Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (3)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Анфас и в профил

Наскоро след Октомврийската революция възниската фигура на Сталин започва да хвърля вече забележима сянка, която постепенно нараства. През 30-те години тя става огромна. В последните години от живота му — гигантска.

Преди революцията кой е могъл дори да предположи, че след 1922 г. незначителният нелегален конспиратор ще започне стремително да се изкачва към върха на властта? Образно казано, Сталин разблъсква плътните редици на Лениновата кохорта и бързо излиза от най-задните й редове в челната група. А после застава и пред нея. Нещо повече — на никого и през ум не е минавало, че след смъртта на Ленин тази група, това ядро от бележити болшевики ще започне бързо да се топи и да намалява. Колкото по-високо се издигал Сталин, толкова повече редеели около него хората, запалили заедно с Ленин факела на революцията.

Допреди началото й този човек май е по-известен на различните отделения в полицейския департамент. При всеки нов контакт на жандармското управление с Джугашвили там грижливо го снимали в профил и анфас. Така например на бланка на Бакинското губернско жандармско управление в тези две пози е фотографиран мършав небръснат млад човек. След две десетилетия той ще стане генерален секретар на Лениновата партия.

Жандармите не се отличавали с умение в увардването на затворниците, но затова пък описвали най-точно „държавните престъпници“. В текста под фотографиите се съобщава, че Джугашвили е „слаб“, косата му е „черна и гъста“, „брада няма и мустаците му са тънки“, лицето му е „грапаво, с белези от сипаница“, формата на главата му е „овална“, челото — „право и невисоко“, веждите — „дъгообразни“, очите — „хлътнали, кафяви, с жълти петна“, носът — „прав“, ръстът — „среден 2 арш. 4,5 верш.“[1] (1,62 см — б.пр.), телосложението — „посредствено“, брадичката — „остра“, гласът — „тих“, „на лявото ухо бенка“, ръцете — „едната от тях, лявата — изсъхнала“, на левия крак — „2-ри и 3-и пръст сраснали се“ и още двайсетина други белези. Когато Джугашвили-Сталин стане всемогъщ, неговите блюстители на държавната сигурност няма да се занимават с такава празна работа. Защото нито един от политическите затворници през неговата „епоха“ не ще успее да извърши като него пет бягства. В бъдеще, за да бъдат определени съдбите на много и много хиляди негови потенциални противници, няма да има никакво значение на кое ухо има бенка и колко аршина и вершока е висок „врагът на народа“. И критериите, и мащабите ще бъдат други.

Мисля, че читателят се интересува не от физическите и външните данни на бъдещия „вожд“, които може да се видят анфас или в профил, а от ония политически и нравствени параметри, с които той влиза в 1917 година. Веднага ще кажем: Сталин не е „злодей“ още от детинството си, както понякога се казва. Но за детството му трябва да си спомним, за да разберем по-добре характера на зрелия Сталин.

За детските години на Джугашвили се знае малко. И самият Сталин не обичал да си спомня за тях. Детството му е безнадеждно нерадостно. Екатерина и Висарион Джугашвили, бедни селяни, а после горийски бедняци, живеят в страшна немотия. От тримата им синове двама — Михаил и Георгий — умират ненавършили още и годинка, останал им само Сосо (Йосиф). Но и той заболява на петгодишна възраст от едра шарка и едва оживява, давайки основание на жандармите в графата „Особени белези“ редовно да пишат: „Лице грапаво, с белези от сипаница.“ Както споменава И. Иремашвили, грузински меншевик, който познавал семейство Джугашвили, бащата на Сталин, занаятчия обущар, много пиел. Майката и Сосо често понасяли жестоки побои. Преди да заспи, пияният гледал да зашлеви по някоя плесница на своенравния хлапак, който явно не го обичал. Още тогава Сосо се научава да хитрува, за да не се среща с пияния си баща. Несправедливите побоища ожесточават момчето. Майката се посвещава изцяло на сина си. Именно по нейно настояване и с цената на огромни усилия Сосо е настанен в духовното училище, а после и в семинарията. Скоро майката скъсва окончателно с баща му, който отива в Тифлис, където умира самотно в един нощен приют и е погребан на държавни разноски.

След като Й. Джугашвили тръгва по пътя на професионалния революционер, той завинаги напуска домашното огнище. Както успях да установя, след 1903 г. с майка си се вижда само четири-пет пъти. Екатерина Георгиевна отива за първи път при сина си в Москва точно когато Сталин става генсек. За последен път се срещат през 1935 г. Мислил ли е синът, че неудържимото желание на неграмотната жена да го „изтика“ от немотията му е дело оня пръв шанс, използван от него? Две години след тази среща, доживявайки до юли на трагичната 1937 г., майката на Сталин угасва тихо в дълбока старост.

През декември 1931 г. германският писател Емил Лудвиг, разговаряйки със Сталин, попитал събеседника си: „Какво ви е тласнало към опозиционерството? Може би лошото отношение на родителите ви към вас?“ — „Не. Родителите ми бяха необразовани хора, но не се отнасяха лошо с мене.“[2]

Всичко, което ни е известно за ранните години на Й. Джугашвили, дава основание да предположим, че казаното от „вожда“ за родителите се отнася само за майка му. Лудвиг, който навремето е написал очерци портрети на Мусолини, на кайзер Вилхелм и на Масарик, се опитал в един само едночасов разговор да проникне във вътрешния свят на „загадъчния съветски диктатор“. Едва ли обаче е успял. Специално за ранните години на своето оформяне Сталин не е поискал да се впуска в подробности.

Когато разглеждам Сталин през призмата на нравствения „анфас и профил“, не мога да премълча, че в духовните учебни заведения момчето показва сравнително добри способности и феноменална памет. Сосо заучавал религиозните текстове по-бързо от другите. Отначало книгите със Стария и Новия завет пробуждат у семинариста непринуден интерес. Той се мъчи да вникне в идеята за единосъщния бог като носител на абсолютната доброта, абсолютното могъщество и абсолютното познание. Но продължителното изучаване на теологията като синтез от догми и морални принципи скоро му омръзва. Неусетно за самия него (а нали Сосо учи в духовни заведения общо повече от десет години) в съзнанието на способния ученик се оформят важни за по-нататъшната му съдба особености в мисленето и в дейността му. Към десетте години религиозна подготовка трябва да се прибавят още толкова години затвор и заточение, изтърпени от Коба.[3] Положението му на отритнат, предаден от обществото на остракизъм подсилва у младия революционер затаена, но трайна ожесточеност и неудовлетвореност от съдбата. Странният синтез от научени, но отхвърлени религиозни постулати, ролята му на социален изгнаник и като резултат неизясненото влечение към „метежна“ дейност оставят несъмнено следи в характера на младия Сталин. Първите петнайсетина години на оформянето му, преминали в семинарската затънтеност и затворническите килии, не може да не се отразят на интелекта, чувствата и волевите качества на професионалния революционер. В мисленето това се проявява в редица особености.

Една от тях е стремежът му да систематизира и класифицира, да разпределя по интелектуалните „рафтчета“ всяко познание. А това е характерно, ако може така да се каже, за „катехизисното мислене“. Обикновено този вид мислене създава в околните впечатление, че имат пред себе си човек с организиран, последователен ум. Друга особеност на Сталиновото мислене е липсата на сериозно критично отношение към собствените идеи и постъпки. Цял живот Джугашвили вярва в постулати — отначало в християнските, а после в марксистките. Всичко, което не се побира в прокрустовото ложе на заучените концепции и схеми, Сосо смята за ерес, а по-късно и за опортюнизъм. Но тъй като самият той рядко подлага на съмнение истинността на едни или други фундаментални теоретически положения, на едни или други теории, в които вярва, не мислел, че е нужно да се отнася критично и към собствените си възгледи и намерения. Та нали според него никога не се е отклонявал от класическите принципи на марксизма! Изглежда, на първо място е поставял вярата, а не истината, макар че сигурно не би признал това и пред самия себе си. Добре е, когато се вярва в идеали и ценности. Но не е добре, когато вярата изтласква истината на заден план. Религиозната храна и социалното му положение спомагат у Джугашвили да се оформи скрит, но дълбок егоцентризъм, изразен в преувеличаване ролята на собственото „аз“ в тъканта на заобикалящата го действителност.

Сталин рано разбира, че в живота няма на кого друг да се надява освен на себе си. Другарите му в Баку и Тифлис често му казват: „Коба, ти имаш силна воля!“ Похвалата го насърчава. Джугашвили решава да отрази тази особеност на характера си в своя революционен псевдоним, като избере „желязно име“. И от 1912 г. подписва своите статии с псевдонима Сталин. Впрочем не само той изпитва желание да фиксира твърдостта на характера и на възгледите си с псевдоним. Л. Б. Розенфелд например, който по твърдост на волята не можел да се мери с Джугашвили, решава да използва псевдонима Каменев. Но с течение на времето, както ще покаже историята, „камъкът“ няма да устои на „стоманата“. Сталин иска да вярва във волята си, в своята неуязвимост, в положението си на регионален предводител. Вярата — този цимент на догматизма — никога не е напускала Сталин.

Религиозното образование спомогнало да се формира у Джугашвили-Сталин непоклатимо догматично мислене. Макар бъдещият „вожд“ да подлагал често догматизма на критика, разбиранията му за него са вулгарно опростени. Склонен е винаги да канонизира твърдо едни или други положения в марксистката теория, стигайки често до дълбоко погрешни изводи. Така например абсолютизирането на същината и значението на класовата борба го довежда през 30-те години до лъжливата формула „за изостряне на класовата борба успоредно с постигането на успехи в социалистическото строителство“. Опортюнизмът, фракционността, различията в мисленето за него са синоними на класов противник. Бившият семинарист вижда диктатурата на пролетариата винаги през призмата на социалното насилие, извън съзидателното начало и т.н.

С „приближаването“ си към революцията Сталин успява да усвои основните положения на марксизма, но без да прояви очебийно някаква способност за творческото им прилагане. Влиянието на религиозното образование (а друго Джугашвили не е имал) се отразява, още веднъж ще подчертая, преди всичко върху методологията в мисленето му, а не върху съдържанието на възгледите му. От пътищата на догматизма, наистина невинаги явно изразени, Сталин не можа да се освободи до края на живота си.

През целия си живот почти не е имал никакви близки приятели, особено такива, към които да запази топли чувства. Политическите сметки, емоционалната сухота и нравствената пустота не му позволяват да си спечели приятели и да ги запази. Толкова по-учудваща е, че към края на живота си Сталин си спомня именно за своите „другари по каша“ от духовното училище и семинарията. Ето например един факт.

По време на войната той вижда случайно, че в сейфа на сътрудника му А. Н. Поскрьобишев има голяма сума пари.

„Какви са тия пари?“ — учудено и същевременно подозрително попитал Сталин, гледайки не пачките банкноти, а своя сътрудник.

„Това са вашите депутатски пари. Трупат се тук от много години. Взимам от тях само за партийния ви членски внос“ — отговорил Поскрьобишев.

Сталин замълчал, но след няколко дни се разпоредил да бъдат изпратени на Пьотър Копанадзе, Григорий Глурджидзе и Михаил Дзерадзе големи парични суми. На листчето написва собственоръчно:

„1) На моя приятел Петя — 40 000.

2) 30 000 рубли на Гриша.

3) 30 000 рубли на Дзерадзе.

9 май 1944 г.

Сосо“

Същия ден надраскал още една кратичка бележчица на грузински:

„Гриша!

Приеми от мене един малък подарък.

9.05.44

Твой Сосо“[4]

В личния му архив са запазени няколко подобни бележки. В седмото десетилетие на живота си, в кипежа на войната, Сталин неочаквано проявява филантропични наклонности. Но характерното е, че си спомня за приятели от далечната младост — за съучениците си от духовното училище и семинарията. Това е още по-учудващо поради обстоятелството, че Сталин никога не е проявявал сантименталност, нравствена доброта. Известна ми е още една филантропична постъпка на Сталин вече след войната. „Вождът“ изпраща писмо до селище Пчолка, Паргибски район, Томска област, със следното съдържание:

„Др. В. Г. Соломин,

Получих писмото Ви от 16 януари 1947 г., пратено по академик Цицин. Още не съм забравил Вас и приятелите от Туруханск и сигурно няма да Ви забравя. Пращам Ви от моите депутатски пари шест хиляди рубли. Тази сума не е толкова голяма, но все пак ще Ви свърши работа

Желая Ви здраве.

Й. Сталин“[5]

В местата на последното си заточение, както ми разказа старият болшевик И. Д. Перфилиев, изпратен в тези краища вече в съветско време, Сталин завързал отношения с местна жителка, от която имал дете. „Вождът“, разбира се, никога и никъде не е споменавал този факт. Не успях да установя дали се е грижел за тази жена, чийто път се пресякъл с един етап от странстванията на заточения революционер, или нещата са се ограничили само с признанието, че „сигурно няма да забрави“ приятелите от Туруханск.

Сухотата, студенината, пресметливостта и предпазливостта на Сталин по всяка вероятност се задълбочават поради трудностите в живота му като професионален революционер, принуден от 1901 до 1917 г. да бъде в нелегалност, да попада често в затвора и в заточение. Всички, които го познават оттогава, отбелязват рядката му способност да владее себе си и да проявява издръжливост и спокойствие. Можел да спи на шум, да посреща хладнокръвно присъдите, твърдо да понася жандармските обноски по време на пътуванията му по етапен ред. Може би един-единствен път са го видели развълнуван — когато умира от коремен тиф младата му жена, оставила на скитника си мъж двумесечния им син Яков. Момченцето е откърмено от една състрадателна жена с презиме Монаселидзе, а Сталин става още по-коравосърдечен.

Когато изтърпява от началото на 1914 г. последното си заточение в Туруханския край заедно със Свердлов и с други революционери, Сталин прави впечатление на саможив и мрачен човек. В редица писма от мястото на заточението Свердлов го нарича „голям индивидуалист в обикновения живот“[6]. Заточен вече като член на Централния комитет на партията (по същото време там са заточени още трима членове на Централния комитет — Я. М. Свердлов, С. С. Спандарян и Ф. И. Голошчокин), Сталин се държи отчуждено, сдържано. Интересува се сякаш само от лов и риболов. Наистина по едно време проявява желание да учи есперанто (един от заточениците бил донесъл със себе си учебник), но бързо се отказва. Отшелничеството му нарушават само епизодичните пътувания до Сурен Спандарян, който живеел в село Монастирское. На събранията, уреждани от заточените, Сталин обикновено мълчи, отървавайки се само с отделни реплики. Като че ли чакал нещо или бил вече уморен от бягства. Във всеки случай обществената му пасивност през последните две-три години преди революцията е поразителна.

Изглеждало, че окрилен от написването на сполучливия си труд „Марксизмът и националният въпрос“, завършен в януарските дни на 1913 г. във Виена, Сталин използва за литературна работа дългото си пребиваване в заточение, където не е обременен с каквито и да било задължения. Знаел, види се, че Ленин оценил високо статията му по националния въпрос.[7] Обаче това не вдъхновява Сталин за по-нататъшно задълбочено изучаване на проблема. Творческото и общественото му безплодие през тези години, продължили твърде дълго, говорят за някаква духовна депресия на заточеника. За четири години, при наличието на библиотека и на колкото си иска свободно време, Сталин дори не се и опитва да създаде нещо сериозно. Между другото, Джугашвили се държи пак така и по време на двете му заточения в Солвичегодск през 1908 и 1910 г. Като че ли не само пълното, но и частичното му изолиране от революционните центрове хвърля Сталин (ако не е бягал) в състояние на пасивно очакване. Когато придобие могъщество, умението му да изчаква ще бъде вече не пасивно, а тънко пресметнато.

Обикновено заточените и арестуваните революционери, както се посочва в спомените им, четели много. За тях затворът бил своеобразен университет. Орджоникидзе си спомня, че в Шлиселбургската крепост прочел Адам Смит, Рикардо, Плеханов, Богданов, Уилям Джеймс, Ф. У. Тейлър, Бекер, Ключевски, Костомаров, Достоевски, Ибсен, Бунин…[8] Сталин също много четял и винаги се удивлявал колко беззъбо се бори царският режим със своите „гробокопачи“ — можело да не работят, да четат колкото си щат и дори да бягат. За да избягаш от заточение, общо взето, било нужно само да имаш желание. Може би още тогава е стигнал до извода, който обявявал после неведнъж на всеослушание: силната власт трябва да има силни наказателни органи. След като става „вожд“ и устройва кървава чистка в държавата, Сталин се съгласява с предложението на Ежов да бъде изменен режимът за издръжката на политическите затворници. Именно по негово настояване на февруарско-мартенския пленум на ЦК през 1937 г. в резолюцията по доклада на Ежов е внесен специален пункт, в който се казва, че „затворническият режим за враговете на съветската власт (троцкисти, зиновиевци, есери и др.) е недопустим. Прилича повече на принудителни почивни домове, отколкото на затвори. Допуска се общуване, свободна връзка чрез писма, получаване на колети и т.н.“[9]. „Мерки“, разбира се, били взети. За никакви „университети“ за нещастниците не може и дума да става. Хората, попаднали в далечните лагери по време на Сталиновото единовластие, водят отчаяна борба за оцеляване. Далеч не всички успяват да оживеят.

Дори отделните случки на бягство били рядко събитие и за тях се докладвало на Сталин. Така например на 30 юни 1948 г. министърът на вътрешните работи съобщава на Сталин и Берия:

„МВР на СССР докладва, че на 23 юни т.г. от Обския изцравително-трудов лагер при Северното железопътно строителство на МВР на СССР група затворници на брой 33 души, след като са обезоръжили двамата охраняващи ги войници и взели две карабини с 40 патрона, забягнали нагоре по левия бряг на Об…

Към 29 юни от избягалите 4-ма са убити, 12 са задържани, останалите се преследват…

С. Круглов“[10]

Сталин се разпоредил отговорното лице да замине на местопроизшествието и да организира залавянето на останалите, като обезателно му докладва след завършване на „операцията“ Жандармското управление на царя нищо не представлява пред наказателните органи на Сталин.

Когато четял вестници, пристигащи с голямо закъснение в Туруханския край, в пощенската станцийка на Курейка, бъдещият „вожд“ не може да не е усещал, че назряват големи събития. Но когато се разразява кървавата световна война, у заточеника изчезват и последните признаци на някаква обществена активност. Изглежда, че макар отначало да се канел, Сталин не искал вече да бягало две причини: поради трудностите, очакващи го като нелегален във военно време, и поради нежеланието му да попадне в армията в хода на мобилизацията. Впрочем, когато през февруари 1917 г. наборната комисия в Красноярск поискала да изпрати Сталин „в строя“, той бил признат за напълно негоден поради физическите му недостатъци (изсъхнала ръка и дефект в крака).

През тези четири години на заточение, когато в обществото се множат невидимите бързеи на социалното напрежение, когато расте недоволството на народа от империалистическата война, Сталин сякаш изчаква нещо. Може би той, настрадалият се човек, се е разочаровал от двете десетилетия безплодна революционна дейност? Или е предчувствал, че му предстои в скоро време да навлезе в друг етап от живота и борбата? А може пък да го е докоснало неверието във възможността да бъде съборено самодържавието? Никой никога няма да узнае това. За този период от живота си Сталин нищо не е писал и твърде малко е разказвал.

През четирите години бил пасивен, практически нищо не написал, в нищо не се проявил като член на Централния комитет на партията. Лидери на заточените фактически станали Спандарян и Свердлов. Заточениците се групирали около тези две фигури. Сталин стоял настрана, макар и да не скривал сдържаните си симпатии към Спандарян. На големия революционер Сурен Спандарян не било съдено да види сиянието на революцията: заболял и се поминал като заточеник през 1916 г.

Струва ми се, че годините на продължителна духовна депресия, наблюдавана у Сталин по време на заточението му, са години на личен избор, години на размисъл за преживяното и за бъдното. Растял нейде неговият син, на когото дотогава още нищо не бил дал и нищо не можел да даде. Малко знаел и за съдбата на майка си. Наближавал вече четирийсетте, а перспективите за бъдещето му били мъгляви. Сталин не е имал никаква специалност, нищо не е умеел да прави, в действителност никога не е работил. Всъщност 30 години нашата партия и нашата страна са ръководени от човек без никаква професия, ако не се смята професията на недоучил свещеник. Докато, да речем, Скрябин (Молотов) е завършил реално училище, недоизучилият се студент Маленков се проявил на млади години като усърден технически секретар в партийния апарат, а Каганович бил един от не най-лошите обущари. Сталин дори и обущар като баща си не е бил. В анкетите в графата „Знае ли занаят (професия)“ полицаите слагали чертичка или вписвали „Канцеларист“. Когато попълвал анкети преди партийните конгреси и конференции, Сталин се затруднявал в отговора на въпросите за вида занятие и за социалния произход. Например в анкетата като делегат на XI конгрес на РКП(б), в който участвал със съвещателен глас, на въпроса „Към коя социална група се числите (работник, селянин, служещ)“ Сталин не се решил да даде отговор и оставил граната празна.[11]

Професионален революционер, бъдещият генсек познавал по-лошо живота на работника, селянина и служещия, отколкото, да речем, на заточеника или затворника. Може това да е неизбежно при ония условия, но същевременно то става неизличима черта на личността му: той като че ли добре познава живота на трудещите се, но… отстрани, повърхностно. Дългото туруханско мълчание може пък да е своеобразна „ревизия“ на вече натрупалите се доста години от живота му? Всичко показвало, че било късно да напусне пътя на революционера. Съобщенията за засилването на антивоенните настроения и за новия подем на революционното движение в Петроград му връщат постепенно самоувереността, привеждат го в старата му „бойна“ форма.

Наистина има и други свидетелства за този период от биографията на Сталин. Например в брошурата на старата болшевичка Вера Швейцер „Сталин в туруханското заточение. Спомени на нелегалната“, написана през 1939 г., се твърди, че той е бил активен още в началото на империалистическата война и веднага написал специално писмо, осъждащо оборончеството[12]. Излиза, както уверява авторката, че бързо е застанал на интернационална позиция. Ала това писмо не само не е запазено, но за него никога не си е спомнял и не е слушал нито един от ония, които са носили тогава своя тежък кръст в далечния Турухански край. Описвайки правдиво живота и всекидневието на заточените, В. Швейцер надали се е чувствала толкова независима, че да пише така и за Сталин в кипежа на кървавите чистки. Тя казва например, че „тезисите на Ленин потвърдиха неговото (на Сталин — б.а.) становище по въпроса за войната“, че уж още по онова време в разговори с другарите Сталин предупреждавал да не се вярва на Каменев, защото „е способен да предаде революцията“, че „по време на заточението си Сталин превеждаше на руски книгата на Роза Люксембург“, че през цялото време „другарят Сталин работеше напрегнато“, живее „със същите мисли, същите стремежи като на Владимир Илич“ и т.н.[13] Хвалебственият характер на тези твърдения е очевиден. Но в ония години и не е могло да се появят за Сталин обективни трудове — в това не трябва да се съмняваме.

Когато човек се рови в архивите, анализирайки спомените и свидетелствата на заточените в Туруханския край (там се събира „солидна компания“: Голошчокин, Каменев, Свердлов, Спандарян, Сталин, Петровски), стига до заключението, че четирите години непосредствено преди Октомврийската революция са най-пасивните в живота на Сталин. Полярните ветрове и сибирските студове в снежната пустиня като че ли „замразяват“ интелектуалните центрове на социална и обществена активност у него. Просто невероятно и съвсем глупаво е да предположи тогава някой, че човекът със сплъстената на главата си грива, преминал дълги години в лежане на разкривения дървен одър и със съпровождани от воя на нестихващата снежна буря мисли за нещо, което само той знае, след няколко години ще възглави всемогъщата партия на огромната държава. Сталин е чакал, регистрирал е събитията, обмислял е линията на живота си в бъдеще. Кой знае какво се е мяркало пред очите му в калейдоскопа на неговите спомени: Тамерфорс, Батумската тъмница, Вологда, жилището на Алилуев или невръстното му чедо, което толкова години не е виждал? Човешките мисли, ако не се материализират в дела, постъпки и в нещо веществено, приличат на безкрайната игра на облаците. Мимолетността им е неуловима и неповторима. За какво е мислел в ония години бъдещият „вожд“, издърпвайки до брадата си, преди да заспи, двойния кожух от кучешка кожа?

Когато през призмата на съвременното знание разглеждаме Сталин „анфас и в профил“ в навечерието на революцията, не може да не споменем за трайната му репутация на „експроприатор“, придружавала дълго време бъдещия генсек.

В началото на века сред някои радикали в работническото движение се разпространяват възгледите за „допустимостта“ на експроприацията „в интерес на революционното движение“. В писмените твърдения на Дан, Мартов, Суварин и други съвременници на Сталин се посочва, че „кавказкият боевик[14] Джугашвили“ е замесен в някои експроприации, ако не непосредствено, то като един от организаторите. Мартов например твърди, че прочулото се с дързостта си нападение в Тифлис през 1907 г. срещу един казашки конвой, съпровождал пощенска кола с пари, „не е станало без Сталин“. Били „експроприирани“ около 300 хиляди рубли. По този повод Мартов пише: „Кавказките болшевики се набъркваха в различен вид лудешки акции от експроприаторско естество; това е известно и на г. Сталин, който навремето си беше изключен от партийната организация за съпричастност в експроприацията.“[15]

Известно е, че Сталин упорито се опипвал да привлече Мартов към отговорност за оклеветяване Изказвайки се обаче по повод на твърдението на Мартов, той наблягал върху това, че никога не бил изключван от партийната организация, и заобикалял въпроса за непосредственото си участие в акциите на експроприаторите. Косвено потвърждение за участието си в акциите Сталин дава в разговора с Е. Лудвиг. Лудвиг го запитал:

„В оиографията ви има моменти, така да се каже, на «разбойнически» прояви. Интересувала ли ви е личността на Степан Разин? Какво е отношението ви към него като към «идеен разбойник»?“ — „Ние, болшевиките, винаги сме се интересували от такива исторически личности като Болотников, Разин, Пугачов и други.“[16]

Разсъждавайки за тези селски вождове, Сталин и дума не обелва за собствените си „разбойнически“ прояви. Годините на участието му в революционната дейност, макар и на регионално равнище, романтичният му ореол на експроприатор, преминал през етапните арестантски помещения, затворите, сибирските заточения, му създават постепенно репутацията на боевик, практик, човек на делото. Най-вероятно е тази характеристика да се приближава към действителната, но като се има предвид пасивността му по време на последното заточение.

Разбира се, за изграждането на Сталин като марксист голямо влияние оказва В. И. Ленин. Известно е първото му писмо до Сталин, написано през декември 1903 г., когато Сталин е заточен в село Новая Уда, Иркутска губерния. Вглеждайки се много внимателно в революционерите от националните погранични области, Владимир Илич забелязва Й. Джугашвили по кратките му публикации в партийния печат и по разказите на партийни членове. В писмото си той разяснява на Джугашвили някои основни проблеми на партийната работа. За пръв път Сталин си спомня публично за това писмо пред кремълските курсанти в края на януари 1924 г. на вечер, посветена на паметта на В. И. Ленин. С глух, неизразителен глас Сталин разказва за срещите си с Ленин:

„За пръв път се запознах с Ленин през 1903 г. наистина, запознанството ми не беше лично, а задочно, по пътя на кореспонденцията. Писъмцето на Ленин беше сравнително кратко, но съдържаше смела, безстрашна критика на практиката на нашата партия и забележително ясно и сбито изложение на цялостния план за работа на партията през най-близкия период… Това простичко и смело писмо ме убеди още по-твърдо, че в лицето на Ленин нашата партия има своя планински орел. Не мога да си простя, че това писмо на Ленин, както и много други писма, изгорих по навик, като стар нелегален.“[17]

Сталин нямал причини да се оплаква, че Ленин не е внимателен към него. Когато в навечерието на революцията Сталин е в Сибир, на заседание на ЦК на РСДРП(б), ръководено от Ленин, се обсъждал специално въпросът за организиране бягството на Я. М. Свердлов и Й. В. Сталин от заточение.[18] Малко по-рано Владимир Илич изпраща на заточения в Туруханския край Сталин 120 франка.[19] Ленин се отнася с внимание към писмото му оттам, в което се поставя въпрос за възможността да се издадат в отделен сборник статията за „културно-националната автономия“ и брошурата „Марксизмът и националният въпрос.“[20]

До 1917 г. Сталин имал няколко срещи с Ленин. Най-продължителна от тях е срещата им в Краков. Контакти с Ленин е имал и по-рано — по време на IV конгрес на партията в Стокхолм и на V конгрес в Лондон. По-късно Сталин започва да гледа на тези срещи другояче. Вече през 1931 г. той заявява: „Винаги когато отивах при него в чужбина — през 1906, 1907, 1912, 1913 година…“[21] Излиза, че Сталин не е отивал на конгреси и съвещания, а „отивал при Ленин“. Това смесване на биографичните акценти започва „да работи“ по-късно за концепцията „двамата вождове“, за създаването на мита, че между Сталин и Ленин са съществували специални отношения още преди революцията. Все пак Сталин проявява характерната за него предпазливост, когато твърдял, че между него и Ленин отношенията били близки. Ето един пример. Малко преди войната Поскрьобишев получава писмо със следното съдържание:

„До др. Поскрьобишев

Моля да съгласувате въпроса с оглед на възможността да се публикува в печата информацията «Музеят на революцията в ленинските дни».

Отговорен ръководител на ТАСС

Я. Хавинсон

5 януари 1940 г.“

Към писмото бил приложен документът за „съгласуване“:

„До В. И. Ленин, чрез Крупска, в Краков. 7 март 1912 г.

Пратката с литература около два пуда докарахме. Средства нямаме ни копейка. Съобщете където трябва, нека да изпратят хора за смяна или да пратят пари…

С другарски поздрав Чижиков“

Сталин слага резолюция върху документа:

„Писмото на Чижиков не е мое писмо, макар известна време да носех името Чижиков.

Й. Сталин“[22]

Той би могъл да добави, че е „носел“ не само името Чижиков, но също така Иванович, Чопура, Гилашвили. В случая или са „нарекли“ някого Чижиков, или Сталин е сметнал, че това писмо не го „издига“, но едно е ясно: „вождът“ не поискал, макар и временно, макар и мислено, да се върне към миналото. Дори във връзка с Ленин.

От конспиративното изкуство преди революцията Сталин извлича доста голямо умение да се преобразява. Един бил в Политбюро, друг — изказвайки се на конгрес, трети — разговаряйки със стахановци. Не всички са можели веднага да забележат тези промени. В тесен кръг можел да бъде по-суров, отколкото „явявайки се пред народа“. За това свидетелстват хората, работили дълго с него. В живота всички ние играем своите социални роли. Добре или лошо. Разбираме ли това, или не? Мнозина са естествени в своята роля: на трудов човек, на майка, на баща, на учител, на син, на дъщеря. Най-искрените „актьори“ са децата. Обаче мнозина от ония, които се намират по високите етажи на социалната йерархия, именно „играят“ ролята си. Понякога фалшиво. Друг път естествено. Но… играят. Може би, защото намиращият се по върховете човек попада в полезрението на мнозина, които забелязват дори дребните неща. А властта на човека над другите хора винаги зависи не само от силата му, но и от впечатлението, от това, как „изглежда“ външно, от привлекателността или непривлекателността му като ръководител. Когато бил в Курейка, Сталин още не се замислял по този въпрос. После ще го разбере. Още повече че преди революцията малцина се вглеждали по-внимателно в Сталин. В непредставителната му фигура, тихия говор и предпазливите му маниери никой не можел да съзре бъдещия диктатор.

Работата на Сталин в Баку, Кутаиси и Тифлис показва, че Коба има сравнително добри организаторски способности. Но още тогава прозорливите нелегални забелязват, че той гледа на партийните организации като на апарат, на механизъм, на машина за реализиране на едни или други решения. Болшевиките А. С. Енукидзе, П. А. Джапаридзе, С. Г. Шаумян например били по-известни сред работниците, отколкото Джугашвили. Без да им отстъпва по марксистката си подготовка и по опитност в нелегалната дейност, Джугашвили явно изостава от тези признати лидери на Задкавказието по популярност. Нямал още апарата, който ще се появи по-късно, за да му създава упорито тази популярност.

Идвал краят не само на заточението на Сталин. Летяла стремглаво към финала и династията на Романовите. Малцина само можели да предположат, че многовековната сграда на самодържавието ще рухне след по-малко от година и ще стане арена на борбата между двете начала: новото, революционното, и старото, консервативното. Своята роля в тази борба ще изиграе и човекът, чийто анфас и профил са дотогава съвсем непознати в Русия.

Бележки

[1] Стари руски мерки: 1 арш. (аршин) е равен на 0,711 м, а 1 верш. (вершок) на 4,4 см. — Б.пр.

[2] Сталин, Й. В. Собр.соч. в 13 томах. Т.13, с.113.

[3] Партиен псевдоним на Сталин, по името на един от героите в повестта на грузинския писател А. Казбеги „Отцеубиец“, възглавил борбата на селяните кавказци за свобода и независимост. — Б.а.

[4] ЦПА ИМЛ при ЦК КПСС, ф.558, оп.I, д.5078, 5080.

[5] Нарымский мемориальный музей политических ссылных большевиков, ф.998.

[6] Свердлова, К. Т. Я. М. Свердлов. М., 1960, с.199.

[7] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.48, с.165.

[8] Орджоникидзе, З. Г. Путь большевика. М., 1956, с.128-129.

[9] ЦПА И МП, ф.17, оп.2, д.577, л.18-25.

[10] ЦГАОР СССР, ф.9401, оп.2, д.200, л.304.

[11] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.1, д.4358, л.I.

[12] Оборончество — социалнополитическо течение за защита на собствената буржоазия под лозунга „Отбрана на отечеството“. — Б.пр.

[13] Швейцер, В. Сталин в Туруханской ссылке. Воспоменания подпольщика. М., 1940, с.23, 25, 27, 34.

[14] Беевик — член на работническа бойна дружина, участваща във въоръжените въстания против самодържавието през 1905–1907 г. — Б.пр.

[15] Trotsky. L. Stalin, vol.1, p.148.

[16] Сталин, И. В. Соч. Т.13, с.112.

[17] Сталин, И. В. Соч. Т.6, с.52-54.

[18] В. И. Ленин. Биографическая хроника. Т.3, с.147.

[19] ЦПА ММЛ, ф.2, оп.I, д.23851, л.I.

[20] В. И. Ленин. Биографическая хроника. Т.3, с.456-457.

[21] Сталин, И. В. Соч. Т.13, с.121.

[22] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.1, д.3233, л.1.