Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (1)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2931

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2932

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2933


Буржоазните фарисеи обичат сентенцията: „De mortius aut bene aut nihil“ (За умрелите или добро, или нищо). На пролетариата му е нужна истината и за живите политически дейци, и за умрелите, защото ония, които действително заслужават името на политически дейци, не умират за политиката, когато настъпи физическата им смърт.

В. И. Ленин

Вместо встъпление
Сталин като феномен

Сталин умираше. Строполил се в столовата на вилата си в Кунцево, той вече не се опитваше да стане, а само повдигаше от време на време лявата си ръка, сякаш молеше за помощ. Склопените наполовина клепачи на вожда не можеха да потулят отчаяния му поглед, обърнат към входната врата. Занемелите му устни потръпваха беззвучно и безсилно. Изминали бяха няколко часа след удара. Но никой не идваше. Най-сетне, обезпокоени от мъртвилото зад прозорците на къщата, влязоха телохранителите му. Но те нямаха право да извикат незабавно лекарите. Един от най-могъщите властелини в цялата човешка история бе лишен от тази възможност. Нужно беше личното разпореждане на Берия. Търсиха го дълго през нощта. Но той реши, че Сталин просто е заспал дълбоко след обилната вечеря. Изплашените лекари бяха доведени при умиращия вожд едва след десет-дванайсет часа.

Фактът, че Сталин умира тъкмо така, е дълбоко символичен. Агонизиралият десетки часове наред вожд не могъл да получи своевременна помощ тъкмо когато било необходимо. Точно той, превърналият се едва ли не в земен бог, който с няколко думи можеше да пресели милиони хора от единия край на страната в другия! Създаденият от него бюрократичен „ред“ бе превърнал в заложник и самия вожд. Гаснещото бавно съзнание на Сталин било все още в състояние да проумее колко закостеняла е съществуващата система на отношения, създавана тъй дълго от него.

Невидимата бразда, отделяща битието от небитието, може да бъде премината само в една посока. Дори вождовете не са в състояние да се върнат. Сталин едва ли е знаел, че за разлика от други исторически личности му предстои не само физическа, но и политическа смърт. За неговите съвременници кончината му била истинска трагедия. Тогава те не са мислели, че именно този човек се отнасял към гибелта на милиони люде само като към една от областите на секретната държавна статистика. След смъртта си Сталин остави на потомците за наследство не само дълго да си изясняват какво е създал, но и ожесточено да спорят около „загадката“ на неговата съдба. Дори оная част от Лениновата фраза, избрана от автора за мото към встъплението — които действително заслужават името на политически дейци, — се смята от мнозина за неприложима по отношение на Сталин. Смъртта не го оправда. Всички негови действия, дела и престъпления са предадени на съда на историята. Митовете се рушат. Но само истината може да ги срине из основи.

Цялата истина за Сталин е знаел само Сталин. Той не обичал полутоновете: или бяло, или черно. Но няма съмнение, че се грижел в биографията му за потомците да господстват светлите тонове. Не знам дали Сталин е подозирал, че в древния Рим е съществувал „закон за осъждане на спомена“. Въз основа на него се постановявало всичко, което не е по угодата на новия император, да премине в забрава. Този закон обаче, както знаем, само подчертава безполезността на опитите да се регламентират спомените у хората. Спомените живеят (или умират) по съвсем други, свои закони. Историята се създава винаги веднага „в белова“. „Чернови“ за нея няма. Преживяното, станалото, преминалото може да се „превърти“ назад като кинолента само в съзнанието, мислено. Сталин разбирал това и полагал големи грижи в неговата „хроника“ да няма ненужни кадри. Хората знаеха за него само онова, което той е искал да знаят.

За съжаление, много подробности, факти и явления избледняват безвъзвратно с времето. А забравата е пропастта на историята. Помислете си: преди нас на Земята са живели 70–80 милиарда хора. И при най-голямо желание в паметта на човечеството не могат да се възстановят дори имената (не съдбите!) на огромната част от тези милиарди призрачни сенки. Пропастта на историята е бездънна. Но през дупките на гигантската мрежа на спомените, обтегната над бездната на забравата, не всичко пропада. Такива хора като Сталин, независимо от отношението към него от страна на живите днес, имат шанс да останат в аналите на цивилизацията докрай. В този смисъл времето е най-добрият биограф. От ден на ден неговата оценка става все по-еднозначна.

Сега, в края на 80-те години, когато избуя неимоверен интерес към истината в страниците на родната история, обществото се оказа буквално раздвоено по въпроса, как да бъде оценявана ролята на Сталин. Но ако се замислим, не Сталин е във фокуса на интереса ни към историята. Просто той символизира всичко онова, което историята преоценява. В центъра са нашите съдби, нашите болки, мъчителното ни недоумение как е могло да се появи и да съществува онова, което наричаме днес сталинизъм. И ако потрябва отношението на хората към неговата личност да се изрази с надгробен надпис, мисля, че надписите ще бъдат многобройни. На единия полюс би могло да бъде изсечен например такъв: „Грешките ти са известни. Заслугите ти са безспорни.“ А на диаметрално противоположния: „За престъпленията ти няма прошка. Тежко е бремето на твоето «наследство».“ Под светлината на истината все по-ясно ще се откроява особено сложната диалектика на преживяното в изминалите години, ще стане възможно да погледнем без наочници миналото в лицето и днешната „раздвоеност“ на общественото мнение постепенно ще изчезва. Но не, не в посока на формиране на някакво „средно“ становище, а по пътя на максималното изясняване на истината. Истината не бива да бъде рядка скъпоценност. Когато тя стане наша интелектуална същност, място за двойственост няма да има и във възгледите ни за Сталин като явление.

Историята много пъти е доказвала, че опитите на хората още приживе да си издигнат паметник са безплодни, краткотрайни, измамни. Абсолютно нейно право е в каква светлина ще запази спомена за една или друга личност. Още Плеханов в блестящия си труд „Към въпроса за ролята на личността в историята“ убедително посочва диалектическата зависимост на историческата преценка за човека от реалния му принос за развитието на обществото. Но от това не следва, разбира се, че само историческите личности оставят следи по прашните стъпала на пирамидата на прогреса. Историята не е просто редуване, смяна на епохите и времената. Тя е и безкрайна галерия от исторически портрети на хора, живели на тая земя. Не всички са равностойни, равнозначни, но всеки от тях има свое място. Наистина не всички и не всякога могат да бъдат обект за разглеждане. Това трябва да бъде специално подчертано и защото цели десетилетия нашата история изглеждаше „обезлюдена“ като среднощна улица. Голям брой исторически личности, събития, факти и процеси попадаха сякаш под действието на древния „закон за осъждане на спомена“. Но рано или късно това премълчаване напомня за себе си с висок, ако не и с яростен глас.

Ние не можем да не се радваме, че сега протича активен процес не само за обновяване на настоящето, но и за „реставриране“ на миналото. И както изглежда, фигурата на Сталин се превръща в интелектуален и емоционален епицентър на обществения интерес към миналото. В нашата литература, руска и съветска, вероятно няма по-противоречива личност. И толкова много хвалебствия и хули са изречени по неин адрес, че биха стигнали за цял легион историци.

Пътуването в бъдещето е трудно, несигурно. Пътуването в миналото не е по-леко. Както отбелязва сполучливо Лудвиг Фойербах, то винаги е „инжекция в сърцето“, тревожещо, вълнуващо. Когато се взираме в размиващите се образи от миналото, виждаме, че Сталин е една от най-сложните личности в историята. Независимо дали искаме, или не, такива хора принадлежат не само на миналото, но също така на настоящето и на бъдещето. Съдбата им е вечна „храна“ от мирогледно естество за размисли около битието, времето и съвестта. Един от изводите, възникващи още в началото на изследванията за Сталин, е, че животът на този човек е събрал като във фокус свръхсложната диалектика на своето време. Няма история без зигзази. Поемането на ръководството на партията, а фактически и на народа, от такъв човек като Сталин се превръща именно в трагичен зигзаг, в социална гримаса, подчертаваща незрелостта на новородилото се общество.

Загубила Ленин в критичен момент от историческия избор на пътища и методи за социалистическо строителство, партията попада в период на ожесточена междуособна борба. Идва етап, когато Лениновата гвардия се оказва на недостатъчно високо равнище, за да види в Сталин човек, опасен за партията, за неукрепналото още народовластие. А това довежда до положението диктатурата на пролетариата все повече да се проявява не откъм градивната си страна, а откъм наказателната. Днес знаем, че Сталин нямаше да бъде онзи Сталин, чийто портрет авторът се опитва да нарисува, ако не беше използувал насилието като главен инструмент за постигане на политическите цели. Фактически то става едно от решаващите средства за реализиране на социално-икономическите планове и програми. Този поврат в политическия курс, предприет още в края на 20-те години и проявил се особено релефно след XVII конгрес на партията, повлича след себе си върволица от злощастни години, когато само големият социален пълнеж на Октомври и привързаността на партията към ленинизма не позволиха народът да се усъмни в ценностите на социализма и да сложи край на започнатото от Ленин безпрецедентно преустройство на света. Затова никак не е случайно, че оценките за Сталин като личност претърпяват коренни изменения успоредно с изясняваната правдиво историческа истина. Като начало ще приведем две извадки.

Ето един обширен цитат от приветствието на ЦК на ВКП(б) и Министерския съвет на СССР във връзка със 75-годишнината на Сталин (1949 г.): „Заедно с Ленин ти, другарю Сталин, беше вдъхновителят и вождът на Великата октомврийска социалистическа революция, основател на първата в света Съветска социалистическа държава на работниците и селяните. В годините на гражданската война и чуждестранната интервенция твоят организаторски и пълководчески гений доведе съветския народ и неговата героична Червена армия до победа над враговете на родината. Под твоето непосредствено ръководство, другарю Сталин, беше извършена огромна работа за създаването на националните съветски републики, за обединяването им в една съюзна държава — СССР… Във всяко преобразование, голямо или малко, ти вложи своята мъдрост, неукротима енергия и желязна воля. Наше щастие, щастие на нашия народ е, че великият Сталин като ръководител на партията и държавата направлява и вдъхновява творческия съзидателен труд на съветския народ за процъфтяването на славната ни родина. Под твоето ръководство, другарю Сталин, Съветският съюз се превърна във велика и непобедима сила… Всички честни хора в света, всички идващи поколения ще славят Съветския съюз, твоето име, другарю Сталин, като спасител на световната цивилизация от фашистките погромаджии. Името на Сталин е най-скъпото за нашия народ, за обикновените хора в целия свят.“[1] А ето я и другата оценка. В известния драматичен доклад „За култа към личността и последиците от него“ на Н. С. Хрушчов, изнесен през нощта на 24 срещу 25 февруари 1956 г., се казва: „Сталин създаде концепцията «враг на народа». Този термин автоматично изключваше необходимостта от доказване на идеологическите грешки, извършени от отделен човек или пък от група лица. Тази концепция направи възможно прилагането на най-жестоки репресии, нарушаващи всички норми на революционната законност, срещу всеки, който не се съгласяваше със Сталин безразлично по какъв въпрос, срещу ония, които само са били заподозрени в намерението да извършат враждебни действия, както и срещу ония, които имаха лоша репутация. Концепцията «враг на народа» по своята същност изключваше на практика възможността за възникване на какъвто и да е вид идеологическа борба или пък възможността за изразяване на собствено мнение по един или друг въпрос дори и тогава, когато този въпрос не беше от теоретичен, а от практически характер. Главното и в действителност единствено доказателство за вината — нещо, което е в противоречие с всички положения на научната юриспруденция, бе «признаването» на самия обвиняем, че е извършил престъпленията, в които е обвинен. По-късната проверка показа, че тези признания са били изтръгвани с прилагане спрямо обвиняемия на методите за физическо насилие.

Това доведе до нечувано нарушаване на революционната законност и в резултат пострадаха голям брой абсолютно невинни хора, които защитаваха в миналото провежданата от партията линия.“

Само няколко години разделят тези изводи и оценки, направени фактически от едни и същи хора. В първия случай — неудържима апологетика на възхвалата. Мисля, че авторите на поздравлението просто са изразходвали всички възможни думи в превъзходна степен, за да увенчаят с тях земния бог. Във втория ударението е поставено върху вредата, нанесена на нашия народ, на партията и на идеалите на хуманизма от култа към личността на Сталин. По същество делата му се характеризират като престъпни. И това се казва за човек, възглавявал повече от трийсет години партията, страната и народа! Макар че, нека да кажем направо, въпросът относно отговорността за стореното е значително по-сложен. Нима няма вина най-близкото обкръжение на Сталин? Нима държавните и обществените институции в страната са били на нужната висота при социалната защита на гражданите от беззаконието? А и в по-широк план: всичко ли са направили ония, които в някаква степен са могли да повлияят върху съдбите на други? Нима всички са вярвали, че бащата, синът, братът, жената, съседът, колегата са се оказали изведнъж „врагове на народа“? Мъдростта на историята ни напомня: честната съвест винаги има шанс.

Започналото след XX и XXII конгрес на партията проясняване във възгледите на обществото за дейността на Сталин и на други исторически личности, за съжаление, по-късно забави темпа си. Нещо повече — предприемат се стъпки за реабилитирането на Сталин като политически деец. Без пълната истина и философското осмисляне на всичко, което съпровождаше култа към личността, не е възможно да се направи успешен анализ и на другите периоди в нашата история — както по-ранна, така и по-късна. Историята не само лекува, но и причинява болка в, процеса на горчивото просветление. Съдът на съвестта винаги пречиства. В най-трагичните моменти съветският народ проявява всеотдайност и самопожертвователност. Всяко поколение дава своя принос в създаването на нашите забележителни материални и духовни ценности, в укрепването и опазването на нашите идеали и надежди.

Когато днес се спомене името на Сталин, в паметта на мнозина се открояват преди всичко трагичната 1937 година[2], репресиите, потъпкването на човешките права. Макар че ако трябва да бъдем точни, 1937 г. започва като че ли на 1 декември 1934 г. — деня на убийството на С. М. Киров. А може би очертанията й са замъждукали още в края на 20-те години? Със знанието и съгласието на Сталин започва бързо да назрява чудовищният цирей на беззаконието. Да, всичко това го имаше. И няма да бъде простено на виновните за тия престъпления. Но ние помним, че в същите тези години извисиха ръст Днепрогрес и Магнитка, работиха Папанин, Ангелина, Стаханов, Бусигин… Именно през тези години избуя патриотизмът на съветските хора, достигнал апогея си в годините на Великата отечествена война. Ето защо от политическа и гносеологична гледна точка явна грешка, нечестно в морално отношение ще бъде, осъждайки Сталин за престъпленията му, да отречем реалните постижения на социализма, неговите кардинални възможности. Всичко това успяхме да реализираме не благодарение на, а въпреки Сталиновата методология на мислене и действие. В демократични условия постиженията можеха да бъдат още по-значителни. Не ще и дума, че когато преценяваме Сталин или лицата от най-близкото му обкръжение, не бива да пренасяме тези оценки върху милионите обикновени хора, чиято вяра в истинността на революционните идеали не можаха да разколебаят никакви изпитания.

Погрешно е да се оценява миналото от аритметична гледна точка: кои са повече — заслугите или престъпленията на Сталин? Поставянето на подобен въпрос е безнравствено, защото никакви заслуги не могат да оправдаят безчовечността. И за какви заслуги може да става дума, когато по негова вина са загинали милиони хора? Днес е ясно, че е бил жесток деспот, който с насилие отчуждава народа от властта и съчетава в симбиоза пусналата дълбоки корени бюрокрация с догматизма. Въпросът е значително по-сложен: да се разгадаят източниците, причините за деформирането на механизма на властта. Как е станало възможно възвишеното да съжителствува с долнопробното, злото да се прикрива зад доброто. Защо е намерило почва социалното израждане на толкова много хора? Била ли е неизбежна трагедията? Тези и много други въпроси се повдигат често в нашия печат, като е това отразяват наблюдаващия се през последните години процес на рязко повишаване културата на съветските хора в областта на политиката и историята. В много случаи, особено у младите, познаващи само схематично историята на своята страна от напълно противоречивите мнения и субективните оценки, се поражда интелектуално объркване, заплашващо да предизвика социален нихилизъм и неуважение към социалистическите ценности. Най-доброто средство за утоляване на жаждата за знания е разгадаването на истината, колкото и горчива да е тя. Защото, както пише В. И. Ленин, особено „страшни са илюзиите и самозалъгването, пагубен е страхът от истината“[3].

Марксистко-ленинската методология за анализиране на съотношението между народните маси и личността в историята, на ролята им в обществения прогрес и народовластието е изходната позиция при изграждането на философския и политическия портрет на Сталин. В книгата ще бъдат внимателно и грижливо анализирани безценните Ленинови документи, известни като „Завещанието“. През целия си живот Сталин помнел не само, че в своите бележки до конгреса през декември 1922 г. Ленин нарича него и Троцки „изтъкнати вождове“, но и изгарящата го със своята откровеност и дълбочина оценка на цялата му сложна натура, на особеностите на тежкия му характер. Той не могъл да забрави и това, че Ленин нарича Бухарин „любимец на партията“. Внимателното изучаване на Сталиновите изказвания показва, че генсекът[4] неведнъж, но крайно предпазливо и усукано оспорвал тези Ленинови оценки. Например, полемизирайки мислено с Ленин, той казва в една своя реч: „Ние обичаме Бухарин, но още повече обичаме истината, партията, Коминтерна.“ В тази фраза проличава кажи-речи целият Сталин: предан на делото (както той го е разбирал), но хитър и извратлив. Лениновият извод, че „Сталин е прекалено груб“, генсекът тълкува, че е „груб само за враговете“. Когато при анализа на Сталин като феномен се връщах към Ленин, все по-силно и по-силно се убеждавах, че Лениновите мисли са верни и днес. Такова е свойството не просто на мъдрите, дълбоките истини, а на пророческите истини.

През последните години у нас бяха написани и издадени политическите биографии на редица исторически дейци — Цезар, Наполеон, Чърчил, Дьо Гол, Мао Дзъдун и на други личности, останали завинаги в историята. Имаше книга дори за Хитлер. Но политическа биография на Й. В. Сталин няма, макар че в чужбина са издадени десетки книги. Празнината запълват многобройните художествени и исторически публикации за отделни страни от дейността му. Появата им е сравнима с ефекта на топъл дъжд след продължителна суша. Без съмнение, ще се появят сериозни проучвания на историците както за Сталин, така и за Хрушчов, Брежнев и за други партийни и държавни дейци. Аз си позволих смелостта да направя според възможностите си само най-общ философски очерк, политически портрет на тази историческа личност. Подчертавам: не биография, а портрет. Това ми дава възможността и правото, опирайки се широко на документи и писмени доказателства, да изложа схващанията и изводите си както за „тайните кътчета“ в духовния свят на Сталин, така и за обстоятелствата, определили предначертанията на „вожда“. Убеден съм, че явлението „Сталин“ не е просто случайност. В генезиса на появяването му се съдържат социално-политически, икономически и нравствени причини.

Не стихват горещите спорове около неговата личност. Една от причините за този интерес е, че за мерките на историята Сталин е умрял скоро, преди по-малко от четири десетилетия, а това означава, че в съдбата му има нещо много близко и общо със съдбите на живеещите сега и на техните непосредствени предшественици. В известен смисъл мнозина от нас са от „Сталиновата“ епоха. Та нали всеки от живите е прикован завинаги към галерата на своето време. Незарастващата рана в нашата история още дълго ще ни напомня за себе си със своята чудовищност и с трудната си обяснимост.

Друга причина за неотслабващия интерес към живота на Сталин е новото осмисляне на социалните и общочовешките ценности: на социализма, хуманизма, справедливостта, историческата истина, нравствените идеали. Годините на сталинщината още веднъж показаха, че догматичното мислене създава илюзорен философски храм, в който всичко трябва да играе ролята на „вечно“. А освен промените май че нищо вечно няма… Догматичната слепота е опасна, тя може да превърне идеологията в религия. Догматизмът отлага всички земни радости за „утре“, а това „утре“ — за „вдругиден“. Революционното обновяване на нашето общество засегна преди всичко общественото съзнание. Не току-така главни обекти на критиката и отрицанието станаха догматизмът и бюрокрацията, които до голяма степен свързваме с автократичното ръководство на Сталин.

Накрая има още една причина (разбира се, причините са повече) за трайния интерес към човека, стоял над трийсет години на върха на пирамидата на властта. Не до хората, не сред тях — както Ленин, — а над тях. Въпреки безбройните хвалебствени статии за него, въпреки портретите, статуите, трудовете му, фактически съветските хора не са знаели нищо за Сталин. Кратката му биография, излязла след войната, няма автори, а само, както се споменава в заглавието, съставители: Г. Ф. Александров, М. Б. Митин, П. Н. Поспелов и други. Биографията, редактирана лично от Сталин, ни показва схемата на героичните дела на един човек, но самия човек го няма в нея.

Наистина, имало е опити на някои негови съвременници да бъде обрисуван политически портрет на Сталин. През 1936 г. излиза книгата на Анри Барбюс „Сталин“. Каква е тази книга, човек може да направи заключение от който и да е малък откъс. Например: „Историята на живота му е непрекъснат низ от победи над непрекъснат низ от чудовищни трудности. Като се започне от 1917, не е имало година той да не извърши такива дела, които завинаги биха прославили всекиго. Това е железен човек. Името му ни дава и образа му: Сталин значи стомана.“[5] През 1939 г. академик Е. М. Ярославски издава книгата „За другаря Сталин“, в която правилно отбелязва, че да се пише за Сталин значи да се разказва за всички перипетии на борбата на партията в процеса на построяването на социализма у нас. Но в основата си тази книжка съдържа не просто една незнаеща граница хипертрофия, но и чудовищно кощунство. За това свидетелствува например следният цитат: „В песните на народите певците сравняват другаря Сталин с грижлив градинар, който обича градината си, а градината е цялото човечество. Най-ценното, което имаме, са хората, кадрите. Грижата за хората, грижата за кадрите, за живия човек — ето какво цени народът у Сталин, ето на какво трябва да се учим от другаря Сталин.“[6] В книгата си „Портрети и памфлети“ (1934 г.) Карл Радек е посветил на Сталин голяма статия, написана в тон на необуздано възхваляване на „месията“. Казано между другото, унизителното за Радек славословие по адрес на „вожда“ не е спасило автора от печалната му участ. Научната стойност на този вид трудове, както и на сборниците със сладникави „спомени“ за Сталин, не е голяма. Повечето от тях още по-изрично подчертават изкълчения характер на отношенията на верноподаничество и ласкателство, насаждани от него и от неговото обкръжение особено след XVII конгрес на партията.

Животът на човека прегаря бързо, като северното лято. Може да се каже, че прилича и на огън, стъкнат в полето: искрици, леки, весели огнени езичета, силен пламък, спокойна жар, слабо мъждукане, тлеещи въглени, студена пепел… Човека, велик или неизвестен, рано или късно го очаква небитието. А то е нощ, вечна нощ, която все някога ще дойде, и ден, който вече никога няма да дойде. Тази истина е еднакво безмилостна за всички люде. Сталин разбирал това. И направил твърде много, та след смъртта му потомците да мислят така, както той иска. За съжаление, с негово участие и с помощта на съратниците му в нашата история има не само многобройни „бели“ петна, но и много места, където страниците в летописа са изопачени, ако не и просто откъснати. Това е едната трудност, дебнеща автора при издирванията му.

Другата е от по-общ характер. Съзнанието на всеки конкретен човек е цял микрокосмос, огромен загадъчен свят, който изчезва заедно със сетния му дъх. Никога няма да научим всичко за всеки, отишъл в други светове, но и възможностите да научим повече за него са безгранични. За мислите и разсъжденията на Сталин свидетелстват не толкова съчиненията, писмата, записките и резолюциите му, колкото делата му, материализирани в социалната практика, в постъпките, действията и за наше огорчение в престъпленията му. В този смисъл тайните на съзнанието не са вече чак толкова и „тайнствени“, когато се види с какво се „хранят“, в какво се изразяват и от какво се вдъхновяват. Заобикалящият ни многоцветен, многострунен и многострадален свят е главният ключ към разгадаването на тайните в съзнанието на човека, включително и на такъв човек като Сталин, макар при обясняването на някои негови действия логиката в научния анализ на постъпките му да води понякога до задънена улица. Например Сталин знаел за доброто отношение на Ленин към Бухарин. Много години самият той поддържал с него и със семейството му приятелски отношения. Бухарин изиграл съществена роля, оказвайки помощ на Сталин в борбата му с Троцки и с троцкизма. Не е възможно да не е видял колко смешни изглеждат обвиненията срещу Бухарин, да речем, в шпионаж, заговори и така нататък. С високата си интелектуална култура Бухарин умеел да уважава аргументите. И когато се убедил, че неговата програма, отричаща форсираното развитие на социализма, не съответства на реалностите в бързо променящата се международна обстановка, тъй като историята не бе отделила на страната ни време за „набиране на скорост“, признава необходимостта от разумно форсиране. Не само признава, но и активно се включва в реализирането на партийните директиви. Това обаче не попречва на Сталин да одобри на практика разправата с най-популярния деец на партията, с близкия му партиен другар. Как може да се обясни и разбере това?! По-точно, може да се обясни, но е трудно да се разбере. Такъв е Сталин.

Когато се готвех да направя философско-биографичен очерк за Й. В. Сталин, някак си незабелязано за самия мене започнах да се интересувам от написаното за Александър Македонски, Юлий Цезар, Оливър Кромуел, Иван Грозни, Петър Първи… Заинтригува ме психологията на вождовете, диктаторите, властелините и другите управници с абсолютна власт. И макар да разбирам, че всякакви исторически аналогии са рисковани, а може би и просто ненаучни, бих искал да изкажа една предварителна мисъл. За човека с неограничена власт, човека извън демократичния контрол, са обичайни, свойствени чувствата на непогрешимост, лично превъзходство, неограничено своеволие, надценяване на собствените способности и възможности. Обикновено такъв човек, живеейки сред хората, е безпределно самотен. Въпреки че Сталин, макар и извънредно рядко, както успях да установя, е разговарял на четири очи с един или друг (с него обикновено са били Молотов или Каганович, Ворошилов, Маленков, Берия и други), той винаги е бил самотен. Нямало е с кого да се измери; нямало е с кого да поведе истински спор, нямало е на кого да доказва съображенията си, пред кого да се оправдава… Когато си сам на върха, вледеняващата със своята реалност неограничена власт изсушава чувствата ти, превръща интелекта ти в студена сметачна машина. Всяка твоя крачка, обявена веднага за „историческа“, „съдбоносна“, „решаваща“, полека-лека убива човешкото у тебе…

През целия си живот Сталин се опитвал (и не без успех!) да превърне една от своите слабости в проява на сила. Още по време на революцията, когато трябвало да отиде сред хората — в някой завод, полк или на уличен митинг, у него възниквало чувството на вътрешна неувереност и тревога, което с течение на времето се научил да скрива. Сталин не обичал, пък и комай не умеел, изглежда, да се изказва пред хората. Думите му са обикновени, ясни, но без полет на мисълта, без афористичност и трибунна патетика. Силният акцент, скованият му и монотонен говор правят изказванията му неизразителни. Не току-тъй той по-малко от когото и да било от обкръжението на Ленин се е изказвал на митинги, срещи и манифестации. Предпочитал да съставя директиви и указания, да пише статии и антрефилета, да изпраща реплики във вестниците по повод на едни или други политически събития. Посредствен публицист, той е доста последователен и винаги категоричен в изводите си. В материалите му за вестниците има или светлина, или сянка. Друго не признава. Непретенциозните му простички статии привличат с латинската си яснота.

По-късно Сталин ще свикне с трибуните на конгресите и конференциите. Но положението тогава ще бъде друго: хората ще слушат тихия му спокоен глас в напрегнатата тишина, готова да се разцепи, да избухне в буря от аплодисменти, преминаващи в овации. Но тия речи ще приличат повече на култови заклинания, шепнени от всесилен жрец. Сталин въздига в правило сдържаното си отношение към преките контакти с масите — почти не е посещавал заводи, колхози, републики, не е бил на фронта. Гласът на „вожда“ прозвучава от време на време от самия връх на пирамидата. Долу, в ниското, се вслушват в него с благоговеен трепет милионите. „Вождът“ превръща саможивостта и необщителността си в атрибут на култа, на своята изключителност. За да бъде разбран Сталин, трябва винаги да имаме предвид едно: той е голям майстор в умението си да представя своите грешки, пропуски, престъпления, злокобни черти на характера си за постижения, успехи, прозорливост, мъдрост, постоянна грижа за хората…

В основата на моя анализ и на изводите ми са залегнали Лениновите трудове, партийните документи, материали от много архиви — от Централния партиен архив, Върховния съд на СССР, Централния държавен архив на Съветската армия, Държавния архив към Министерството на отбраната на СССР, архивите на музеи и други. Например, когато разглеждах военната страна от дейността на Сталин, изучих редица интересни, оригинални и непубликувани досега документи от архива към Министерството на отбраната на СССР. Дори първото ми запознаване с резолюциите на Сталин върху военните документи и със спомените на негови съвременници показва, че той далеч невинаги е вярвал в това, което е казвал. Ето един пример. Сталин чете проекта за присъда на военната колегия при Върховния съд на СССР по делото на генералите Д. Г. Павлов, В. Е. Климовски, А. Т. Григориев и А. А. Коробков, обвинени в „антисъветски заговор и умишлено разстройване на управлението на Западния фронт“. „Вождът“ спрял да чете и сухо отсякъл: „Не дрънкайте глупости…“ Веднага задраскали „антисъветски заговор“, „съзаклятнически цели“, „вражеска дейност“ и написали „проявили страхливост, неразпоредителност, допуснали разстройване на управлението на войските“. Макар обвинението да останало пак така несправедливо, а присъдата, произнесена на 22 юли 1944 г., крайно жестока, „вождът“ пред лицето на смъртната за страната и за самия него опасност не желаел повече да „играе“ старата игра на „заговорници“.

Когато се вгледаш в добре запазилите се редове на Сталиновите резолюции, поставяни обикновено с червен или син молив четливо и със замах, започваш да си мислиш: къде се коренят причините за ирационалността, жестокостта и коварството на тоя човек? Може би в религиозната догматична храна, която обилно е поглъщал в зората на живота си? А може би в болезненото му усещане за интелектуална непълноценност, почувствана на партийните конгреси в Лондон и Стокхолм, когато слушал блестящите речи на Ленин, Плеханов, Акселрод, Дан и Мартов? Дали пък тази негова ирационалност, отричане на логиката не извира от ожесточението му, породило се у него още преди Октомври? Та нали цялата му предоктомврийска биография се вмества между семейството, арестите и петте бягства. От деветнайсетата си година той само това правел: криел се, изпълнявал поръченията на партийните комитети, разкарван по арестите, сменял си имената, снабдявал се с фалшиви паспорти, прехвърлял се от място на място… Не се задържал дълго в затворите, бягал и отново се криел. Но мисълта да замине за чужбина никога не се е мяркала в главата му.

Голяма помощ в работата над книгата ми оказаха материалите в „Правда“ от трийсет и повече години насам, списанията „Болшевик“ и „Политработник“, други периодични издания, много от които са излизали само през 20-те години. Както бе посочено, в чужбина има доста книги за Сталин. Част от тях, например трудовете на Джузепе Бофа, Луи Арагон, Ана-Луиза Стронг, са написани, общо взето, от близки до обективността позиции. Но се издават и преиздават десетки книги и от друг характер, имащи за цел да дискредитират „с помощта на Сталин“ идеите на социализма. Сталин едва ли е разбирал това, но неговата практика на дискредитиране на социализма е неизмерими по-опасна от съчиненията на Исак Дойчер, Робърт Тейкър, Леонард Шапиро, Робърт Конкуест и други съветолози. Определен интерес представляват мненията на чуждестранни държавни дейци, срещали се със Сталин — Франклин Рузвелт, Уинстън Чърчил, Шарл дьо Гол, Мао Дзъдун и Енвер Ходжа, — както и някои книжки на Светлана Алилуева, издадени в емиграция.

Запознах се и с трудовете на политическите и идеологическите опоненти на Сталин вътре в страната — Троцки, Зиновиев, Каменев, Бухарин, Риков, Томски и други. Те са били и съратници, и ученици на Ленин. Никой от тях не се е смятал за издигнат от Сталин, докато по-късно това не са скривали Каганович, Молотов, Ворошилов, Маленков, Жданов и други — новите дейци, заели мястото на старите. В дадения случай Сталин действал в съответствие с прастария закон на диктаторите: хората, издигнати от него самия, се отличават с по-голяма преданост и не претендират за главните роли.

В началото на 20-те години Троцки, Зиновиев, Каменев, Бухарин, а и много други, са по-известни в партията от Сталин. Например в годините на революцията и на гражданската война Троцки и Сталин са просто несъпоставими по популярност сред партията и народа. Троцки влиза в историята като един от признатите вождове на Октомври, създатели на Червената армия, като известен теоретик (до 1927 г. са публикувани 21 тома негови съчинения). Този енергичен политик, нелишен от белетристичен талант, в трудовете си често кокетничил пред огледалото на историята и се опитвал да оправдае претенциите си за лидерство в партията. Обичал май повече себе си в революцията, отколкото самата революция. Когато прелиствах томовете с негови преписки, много силно впечатление ми направи, че още в годините на гражданската война грижливо е събирал онова, което трябвало да остане за него в историята. Хвалебствени писма до него, бележки, изпращани му по време на многобройните му речи, списъци на дипломати, приети на аудиенция от него, отзиви в печата за това, което предприема и върши — всичко се подшивало грижливо и се пазело. Троцки бил уверен, и не без основание, че след смъртта на Ленин лидерството в партията може да премине в негови ръце.

Пряко или непряко, Сталин е подлаган по-често от другите на критичните стрели на Троцки, макар че основните антисталински произведения е създал след изгонването му от Съветския съюз. Известна е характеристиката на Троцки за Сталин като „най-изтъкнатата посредственост в нашата партия“. Впрочем Троцки, който почти никога не скривал, че смята себе си за интелектуален гений (това напомня фразата на Мусолини, „заседнала“ в историята: „Чудна работа, още не съм срещал човек, по-умен от мене!“), често прибягвал до подобни изрази в стремежа си да унижи своите опоненти. Така например през 1924 г. за Зиновиев казва, че е „Натрапваща се посредственост“, нарича Вандервелде[7] „блестяща посредственост“, а Церетели[8] — „надарена и честна посредственост“ и т.н. След изгонването му от Съветския съюз у Троцки остава една вечна маниакална страст — омразата му към Сталин. До края на живота му. Това особено личи в неговата последна незавършена книга „Сталин“, въпреки твърдението му, че в нея личните мотиви не играят роля. „Нашите пътища така отдавна и така много са се раздалечили и до такава степен в моите очи той е оръдие на чужди за мене и враждебни исторически сили, че личните ми чувства към него малко се отличават от чувствата ми към Хитлер или към японския микадо. Колкото до личното, то отдавна е прегоряло.“[9] Никой в света не е написал толкова много жлъчни, злобни, окарикатуряващи и унижаващи неща за Сталин колкото Троцки. Но и никой не е направил толкова много за разобличаването му.

Естествено, Сталин отвръщал на Троцки със същата омраза, проявила се ясно за пръв път още по времето на техните скарвания в годините на гражданската война, по време на боевете за Царицин. Когато идва трагичният ден 21 януари 1924 г., Сталин изпраща на юг телеграма със следното съдържание: „Да се предаде на др. Троцки. На 21 януари в 6 ч. и 50 мин. се помина скоропостижно др. Ленин. Смъртта е настъпила вследствие на парализа на дихателния център. Погребението в събота, 26 януари. Сталин.“[10] Когато подписвал бързото съобщение, Сталин сигурно си е мислел, че тепърва именно му предстои жестока и безмилостна борба с Троцки за лидерството. Но знаел ли е той, че и когато се справи с Троцки, пак няма да „скъса“ с него? Методите на командно-бюрократичния стил, насилието, „затягането на гайките“, чийто привърженик и защитник бил именно Троцки, ще бъдат възприети от Сталин. Не се ли крие тук един от изворите на бъдещата трагедия? Преди Троцки да бъде убит през август 1940 г., политическата му борба със Сталин оставяла релефни щрихи върху портрета на генсека. И за да вникна по-дълбоко в духовния свят на Сталин, изучих колизиите в борбата между двамата бивши „изтъкнати вождове“, тъй като генсекът винаги е смятал Троцки за свой главен личен враг.

Успях да получа сведения от много лица, срещали се със Сталин или попаднали в една или друга степен във водовъртежа на събитията, предизвикани от решенията на Сталин или на неговото обкръжение.

Много плодоносни за мене бяха разговорите ми с лица от обкръжението на Сталин, с хора, работили в ЦК на ВКП(б), в народните комисариати и в НКВД[11], с видни съветски военачалници, политически и обществени дейци, с ония, чиято съдба ги е изправяла при различна обстановка лице срещу лице с генсека и чийто живот се е променял по някой път най-трагично от решенията или действията на „вожда“. След публикуването на статиите ми за Сталин в „Литературная газета“ и в „Правда“ получих около три хиляди писма, много от които са ми изпратени от хора с невероятно странна, често пъти и невероятно тежка съдба. През всичките тези години, работейки в архивите и събирайки документи за живота на Сталин, съм срещал много хора, които по един или друг начин можеха да хвърлят светлина върху нови факти и биографични данни. (От общия хор на историята дори отделният глас е важен.) Благодарение на тях може по-дълбоко да се почувства историческата ретроспекция, да се чуе гласът на отишли си отдавна хора, да се разберат мотивите за сблъсъка на страстите…

Отзвуци от историята… Те живеят в нас, в съдбите ни, в паметта ни, а понякога в новите оскъдни сведения от предишните години, от изтлялото, скриваното. Това са писма, изпратени ни от миналото, което не иска да потъне завинаги в неизвестността, да се изгуби в далнините на безкрайното. Струва ми се, че можем да говорим дори за незавършеното минало. Иначе казано, за такава действителност, за такова явление в хода на времето, за които няма досега достоверен и пълен отговор. Незавършено минало може да има както отделният човек, така и цял народ, непознаващ докрай истинската история на своите триумфи и трагедии.

Така нарекох и книгата си, опитвайки се да покажа как в историята триумфът на един човек се обърна в трагедия за целия народ. В доклада си пред XX конгрес на партията Н. С. Хрушчов подрежда акцентите по своеобразен начин: „Не можем да кажем — отбелязва той, — че постъпките му бяха постъпки на безразсъден деспот. Той смяташе, че така е трябвало да постъпва в интерес на партията, на трудещите се маси с цел да бъдат защитени революционните завоевания. Ето в това именно е и трагедията!“ Мисля, че Хрушчов не е съвсем точен. Тази оценка е оправдание за Сталин. „Вождът“ е обичал личната си власт повече от всичко друго на света, започнал е чудовищните си репресии в името на безграничната си власт, но не е виждал трагедия в това.

Сталин бързо свиква с насилието като задължителен атрибут на неограничената си власт. По всяка вероятност, но това е вече от областта на логическите предположения, наказателната машина, пусната от него в края на 30-те години в пълен ход, завладява въображението не само на функционерите от по-ниското, но и от неговото равнище. Възможно е еволюцията на плъзгането надолу към насилието като универсално средство да преминава през няколко етапа. В началото — борба против реалните врагове, а такива сигурно е имало; по-нататък започва да действа страшната инерция на насилието; накрая насилието се превръща в показател на предаността към „вожда“ и партийната линия. Призракът на заплахата отвън създава атмосфера на „духовна обсада“. Това специфично състояние на общественото съзнание, достигнало апогея си през 1937 г., е пряк резултат от издигането на силата над правото, от замяната на истинското народовластие със сурогатите на култа.

Сталин гледа на обществото като на аквариум от човешки същества: всичко му е подвластно… „Вредителството“, шпиономанията, борбата с вятърните мелници на „двуличието“ стават позорни атрибути на партийността, на сляпата вяра и предаността към „вожда“. Нима може да се допусне, че от седемте членове на Политбюро, избрани на XIII конгрес на РКП(б) през май 1924 г., на първия конгрес след смъртта на Ленин, шестима (всички освен Сталин!) ще се окажат „врагове“?! Дори във времената на средновековната инквизиция едва ли някой е претендирал за такава изключителна „чистота“, изискваща за потвърждение безумни жертви. Сталин, унищожава „враговете“, а вълните се разпространяват все по-надалече и по-надалече… Ето го тираничния триумф на злата сила. Понякога ми е трудно да си обясня защо му е трябвало, след като е отстранил всичките си съперници, да продължава с изтребването на най-добрите хора на партията и държавата в навечерието на страшни изпитания. Тук му е мястото да кажа, че в самите органи на НКВД някои болшевики по-рано от другите виждат опасността от мистерията на всеобща подозрителност и репресии. Само от тяхната среда повече от 23 хиляди честни хора стават жертва на вакханалията на беззаконието.

Ала никакви, дори най-страшните гримаси на историята не можаха да попречат на народа да създаде такива дела, които въпреки трагедията го приближиха до осъществяването на неговите възвишени идеали. Дори най-трагичните години не угасиха у милионите съветски хора вярата в човешките ценности. В диалектиката на триумфа и трагедията се крие безкрайната сложност на действителността, в която от историческите личности зависи така много, но все пак при решаващата роля на народните маси. Казано с думите на Хегел, съдбата на човека не е само негова лична съдба; в нея е отразена всеобщата трагична нравствена съдба.[12] А трагизмът й е тъкмо в това, че в един определен етап милионите хора възприемат Сталин не като човек от плът и кръв, а като символ на социализма, като живо негово олицетворение. Защото една лъжа, повторена много пъти, може да бъде взета за истина. Обожествяването на „вожда“ получава висш смисъл, оправдава в очите на хората всяко негативно явление, обяснявано с машинациите на „враговете“, и обратно — приписва всички успехи на ума и волята на един човек. Още повече че Сталин умее да пропагандира грандиозните си замисли. При вземането и разгласяването на едни или други решения, особено на големи форуми, Сталин винаги се позовава на класиците. Тук той проявява една общочовешка слабост. Хората обичат да бъдат покровителствани. Дори Сталин, този всевластен човек, се притулва в сянката на идеологическите щампи, на авторитета на теорията, на непреходните идеи на своя велик предшественик. Но често пъти това е само идеен камуфлаж. Триумфът на „вожда“ и трагедията на народа намират израз в догматизма и бюрократизма на системата и заедно с това в пламенния патриотизъм и интернационализъм на съветските хора, във всевластието на апарата и манипулирането на съзнанието на милионите, в непоклатимата гражданственост и жертвоготовност на милионите.

Много ми дадоха книгите спомени на прославените съветски военачалници И. Х. Баграмян, А. М. Василевски, А. Г. Головко, А. И. Ерьоменко, Г. К. Жуков, И. С. Конев, Н. Г. Кузнецов, К. А. Мерецков, К. С. Москаленко, К. К. Рокосовски, С. М. Щеменко и други. Разбира се, имах предвид, че свидетелствата на тези изтъкнати личности са писани по време, когато много неща за Сталин все още не бяха известни и когато наскоро след XX и XXII конгрес на партията темата за култа към личността не се анализираше цялостно и откровено. Военните, особено командирите на високи длъжности, изпитаха изцяло върху себе си безмилостната и несправедлива ръка на Сталин. Но освен А. В. Горбатов и още неколцина военачалници, „успели“ да напишат книгите си за преживяното, други нямаха възможността да заговорят с пълен глас за това, което са знаели. Темата за репресиите, грешките и пропуските на Сталин се оказа фактически забранена. Този проблем има и още една страна. След започването на войната Сталин е принуден въпреки волята си да намали насилията вътре в страната. В мемоарите си пълководците и военачалниците засягаха главно военната страна в дейността му, където той успя да прояви политическа твърдост в борбата за победа над фашизма. Изглежда, с това се обяснява защо мнозина военни разкриват образа на Сталин само от положителната му страна. Много от трагичното в личните им съдби, свързани с беззаконието, сякаш остава „зад кадър“. Защото ония няколко десетки хиляди военни, попаднали в навечерието на войната в кървавата мелница на чистката, с редки изключения загиват и не успяват да кажат нищо на потомците. Днес знаем, че и в началото на войната Сталин много пъти прибягва към жестока разправа с мнозина военни, опитвайки се да прехвърли върху тях отговорността за големите неуспехи.

Когато от висотите на днешния ден отправяме поглед към миналото, ние се учудваме, удивляваме се, смайва ни безкрайното търпение на съветския народ и преди всичко на руския. Отде извира това свято търпение? Дали от 250-годишното господство на безжалостните конници на „Златната орда“? Или от безкрайната върволица войни за независимост и свобода? Или пък от нуждата непрестанно да води борба със студовете и необятните пространства? Възможно е. Мисля, че в голямото му търпение са скрити мъдростта на историческия опит, вярата в своята правота, привързаността му към историческите традиции. А главното е убеждението му, че пътят, избран от него през 1917 г., е верен. Не можеше да не го унижават, макар че той късно разбра това, натрапените му почти религиозни ритуали на възхвала на човека, управляващ страната. Един от тези изумителни паметници на унижаване на човека е „антологията“ от колективно възприеманите хвалебствени, абсурдни оди-приветствия и писма до Сталин с думи като „баща“, „слънце“, „мъдър вожд“, „безсмъртен гений“, „велик кормчия“, „непреклонен пълководец“… Бюрократичната мисъл майстореше какви ли не епитети, без да държи сметка, че те направо оскърбяват достойнството на народа.

Най-лесно е да се каже, че всяко време си има своето „средновековие“. Аз съм дълбоко убеден, че ако след смъртта на Ленин не беше се получил този недостиг от народовластие, социалистическото развитие на обществото щеше да се осъществява и без дълбоките извращения, възникнали по вина на Сталин и обкръжението му през 30-те, 40-те и в началото на 50-те години. Трагичното не беше неизбежно. Разбира се, днес е по-лесно да се говори за възможна алтернатива, отколкото да се направи избор в ония, сега вече далечни години. Обстоятелствата по-лесно се анализират. По-сложно е човек да се справи с тях. „Историкът винаги е в правото си да противопоставя хипотези, които биха променили съдбата, станала вече минало — пише Жан Жорес. — Той е в правото си да казва «ето ги грешките на хората, ето ги грешките на партията» и да мисли, че ако не са били направени тези грешки, събитията биха приели друга насока.“[13] Исторически алтернативи е имало.

От висините на днешното може да се допусне, че след смъртта на Ленин, пред който се прекланяли дори опозиционерите, реални шансове да възглавят партията имали Троцки и Бухарин. Мисля, че шансовете на Зиновиев и Каменев били значително по-малко. По всяка вероятност, ако на кормилото на партията беше застанал Троцки, може би също я очакваха тежки изпитания: той е привърженик на социалното насилие. Нещо повече — нямал ясна научна програма за построяването на социализма в СССР. А Бухарин имал такава програма, имал и свое виждане за общопартийните цели. Но при цялата си привлекателност като личност, висок интелект, мекота и човечност Бухарин дълго време не разбирал нуждата от ускоряване в натрупването на икономическа мощ. А без нея съществувала реална заплаха за оцеляването на Съветския съюз в обстановката на империалистическо обкръжение, където нито за минута несеквала мисълта да бъдат ликвидирани Съветите. Бухарин обаче възразявал против Сталиновите методи на това ускоряване.

Имало, разбира се, и други — Рудзутак, Фрунзе, Риков… След смъртта на Ленин и до началото на 30-те години Сталин се ползва с репутацията на един от най-твърдите и волеви защитници на курса към укрепване на първата в света социалистическа държава. Друг въпрос е как си го представял. Да, Сталин не е имал нужните качества, за да замени Ленин. Но никой не ги е имал. На Сталин, разбира се, му липсвали духовната, сила на Ленин, теоретическата задълбоченост на Плеханов, културата на Луначарски. В интелектуално и нравствено отношение отстъпвал на мнозина, а може би и на повечето от вождовете на революцията. Но по време на борбата за лидерство голямо значение имали целеустремеността, политическата воля, хитростта и коварството му. Според думите на Хамлет „при бремето на своите недъзи“ имал и нещо, което другите не притежавали. Немалка роля изиграла и способността му да използва максимално партийния апарат за постигане на собствените си цели. Виждал в този механизъм идеалния инструмент на властта. А за Лениновото предупреждение по отношение на Сталин знаели далеч не всички болшевики.

След като делегатите на XIII партиен конгрес били осведомени за Лениновата оценка, генсекът временно „слага под ключ“ негативните си лични качества, което му осигурява до голяма степен поддръжката на повечето от партийните членове. В тази обстановка шансовете на другите лидери не били големи. Мнозина от висшето партийно ръководство отначало просто ме дооценяват Сталин — хитростта, целеустремеността и коварството му. Когато разбират това, е вече късно.

На всичко отгоре Сталин бил голям актьор. Играел изключително изкусно много роли: на скромен ръководител, на борец за чистотата на партийните идеали, а после и на „вожд“, „баща на народа“, велик пълководец, теоретик, ценител на изкуствата, прорицател. Но особено старателно се стремял да играе ролята на верен ученик и съратник на великия Ленин. Всичко това му донася постепенно популярност сред народа и партията.

Но в крайна сметка става дума не за личностите, а преди всичко за това, че демократичният потенциал, който Ленин започнал да създава, не бил опазен. Ние се опитваме сега, след десетилетия, „да намерим“ човека, който би могъл в историческа ретроспекция да бъде алтернативата на Сталин. Най-вероятната, най-ефективната алтернатива би трябвало да бъде група ленинци, едно ръководно ядро на партията, задължено да изпълни волята на Ленин. Но колективната мисъл и колективната воля на Лениновата гвардия проявяват необяснимо объркване и късогледство. Ако бяха създадени демократични „предпазители“ за социална защита, по-конкретно като истинско колективно ръководство, тогава не би имало решаващо значение дали лидерът е известен, или не. Например, ако с партийния устав бяха установени и после спазвани определени срокове за заемане на поста генерален секретар, както и на другите изборни длъжности, можеше да се избягнат култовите извращения. Когато не се постъпва така, съдбата на една страна попада в твърде голяма зависимост от избора на историята: кой ще застане на кормилото на властта.

Допринесъл доста за стабилизирането на социализма в нашата страна (но по неговите представи съвсем различен от нашите представи днес), Сталин, който формално „не криввал“ към каквито и да било опозиционни течения, не издържа на изпитанията на властта и фактически се отклонява от Лениновата концепция за социализма. Тук е уместно да си припомним разсъжденията на Плутарх, че „съдбата, изтиквайки нагоре лошия характер с дела от голяма важност, разкрива неговата негодност…“[14] Това намери израз в социалното явление, наричано често сталинизъм. Може да се спори дали понятието е правомерно, но не може да се прикрие по никакъв начин фактът, че зад него стои определен социален феномен, възникнал като резултат от деформиране на демократичните принципи на народовластието, без които социализмът губи не само своята ефективност, но и привлекателността си.

По мое мнение сталинизмът е синоним на извращаване на теорията и практиката на научния социализъм. Главните прояви на това извращаване се изразяват в отчуждаването на трудовите хора от властта, в насаждането на многобройните разновидности на бюрокрацията, във втълпяването на догматични щампи в общественото съзнание. Замяната на народовластието с единовластие довежда до появата на специфичен вид отчуждаване, пораждащо у хората социална апатия, намаляване на реалната стойност на социалистическите ценности, замиране на динамизма в развитието. Върху всички сфери на битието ни легна огромната, но боледуваща сянка на Сталин. Оказа се, че не е толкова лесно да се освободим напълно от бюрократичното и догматичното „затъмнение“.

На фона на делата, извършени от народа, личността на Сталин изглежда особено неубедителна от гледна точка на отношението му към общочовешките морални ценности. Сталин не е само безмилостен към политическите си противници. Всяка гледна точка, различна от неговата, Сталиновата, смятал за опортюнистична. Всеки, който не е бил с него, е окачествяван само като враг. У Сталин идеята за дълг, разбирана като израз на безусловна изпълнителност, доминира над идеята за човешките права. Не бива да се очаква, че сирените на историята или самото провидение ще предупредят партията за заплашващата я опасност. Това трябвало да направят съответните институции и преди всичко хората около Сталин.

Но уви! Никой не го прави. Най-вече защото издънките на бюрокрацията, култивирани от Сталин, се разлистват по-бързо от демократичните ценности. Като главна творба на Сталин изпъква формираната от него всеобхватна бюрократична прослойка, основната опора на методите, начинанията и намеренията му. Откакто има — и докато има! — бюрократична методология на мислене и действие, ще има и поклонници на Сталин и на неговата „твърда ръка“. Сталин не е само история. Той в известен смисъл е и начин на светоусещане, пътища за определяне на ценностните приоритети и пътища за постигането им. Естествено е днес всички грехове, грешки и недостатъци просто да се приписват на Сталин и наследството му. Така е най-лесно. Ако се поразмисли човек, ще види, че главните болести на обществото ни — бюрократизмът, догматизмът и самовластието — са „придобити“ в годините на самодържавието на Сталин.

На малцина е отредено да преживеят времето си. Един от тях е Сталин. Дълго още няма да затихнат споровете около ролята му в нашата история, ще се придружават с епитети, обагрени и с ненавист, и с почит, и с горчивина, и с недоумение. Съдбата на Сталин още веднъж ни убеждава, че в крайна сметка властта на великите идеи е по-силна от властта на хората, каквито и титани да ни се струват те. Дори фараоните не са устояли пред времето. Мумиите им са доказателство за пълното поражение на „вечните“. Властта на времето е абсолютна власт. Времето тече ту безшумно, ту в грохота на войни и революции, ту в потока от речи и социални конвулсии. И най-големите паметници в чест на прочути люде, герои, знаменитости на цивилизацията се обливат от потока на времето и се размиват, рушат се. Неизмеримо по-трайни са паметниците в областта на философията, „монументите“ на културата. „Илиада“, сонетите на Петрарка, максимите на Кант, „Слово о полку Игореве“[15] са вечни. Идеите на социалната справедливост и хуманизма, изказани най-пълно от основоположниците на научния социализъм, са сред непреходните ценности. Трагичната одисея на Сталиновите злоупотреби не можа да лиши напълно от привлекателност социалистическите идеали.

Опитът да се направи портрет на Сталин не е просто епизодично връщане в близкото минало. Не бива да забравяме, че разглежданите процеси в историята, от които времето все повече ни отдалечава, продължават да влияят и дълго още ще оказват въздействие както върху днешното, така и върху утрешното. А те често пъти се оказват много по-близо до нас, отколкото предполагат някои. В работата си над портрета съм се ръководел единствено от желанието да разкажа истината за този човек.

Съдът на хората може да бъде илюзорен. Съдът на историята е вечен.

Бележки

[1] Правда, 21 декабря 1949.

[2] Днепрогрес — мощна водна електроцентрала, построена в периода 1927–1932 г. на р. Днепър в гр. Запорожие; Магнитка — голям металургичен комбинат в гр. Магнитогорск, пуснат през 1932 г.; Папанин — съветски полярен изследовател, възглавил първата дрейфуваща станция СП-1 (1937–1938 г.); Ангелина — организатор на първата женска тракторна бригада {1933 г.); Стаханов — инициатор на масовото движение на новаторите в производството, постигнал през 1935 г. рекорден добив на въглища; Бусигин — инициатор на стахановското движение в автомобилостроенето, поставил през 1935 г. световен рекорд в коването на колянови валове. — Б.пр.

[3] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.44, с.475.

[4] Генсек — така е наричан съкратено генералният секретар на партията. — Б.пр.

[5] Барбюс, А. Сталин. М., 1936, с.343-344.

[6] Ярославский, Е. М. О товарище Сталине. М., 1939, с.153.

[7] Емил Вандервелде (1866–1938 г.) — белгийски десен социалист, един от лидерите на II интернационал.

[8] И. Г. Церетели (1881–1959 г.) — един от лидерите на меншевизма.

[9] Trotsky, L. Stalin. N. Y. Benson Vermont, 1947, v.1, p.7.

[10] ЦГАСА, ф.918, оп.3, д.80, л.591.

[11] НКВД — Народен комисариат по вътрешните работи. — Б.пр.

[12] Гегель. Соч. Т.10. М., 1932, с.87.

[13] Жорес, Ж. Социалистическая история французской революции. Т.6. М., 1983, с.446.

[14] Плутарх. Соч. М., 1983, с.429.

[15] „Песен за похода на Игор“ — паметник на старата руска литература от края на XII в. — Б.пр.