъглата на отдавна отминалото време, чак до началото на века. Минути на пиршество за паметта му. Размитите безмълвни черно-бели сенки в спомените му изваждат от пропастта на безвъзвратното отделни образи: на плахата Като, на суровата му работна майка, на Шаумян, на Каменев, дал му топлите си вълнени чорапи, когато се клатушкаха през 17-а година в студения вагон на път от Ачинск до Петроград… Какво общо имат тук чорапите? И си спомни неочаквано, че Ленин беше първият, който го подкрепи, и как това му помогна да повярва в себе си. Но защо историците не са писали нищо? Ах, каква престъпна немара! Кой, по дяволите, е посмял да скрие този изключителен факт? Ами че и самият той дори пропусна да го използва в залисиите на борбата през 20-те години, когато въртеше шпагата си в двубоите с Троцки, Зиновиев, Каменев и Бухарин. Още утре ще поръча на Берия да потърси документите… Нужно е в някой следващ том от съчиненията му да напомни още веднъж, че Ленин го е избрал сам. Не съдбата, не случаят, а вождът на революцията…

Действително един забележителен епизод е останал незабелязан от историята: 23 декември 1917 г. Под тежестта на страшните проблеми еуфорията от революционната победа постепенно е изчезнала. Заседава Съветът на народните комисари. Председателства Ленин. Присъстват Шляпников, Урицки, Виноградов, Прошян, Шлихтер, Менжински, Акселрод, Сталин, Петровски, Трутовски, Алгасов, Дибенко, Бонч-Бруевич, Карелин, Луначарски, Колонтай, Козмин. Разглеждат се както винаги много въпроси: проект на декрет за Турска Армения, конфликтът между Народния комисариат на вътрешните работи и Висшия съвет за народно стопанство, прекратяване на заплащането на купоните от акции и облигации, „комисията по джунджуриите“, закриване на Общодържавния комитет за инвалидите и предаването на работата му в ръцете на Общоруския съюз на инвалидите от войните и много други. Има и такъв въпрос: „За разрешаване отпуск на др. Ленин за 3–5 дни, на др. Дибенко за 2 дни, на Прошян за 1 ден и за заместване на председателя на Съвета по време на отсъствието на др. Ленин.“

Следва постановление:

„Отпускът да се разреши. За председател на Съвета на народните комисари се назначава др. Сталин, а за негов заместник др. Шляпников.“[6]

Сталин помни, че, замествайки Ленин, беше свикал две-три заседания на Съвета на народните комисари (за обсъждане на безбройните проблеми правителството се е събирало в ония дни едва ли не всеки ден). Тогава Горбунов постави въпроса да бъде допуснат на заседанието на СНК кореспондент от Бюрото по печата. Прошян докладваше за борбата със саботажа в Пощенско-телеграфното ведомство и предлагаше да се въведе за „пощаджиите“ трудова повинност; самият той, Сталин, направи съобщение за положението на Дон, за люшканията сред казаците; по молба на Алгасов решаваха въпроса относно отделянето на средства за сенатската печатница; май че и Свердлов докладваше за нещо…[7] На „Сталиновите“ заседания Троцки не се появяваше. Колко отдавна беше всичко това… Но все пак сигурно Ленин не така случайно остави него, Сталин, да го замества? Макар да имаше около себе си толкова много бляскави революционери. И защо, да го пита човек, не използва в миналото този аргумент в борбата със съперниците си? Нейсе, било, каквото било… Сега на победителя този аргумент е нужен само за „историческата му биография“.

На Сталин му е трудно дори да предположи, че, оставяйки го за свой заместник, Ленин може да не е придавал особено значение на този факт. Вождът е бил разтревожен от друго: че в Съвета на народните комисари почти няма представители на далечните национални области; избягалите на юг черносотници все по-силно крещят, че Ленин бил сформирал еврейско правителство… При тези условия предложението му, поддържано от народните комисари, народният комисар по националностите Сталин да го замества временно е било възприето като нещо естествено. Но както и във всичко, което се върши в апарата на властта, Сталин вижда освен очевидното и скрит, изгоден нему смисъл.

… Отърсвайки се от спомените, Сталин се обръща да види кой е влязъл. Но това не е познатата фигура на Поскрьобишев. По настояване на Берия той най-накрая се съгласи да го отстрани от работа през ноември 1952 г., а по-късно се съгласи да отстрани и Власик. Вчера Берия, който от ден на ден му се вижда все по-подозрителен, му говореше нещо по повод на това, че „е възможно Поскрьобишев да е свързан с делото против лекарите и се налагало да бъде проверен“. Да „проверяват“… Както проверяваха наскоро цялото ленинградско ръководство и неговите „пипала“ в Москва и в други градове, както „проверяваха“ по делото, свързано с Еврейския антифашистки комитет, възглавяван от Лозовски, когото Сталин добре беше опознал по време на войната (той възглавяваше Совинформбюро), както „проверяваха“ по наскоро заведеното дело против „лекарите отровители“. Слава богу, сега ще мине и без тяхна помощ. Колко императори, крале, президенти, вождове, влезли в историята, придворната лекарска курия е изпратила тихомълком на оня свят… Кой ще каже? Главното е да не се доверява на тайфата, която сигурно „обработва“ и Берия…

Ще направя още едно отклонение. Вече казах, че малко преди смъртта си след чести подмятания на Берия Сталин се съгласява с отстраняването на двамата му най-верни помощници — А. Н. Поскрьобишев и Н. С. Власик. В края на живота си „вождът“ не вярва на никого. Да, на никого. Не вярва и на Берия, но не е могъл да устои на увещанията на човека с пенснето, който дълго и натрапливо злепоставя пред него Поскрьобишев и Власик, служили му вярно повече от двайсет години. Че Сталин не се е доверявал и на Берия, свидетелства следният документ.

Генерал-лейтенант Николай Сидорович Власик е арестуван на 16 декември 1952 г. Разпитвал го е лично Берия, а освен него — Кобулов и Влодзимирски. Началникът на Главното управление за охрана при Министерството на държавна сигурност е обвинен в „прикриване на лекарите отровители“, в познанство с „шпионина“ Стенберг, в злоупотреба със служебното си положение („използване на държавни продукти“). Но главното, разбира се, не е в този шаблонен низ от обвинения. В писмо от Красноярския край до председателя на Президиума на Върховния съвет на СССР Ворошилов, където бившият генерал-лейтенант е бил интерниран, се казва:

„Главата на правителството (именно така Власик нарича в писмото си Сталин — б.а.), когато беше на юг след войната, е изразявал в мое присъствие голямото си възмущение от Берия, казвайки, че органите на държавна сигурност не оправдават с работата си своите задължения по безопасността… Каза, че е дал указание Берия да бъде отстранен от ръководството на Министерството на държавната сигурност. Питаше ме как работят Меркулов, а по-късно ме питаше и за Гоглидзе и Цанава. Разказах му, каквото знаех… И ето, после се убедих, че този разговор между мене и главата на правителството им е станал дума по дума известен, това просто ме порази…“

Не е трудно да си представим, че Берия е обезпокоен най-вече от отношението на Сталин към него. Но как е научил за думите на Власик, които е казал на Сталин „на четири очи“? Може би Сталин ги е споделил със своя Фуше? А може би Берия е подслушвал дори и „стопанина“?!

По-нататък в писмото си до Ворошилов Власик продължава: когато бях извикан на разпит при Берия, „разбрах, че не ме чака нищо друго освен смърт, тъй като се убедих още веднъж, че са измамили главата на правителството… Искаха да дам показания против Поскрьобишев, Кобулов ме извика още два пъти в присъствието на Влодзимирски. Отказах, заявявайки, че нямам никакви данни, компрометиращи Поскрьобишев, казах им само, че главата на правителството беше по едно време много недоволен от работата на нашите органи и от ръководството на Берия и приведох фактите, за които ми беше говорил главата на правителството — за провалите в работата, за което обвиняваше Берия… Задето отказах да дам показания против Поскрьобишев, ми казаха — ще псовисаш в затвора…“

Ще добавя само, че довчерашните му „колеги“ са използвали спрямо Власик целия комплекс от „мерки“ за изтръгване на показания. Спрямо мене, пише Власик, беше извършена „недопустимо жестока гавра“. При „моята възраст и здравословно състояние не можах да издържа. Получих нервно разстройство, пълно душевно разтърсване и абсолютно загубих всякакво самообладание и здрав смисъл… Не бях дори в състояние да прочета съставените от тях мои отговори, а просто под ругатните и заплахите с надянати остри, впиващи се до костите ми белезници, бях принуден да подписвам тези страшни за мене компрометиращи ме признания… тогава сваляха белезниците и ми обещаваха, че ще ме пуснат да спя, което никога не се случи, защото продължаваха разпитите си и в килията“[8].

Такива са били „дворцовите“ нрави. Следят се всички. Никой, абсолютно никой не е освободен от подозрения. Берия усеща, че „вождът“ е охладнял към него и може да очаква всякакъв поврат в събитията. Но Сталин изчаква, обмисля нещо, остава външно такъв, какъвто е бил по-рано. Може би е прав Ришельо: „Умението да не се разкриваш е наука за крале“?

Но да се върнем към нашия разказ.

… На прага вместо Поскрьобишев стои новият „личен секретар“ с папка книжа. Трудно е Поскрьобишев да бъде заменен и Сталин вече три месеца не може да направи окончателния си избор — кой да му стане също такъв оръженосец, като изпадналия в немилост доскорошен помощник?

След като кимва с глава към бюрото, където В. Н. Малин слага папката с документи, подготвена в секретариата на „вожда“ (по негово поръчение сега работата на секретариата наблюдава Маленков), Сталин, без да отговори на поздрава, измърморва:

— Да ми се обади Маленков!

— Веднага ще предам, другарю Сталин!

След две-три минути в слушалката се чува гласът на фаворита му, преливащ от най-голяма готовност да бъде изпълнено всяко желание на „стопанина“.

— Довечера ще ида в „Болшой“… Уредете. Не пращайте повече книжа, а утре вечер вие, Хрушчов, Берия — Сталин млъква за малко и добавя — и Булганин елате при мене.

— Добре, другарю Сталин! Всичко ще уредя, ще прегледам документите, ще предам разпореждането ви на посочените другари… Всичко ще бъде изпълнено!

Без да доизслуша бързорекия Маленков, Сталин слага слушалката. Проклетата издайническа слабост, лекото виене на свят не минава. Макар че само преди месец, месец и половина се върна от Сочи, обичайното облекчение, ободряването не идва. Като прегледа документите, Сталин започва да прелиства вестниците и списанията, преводите на чужди статии и книги. Вечерта, съпроводен от цяла дузина телохранители, отива в Болшой театър на балета „Лебедово езеро“. Край ложата го чака директорът Рибин (той е и комендант) на театъра, сътрудник на Министерството на държавната сигурност. Седнал в ъгъла на празната ложа (по-рано, случвало се е, канеше Молотов или Жданов), Сталин гледа разсеяно към сцената, запознат до най-малката подробност с всеки нюанс на хореографията и музиката на спектакъла. Без да дочака края на последното действие, напуска театъра. Диктаторът не може да прогони обзелата го смътна тревога: засилващата се слабост го плаши. Не е мистик, но цял живот вижда мяркащи се призраци, заплашващи личната му безопасност. Сталин усеща, че такава заплаха е надвиснала сега над него. И, както изглежда, този път тя е реална.

На 28 февруари 1953 г. Сталин се събужда по-късно от друг път с чувството, че неусетно се е върнал в нормалното си състояние. Настроението му се подобрява. Прочита сборните сведения за Корея и протоколите от разпита на „лекарите отровители“ М. С. Вовси, Я. Г. Етингер, Б. Б. Коган, М. Б. Коган и А. М. Гринщейн. Прави кратка разходка из парка. Късно вечерта, както се е разпоредил, във вилата пристигат Маленков, Берия, Хрушчов и Булганин. Вечерят. Обсъждат (което значи решават), както винаги, цял куп въпроси. Булганин описва подробно военната обстановка в Корея. Сталин още веднъж се убеждава, че ситуацията там е патова, и решава още на сутринта да посъветва чрез Молотов китайците „да се пазарят докрай на преговорите“, но в края на краищата да се стигне до прекратяване на бойните действия.

Дълго говори Берия. Той усеща, че отношението на Сталин към него неочаквано се е изменило, че „вождът“, оказвайки се по-хитър от него, изглежда, е заподозрял в нелоялност своя палач и главорез. Затова днес Берия впряга всичките си сили:

— Рюмин доказа неопровержимото, че цялата тази банда — Вовси, Коган, Фелдман, Гринщейн, Етингер, Егоров. Василенко, Шерешевски и другите — отдавна вече тайничко съкращават живота на висшия ръководен състав. Жданов, Димитров, Шчербаков — списъка на жертвите уточняваме сега — са минали вече през ръцете на тази шайка. Например те просто са подменили електрокардиограмата на Жданов… Премълчали са, че е прекарал инфаркт, позволили са му да се движи и да работи и са го довели бързо до гробищата… А най-главното е, че всички те са агентура на буржоазно-националистическата организация „Джойнт“. Нишките водят надълбоко: към партийни и военни специалисти. Повечето от обвиняемите са направили признания…

Сталин си спомня, че „делото на лекарите“ започва всъщност с професор В. Н. Виноградов, който по време на последната си визита през 1952 г. констатира, че здравето му забележимо се е влошило, и го посъветва максимално да се въздържа от активна дейност. Тогава той просто побесня. Повече не пуснаха Виноградов при него и скоро го арестуваха. А недоволството на Сталин от лекарите се поде активно от Министерството на държавна сигурност, където Рюмин — един от следователите — реши да направи кариера с това „дело“. Събитията се развиват бързо. Надушвайки желанието на Сталин, „органите“ подготвят гръмко дело за широк „медицински заговор“, дело с явно антисемитски характер. Сигурно щеше да има процес, щеше да има жертви и кой знае докъде щеше да се стигне с това ново кърваво дело? Само неочакваната смърт на тиранина не позволи на новата трагедия да дойде до логическия си сталински край.

В тази последна вечер Сталин на два-три пъти проявява интерес към хода на следствието. Накрая пита още веднъж извънредно услужливия в последно време Берия:

— А как е Виноградов?

— Този професор освен дето е неблагонадежден, има и дълъг език. В клиниката си започнал да споделя с един от лекарите, че уж другарят Сталин бил прекарал вече няколко опасни хипертонични пристъпи…

— Достатъчно… — прекъсва го Сталин. — Какво мислите по-нататък да правите? Лекарите признаха ли си? На Игнатиев кажете, че ако не изтръгне от лекарите пълните им признания, ще го направим с една глава по-нисък…

— Ще си признаят. С помощта на Тимашук и на други патриоти ще завършим разследването и ще искаме разрешение от вас за публичен процес…

— Гответе го — отсича Сталин и преминава към другите въпроси.

Седят до четири часа сутринта на 1 март. Към края на нощния разговор Сталин започва да нервничи, не скрива недоволството си от Молотов, Маленков и Берия, изпаща си и Хрушчов. Само по адрес на Булганин дума не обелва. Всички чакат „стопанинът“ да стане, за да си вървят. А Сталин говори надълго и нашироко, че, както изглежда, някои от ръководството смятат за възможно да живеят със старите си заслуги. Криви са им сметките. Думите на Сталин звучат зловещо. Неговите събеседници са наясно, че зад това раздразнение на „вожда“ се крие някакъв нов кроеж. Може би да отстрани всички стари членове на Политбюро, за да стовари върху тях всичките си безбройни прегрешения. Сталин е разбрал, че съдбата няма да му даде много време. Но дори и на него и през ум не може да му мине, че тази гневна тирада ще бъде последната в живота му. Пясъчният часовник е вече празен. Изтъркаляли са се надолу и последните песъчинки… Без да доизкаже мисълта си, той кимва сухо на всички и се прибира. Събеседниците излизат мълчаливо, качват се на колите си и бързо се разотиват. Още е тъмно. Маленков и Берия сядат в една кола.

Както ми разказа Рибин, на 1 март около пладне „прислугата“ започва да се безпокои. Сталин не се появява, пък и никого не вика. А да се влезе при него без повикване е строго забранено. Тревогата нараства. Но ето че към 18:30 ч. в кабинета на Йосиф Висарионович, продължи Рибин, лампата светва. Всички въздъхнали с облекчение. Чакат звънеца. Сталин не е обядвал, не е прегледал пощата, така си стоят и документите. Всичко това е необичайно, странно. А времето минава, разказваше Рибин, без да крие личните си симпатии към Сталин, повикване няма. Става 20 часът после 21, 22 — в стаите на Сталин пълна тишина. Безпокойството стига крайната си точка. Между помощниците и охраната започват препирни: трябва ли да се надзърне вътре, назряват лоши предчувствия. Дежурните сътрудници М. Старостин и В. Туков и сервитьорката М. Бутусова започват да обсъждат кой да влезе. В 23 часа тръгва Старостин с пощата в ръце като предлог, ако „стопанинът“ остане недоволен от нарушаването на установения ред.

Старостин минава през няколко стаи, като пали по пътя си лампите, а когато включва осветлението в малката столова, се дръпва стреснато назад, виждайки лежащия на пода Сталин по долна риза и панталон от пижама. Сталин едва-едва повдигнал ръка, за да повика при себе си Старостин, но нищо не могъл да каже. В очите му имало ужас, страх и молба. На пода лежала „Правда“, а на масата — отворена бутилка „Боржоми“. Старостин помислил, че Сталин лежи тук отдавна, тъй като осветлението не било включено. Извиква прислугата. Тя остава ужасена. Пренасят Сталин на дивана. Той се опитал няколко пъти да промълви нещо, но се чували само някакви неясни звуци. Мозъчният кръвоизлив бил парализирал не само говора, но и съзнанието му. Може би в тези минути Сталин е успял да си спомни за трагедията на Ленин, обречен на дълга и страшна немота.

Според думите на Рибин охраната и дежурните служители започнали да звънят на Игнатиев в Министерството на държавна сигурност. Той ги посъветвал да звънят на Берия и Маленков. Не могат никъде да открият Берия. Без него Маленков не се решавал да предприеме каквото и да е. В критичната минута един от малцината на тая планета, разполагали с такава огромна власт, се оказва отделен от елементарната медицинска помощ с преграда от бюрократични инструкции и забрани. „Вождът“ става заложник на собствената си система. Както по-късно се изяснило, без разрешение от Берия никакъв лекар не може да бъде допуснат при Сталин. Така е било записано в една от безбройните инструкции. Най-после открили Сталиновия главорез в една от луксозните правителствени жилищни сгради в компанията на някаква нова жена и в три часа през нощта Берия и Маленков пристигат. Личало, че Берия е доста пийнал. Маленков влязъл при умиращия Сталин по чорапи, пъхнал, кой знае защо, под мишница новите си обувки (сигурно за да не скърцат). От дивана долитало предсмъртно хъркане. Берия дори и не помислил да вика лекарите, а веднага се нахвърлил на „прислугата“:

„Каква е тая паника! Не виждате ли, другарят Сталин е заспал дълбоко. Марш всички навън и да не сте посмели да нарушавате съня на нашия вожд! Ще ви дам да разберете!“

Маленков го поддържал, но не много твърдо. Създавало се впечатление, говореше с увереност Рибин, че на Сталин, който след инсулта е лежал без медицинска помощ най-малко 6–8 часа, никой и не мислел да му я оказва. Изглежда, всичко е протекло по сценарий, устройван от Берия, завърши разказа си Рибин. След като изгонват охраната и прислугата и след като й забраняват да се обажда където и да е, двамата съратници шумно напускат вилата. Едва около девет часа сутринта Берия и Маленков отново пристигат, а с тях и Хрушчов, по-късно идват и другите членове на Политбюро заедно с лекарите.

В книгата си дъщерята на Сталин Светлана си спомня: „В голямата зала, където лежеше баща ми, се тълпеше много народ. Непознати лекари, виждащи за пръв път болния (академик В. Н. Виноградов, наблюдавал баща ми дълги години, беше в затвора), ужасно се суетяха. Слагаха пиявици по тила и врата му, снемаха кардиограми, правеха рентгенови снимки на белите му дробове, медицинската сестра непрекъснато му биеше някакви инжекции, един от лекарите непрестанно записваше в лекарския дневник хода на болестта. Нещата вървяха, както си му е редът — всички се суетяха, спасявайки живот, който не можеше да бъде спасен.“ Всички са изпълнени с тържествена, печална, държавническа загриженост, макар и никой да не се съмнява, че това е краят. Масираният инсулт е покосил „вожда“. Но Берия току отива при лекарите и високо, за да го чуят всички, пита:

— Вие гарантирате ли за живота на другаря Сталин? Осъзнавате ли цялата си отговорност за здравето на другаря Сталин? Аз искам да ви предупредя.

Побледнелите като смъртници професори, лекари и медицински сестри смотолевят нещо с половин глас и се суетят, уплашени, че след смъртта на „вожда“ и тях може да ги сполети най-страшното. Берия не крие тържествуващия израз на лицето си. Всички в Политбюро, включително Маленков, се страхуват от този изрод. Смъртта на тирана предвещава продължаване на новите кървави оргии. Уморен от безбройните са разпореждания и показна загриженост и убеден, че Сталин фактически се намира вече от другата страна на невидимата линия, Берия изчезва за няколко часа в Кремъл, оставяйки при агонизиращия политическото ръководство на страната. Вече споменах за версията, че първият заместник на председателя на Министерския съвет на СССР Л. П. Берия е форсирал започването на отдавна замислена от него голяма политическа игра. Незабавното му отиване в Кремъл е било свързано по всяка вероятност с неудържимото му желание да задигне от сейфа на Сталин документите на диктатора, между които е можело да има (и от това именно се е боял) разпореждания, отнасящи се до него. Сталин може да е оставил завещание, това е много вероятно, а в онова време, когато авторитетът му е бил безграничен, надали биха се намерили сили, които да оспорят последната воля на умрелия.

Когато се връща след няколко часа, Берия още по-уверено започва направо да диктува на потиснатите си съратници какво да се направи: да се подготви веднага правителствено съобщение за болестта на Сталин и да се публикува бюлетин за хода на болестта. В правителственото съобщение, предадено по радиото и напечатано във вестниците, се казва: „През нощта срещу 2 март другарят Сталин, намирайки се в своето жилище в Москва (а е бил във вилата си — б.а.), получава мозъчен кръвоизлив, обхващащ важни за живота области на мозъка. Другарят Сталин е загубил съзнание. Развил се е паралич на дясната ръка и десния крак. Настъпила е загуба на говора. Появили са се тежки нарушения в дейността на сърцето и в дишането… Лечението на другаря Сталин протича под постоянното наблюдение на Централния комитет на КПСС и на съветското правителство… Поради тежкото заболяване на другаря Сталин той продължително време няма да участва в ръководната дейност.“

След първия бюлетин са обнародвани още две съобщения — в 2 часа и в 16 часа на 5 март. Светилата на медицината А. Ф. Третяков, И. И. Куперин, П. Е. Лукомски, Н. В. Коновалов, А. Л. Мясников, Е. М. Тареев, И. Н. Филимонов, И. С. Глазунов и други (във връзка с незавършеното все още „дело на лекарите отровители“ Берия се погрижва Сталин да бъде лекуван от академици и професори само от една националност) не скриват: катастрофата е съвсем близка. Зловещото съскане на Изрода над главите на лекарите не променя извода им: „Остри коронарни нарушения с огнищни изменения в задната стена на сърцето“, „тежък колапс“, „състоянието продължава да остава крайно тежко“. Те още не знаят, че по-раншните периодични разстройства на мозъчното кръвообращение вече са причинили голям брой кухини (кисти) в тъканта на мозъка, особено в челния й дял. Тези изменения, както предполагат днес специалистите, са предизвиквали психически нарушения и са се наслагвали върху деспотичния характер на Сталин, усилвайки и без това тираничните му наклонности.[9] Но аз мисля, че това са били обичайни, свързани със старостта явления. Според мене въпреки чудовищната нравствена аномалия Сталин не е бил човек, с когото е трябвало да се занимават психиатрите. Неговата „болест“ е била социална — цезаризъм и тираничност. Това може, струва ми се, да бъде казано и по друг начин: болен е бил не само лидерът, но и цялото общество.

А до смъртния одър на Сталин завършва последното действие на драмата, но едва след години ще се разкрие цялата дълбочина на трагедията на народа, свързана с живота на този човек. Тогава всички смятахме, че неговата смърт е трагедия за народа, а чак след години разбрахме, че трагедия за народа е животът му, пълен с престъпления. В залата няколко пъти се появява Василий, подвикващ с пиянски глас „Гадове, уморихте баща ми!“; пак тук се е изправила като статуя дъщеря му, седнали са на столовете и на дивана членовете на Политбюро. Ворошилов, Каганович, Хрушчов и още някои плачат. Берия няколко пъти отива до Сталин и се обръща към него с висок глас:

— Другарю Сталин, тук са всички членове на Политбюро, кажи ни нещо!

Берия се държи като принц, който наследява гигантска империя и е в правото си да се разпорежда с живота на всеки неин обитател. Оня, на когото е служил, който му е дал безконтролна власт, вече не е интересен за него, той е вече само минало. Сега Берия се е втурнал към най-близкото бъдеще, към днешния, към утрешния ден. Краят на „вожда“ не го кара дълго да чака. За последните мигове от живота на диктатора най-добре според мене разказва дъщеря му, стояла в тия минути до умиращия: „Агонията беше страшна. Всички виждаха как тя го мъчи и души. В един момент — не зная дали наистина беше така, но така ми се стори — очевидно в последната минута вече, той отвори внезапно очи и обходи с поглед всички, които го бяхме заобиколили. Погледът беше страховит — и безумен, и гневен, и пълен с ужас пред смъртта и пред непознатите лица на лекарите, наведени над него. И в същия момент — необяснимо и страшно беше това, и досега не мога да го разгадая, но не мога и да го забравя, — в същия момент вдигна изведнъж нагоре лявата си ръка (която не беше парализирана) и дали искаше да покаже нещо нейде високо над него, дали се закани на всички ни, не мога да кажа. Жестът беше неразбираем, но заплашителен, а за кого и за какво се отнасяше — не стана ясно… Миг след това последно усилие душата му излетя от тялото.“ Било е 9 часът и 50 минути на 5 март 1953 година.

Пред съратниците си, смълчали се отведнъж и застинали пред вечното тайнство на смъртта, лежи техният властелин, кумир, съдия, господар и благодетел. Лежи палач. Повечето изпитват едновременно и печал, и облекчение. Няма го човека, който освен сляпата любов внушаваше на всички страх. Всеки от съратниците му можеше да се окаже излишен, както стана неотдавна с Вознесенски и Кузнецов. Мнозина от тях ги измъчва една скрита мисъл: оставил ли е Сталин завещание? Ако е оставил — какво пише в него? Сигурно ще е казал нещо и за ония, които трябва да продължат делото му…

Някои бършат сълзите си и обхванати от искрена скръб, се вглеждат със зачервени очи в строгия, побледнял профил. На колене до тялото, сложила глава на гърдите на мъртвеца, хълца неудържимо, по женски, Истомина, икономката на Сталин, която от около двайсет години насам се е грижила за него, съпровождала го е винаги по време на отиванията му на юг, дори и при двете от трите международни конференции в годините на войната. Вцепенението, предизвикано от смъртта на земния бог, преминава обаче твърде бързо. Неочаквано всички наведнъж се засуетяват, заговорват един през друг и вкупом се отправят шумно към вратата: нужно е да се събере Политбюро, да се решават държавните въпроси и на първо място заедно с погребението — на кого да се предадат проблемите, щом умрелият не е успял да се разпореди по този въпрос? Голямата столова, където Сталин често е седял до камината или край трапезата в тесен кръг от четирима-петима поканени съратници, изведнъж опустява. Отсега нататък тук никога вече няма да се обсъждат въпроси, свързани с раждането на нов закон, с назначаването на министри и посланици, с присъждането на Сталински награди, със създаването на нови лагери, със строителството на електроцентрали, с изселването на цели народи, с решаването на съдбите на много хора. Завършила е цяла епоха на тиранично единовластие. Впрочем тогава никой още не е могъл да каже дали е завършила. Ами ако цялото свое „дело“ Сталин е завещал на Берия? Бързайки с дългите си черни лимузини към Кремъл, мнозина от Сталиновото обкръжение сигурно са си задавали този въпрос. Би ли стигнало мъжеството им да се възпротивят незабавно на последната воля на „вожда“? Надали… Надали веднага. Виж, след три месеца — друга работа.

Дмитрий Шепилов си спомня: „Тогава бях главен редактор на «Правда». Страната се беше смълчала, всички чакаха вестите от Москва: как е там Сталин… На пети сутринта телефонът иззвъня — гласът на Суслов:

— Бързо елате в «къта» (така на кремълски език наричаха кабинета на «вожда»). Другарят Сталин е умрял… — И слушалката щракна.

В кабинета се решаваха въпроси, свързани с организацията на погребението. Направи ми впечатление, казваше ми Дмитрий Трофимович, как се държат членовете на Политбюро. Насядали бяха около дългата заседателна маса. На стола на Сталин никой не седна. Един срещу друг, до председателското място, се разположиха Берия и Маленков. И двамата не можеха да скрият възбудата си. Прекъсвайки безцеремонно своите съратници, говореха повече от другите. Берия направо сияеше. Хрушчов говореше малко, личеше си, че беше изпаднал в шоково състояние… Каганович също ломотеше нещо ни в клин, ни в ръкав… Едно ме учуди (запомнил съм го добре): Молотов седеше мълчалив, зареян нейде с каменно изражение на лицето си и ако не се лъжа, през цялото това доста безсмислено съвещание, продължило час и половина, не обели нито дума.“ Всеки си имал свое мнение: 5 март може да бъде не само ден последен за „вожда“, но и пръв за нова „дворцова“ епоха.

На другия ден се провежда необикновено съвместно заседание на три органа — Централния комитет на партията, Министерския съвет и Президиума на Върховния съвет на СССР. Не са намерени никакви разпореждания на Сталин за след смъртта му. От момента на заболяването на „вожда“ в кабинета му е влизал веднъж само Берия, след което заповядва да запечатат помещението. А сега е нужно да се решава въпросът за приемствеността при наследяването на властта. За една демократична система това е обикновена процедура: всичко се върши в съответствие с конституционните норми. Там, където демокрацията е призрачна, където в епицентъра на държавата се е загнездил човек като Сталин, това винаги е неизвестно, обгърнато в тайнственост. Заседанието ръководи Маленков. Но решенията са уговорени в тесен кръг преди заседанието.

Решено е единият пост на Сталин — председател на Министерския съвет — да се даде на Маленков, който през последните две-три години явно се очертава като фаворит на „вожда“. За първи негови заместници са определени Л. П. Берия, В. М. Молотов, Н. А. Булганин и Л. М. Каганович. Сред другите въпроси, свързани с разместванията в държавното ръководство, един от съществените е обединяването отново на министерствата на държавната сигурност и на вътрешните работи. Берия отново възглавява разрасналото се гигантско Министерство на вътрешните работи. Той и по-рано е бил фактическият ръководител на двете министерства, а сега, запазвайки поста на първи заместник (явно и в буквален смисъл първи) на председателя на Министерския съвет, поема лостовете за управление на ведомство, което в продължение на четвърт век в действителност стои безконтролно над всички други ведомства. По всичко изглежда, че Берия е имал намерение не само да запази съществуващото при Сталин положение, но и да засили ролята на министерството при решаването на вътрешнополитическите и външнополитическите въпроси. Фактически в ръцете му е апарат, с чиято помощ би могъл да дойде по-късно на власт. Молотов е назначен за министър на външните работи, а Булганин — за военен министър. И законодателната власт претърпява съществени персонални промени: Шверник, досегашен председател на Президиума на Върховния съвет, е изпратен в „профсъюзите“, а мястото му е дадено на Ворошилов, който след войната беше изпаднал в немилост пред „вожда“.

Не по-малко сериозни промени се извършват и във висшия партиен орган. „Ръководното ядро“, което се събира през нощта преди това паметно заседание, по-малко от 12 часа след смъртта на Сталин, по предложение на Молотов, поддържано от останалите, решава да съкрати рязко числеността на Политбюро, което след XIX конгрес на КПСС (октомври 1952 г.) започва да се нарича Президиум на Централния комитет. По всяка вероятност Сталин към края на живота си поема линия на отстраняване на многогодишните си съратници — Берия, Ворошилов, Каганович, Микоян, Молотов и Хрушчов, а може би и някои други. Смятал е да ги отстрани постепенно, но е усещал, че не му остава много време. Както винаги, острият му ум намира неочакван ход. Предлага (разбира се, в старото Политбюро всички веднага се съгласяват) съставът на Президиума да се увеличи на 25 членове и 11 кандидат-членове. Съставът на Секретариата е разширен на 10 души. По такъв начин той веднага „разтваря“ старите си съратници сред новите функционери, на които е искал да се облегне за в бъдеще. Според мене, ако Сталин не беше сполетян от инсулта, щял е да намери повод да обвини Молотов, Микоян, Берия и някои други, за да ги отстрани от ръководството и между другото да стовари върху тях вината за твърде многото грешки, които, както е усещал стареещият „вожд“, ще очернят историческия му портрет. Но старите апаратчици добре са изучили „стопанина“. Само няколко часа след смъртта му решават в интерес на „осигуряването на непрекъснато и правилно ръководство“ най-напред да отстранят от главния лост на властта новопоявилите се избраници на Сталин.

Съвместното заседание утвърждава предложението на „ядрото“ да бъде съкратен повече от два пъти съставът на Президиума, като числеността му се намали на 10 членове и 4 кандидат-членове. Към старата „Сталинова гвардия“ — Маленков, Берия, Молотов, Ворошилов, Хрушчов, Каганович и Микоян — се прибавят само трима — Булганин, Сабуров и Первухин. Неколцина дейци, престояли в състава на Президиума по прищявка на Сталин по-малко от пет месеца, изчезват от върховния политически хоризонт и никога вече не се появяват там: В. М. Андриянов, А. Г. Зверев, И. Г. Кабанов, В. А. Малишев, Л. Г. Мелников, Н. А. Михайлов, П. К. Пономаренко, А. М. Пузанов, И. Ф. Тевосян, Д. И. Чесноков и П. Ф. Юдин. За момента Брежнев също не може да се задържи в този политически „патрондаш“, пълен с най-високопоставени личности (освободен е от постовете кандидат-член на Президиума и секретар на ЦК и е назначен за заместник-началник на Главното политическо управление на Съветската армия и Военноморския флот).

Официално след 1934 г. на длъжността генерален секретар на Централния комитет не е избиран никой. На всички и без това е било ясно, че първото лице, „господстващата личност“ в държавата, обществото и партията е Сталин. След неговата смърт няма човек с такъв авторитет. Маленков, който през последните години по поръчение на „вожда“ отговаря за Централния комитет, е назначен за председател на Министерския съвет. Решават някак си неопределено, все едно че дават изпитателен срок: „Приема се за необходимо др. Н. С. Хрушчов да съсредоточи работата си само в Централния комитет на КПСС и във връзка с това да бъде освободен от задълженията му като първи секретар на Московския комитет на КПСС.“

Потъналата в официално обявения четиридневен траур страна не отдава голямо значение на тези „тънкости“ в преразпределението на властта. Обаче на мнозина е ясно, че новите политически фигури, призвани да заменят Сталин, ще бъдат само сенки на „вожда“. В ония дни народът жадно поглъщаше съобщенията на радиото и вестниците, приличащи си отдавна почти като две капки вода. Хората приеха като нещо в реда на нещата и съобщението за постановленията на Централния комитет и на Министерския съвет: саркофагът с тялото на Й. В. Сталин да се положи в Мавзолея на Червения площад до саркофага на В. И. Ленин и да се издигне Пантеон — паметник за вечна слава на великите личности на Съветската страна. „След като завърши изграждането на Пантеона, да се пренесат в него саркофагът с тялото на В. И. Ленин и саркофагът с тялото на Й. В. Сталин, както и останките на изтъкнати дейци на Комунистическата партия и съветската държава, погребани до Кремълската стена.“ Всичко изглеждаше напълно естествено.

Древният обичай да се балсамират и мумифицират владетелите, против който навремето така остро е протестирала Крупска и за който така упорито е настоявал Сталин, също се приемаше като нещо естествено. С годините хората свикват с много неща. Дори с това, че заедно с тях на земята живее бог. Но че този бог е умрял като всички простосмъртни, виж, това се възприема мъчно. В статията си в „Правда“ Алексей Сурков описва „Голямото прощаване“ така: „три дни наред, без да пресъхва ни заран, ни вечер, извивайки се по улиците на Москва, течеше и течеше живата река на народната любов и скръб и се вливаше в Колонната зала“[10]. Само не пише (пък и не биха му позволили), че покойният „вожд“ е останал верен на себе си: не е могъл и мъртъв да допусне жертвеникът му да остане празен. Навалицата е толкова голяма, че на няколко места по московските улици възниква страхотна блъсканица със значителни човешки жертви.

Новият военен министър Булганин издава заповед, в която една след друга се редят думите „велик“, „гениален“, „безсмъртен“. В часа на погребението в столиците на съюзните републики, в градовете герои и в някои други градове прогърмяват тридесет артилерийски залпа. Маршалите Соколовски, Будьони, Говоров, Конев, Тимошенко, Малиновски, Мерецков, Богданов, генерали и адмирали носят ордените и медалите на генералисимуса. Цялата страна е в дълбок траур. Скръбта е искрена. На милиони хора и през ум не им минава, че с акта на погребението започва освобождаването им от една измежду най-страшните тирании.

За погребението са дошли Чжоу Енлай, Георге Георгиу-Деж, Клемент Готвалд, Болеслав Берут, Матиаш Ракоши, Ото Гротевол, Юмжагийн Цеденбал, Вълко Червенков, Урхо Кеконен, много други политически и държавни дейци от всички краища на света. Човечеството разбира, че си е отишъл човек, чиято роля в световната история никак няма да е лесно да се оцени. Но в ония дни дипломатическите представители в Москва изпращат бързи съобщения преди всичко с оценки на случилото се и на значението му за гигантската страна, както и с прогнози за бъдещето й. Всички чакат какво ще кажат на тържествената траурна церемония по погребението приемниците на Сталин. „Солисти“ са четирима: Хрушчов — като председател на комисията по организиране на погребалната церемония, той открива и траурния митинг, — Маленков, Берия и Молотов. Политическите анализатори правят заключение от това, че именно тези четирима ще бъдат централните фигури в новото ръководство.

Всъщност изказващите се подчертават с едни и същи думи и изрази привързаността на народа и страната към сталинския курс. Наричайки Сталин „най-големия гений на човечеството“, Маленков изразява увереност, че в СССР „има всичко необходимо за цялостно построяване на комунистическото общество“. Берия, естествено, напомня, че вървейки по сталински път, ние трябва „непрестанно да повишаваме и изостряме бдителността на партията и народа към интригите и коварните замисли на враговете на Съветската държава. Длъжни сме сега още повече да засилим бдителността си“. Отговаряйки на въпроса „Какво значи да бъдем верни и достойни последователи на Сталин?“, Молотов се опитва да формулира главните насоки за по-нататъшно укрепване на позициите на ръководството вътре в страната и на международната арена. Накратко казано, съратниците се кълнат, че всичко ще остане така, както е било при Сталин. На траурния митинг в изказванията на лидерите на страната няма нюанси. Ако не се брои това, че поради ситуацията, при която не успява да заеме място в челото на колоната от ръководители (не се съмнявам, че е кроял такива планове), Берия решава да окаже максимална поддръжка на най-близкия до него човек — Маленков. В изказването си Берия заявява, че в редицата „извънредно важни решения, насочени към осигуряване на непрекъснато и правилно ръководство на целия живот в страната“, е и „назначаването на поста председател на Министерския съвет на Съюза на съветските социалистически републики талантливия ученик на Ленин и верен съратник на Сталин Георгий Максимилианович Маленков“[11].

След траурните церемонии тялото на умрелия „вожд“ е внесено в Мавзолея. Но още осем месеца той е закрит за посещение: процесът на балсамирането продължава. Идеята е мумията да лежи тук векове. Сега до Ленин лежи човек, който през целия си политически живот узурпира правото за разбиране и тълкуване делото на великия си предшественик. Но макар че Ленин е с тъмен костюм без награди (никой не може да си представи Илич с „иконостас“ от ордени), а Сталин — с орденски плочки от платина, истинската роля на двамата историята оцени и оценява, без да се взира в „знаците за отличие“. Кой е могъл да предположи, че през нощта на 31 октомври 1961 г. мумията на Сталин ще напусне завинаги Мавзолея?

Седмица-две в печата и по радиото продължава да се лее потокът от съболезнования, искрени и горестни. Мисля, че дори известни с антисъветизма си буржоазни дейци искрено свързваха със Сталин цяла епоха от развитието на една от най-мощните държави, чиято позиция задължително трябва да се взима предвид сега при решаването на редица световни проблеми. Съветският печат просто не можеше да намери епитети, за да изтъкне ролята на Сталин в съвременната цивилизация. „Правда“ пише, че ръцете му „държаха кормилото на човешката история“. Но ще отбележа, че се срещаха понякога и материали, между чиито редове прозираше и друг смисъл.

Вечният мрак погълна „вожда“. Но физическата му смърт не беше съпроводена с политическа смърт. Отиде си, оплакан от угодливите си съратници (неугодните беше унищожил), изпратен от стенанията и клетвите им за вярност към „неговото дело“. Външно нищо не се измени. Хората мислеха както по-рано. Бюрократичната машина въртеше както по-рано масивните си зъбни колела и пак така неумолимо фабрикуваше директиви и указания, занимаваше се с „подготовка, проучване и разпределение на кадрите“, все така на всяко тържествено събрание се гласуваха приветствени писма, предназначени за „най-най-големите големци“. Но същите тези големци, които започваха и завършваха речите и статиите си с хвалби по адрес на „гениалността“ на Сталин, взеха да понижават постепенно тона. Някак си неусетно започва да се смъква пердето от очите и душите им. След по-малко от месец „делото на лекарите отровители“ се прекратява, а Рюмин — главният изпълнител на Бериевите кроежи, както по-рано е било решено — е разстрелян. Не минава много време и добилите смелост съратници извършват „дворцова операция“ за отстраняването, а после и за ликвидирането на Берия. Една година след смъртта на Сталин военната колегия при Върховния съд на СССР, председателствана от Чепцов, прекратява „ленинградското дело“ като „фалшифицирано от бившия министър на държавната сигурност на СССР и съучастниците му“. Реабилитирани са А. А. Вознесенски, Н. А. Вознесенски, М. А. Вознесенска и десетките им „съподсъдими“, изгубили живота си по волята на умрелия през 1953 г.[12] На другата година „Правда“ съобщава, че в Ленинград на открито заседание на военната колегия лицата, виновни за фалшифицирането на „ленинградското дело“ (В. С. Абакумов, А. Г. Леонов, В. И. Комаров и М. Т. Лихачов), са осъдени на най-голямото наказание — разстрел, а другите подсъдими — на различни срокове затвор. По това време обаче главните престъпници са вече мъртви.

Това, което изглеждаше непоклатимо, вкаменено, вечно, монолитно чак до официалното осъждане на култа към личността, започва да се разклаща, да омеква, да се топи, да се руши под въздействието на незабележимата отвън ерозия, да изчезва. Старата като света истина, формирана лаконично от Томас Ман, че славата приживе е нещо съмнително, започва бързо да се потвърждава.

Сталин умира, минал през апогея на славата и величието си. Но не всички знаеха и чувстваха тогава, че смъртта на „вожда“ съвпада с дълбока криза в съветското общество. Системата е стигнала под точката на замръзване: всички форуми, конгреси и събори носят формален характер, защото резултатите от тях са предопределени от диктатора. Идеологията е принизила културата до ролята на повторител на казаното и послушник на „възпитателя“. Въпреки пробива в ядрената област все по-явно проличава и се задълбочава техническото изоставане от Запада. Селското стопанство е още повече деградирало. Обществознанието се занимава с комбиниране на цитати. Върху развоя на естествените и техническите науки влияят мракобеснически процеси като лисенковщината и походът против кибернетиката и генетиката. Бюрократичната система контролира почти всичко в обществото. Макар официалната пропаганда непрекъснато да говори за нови и нови триумфи на „Сталиновата вътрешна и външна политика“, ширналата се на огромни пространства страна имаше пълно основание да очаква във всеки момент нов пристъп на насилие, предприето от нейния върховен предводител. Кремълският старец гледа с подозрение как гасне ентусиазмът на народа, научен от него да се подчинява, да изпълнява и да се надява. И се взира недоволно в привидно енергичните, но в действителност слабоефективни действия на създадената от него бюрократична прослойка. Започва да му става ясно, че вместо ускоряване на икономическото развитие налице е забавянето му. Кризата назрява.

Не по-добро е положението и в международно отношение. Конфликтът с Тито показва на всички, че Сталин не е всесилен. Създаденото от него комунистическо Информбюро страда от паралич. „Студената война“ чертае контурите на възможен нов световен конфликт. Но Сталин не разбира, че светът е пред прага на нови промени. Нужни са ново мислене, нови подходи, нови алтернативи, поставящи общочовешките интереси над класовите. Сталин ни най-малко не е способен за такава еволюция. Всяка година от живота му, ако не го беше сполетял мозъчен удар през 1953 г., щеше само да задълбочава тежката политическа криза на страната. Съдбата обаче реши друго: смъртта на „вожда“ да открие нови възможности за преодоляване на онова, което по-късно хората ще нарекат сталинизъм. Както е казал Вергилий: „Всичко идва с времето си.“ И това време идва: свещените права и свободи, завоювани с борба от трудовия народ, се оказват сериозно окастрени и не могат да излязат от коловоза, прокаран от Сталин. Но и Сталин се оказва безсилен да деформира всичко: много неща оцеляват, макар и в орязан вид.

Някога, когато малкият Джугашвили още не е встъпил в юношеската си възраст, той слуша в семинарията поученията на духовника относно основите на Евангелието. Сосо гледа с големите си очи свещеника, който се опитва да го убеди, че Исус не е желаел да добие земна власт, а си е останал подгонен скиталец, предпочитайки пред славата страданията и смъртта. А няколко часа преди Голгота се нарекъл Месия, Бог, слял се с човеците, ставайки богочовек и споделяйки жребия на всички мъченици в името на истината…

Невръстният Джугашвили не може да разбере защо всемогъщият Бог се е отказал от власт на земята. Ако я бил приел, можел е да измени жребия не само на преследваните мъченици, но и на всички ония, на които според него съдбата би трябвало да бъде променена… Отърсвайки се от библейските постулати, той обаче още от юношеството запазва твърдия си възглед за властта, която е способна да даде на човека сила и воля, близки до божествените.

Животът и смъртта на Сталин потвърдиха много вечни истини. Пропастта на историята е еднакво дълбока за всички. Но ехото от падането на изчезналия в нея може да долети като призив и знак на Доброто или Злото. Колкото повече научаваме за Сталин, толкова по-дълбоко се убеждаваме, че му е съдено да остане в историята като едно от най-страшните олицетворения на Злото. Никакви добри намерения и програми не могат да служат като оправдание за актовете на безчовечност. С живота си Сталин още веднъж показва, че дори благородните, възвишените човешки идеали може да бъдат обърнати наопаки, ако политиката се откаже от съюза си с хуманизма. Повтарям: Сталин обръща гръб на главното — на човека. За „вожда“ човекът винаги е бил и е оставал частица от масата, а това е почти нищо. Животът и смъртта на Сталин потвърждават, че като израз на диктатурата на едно лице единовластието исторически е изключително крехко. То погива, изчезва заедно със смъртта на единодържеца. Сталин никога не е могъл и не е искал да разбере, че истински свободното общество не е поставка за издигане на пирамида, на чийто връх да се намира един човек, а доброволно обединение, в което всеки е свободен да взима участие в избора на собствената си съдба.

Животът и смъртта на Сталин показват, че липсата на хармония между политиката и морала в крайна сметка винаги довежда до крах. Историческото махало на събитията в нашата страна издига Сталин до най-високата точка и го смъква до най-ниската. Животът и смъртта на Сталин релефно доказват, че човек, който вярва единствено в могъществото на насилието, може само да върви от едно престъпление към друго. Декорите, които диктаторът сковава от „славата, мъдростта и прозорливостта и от преклонението към него“, рано или късно рухват. С живота и смъртта си Сталин показа, че претенциите му за безупречно управление са били измамни. Способността му да завладява съзнанието на хората и да ги превръща в безмозъчни изпълнители е страшно предупреждение — до какво може да доведе безконтролната, абсолютната и концентрираната в едни ръце власт. Но ние още не сме се поучили напълно от това историческо предупреждение. Още не са създадени сигурни гаранции, че повече няма да бъде допуснато превръщането на първото лице в държавата и обществото в някакво божество. Триумфът на Сталин и трагедията на народа са вечно предупреждение за нас… Историята обвинява Сталин. Смъртта му не го оправдава.

Бележки

[1] ЦГАОР, ф.601, оп.1, д.217, л.181.

[2] Достоевски, Ф. М. Братя Карамазови. Т.I. С., 1960, с. 310–331.

[3] Достоевски, Ф. М. Братя Карамазови. Т.I. С., 1960, с. 316, 317.

[4] Толстой, Л. Н. Полн. Собр.соч. Т.24, с.14; т.26, с.369.

[5] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.337, т.I, л. 80–81.

[6] ЦГАОР, ф.130, оп.1, д.1, л. 50–51.

[7] Пак там, д.1, л. 52–53.

[8] ЦГАОР, ф.7523, оп.107, д.127, л. 1–6.

[9] Рапопорт, Я. Л. На рубеже двух эпох. Дело врачей 1953 года. М., 1988, с. 208–209.

[10] Правда, 9 марта 1953.

[11] Правда, 10 марта 1953.

[12] ЦГАОР, ф.7523, оп.107, 261, л. 28–34.