Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (23)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Драмата на Бухарин

Мисля, че политическият портрет на Сталин ще бъде непълен, ако останат в сянка хората от неговата среда — съратници, безпрекословни поддръжници и подлизурковци, противници. За да покажа още една черта от неговия характер, ще се спра на драмата на Бухарин през 20-те години. Трагедията на този човек ще настъпи по-късно.

Сталин и Бухарин дълго време са в тесни приятелски отношения. От време на време дори изглеждало, че ги свързва трайна дружба. По настояване на Сталин през 1927 г. Бухарин се премества да живее в Кремъл, а след като Надежда Алилуева умира, те разменят жилищата си. Сталин обяснява, че желае да се освободи от постоянните подсещания за съдбовния последен ден на Надежда Сергеевна. Николай Иванович Бухарин, деликатен по природа, свято пази чувствата си на дружба, честност и искреност в отношенията със Сталин. Двамата са винаги на „ти“. Сталин се обръща към Бухарин с Николай, а Бухарин го нарича най-често Коба. В периода от 1925 до 1928 г. генералният секретар винаги внимателно се вслушва в думите на Бухарин, много пъти публично подчертава, че „Ленин е ценял високо теоретичния му ум“, че на партията й е скъп този даровит човек. За Бухарин вярната дружба е нещо духовно извисено, дори свято, от нея човек не може да се откаже просто така, както доста неочаквано прави това Сталин през април 1929 г. на пленума на ЦК и ЦКК на ВКП(б).

Речта си на пленума започва направо с отношенията си с Бухарин: „Другари! Аз няма да засягам личния момент (а ето че вече го засяга — б.а.), макар че личният момент в речите на някои другари от групата на Бухарин играеше доста внушителна роля. Няма да го засягам, защото личният момент е дребно нещо, а на дребни неща не си струва да се спирам. Бухарин говореше за личната си преписка с мене. Той прочете няколко писма, от които се вижда, че ние с него, довчера още близки приятели, сега се разминаваме в политиката (подчертано от авт.). Аз мисля, че всички тези оплаквания не струват и пукната пара. Ние не сме семеен кръг, нито задруга от близки приятели, а политическа партия на работническата класа.“[1]

В действителност като перифразира думите на Маркс по отношение на Дантон, Сталин се опитва да убеди Политбюро и Централния комитет, че Бухарин, макар да се намира на върха на Планината, е в значителна степен вожд на Блатото.[2]

Всичко на пръв поглед е правилно — интересите на делото стоят над личните отношения. Но все пак колко отблъскващи, просто цинични са думите на Сталин: напомнянията за дружба не струват и „пукната пара“, ние не сме „задруга от близки приятели“… Наивният идеалист Бухарин получава още един урок по макиавелизъм. Оказва се, че дружбата им, мненията са в края на краищата просто „дребно нещо“ за Сталин. А все пак нали невинаги е било така.

Както ми разказва А. П. Балашов, работил в Секретариата на Сталин, когато му поднасяли бланки с резултатите от гласуването на членовете на Политбюро по въпроси, поставени на допитване, често, без да вдига глава от книжата, подхвърлял: „А Бухарин, «за» ли е?“

Мнението на Николай Иванович, казваше ми Балашов, беше твърде важно за Сталин при определянето на неговото собствено отношение по конкретния въпрос.

И така, що за човек е бил всъщност Бухарин? Защо от всички съратници на Ленин, останали след смъртта му на партийни постове, у мнозина за Бухарин се запазват най-светлите спомени, обагрени от горчивината на непоправимото? Защо Ленин го нарича „любимец на партията“, а Сталин унищожава в крайна сметка този изтъкнат деец?

Н. И. Бухарин е роден в Москва през 1888 г. в семейството на гимназиален учител, стигнал в службата до „чиновник седми клас“ (надворен съветник). Семейната среда на Бухарин още веднъж показва, че повечето от вождовете на Октомврийската революция нямат пролетарски произход. Този факт има своето обективно обяснение — да станеш лидер, без да си овладял постиженията на световната култура, е невъзможно. В ония времена са могли да я усвояват, да я развиват и да разработват методология за използването и в социалната практика предимно излезлите от повече или по-малко материално осигурените слоеве.

През 1906 г. Бухарин става член на партията. За младостта на бъдещия теоретик можем да научим от интересните спомени на неговия приятел от ония години Иля Еренбург. Студентът от икономическото отделение на Юридическия факултет Бухарин се занимава с пропагандаторска работа сред работниците и студентите. Дребничката му, подвижна и сухолява фигурка с рехава брадичка и рижава коса се мярка в ония години не само на студентските митинги в Московския университет, но и по предприятията в Замоскворецкия район на Москва. След арестуването му през 1910 г. успява да се измъкне от Онега — малко градче в Архангелска губерния — и скоро след това избягва в чужбина. В Русия ще се върне чак след революцията.

Шестте години, прекарани зад граница, за Бухарин са извънредно плодоносни. Там се запознава с Ленин, който се отнася към него винаги с голяма обич, без това да пречи на острите им дискусии. Начеващият теоретик не излиза от библиотеките, бързо научава немски, френски и английски. Тук Бухарин подготвя ръкописите на два свои големи теоретични труда — „Политическа икономия на рентиера“ и „Световното стопанство и империализмът“. Характеризирайки държавата, попаднала в ръцете на тиранин, Бухарин използва художествен образ от Джек Лондон, за да напише пророчески, че такъв диктатор ще тъпче лицата на хората с „желязната си пета“. Едно абстрактно, но почти пророческо предупреждение срещу единовластието и милитаристичната сила, за които няма нищо свято.

В Ню Йорк Бухарин се запознава с Троцки. Въпреки честите им теоретични и политически разногласия между тях се създават почти за цяло десетилетие твърде близки лични отношения. В Ню Йорк го настига и новината за Февруарската революция. Пътят му към Русия е дълъг — арестуван е в Япония, после попада под стража вече в родината си, във Владивосток (за пропаганда сред войниците), и успява да стигне до Москва едва през май 1917 г.

Скоро Бухарин става редактор на „Правда“ и остава на този пост почти дванайсет години с малко прекъсване. Като редактор на основния партиен вестник участва активно в изработването на партийната политика и в пропагандирането й.

Не умее да хитрува, нито да се преструва, нито „да играе на дипломация“. През 1918 г. в драматичните седмици на борбата за сключване на мирен договор с Германия фактически става лидер на опозицията, противопоставяща се на Ленин. Два месеца Бухарин възглавява различни групи от „леви“ противници на Бресткия мир и проповядващи революционната война.

Левичарските настроения на Бухарин си имат своята история. В годините на гражданската война той е олицетворение на най-радикалната „лява“ линия. И е един от идеолозите на политиката на „военен комунизъм“.

В труда си „Икономика на преходния период“ той всъщност възхвалява теорията и практиката на „Военния комунизъм“. Елементите на насилие и декретиране в икономиката нарича „разходи на революцията“. По своята същност тези „разходи“ са „революционен закон“. Според Бухарин пролетарската революция отначало разрушава икономиката, но после я изгражда с бързи темпове. Волно или неволно, той става един от певците на „военния комунизъм“.

Възгледите му като теоретик на „военния комунизъм“ са изразени в широко известния му труд „Азбука на комунизма“, в чието написване му помага Е. Преображенски, един също така способен млад теоретик. Между другото, в началото на 20-те години Сталин оценява високо този „катехизис“ за комунистите. В „Азбуката“ като в енциклопедия са изложени основни положения за революцията, класовата борба, диктатурата на пролетариата, ролята на работническата класа, програмата на комунистите и тъй нататък. „Азбуката“ става много популярна. Преиздавана е около двайсет пъти, разпространявана е и в чужбина. Благодарение на тази известна книжка, където основните проблеми на революционното движение са изложени от доста радикални, леви позиции, Бухарин придобива известност в партията и страната, не по-малка от популярността на Троцки, Зиновиев и Каменев. На Запад заради тази книга Бухарин дълго време минава за „жрец на ортодоксалния марксизъм“.

Има основание за това. Ето например какво пише Бухарин в своя сборник от теоретични статии „Атака“, издаден през 1924 г. Грандиозният световен поврат, който наближава, включва „и отбранителни, и настъпателни войни за победоносния пролетариат: отбранителни — за да се защити от настъпващите империалисти, настъпателни — за да доунищожи отстъпващата буржоазия“. Световната революция ще обхваща една след друга страните. На това няма да попречат „всички тези «лиги на нациите» и разните други бабешки измишльотини, които каканижат заедно с тях социалпредателските банди“[3]. В революцията и в гражданската война Бухарин се изявява като типичен революционен радикал и ако щете, като романтик, готов за най-крайни мерки. Струва ли си да го осъждаме за това? Очевидно не. Времето е такова. Но една или две мисли, преди да свикнем с тях, витаят дълго само по върховете на епохата, без да се спускат в долините на прозаичното всекидневие. Тъй че в ония дни наддържавните, наднационалните, общочовешките идеи изглеждат чисто и просто буржоазни. Та нали много от онова, което говорим днес, би хвърлило в ужас не само „ортодоксалния марксист“. А всички смятат Бухарин за такъв.

Толкова по-удивителен ни изглежда бързият обрат в умонастроенията на Бухарин след няколко години. Не крие, че еволюцията в гледищата му се дължи на влиянието на Ленин и преди всичко на последните трудове на Владимир Илич. Заедно с това Бухарин успява в сравнение с повечето от другите ръководители на партията да проникне по-дълбоко в същината на новата икономическа политика. По време на боледуването на Ленин той често отива при него и много пъти двамата обсъждат насаме надълго и нашироко злободневни въпроси от теорията и практиката на социалистическото строителство. Впрочем можем само да подозираме това и да правим предположения. Но тъй или, иначе от 1922–1923 г. нататък Бухарин е в редовете на умереното крило на болшевишкото ръководство, обръщайки особено голямо внимание на социално-икономическите проблеми.

Заслужава да се спрем на това и защото в нашата история, за съжаление, често пъти на високи партийни и държавни постове се назначават хора (в това отношение Сталин е най-очебийният пример), които слабо, примитивно и дори вулгарно познават икономиката и нейните закони. Често пъти умението да се диктуват, че дори и само да се подписват директиви, да се провъзгласяват лозунги от типа „икономиката трябва да бъде икономична“, да се кроят днес безкрайни планове за утре, а утре — за вдругиден без реална полза и облага се смята за достатъчно основание да се жертват съдбините на милиони и милиони люде. „Служебното досие“ на генералния секретар и на хората от обкръжението му ни дава добър урок — за политическия ръководител не е достатъчно само да бъде убеден, че тая или оная негова „платформа“ е правилна и че искрено желае да я осъществи. На администратора му е нужна не само компетентност, а и нещо много по-голямо — ако не гениалност, то поне дарба. И сега, когато се запознаваме с многобройните трудове на Н. Бухарин, които бяха „табу“ за съветския народ цели петдесет години, виждаме, че е бил ръководител от нова, Ленинова формация — убеден, знаещ и даровит човек.

Докато Троцки вижда в новата икономическа политика първия признак за „израждане на болшевизма“, Бухарин, обратното — съзира чудесен исторически шанс да се съчетаят новите възможности, които социализмът предоставя на икономиката и на обществото, с предприемаческия потенциал на старите отхвърлени структури. Това, което един от „вождовете“ на революцията, Троцки, смята за „троянския кон на термидора“, друг, Бухарин, по-прозорлив по отношение на социално-икономическата област, определя като „допълнителен лост в процеса на общественото преустройство“. На събрание на актива на Московската партийна организация през април 1925 г. Бухарин заявява: „Сега въпросът е в това, разгръщането на дребнобуржоазните икономически стимули да се постави в такива условия, че заедно с частното натрупване все повече и повече да осигурява укрепването на нашето стопанство… Колкото по-голяма ще става заетостта на нашите заводи, толкова по-масово ще бъде нашето производство, толкова по-сигурно градът ще води селото, а работническата класа толкова по-безболезнено (подчертано от авт.) и същевременно по-уверено ще води селячеството към социализма.“[4]

Един ден, някъде в началото на 1925 г., Сталин и Бухарин започват сериозен „икономически“ разговор. Важно е изказаното от Сталин съмнение в новата икономическа политика и изразената от Бухарин защита на дълбоката същност на тази политика. В своите записки Бухарин споменава за този разговор. През цялото време Сталин „набляга“ на това, че продължителното залагане на картата на НЕП-а „ще задуши социалистическите елементи и ще възроди капитализма“. Всъщност той не разбира как действат икономическите закони и възлага надеждите си повече на „пролетарския натиск“, „директивите на партията“, „изработената линия“, „ограничаване на потенциалните експлоататори“ и т.н. Разговорът бил дълъг и още тогава Бухарин почувствал, че Сталин не разбира и не вярва в новата икономическа политика, вижда в нея също като Троцки заплаха за революционните завоевания. Обезкуражен от диалога, Бухарин решава да изложи своето разбиране за новата икономическа политика в печата. И скоро в „Болшевик“ се появява дълбоко съдържателната, незагубила актуалността си и до наши дни статия „За новата икономическа политика и нашите задачи“, в която използва и изводите в доклада си пред актива на московската партийна организация. Ще цитирам два откъса от тази статия.

„Смисълът на новата икономическа политика, която Ленин още в брошурата за продоволствения данък нарече правилна икономическа политика… е в това, че цял ред стопански фактори, които по-рано не можеха да се оплодотворят взаимно, понеже бяха сложени под ключ от военния комунизъм, се оказаха сега в състояние да го осъществят и да спомогнат с това за стопанския растеж.“

„НЕП-ът е по-малко притискане, повече свобода на стокообращението, понеже тази свобода е по-малко опасна за нас. По-слабо административно въздействие, по-силна икономическа борба, по-широко развитие на стопанския обмен. Борбата с частния търговец не е в това да го подритваш и да му затваряш дюкянчето, а ти самият да залягаш в производството и да продаваш по-евтино, по-добре и по-качествени стоки от него.“[5]

Тези редове Сталин не подчертава, макар статията да е изпъстрена с негови бележчици. Много трудно му е да разбере как е възможно да се дава свобода на частния сектор. Нима това не подкопава диктатурата? Ограничеността и примитивизмът в икономическото мислене на Сталин предопределят избора му в полза на командно-бюрократичната система за ръководене на народното стопанство с едновременен отказ от огромните възможности, които създава новата икономическа политика. Сталин слуша, чете Бухарин, все още слабо възразява, но нейде дълбоко в душата му нараства раздразнението от „икономическото капитулантство“ на теоретика.

И до края на дните си Бухарин не престава да повтаря, че възгледите му се основават на Лениновите трудове и преди всичко на последните пет статии от историческото му „Завещание“.

След смъртта на Ленин от кандидат-член той става член на Политбюро. Авторитетът му се гради преди всичко на репутацията му като нов теоретик на марксизма, на поразителната му човечност и на изключителната му достъпност. В това отношение той е пълен антипод на Сталин.

Бухарин дълго стои настрана от борбата на фракциите, групите и видовете опозиция. Не току-тъй Зиновиев след един от безуспешните си опити да си осигури неговата поддръжка в борбата със Сталин го нарича презрително „миротворец“. Бухарин, който до 1928 г. се отнася лоялно към всички, гледа да се издигне над фракционната борба. Главното за него е да бъдат набелязани основните тенденции в социално-икономическото развитие на страната, пътищата за дълбоката й реконструкция. Налага се да се обяви категорично против така наречения закон на Преображенски, натрапван на партийното ръководство. Същността му е, че свръхиндустриализацията в такава страна като Русия е възможна само въз основа на максималното „изцеждане“ на селячеството за набиране на средства. В интерес на справедливостта трябва да се добави, че Преображенски отхвърля насилието спрямо селото, но смята за необходимо „да се въведе“ широко нееквивалентна обмяна в пазарните отношения между промишлеността и селското стопанство.

Бухарин е убеден, че „градът не трябва да ограбва селото“, че само политическата спойка, подкрепяна от икономическа спойка, може да ускори развитието както на промишлеността, така и на селското стопанство. С други думи, теоретикът на новата икономическа политика се обявява за по-хармонични отношения между града и селото, като допуска известно отклонение (в началния етап) в посока на изтегляне на средства от селячеството. Иначе казано, Бухарин смята, че промишлеността трябва да се развива по-бързо, но методите за преливане на средства от селския сектор трябва да бъдат умерени. В една от статиите си той открито пише: „Другарите настояват за прекомерно преливане на средства, за такъв засилен натиск върху селячеството, който е икономически нерационален, а политически — недопустим. Нашето становище не означава, че се отказваме от такова преливане, само че ние далеч по-трезво преценяваме онова, което подлежи на преценка, онова, което е целесъобразно и в стопанско, и в политическо отношение.“[6] Отначало Сталин не възразява на тези изводи.

Не предизвиква подозрения у генералния секретар дори следната постановка на въпроса, формулирана от Бухарин през 1925 г.:

„Може да се появят и луди глави, които да предложат обявяване на «вартоломеева нощ» по отношение на селската буржоазия и да доказват, че това напълно съответства на класовата линия и е напълно осъществимо. Но една е бедата: това ще бъде до най-голяма степен глупаво. На нас съвсем не ни е нужно да постъпваме така. От това ние абсолютно нищо няма да спечелим, а бихме изгубили твърде много. Ние предпочитаме да разрешим на буржоазния селянин да развива своето стопанство, но ще взимаме от него значително повече, отколкото от средняка.“[7]

В кооперирането на селячеството Бухарин вижда, това специално трябва да се подчертае, възможност за ограничаване на влиянието на „буржоазния селянин“, но не административно, а икономически. По същността си това гледище е конкретизация на Лениновия план за коопериране на селячеството, но без насилие, без реквизиции, натиск и заплахи.

Ала през 1928 и особено през 1929 г. и по-късно идеите на Бухарин за коопериране на селячеството ще бъдат вече оценявани от Сталин не само като отстъпление от ленинизма, а като преки „враждебно-диверсионни планове с десен уклон“, опортюнистична ерес на „враждебни на социализма елементи“.

Бухарин се опитва да докаже, че в Съветска Русия не са останали големи организирани враждебни политически сили, който биха могли да застрашат сериозно социалистическата държава. Пророчески предупреждава, че насилието спрямо селячество ще има тежки и дълготрайни последици. И не можем да не се съгласим с него. Историята потвърди думите му. Но той пропуска две неща: първо, бавните темпове на коопериране, предвиждащи то да продължи с десетилетия, поставят под заплаха самото съществуване на социализма в Русия, и, второ, индустриализирането на страната изисква огромни средства, а техен източник може да бъде селото. Мисля, че оптималното решение е някъде по средата. Колкото до хуманната страна на Бухариновата концепция, тя не може да не предизвика уважение към автора за голямата й етична одухотвореност, за правилното ленинско разбиране на съзидателното начало, съдържащо се в диктатурата на пролетариата.

В периода 1925–1927 г. Сталин и Бухарин са най-влиятелните партийни дейци. Фактически и Бухарин помага на Сталин в борбата му против Троцки, Зиновиев и Каменев, макар че гледа да поддържа лоялни отношения с тях. След изваждането на Троцки, Зиновиев и Каменев от състава на Политбюро относителният дял на Сталин и Бухарин при решаването на всекидневните и стратегическите въпроси значително нараства. Съвсем доскоро, когато опозиционерите нападат Бухарин, Сталин им отговаря раздразнено: „Кръвта на Бухарин ли искате?! Няма да ви дам кръвта му, така да знаете!“

Прави впечатление не само фактът, че Сталин защитава Бухарин, но и че използва „кървава“ метафора. Тогава това е изглеждало като нещо случайно.

В Политбюро двамата негови водещи членове в известен смисъл сякаш се допълват. Сталин решава всички организационни и политически въпроси, а Бухарин се занимава с разработването и разясняването на теоретичните принципи в партийната политика. Може без преувеличение да се каже, че до началото на 1928 г. Сталин се обляга до голяма степен на Бухарин при решаването на икономическите въпроси и дори се ръководи от неговите възгледи. Тук ще отбележа още веднъж характерното за Сталин възприемане на едни или други чужди становища, които по-късно се трансформират у него като лични. Знаем, че приема много от командно-директивните лозунги на Троцки; обогатява в известен смисъл разбиранията си по аграрните въпроси с гледищата на Бухарин. Но как тогава да се обясни, че от 1928 г. нататък Сталин все повече се отдръпва от Бухарин? Защо генералният секретар, който дотогава споделя неговите възгледи, ги обявява изведнъж за „десен уклон“? Защо личното им приятелство бързо се превръща в трайна вражда?

Мисля, че причините са няколко. Преди всичко Сталин заточва да се плаши от нарастващата сред народа и партията популярност на Бухарин като теоретик, политически деец и обаятелен ръководител. В ония дни авторитетът на Бухарин в партията почти е колкото авторитета на Сталин. Стресва го и една от статиите, посветени на Ленин, в която Бухарин пише: „Понеже Ленин го няма между нас, нямаме и общоприет авторитет. Сега за нас може да съществува само колективен авторитет. Между нас няма човек, който би казал: аз съм безпогрешен и мога абсолютно, стопроцентово да изтълкувам Лениновото учение. Всеки се опитва, но който предявява претенции за всичките сто процента, придава прекалено голяма роля на собствената си персона.“ В тези думи Сталин долавя обвинения, отправени лично към него — та нали в лекциите си за основите на ленинизма, които чете в Свердловския университет, се представя като тълкувател на цялото Лениново учение… Всичко е от ясно по-ясно! И после как така да няма общоприет авторитет? Ами авторитетът на генералния секретар? Безпокои го и това, че Бухарин има не един и двама способни ученици (Астров, Слепков, Марецки, Цейтлин, Зайцев, Голденберг, Петровски и други), които започват да се проявяват в печата, във висшите учебни заведения, в партийния апарат. Например Слепков и Астров стават редактори в „Болшевик“, Марецки и Цейтлин работят в „Правда“, Голденберг — в „Ленинградская правда“, Зайцев — в ЦКК и т.н. Безпокои го политическото и теоретичното влияние на Бухарин върху идеологическите процеси в партията и в страната.

Друга една причина са волунтаристко-волевите черти в характера на генералния секретар. Колективизацията, тази истинска революция в селското стопанство, но силова революция, наложена отгоре, започва, общо взето, успешно, по-успешно, отколкото се е очаквало, отколкото е предполагал Бухарин. Обобщените сведения, шумните съобщения, докладите от различни места, информациите от партийния апарат убеждават постепенно Сталин, че при съответен натиск предварителните планове, свързани с колективизацията, може да бъдат радикално преразгледани. И най-главното: този силов път според Сталин дава възможност бързо да бъде преодоляна житната криза. А тя нараства. В тесен кръг Сталин все по-често споменава: „Без решителен прелом в селото жито няма да имаме.“

Молотов и Каганович се съгласяват веднага с него и клатят одобрително глава. У Сталин постепенно, но неотклонно зрее идеята сроковете за преустройство на селското стопанство да се съкратят два-три пъти. Когато обаче натискът предизвиква мълчаливата, но широка съпротива на селячеството, особено на кулаците, неочаквано блясва в главата му „гениално“ решение — трябва да ускори „ликвидирането на кулаците като класа“ с чисто административни, политически методи.

Споровете в Политбюро по този въпрос стават още по-разгорещени. Повтарям, Молотов и Ворошилов изцяло поддържат Сталин, а Бухарин — Риков и Томски. Привържениците на Бухарин също са за колективизацията и за „настъпление срещу кулака“, но без експроприации и насилие. Вярват, че в последна сметка ефективни ще се окажат икономическите методи. Двоумят се Калинин, Рудзутак, Микоян и Куйбишев. Кой знае дали ако са вникнали по-добре в ситуацията и са поддържали линията на Бухарин, нещата нямаше да тръгнат по друг път? А и при това Бухарин не е нито против индустриализацията, нито против колективизацията, той не е съгласен преди всичко със силовите методи за решаване на тези исторически задачи. И това не е малко: става дума за човешки съдби! В края на краищата, разсъждава Бухарин, всички преобразования трябва да служат на човека, на социализма, а не обратното! Но интелектуалната съвест у ония членове на Политбюро, от които зависи вземането на оптимално (не непременно радикално!) решение, не е толкова избистрена, колкото у Бухарин. Пропуснат е още един шанс на съвестта. Както изрича Цезар след едно от сраженията с Помпей: „Днес победата би останала на страната на противниците, ако имаше при тях кой да побеждава.“[8] Дори Троцки, който сега наблюдава борбата в Политбюро отстрани, казва на помощниците си „Десните могат да объркат сметките на Сталин“, имайки предвид, че в тяхно разпореждане са постът глава на правителството, ръководството на профсъюзите, лидерството в теорията. Имало е шанс… при все че може би това е било по-скоро стремеж желаното да се представи за действителност. Неустойчивото равновесие не продължава дълго, макар по едно време на мнозина да им се струва, че умерената линия на Бухарин ще надделее. Но Сталин вече е ненадминат майстор да довежда докрай решенията си.

Риков, приемникът на Ленин на поста председател на Съвета на народните комисари, и Томски, почти несменяемият ръководител на съветските професионални съюзи, не виждат в Сталин безспорния лидер, а поддържат Бухарин не от лични съображения, а по убеждение. Опитите на Сталин да повлияе на възгледите им нямат успех. Пятаков ги нарича „убедени неписти“. Мисля, че това отговаря на действителността. Но бедата е там, че борбата против Сталин се води между четирите стени на кабинетите, в най-тесен кръг. Нека да добавя, че за Бухарин и привържениците му опасността да бъдат сметнати за „фракционери“ е била реална. Но убеден дълбоко в гибелните последици на Сталиновия аграрен курс, Бухарин не потърсва пътища за по-широка поддръжка от ония, които не приемат насилието, диктаторството, „извънредните мерки“. Опитва се да се върне към спокоен диалог със Сталин. Сталин се съгласява, при условие че Бухарин капитулира напълно. Изпадналият в немилост лидер мъчително се пита: „Имам ли право да мълча? Не е ли това липса на мъжество?“[9] Но да каже, че му липсва мъжество, не посмява. Уважавайки, а после презирайки Сталин, до края на дните си той се надява, че у генералния секретар ще надделеят благоразумието, честността и търпимостта… Сега знаем, че тези негови надежди са били абсолютно напразни.

Отношенията между тях рязко се изострят, след като Бухарин публикува в „Правда“ на 30 септември 1928 г. знаменитата си статия „Бележки на икономиста“. В нея упоритият Бухарин (навремето Ленин го сравнява с „восък“, а сега доказва на Сталин, че костенурката затова е така твърда, защото е… мека) отново подчертава необходимостта и възможността за безкризисно развитие както на промишлеността, така и на селското стопанство. Всички други подходи в решаването на икономическия проблем нарича „авантюристични“. „У нас трябва да бъде пуснат в ход, задвижен енергично, максимумът от стопанските фактори, работещи за социализма — пише Бухарин. — Това предполага най-сложна комбинация между личната, груповата, масовата, обществената и държавната инициатива. Ние всичко прекалено сме прецентрализирали.“

След една седмица Политбюро осъжда неговото изказване и Сталин преминава в решително настъпление. Компромиси в дългите остри дискусии в Политбюро вече не могат да се намерят. Много от заседанията не се протоколират, а се записват само решенията. Те свидетелстват, че Сталин все повече надделява. Бухарин остава в малцинство. По редица точки отстъпва Риков. Колебае се и Томски. Сталин започва да настоява Бухарин „да прекрати своята линия на задържане на колективизацията“. В острата им свада Бухарин нарича раздразнено Сталин „дребен източен деспот“. Сталин не отговаря на стрелата, но сигурно решава за себе си: „Този повече не ми е нужен.“

Обтегнатите отношения все повече се влошават. Но още преди това, като вижда, че позициите на „умерените“ отслабват, Бухарин извършва, както се преценява тогава, една необмислена постъпка. На 11 юли 1928 г. той отива неочаквано в жилището на Каменев, опитвайки се да установи нелегални отношения с бившата „опозиция“, за чието разгромяване самият той е помогнал. После още два пъти отива при Каменев. Срещат се на четири очи. За какво точно са говорили така дълго двамата някогашни съратници на Ленин, по всяка вероятност никога няма да научим. Все пак в записките на Каменев, както твърди Троцки, се казва, че Бухарин бил и вбесен, и потиснат. Непрекъснато повтарял, че „революцията е провалена, че Сталин е интригант от най-долна проба“, той вече не вярвал, че може нещо да промени. Привържениците на Троцки разпространяват съдържанието на този разговор в нелегален позив с дата 20 януари 1929 г. Достоверността на тези сведения, естествено, никой не може да гарантира.

Разбира се, на Сталин съобщават за тези срещи и на априлския пленум през 1929 г. те ще станат едни от най-страшните „аргументи“ против Бухарин. Контактите с Каменев не дават абсолютно нищо на „умерените“, но Бухарин си „издейства“ Сталиновия етикет „фракционер“. Решава да се обърне още веднъж към общественото мнение. В деня на годишнината от смъртта на Ленин, 24 януари 1929 г., в „Правда“ се появява статията на губещия почва под краката си Бухарин „Политическото завещание на Ленин“, представляваща изложение на доклада, подготвен за траурното заседание, посветено на петата годишнина от смъртта на Ленин.

В статията се разглеждат Лениновият план за построяване на социализма, голямото значение на новата икономическа политика, необходимостта от демократизъм при взимането на решения и т.н. Бухарин пише като за нещо най-съкровено: в Лениновите статии „курсът към индустриализиране на страната се основава на спестяванията, на повишаването на качеството в работата при кооперирането на селячеството, тоест по най-лек, прост и без никакво насилие (курсивът мой — Д.В.) начин да се въвлече селячеството в социалистическото строителство“. Изглежда, тази формула изразява същността на неговите възгледи по въпросите, които толкова много вълнуват страната в ония дни.

Но най-главното: заглавието на статията напомня на комунистите (които знаят и които помнят), че „Завещанието“ предполага и преместването на Сталин от поста генерален секретар на друг пост. Чашата прелива. Още повече че в статията си Бухарин с горчивина, може да се каже, и с изключителна проницателност пише: „В политиката съвестта не се изважда от сметката, както мислят някои.“

Искам още веднъж да напомня думите, които казах преди и към които неведнъж пак ще се връщам: истинската съвест винаги има своя шанс. Бухарин се стреми да използва докрай този шанс; това е изисквало от него голямо мъжество, готовност да жертва себе си, бъдещето си… А колко много мъжество не достига на мнозина и тогава, и по-късно! Съвестта е най-чувствителният интелектуален и емоционален камертон, измерващ докъде стигат у човека нравствеността и гражданствеността му. Може да бъдеш млад или стар, изпълнител или ръководител, в едно всички са равни: за истинската съвест няма никаква граница или стъпало в обществото, за да се прояви. Бухарин се оказва човек, за когото съвестта винаги остава най-високият критерий за гражданственост.

Разбира се, прекланяйки се пред ума на Бухарин и пред пророческото му прозрение за идващото, не бива да забравяме, че както всички хора и той е имал слабости, и той е правел грешки. Също твърде късно проумява какъв е Сталин. Невинаги е последователен във възгледите си. Допуска и досадни „недоглеждания“. Например в статията си „Сърдити забележки“, отпечатана в „Правда“ на 12 януари 1927 г., се нахвърля съвсем незаслужено върху Есенин, като обявява поезията му за „есенинщина“ от „мужико-кулашко естество“, а това прозвучава като сигнал за офанзива срещу него и други „селски поети“. Каквото било — било. Може само да се съжалява, че е имало и такива неща. Но не тия грешки си записва Сталин. Генералният секретар смята, че Бухариновият лозунг „Забогатявайте!“ изразява същината на кулашкия светоглед, а становището му за „запояване“ на кулачеството към социализма е просто враждебно. След като се поравя в паметта и в книжата си, изважда още едно „прегрешение“ на Бухарин. На октомврийския пленум на ЦК през 1924 г., когато се обсъждат въпросите за работата в селото, Николай Иванович неочаквано за всички прави предложение „да се колонизира“ селото. Но под „колонизация“ той разбира командироването на 30 хиляди работници от града в селото. И въпреки че по-късно партията ще прибегне до този съвет, Сталин хвърля не един тежък камък върху Бухарин за неговата идея за „колонизация“. На всички, включително и на Сталин, е ясно, че „колонизация“ е просто несполучлив термин, чиято същност е градът да окаже помощ на селото. Но той умее да превръща и дреболиите в „политически въпрос“.

Априлският и ноемврийският пленум на ЦК и ЦКК през 1929 г. разглеждат въпроса за „десния уклон“ във ВКП(б) и завършват започнатия от Сталин разгром на „групата на Бухарин“. В тричасовата си реч Сталин сипе гръм и мълнии върху Бухарин, задето отказва предложения му от Политбюро на 7 февруари 1929 г. компромис, равносилен на поражение. А това означава, констатира Сталин, че в партията сега „има линия на ЦК, а другата линия е на групата на Бухарин“. Въпреки че до януари 1928 г. генералният секретар, общо взето, работи сговорно е Бухарин, сега определя няколко „етапа на разногласия“ с него. Заедно с това изстрелва думички като „дивотии“, „бабини деветини“, „книжлетата на Бухарин“, „немарксистки подход“, „врачуване“, „набеден марксист“, „мъдруване“, „полуанархистичната локва на Бухарин“ и т.н.

Главния удар в своята реч Сталин насочва срещу Бухарин като теоретик. Понеже след Ленин Бухарин е смятан с пълно право за водещ теоретик в партията, Сталин решава да го развенчае: „Той е теоретик не напълно марксистки, теоретик, който трябва още да се учи, за да стане марксистки теоретик.“[10] Разбира се, Сталин не пропуска да спомене Лениновата оценка за Бухарин, като набляга особено върху втората й част: „В него има нещо схоластично (той никога не е учил и, мисля, никога не е разбирал напълно диалектиката).“ Следователно той е „теоретик без диалектика, теоретик схоластик“. И по-нататък изброява всички разногласия на Бухарин с Ленин, представяйки ги като опити за „поучаване на нашия учител Ленин“. „Пък и нищо чудно няма в това, продължава Сталин, щом дори само до неотдавна «теоретикът схоластик» беше един от учениците на Троцки… щом и вчера дори диреше да прави блок с троцкистите против ленинците и тичаше при тях през задния вход!“[11]. Така окачествява срещите на Бухарин с Каменев, за които, разбира се, своевременно научава.

В тоя дух е издържана дългата реч на Сталин, в която освен Бухарин на остра и унищожителна критика са подложени Риков и Томски. Впрочем тази реч е публикувана едва след много години в събраните съчинения на Сталин. Бухарин и Риков са свалени от техните постове, но все още остават в Политбюро. Тъй като резолюцията на пленума е разпратена до всички местни партийни организации, в цялата страна „десните“ са подложени на „строго мъмрене“. „Правда“ и другите печатни органи започват да публикуват системно материали, анатемосващи лидерите на „десните“. А това фактически е сигнал за форсиране на колективизацията с нейните безбройни крайности, но и с насилствено разрушаване на вековния начин на живот на селяните. За доброволност вече и дума не става. Бухарин въпреки всичко продължава да смята, че 20-процентовият прираст на промишлената продукция е границата, зад която селското стопанство няма да издържи. Сталин, както на всички ни е известно, мисли другояче — увеличава неколкократно тази цифра.

През ноември 1929 г. се утвърждава предписаната от Сталин генерална линия на партията към всеобща колективизация: „селяните да влизат в колхозите не на отделни групи, както това ставаше по-рано, а на цели села, общини, райони и дори окръзи“[12]. Бухарин все още не желае „да се разкае“, както искат от него, и на 17 ноември 1929 г. е изваден от състава на Политбюро. Вярно е обаче и това, че след една седмица, измъчвани от угризения на съвестта заради малодушието си, Бухарин, Риков и Томски изпращат кратка записка в Централния комитет, в която осъждат позицията си:

„Смятаме за свой дълг да заявим, че в този спор се оказаха прави партията и нейният Централен комитет. Нашите възгледи са погрешни. Признавайки грешките си, ние от своя страна ще поведем решителна борба против всички отклонения от генералната линия на партията и преди всичко против десния уклон.“

На Сталин никак не му се нрави, че в тази декларация не е посочено конкретно, че именно той, генералният секретар, е правият. Е стига вече! С Бухарин е свършено.

Мисля си, че тогава малцина още са можели да предвидят не само приближаващата се трагедия на Бухарин, но и поражението на умереното крило в ръководството на партията като цяло. Налага се да признаем, че понякога нашите недоброжелатели отвън забелязват това твърде проницателно. В осма книжка (април, 1931 г.) на меншевишкото списание „Социалистический вестник“, основано в чужбина от Л. Мартов, е публикувана статия, в която се анализират резултатите от новата икономическа политика. В това антисъветско списание се подчертава, че Сталин прави всичко, за да „угаси мечтите за връщане на НЕП-а, да убие надеждите за еволюция“. Генералният секретар, се казва в статията, „вече неведнъж се опитва да натика десните комунисти в миша дупка, но по различни вътрешни причини разчистването на сметките с тях още не е свършило и насилственият край на Риков, Бухарин и Томски е отсрочен. Процесът на окончателното им отстраняване не само от апарата, но и от партията още не е завършен. Привържениците на новата икономическа политика, съчувстващи на исканията на селячеството (макар и безсилни да скъсат психологически с диктатурата), са вече свалени от постовете си, но още: не са обявени за народни врагове. Диктаторът обаче ги дебне и скоро ще се докопа до тях“[13].

В този случай не може да се отрече, че напусналите Съветска Русия социалдемократи са доста проницателни. А може би Сталин вижда в това пророчество някакво „подсказване“? Събираните течения на споменатото постничко списание намират място в библиотечния шкаф в кабинета му. Във всеки случай логиката на борбата и главно методите на Сталин са такива, че опитните аналитици долавят в тая борба не само отражение на селската трагедия на границата между 20-те и 30-те години, но и приближаващия неизбежен край на защитниците на: новата икономическа политика и на умерената линия в ръководството на ВКП(б).

„Разкаялият се“ Николай Иванович Бухарин сигурно страшно се е измъчвал заради своята непоследователност. Блъскал си е главата защо не е могъл да убеди Политбюро. Той разбирал, че не във всичко е прав. Скокът към индустриализация, очевидно, е необходим. Жертвите са неизбежни. Но какви? Та нима трябва да загиват хора?… Той никога няма да може да се съгласи с методите на тотално насилие, приложени спрямо селячеството. „Да се ликвидира“, по-точно, да се управлява кулакът е възможно само с икономически методи. Драмата на Бухарин още не се е превърнала в трагедия. Навярно тогава в партията никой не е можел да предположи, че ще настъпят кървавите години от четвъртото десетилетие на века… Развръзката ще настъпи почти десет години след капитулацията на Бухарин през ноември 1929 г. Изглежда, прав е летописецът, когато пише за гибелта на Цезар: онова, което съдбата е предначертала, идва не толкова неочаквано, колкото невъзвратимо.

Половин година преди Бухарин да бъде арестуван, Сталин, (както и всички членове на Политбюро) ще получи писмото му. Наближава краят на съдебната разправа над Зиновиев и Каменев и над техните четиринайсет „съподсъдими“. По време на процеса, на който подсъдимите ще „сочат с пръст“ Бухарин, Риков и други, Вишински ще обяви, че започва следствие по „аферата Бухарин“. Когато се връща от Средна Азия, където е в отпуска, Бухарин научава за заведеното против него „дело“. Някогашният „любимец на партията“ е отчаян. Той веднага ще седне и ще напише писмо на Сталин. Не успях да открия това писмо. И веднага след това ще напише почти аналогични писма до членовете на Политбюро и до Вишински. Пред мене са две негови писма до Ворошилов. За да се разбере как драмата на Бухарин прераства в трагедия, ще приведа извадки от тези писма.

„Драги Климент Ефремович,

Ти вероятно си получил вече писмото ми до членовете на Политбюро и до Вишински: писах го тая нощ в Секретариата на др. Сталин с молба да бъде разпратено: там е написано всичко съществено във връзка с чудовищно долните обвинения на Каменев. (Пиша сега и ме обхваща чувство на полуреалност: какво е това — сън, мираж, лудост, халюцинация? Не, това е реалност.) Исках да попитам (в пространството) едно: и всички вие ли вярвате? Наистина ли?

Ето, писах статии за Киров. Киров, между другото, когато бях в немилост (заслужено) и по същото време се разболях в Ленинград, дойде при мене, седя през целия ден, положи грижи, даде ми вагона си и ме отпрати в Москва с такова нежно внимание, че ще помня това и до самата си смърт. Така че защо пък неискрено да съм писал за Сергей? Погледнете честно на този въпрос. Ако е неискрено, трябва незабавно да бъда арестуван и унищожен: защото такива негодници не бива да бъдат търпени. Ако мислите, че е «неискрено», а ме оставяте на свобода тогава вие самите сте страхливци, незаслужаващи уважение…

Наистина — доколкото умът ми е на мястото си — аз бих казал, че от международна гледна точка е глупаво да се разширява базата на безчестието (това значи да се тръгне по гайдата на безсрамния Каменев! На тях само това им трябва — да покажат, че не са сами). Но по този въпрос няма да говоря, току-виж сте си помислили, че моля за снизхождение, изтъквайки като предлог голямата политика.

А пък аз искам истината: тя е на моя страна. Навремето много съм грешил пред партията и много съм страдал заради това и във връзка с това. Но още веднъж и още веднъж заявявам, че с най-голямо вътрешно убеждение съм защитавал през всичките тези последни години политиката на партията и ръководството на Коба, макар и да не съм се занимавал с подлизурство.

Хубаво ми беше завчера да летя над облаците: осем градуса под нулата, кристална чистота, дъх на спокойно величие.

Може би съм ти написал някоя и друга празнословица. Ти не ми се сърди. Може в такава конюнктура да ти е неприятно, че получаваш писмо от мене — кой знае: всичко е възможно.

Но «за всеки случай» аз те уверявам (ти винаги си се отнасял добре към мене): вътрешно твоята съвест трябва да бъде съвсем спокойна; заради твоето отношение аз не съм те подвел: аз наистина не съм виновен в нищо, а рано или късно това ще се разбере, колкото и да се стараят да окалят името ми.

Горкият Томски! Той може и да се е «объркал» — не знам. Не изключвам това. Живееше сам. Може би, ако ходех при него, нямаше да е толкова мрачен и нямаше да се обърка. Сложно е човешкото битие! Но това е лирика. А тука става дума за политика, въпрос с малко лирика и в достатъчна степен суров.

Че разстреляха кучетата — страшно се радвам. Троцки е убит политически от процеса и това скоро ще стане съвсем ясно. Ако бъда жив, когато започне войната, ще помоля да ме пуснат да се бия (не се шегувам) и ми направи тогава тази последна услуга да ме вредиш в армията, па макар и като обикновен войник (дори ако отровният куршум на Каменев ме удари).

Съветвам те, когато намериш време, да прочетеш драмите за фр. революция на Ром. Ролан.

Извини ме за разхвърляното писмо: в главата ми има хиляди мисли, скачат като разлудели се коне, а нямам здрави юзди.

Прегръщам те, защото съм чист

1.IX.36 г.

Ник. Бухарин“

След като прочете писмото и прецени обстановката, Ворошилов ще сметне за належащо веднага да го препрати на Сталин и да отговори на Бухарин, но така, че този отговор да стане известен и на Сталин, и на другите ръководители. Народният комисар ще си осигури за всеки случай политическо алиби. Ще последва разпореждането му до неговите помощници. Ще бъдат съставени бързо два документа:

„Абс. секретно. ЛИЧНО

До другаря Сталин

Молотов

Каганович

Орджоникидзе

Андреев

Чубар

Ежов

В допълнение към писмото на Н. Бухарин, изпратено Ви на 1.IX. т.г. под №2839 абс. секр., по нареждане на др. К. Е. Ворошилов Ви изпращам копие от отговора на др. Ворошилов до Бухарин и копие от отговора на Н. Бухарин.

Адютант на народния комисар по отбраната на СССР

Командир на дивизия:

(Хмелницки)“

4.IX.36 г.

А Ворошилов ще отговори на доскорошния си другар в духа на нравите, възцарили се вече в обкръжението на самодържеца.

„До др. Бухарин,

Връщам ти писмото, в което си разрешаваш гнусни нападки по отношение на партийното ръководство. Ако ти с твоето писмо си искал да ме убедиш в своята пълна невинност (така е в текста — б.а.), то засега си ме убедил само в едно: да се държа занапред по-далече от тебе, независимо от резултатите на следствието по твоя въпрос, а пък ако ти не се откажеш писмено от гадните епитети по адрес на партийното ръководство, ще те смятам и за негодник.

3.IX.36 г.

К. Ворошилов“

Можем да си представим колко зашеметен е Бухарин, макар да е разбирал дълбоко в душата си, че ножът на Сталиновата гилотина е вдигнат отдавна над главата му. Сигурно си е спомнил, че на 8 термидор, в деня преди да загине, Робеспиер възкликва в Конвента: „Към тиранията вървят с помощта на мошеници, а към какво вървят ония, които се борят с тях? Към гроба и към безсмъртието.“ Борил ли се е Бухарин? Преценете сами. След като прочита убийственото писмо на Ворошилов, той намира в себе си сили да отговори на „Сталиновия народен комисар“:

„До др. Ворошилов

Получих твоето ужасно писмо.

Моето писмо завършваше с «Прегръщам те».

Твоето писмо завършва с «негодник».

При това положение какво да ти пиша?

У всеки човек има, или по-вярно, трябва да има лична гордост. Но аз бих искал да премахна едно политическо недоразумение. Написах ти писмо от личен характер (за което сега много съжалявам) в тежко душевно състояние; съсипан, писах просто до един голям човек; стигах до полуда само при мисълта, че току-виж някой повярвал в моята виновност.

И ето, изкрещявайки, ти писах: «Ако мислите, че е „неискрено“ (че например статиите си за Киров съм писал „неискрено“), а ме оставяте на свобода, тогава вие самите сте страхливци» и т.н. И после: «А ако вие не вярвате в онова, което е наломотил Кам…» и т.н. И какво? Според тебе аз мисля, че вие сте страхливци, или изкарвам ръководството страхливци? Тъкмо обратното, с това аз казвам: тъй като на всички е известно, че вие не сте страхливци, значи, вие не вярвате, че мога да напиша неискрени статии. Та нали това се вижда от самото писмо!

Но ако така заплетено съм го написал, че то може да се разбере като нападка, тогава аз — не от треперковщина раболепна, а истински — трижди, писмено и както щеш, си взимам всички тия фрази назад, макар че съвсем не това съм искал да кажа, което ти си помислил.

Аз смятам партийното ръководство за забележително. И в самото си писмо до тебе, без да изключвам възможността за грешка от моя и от ваша страна, писах: «В историята има случаи, когато забележителни личности и превъзходни политици също правят грешки от частен характер»… Нима това го нямаше в писмото? Точно такова е и моето действително отношение към ръководството. Това много отдавна съм го рекъл и няма да се уморя да го повтарям. Осмелявам се да мисля, че съм го доказал с дейността си през всичките тези последни години.

Във всеки случай, това недоразумение моля да бъде премахнато. Много се извинявам за миналото си писмо, занапред няма да те обременявам с никакви писма. Крайно изнервен съм. Това беше причината за писмото ми. Междувременно необходимо ми е възможно по-спокойно да изчакам завършека на следствието, което, уверен съм, ще докаже, че нямам нищо общо с бандитите. Защото това е истината.

3.IX.36 г.

Прощавай. Бухарин“[14]

Бухарин казва „Прощавай“, но Сталин още веднъж ще разхлаби примката около гърлото на задъхващия се. На 10 септември 1936 г. „Правда“ съобщава, че Прокуратурата на СССР не намира данни, потвърждаващи престъпно деяние, и прекратява делото. Но това ще бъде само временен отдих. Сталин решава, че в следващото действие на трагедията главното действащо лице трябва да бъде Пятаков. Той сам ще определя последователността на спектаклите. През февруари ще дойде редът и на Бухарин… Февруарско-мартенският пленум на Централния комитет от 1937 г. не само ще „обоснове“ теоретично необходимостта от кървава жътва, но и ще хвърли под Сталиновите сърпове нови жертви…

Сталин разчиства мястото на пиедестала. Още един съратник на Ленин се оказва в канавката. „Вождът“ чувства, че може, в правото си е да взима еднолично и най-важните решения. Та нима, мисли си сигурно той, това е в разрез с принципите на диктатурата на пролетариата, на ролята на вождовете в революцията?

Бележки

[1] Сталин, И. В. Соч. Т.12, с.1.

[2] Образни названия на групите депутати в Законодателното събрание и в Конвента на Франция (1791–1794 г.). На Планината са якобинците (монтанярите), а в Блатото — мнозинството в Конвента, което нямало своя програма. — Б.пр.

[3] Бухарин, Н. И. Атака. Сб. статей. М., 1924, с. 98, 99.

[4] Бухарин, Н. И. Избранные произведения. М., 1988, с.133.

[5] Большевик, 1925, №8, с. 6, 14.

[6] Cohen, St. Bukharin and the Bolshevik Revolution. N.Y., 1974, p.182.

[7] Бухарин, Н. И. Избранные произведения. М., 1988, с.137.

[8] Плутарх. Сочинения. М., 1933, с.259.

[9] Cohen, St. Op. cit, p.337.

[10] Сталин, И. В. Соч. Т.12, с.69.

[11] Пак там, с.70, 79.

[12] Сталин, И. В. Соч. Т.12, с.132.

[13] Социалистический вестник, 1931, №8 (245).

[14] ЦГАСА, ф.33987, оп.3, д.891, л.25-31.